Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Aztec Heresy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019 г.)

Издание:

Автор: Пол Кристофър

Заглавие: Златото на Кортес

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 25.05.2010

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-121-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9427

История

  1. — Добавяне

17.

Френсис Зейвиър Сиърс намери Уилям Хъгинс, шофьора на линейка, в неговия апартамент над железарския магазин, пиян като кирка. Беше проснат в безсъзнание на неоправеното си легло само два часа след края на смяната, която завършваше в полунощ. Според първоначалните проучвания на Сиърс Хъгинс често пиеше по време на дежурство, а на очуканата стара маса в трапезарията се търкаляха дузина празни кутийки „Будвайзер“ и едно празно шише от евтината водка „Павлов“, като доказателство за продължаващото му пиянство.

На Сиърс му беше безразлично дали причината за злоупотребата на Хъгинс с алкохола беше някогашното сексуално насилие, упражнено върху него от епископа, или нещо друго. Важното беше коматозното състояние на мъжа. Хъгинс не само нямаше да усети и да попречи на инжекцията, която щеше да му бие, но и въздействието на инсулина щеше значително да се усили. Сиърс погледна колко е часът. Два без четвърт. Прекрасно.

Спалнята беше запусната. Вътре имаше евтин шкаф с чекмеджета, отворена стойка за дрехи от неръждаема стомана, на която висяха няколко униформи и ризи. До леглото стоеше обърната каса за мляко, която трябваше да изпълнява ролята на нощно шкафче, и една нощна лампа в стил „Икеа“ със скъсан шнур за палене, заменен от парче полюшваща се връв. По стените нямаше нищо, а те самите бяха боядисани в бледо тютюневожълто. На прозореца, който гледаше към улицата, имаше дръпната плътна завеса. Нощната лампа в стил „Икеа“ светеше. Между останалите неща на масата имаше пакет преоценени цигари „Монте Карло“, рекламна кибритена кутийка от бара и грил ресторанта „Шутърс“ на главната улица, която беше на една пряка оттук, и празна бутилка от четвъртинка малцов ликьор „Сейнт Айдз“.

Сиърс вече си беше сложил латексовите хирургически ръкавици. Бръкна в джоба на якето си и извади заредена инсулинова писалка „Флекс Пен“. Отви капачката и с лявата ръка внимателно наклони главата на Хъгинс настрани, откривайки мястото под брадичката му достатъчно. Мъжът изстена, пръдна, размърда крака, но не се събуди. Сиърс се зарадва, като видя, че Хъгинс не си беше дал труда да се обръсне или подстриже прилично. Инжекцията щеше да остане незабелязана заради брадата, чорлавата коса, големите пори и старото възпаление от бръсненето. Цветът на кожата му беше като на пица.

Сиърс завъртя главата на молива за максималната доза от шейсет единици, леко натисна кожата на Хъгинс под челюстта, за да открие артерията, и внимателно заби свръхтънката игла. Хъгинс дори не трепна. Сиърс остави иглата в артерията пълни шест секунди, за да бъде сигурен, че е впръскал цялата доза инсулин. След това дръпна вече празната писалка, зави отново капачката и остана прав, загледан в невинната жертва.

Преди много години Сиърс беше научил, че търпението е добродетел, и то основна, ако искаш убийството да не бъде разкрито. Мнозинството убийци бяха залавяни, защото претупваха работата, забравяха нещо на мястото или не довършваха както трябва започнатото.

Фактът, че смъртта на Уилям Хъгинс щеше да остане незабелязана най-малко дванайсет часа, през които тялото му щеше да започне да се разлага, нямаше голямо значение. Сиърс трябваше да бъде внимателен, макар че смъртта на неговата жертва беше незначителна и щеше да мине незабелязано. Дори смъртта на един никой беше важна, поне за Сиърс. Затова остана да изчака.

„НовоЛог“ беше бързодействащ инсулин и след няколко минути вече започнаха да се появяват първите признаци на страдание. Инсулинът предизвика хипогликемичен шок, защото кръвната захар рязко спадна. По челото на Хъгинс изби студена пот, последвана от леки потрепвания или къси конвулсивни движения на краката и ръцете. Сиърс се протегна и постави пръст на сънната му артерия. Пулсът беше страшно ускорен и Хъгинс започна да изпада в тахикардия.

Той изстена, торсът му потрепери, когато почна да повръща и да се дави. Очите му се отвориха, после се обърнаха, показвайки само бялото. Тялото му започна силно да трепери и изведнъж утихна напълно. Сфинктерът му се отпусна и смрадта на човешки отпадъци се понесе от чаршафите. От мъртво пиян до напълно умрял само за единайсет минути и половина.

Сиърс огледа помещението, за да открие някакъв проблем, но не видя нищо. Огледа себе си. Никоя от течностите на мъжа не го беше изпръскала. Освен хирургическите ръкавици носеше болнични терлици и книжно хирургическо кепе за еднократна употреба. Нямаше да остави следи. Затова нямаше да възникне подозрение.

Той загърби пресния труп и излезе от стаята. Мина обратно през апартамента, без да докосва нищо. Прозорците тук бяха затворени. Хъгинс явно е бил твърде пиян, за да пусне климатика в трапезарията, или пък уредът беше развален. Каквато и да беше причината, по обед апартаментът щеше да се превърне в пещ. Тогава месарките щяха вече да са се заели усърдно с работа, а първите ларви на мухи щяха да се появят след шест часа.

Ако никой не провереше къде е Хъгинс в течение на ден или два, миризмата, която щеше да започне да прониква долу в железарията, щеше да бъде първото указание. Дотогава трупът вече щеше да представлява ужасна гледка. Сиърс огледа помещението за последен път, а след това хвърли поглед на часовника си. Два сутринта. В момента баровете бяха започнали да се опразват. На улицата щеше да има много хора, тълпа, в която можеше да потъне. Патрулките вероятно щяха да насочат вниманието си към места като „Шутърс“ на една пряка южно след площада, където беше съдебната палата. В случай на нужда щеше да мине за турист, страдащ от безсъние, който се е запътил към своята стая, или търговски пътник на компания за медицинско оборудване, както гласяха неговите визитки и другите лични документи.

Стигна до задната врата, внимателно отлепи лепенката, която беше сложил, за да не може да бъде заключена, и стъпи на дървеното стълбище, което водеше към двора и товарната зона зад железарията. Не избърса пръстовите си отпечатъци по топката на вратата. Избърсаните участъци бяха опасни. Зацапаната дръжка нямаше да направи впечатление на никого, дори ако решаха да поръсят с прах, за да свалят отпечатъците.

Изчака малко в долния край на стълбата, свали хирургическите ръкавици, хартиеното кепе и найлоновите терлици от обувките и ги прибра в джоба си. После прекоси бавно двора, а след това пое по тесен пасаж, който излизаше на Айзък стрийт. Не видя никого, но чу викове и клаксони, които се носеха от един бар на няколко преки по-натам. Спусна се по Айзък стрийт до Шеста улица и зави по Шесто авеню.

Пансионът на госпожа Ротуел се намираше срещу старото ъгловато средно училище от червени тухли. Къщата беше голяма, с мансарда, сякаш излязла от „Великолепните Амберсънс“[1]. Дузина спални, покрити с дървена ламперия стени, износени килими върху лакирани в жълто дюшемета от широколистни дървета. Мебелите бяха древни или поне се стараеха да бъдат, а зад къщата имаше вътрешен двор с тухлена ограда, покрит изцяло с цветни лехи. Три от стаите за гости имаха собствени бани и Сиърс беше наел едната. Намираше се в задната част на приземния етаж с френски прозорци, които водеха към вътрешния двор, и това го устройваше напълно.

Сиърс отиде до дългия тесен паркинг отстрани на сградата и отключи багажника на наетия от „Хърц“ автомобил. Извади средна по размер найлонова торбичка, заключи капака на багажника и отиде до далечния край на паркинга, след което пое покрай пансиона към задната уличка.

Зави надясно надолу по тъмната пряка, броейки гаражните врати, докато не стигна старата ограда от мрежа, която бележеше края на уличката в парцела, собственост на майката на епископа. Спря там, отвори торбичката и извади от нея флакон WD-40 с вече прикачен накрайник. Напръска пантите на вратата и резето, върна смазката обратно в торбичката и влезе в задната градина на епископа. Няколко къщи по-надолу по уличката залая куче, още се чуваха автомобилните клаксони, но иначе цареше мъртва тишина. Сиърс погледна часовника си. Два и десет.

Огледа задната страна на къщата и прозорците с капандури на втория тавански етаж. Това бяха два обикновени прозореца, разположени от двете страни на един по-малък с млечно стъкло. Слаба светлина прозираше от средното помещение. Най-вероятно това беше нощното осветление в банята. Спалните от двете й страни бяха тъмни. На приземния етаж също имаше три прозореца. И те бяха тъмни. Епископът беше в леглото си и спеше, след като бе прекарал по-голямата част от деня в болницата край своята умираща майка.

Сиърс се промъкна през задната морава и се качи на тясната задна веранда. От найлоновата торбичка измъкна друг чифт болнични терлици и цял гащеризон „Дюпон Тайвек“ в комплект с качулка и вързалки. Бързо се напъха в гащеризона, нахлузи терлиците, сложи си друг чифт хирургически ръкавици и отново взе торбичката. Намери резервните ключове на мястото, където ги беше открил и предната нощ — върху перваза на касата над вратата.

Отново използва спрея, плъзна ключа в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори леко. Сиърс влезе в кухнята. Мина през нея и по коридора до фоайето при предния вход. Промъкна се тихо до върха на стълбището, надникна бързо в празния коридор и се зае да приготвя капана. Когато свърши, се спусна внимателно по стълбата. В края на коридора имаше старомодна телефонна пейка с поставка за апарата. Той се изправи до нея и също толкова старомодния телефон с шайба.

Зачака, вслушвайки се в някакъв шум от движение. После бръкна в торбичката си и извади мобилен телефон за еднократна употреба на „Сингулар“, който беше купил преди седмица, но никога досега не бе използвал. Набра номера на епископа. Старият телефон на поставката започна да звъни с тенекиен звук. Чу едновременния звън на деривата на втория етаж. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. След пет позвънявания чу раздразнения глас на епископа, изтръгнат внезапно от съня. Сигурно си беше помислил, че се обаждат от болницата, за да му кажат, че майка му вече си отива.

— Ало?

— Слез долу.

— Моля?

— Слез долу.

— За какво говорите? Кой се обажда? За мама ли става дума?

— Слез долу.

Сиърс се протегна и с една ръка внимателно вдигна слушалката на апарата, изключвайки мобилния телефон секунда по-късно. От стария апарат с шайба се чу сигналът „свободно“.

— Ало? Ало?

Чу се щракане, когато епископът остави слушалката на втория апарат на място. Просто за всеки случай Сиърс остави слушалката на поставката, за да остане линията заета. Над главата си чу стъпки и в същия момент светна лампа, която освети стълбата. В горния й край се появи епископът в зелен копринен халат.

— Епископ Баучър — каза Сиърс силно и твърдо. По командирски. Трябваше да прикове вниманието на мъжа.

— Кой си ти, по дяволите? — настоя да научи Баучър, примигвайки през очила с тънки телени рамки. Бялата му коса беше чорлава и стърчеше. — Какво искаш?

— Тук съм, за да говорим за содомия и свързани с нея въпроси — отговори Сиърс.

— Ти кой си мислиш, че си? Махай се от къщата ми, преди да съм се обадил на полицията!

— Не бива да си развратител на момчета, нито да си падаш по тях — каза Сиърс с мил глас, без да изпуска от очи възрастния мъж в горния край на стълбището. — Писмото на св. Варнава. Не е точно Писанието, но достатъчно близо.

— Копеле! — изрева Баучър.

— Педофил! — отговори Сиърс спокойно с подигравателен поглед.

Епископ Баучър нададе приглушен писък. Направи крачка напред, но босият му крак се удари в почти невидимото парче рибарско влакно, издържащо до двайсет и два килограма на квадратен сантиметър и специално сплетено за случая, което беше опънато от единия до другия край на най-горното стъпало. Духовникът се стрелна напред в отчаян лебедов плонж, размахвайки ръце във въздуха, без да успее да спре падането. Сиърс се дръпна настрана.

Тежкият мъж се стовари в средата на стълбата с главата напред и се плъзна надолу. Седмият му шиен прешлен се строши с отчетлив пукот, когато главата му се блъсна в дървеното стъпало под невъзможен ъгъл, изви се гротескно и след това отскочи. Епископът умря половин секунда по-късно и отпуснато се плъзна надолу по последните шест стъпала, а след това се стовари в подножието им във вид на разбъркана купчина.

Стиснал в ръка найлоновата си торбичка, Сиърс прекрачи трупа и се изкачи до горния край на стълбата, като внимателно обкрачи края на стъпалото, където се беше ударила епископската глава, за да не заличи оставените следи. В горния край на стълбата отвори торбичката и извади от нея джобно ножче „Бък“, за да махне парчето рибарско влакно.

Нави го и го прибра в торбичката заедно с ножчето. След като се погрижи за тази малка издайническа подробност, се спусна надолу по стълбата във фоайето. Нямаше нужда да проверява дали епископът е жив. Главата му беше извита почти под гърдите му. И в този случай, както с трупа на миналата му жертва, не беше вероятно останките да бъдат открити скоро, при положение че часовете за посещение в болницата започваха след пладне.

Стиснал торбичката си, Сиърс се обърна, затвори телефона в коридора и пое обратно към тъмната кухня. Свали гащеризона, но не и терлиците и ръкавиците. Прибра гащеризона в торбичката, излезе на задната веранда и там свали терлиците. Използва резервния ключ, за да заключи вратата след себе си, и го остави отново на перваза. Задачата беше изпълнена.

Спусна се надолу по стъпалата, върна се през двора и уличката и стигна отново до пансиона. Промъкна се през френските прозорци откъм вътрешния двор и влезе в своята стая. Без да пали лампата, дръпна пердетата, за да покрие отворените прозорци. След това прекоси помещението до леглото. Седна и погледна светещия циферблат на часовника си. Два и двайсет и пет.

Най-накрая свали хирургическите ръкавици и ги прибра в найлоновата торбичка. Нагласи алармата на пътническия будилник, който стоеше на нощното шкафче, за шест. Тогава щеше да стане, да прибере найлоновата торбичка с инструментите в малката пътническа чанта и да се отбие за едно от отличните кексчета с трици на госпожа Ротуел, преди да плати и да замине.

В шест и половина вече щеше да е на път с наетата кола, а дванайсет минути по-късно — на междущатската магистрала. В осем щеше да бъде на международното летище на Луисвил, Кентъки, където щеше да върне наетата кола. В девет вече щеше да е на борда на редовния полет на „Юнайтед Експрес“ за Вашингтон. Час и половина по-късно щеше да се озове на летище „Роналд Рейгън“. Щеше да си бъде вкъщи за обед. Досега всичко вървеше точно според плана.

Той свали обувките си и отпусна глава на облегалката. Вдигна ръка и огледа леко изтънялата кожа по кокалчетата и вече прозиращата плът между палеца и показалеца. Дори по тялото му вече бяха почнали да се появяват тъмни петна. Годините. Той въздъхна. Със сигурност нямаше как да избяга от това. Скоро щеше да се наложи да позабави темпото. Двама в една нощ беше на границата на възможностите му, защото наистина се нуждаеше от нощния си сън.

Мобилният му телефон звънна от найлоновата торбичка. Сиърс се смръщи. Само един човек знаеше номера на телефона за еднократна употреба. Наведе се и го извади от торбичката. Отвари го и прие разговора.

— Да?

Познатият глас заговори внимателно:

— Имаме спешен случай.

Бележки

[1] Радиопиеса и филм на Орсън Уелс по едноименния роман на Бут Таркингтън. — Б.пр.