Пол Кристофър
Златото на Кортес (16)

16.

Беше почти полунощ. „Ноубъл Дансър“ се носеше леко с всичките си петдесет и седем метра дължина по вълничките, които къдреха водите на Мексиканския залив. Яхтата разполагаше с четири палуби, собствен асансьор и помещения за двайсет и пет човека, включително екипажа. Задвижваше се от два дизела „Кетърпилър“ с мощност по хиляда и петстотин конски сили всеки, с които можеше да развива скорост до осемдесет възела.

Масивният плавателен съд беше оборудван с всичко възможно, което го правеше подходящ дори за презокеански плавания. В удобствата, които предлагаше, бяха включени всякакви електронни играчки като стабилизатори за „нулева скорост“, които позволяваха в игралната зала да се провеждат турнири по билярд, джакузи, палуба за слънчеви бани и малък концертен роял. За милиардерите яхтата винаги е нещо като играчка.

Трапезарията приличаше на извадена от холивудско имение. Покрай стените стояха шкафове, пълни с кристална посуда, подът беше покрит с персийски килими, а около огромната маса от розово дърво можеха да се съберат петнайсет гости. Тази вечер вместо за среднощна закуска масата беше подготвена за военна схватка. От единия до другия край дебело лакираните инкрустации по плота бяха покрити с военна екипировка.

Четирима членове на групата за проникване проверяваха оръжията и екипировката си за оцеляване. Имаха коравия, трениран вид на професионални войници, каквито всички са били по едно или друго време.

Носеха камуфлажни бойни униформи за джунглата, но по тях нямаше никакви отличителни знаци. На левия гръден джоб на куртката си всички носеха малка значка, която изобразяваше черен ястреб на жълта основа, украсена с червено.

Този символ беше измислен лично от Джеймс Джонас Ноубъл при създаването на компанията за сигурност, която трябваше да защитава множеството му интереси в различните краища на света. Като дете, израснало по време на войната, любимите му комикси бяха „Черният ястреб“, така че беше използвал този символ за емблема на едноименната фирма.

Първоначално „Блекхоук Секюрити Кансълтантс“ трябваше да бъде частна охранителна сила за „Ноубъл Фармасютикълс“, но тя беше създадена по времето, когато използването на паравоенни въоръжени групировки нарастваше. Впоследствие фирмата се беше разраснала твърде много извън първоначалните граници на обикновена охранителна сила, която да пази сградите на Ноубъл.

Седалището й беше в Джорджия, където разполагаше с голям тренировъчен терен и представителства във всички големи страни по света, както и в няколко от по-малките. Голяма част от нейния бизнес беше съсредоточен в Африка, Близкия изток и Централна Америка, включително Мексико, където фирмата предлагаше телохранители, превози и разузнавателна информация на служителите на чуждестранните посолства, както и на известен брой висши мексикански официални лица.

Четиричленният екип, който сега се намираше на борда на „Ноубъл Дансър“, беше испаноговорещ. В предишния си живот тези мъже бяха участвали в поне по една революция или въстание в условията на джунглата. Водачът на четиримата, Тибор Черка, висок, петдесетинагодишен американец с прошарена коса, беше член на един от първите проникващи екипи при нахлуването в Панама. Предполагаше се, че е работил в близка връзка с така наречените Ескадрони на смъртта в Ел Салвадор, но подобно нещо никога не беше доказано. Докато хората на Черка се подготвяха в трапезарията, Харисън Ноубъл проведе последна среща с баща си в щурманската кабина, разположена една палуба по-горе.

— Аз все още не одобрявам — каза по-възрастният Ноубъл, вторачил поглед навън в мрака. — Остави Черка да свърши работата, той е професионалист.

— Не твърдя, че не си разбира от работата — възрази по-младият мъж. — Казвам, че като оставим настрана военния аспект, за разлика от мен той няма представа какво да търси.

— И това е вярно — въздъхна Ноубъл старши.

— Той разполага с достатъчно оръжия, за да води малка война. Тази част оставям на него, но аз трябва пръв да стигна на мястото. Татко, ти разбираш това.

— А ако нещата се объркат?

— Няма — поклати глава Харисън Ноубъл. — Гарантирам.

По-възрастният мъж се обърна към своя син с решителен израз на лицето.

— Къде ли съм чувал това преди? Ако и сега се провалиш, всички ще пропаднем. Надявам се, че осъзнаваш това.

— Разбира се.

— Дума не бива да се разчува и ти не бива да бъдеш прекалено гнуслив. Ако всичко се скапе, трябва да се измъкнеш, но не преди да разчистиш зад себе си. Никаква милост. Никакви оцелели. Без грешки като последния път.

— Татко, осъзнавам това.

— Знаеш ли плана?

За десети път, откакто „Ноубъл Дансър“ напусна Маями, започнаха да го преговарят. Харисън Ноубъл въздъхна. Понякога старецът беше досаден като конска муха.

— Да, татко, зная плана.

Яхтата спря на петнайсет мили от брега и на три мили извън териториалните води на Мексико. Когато настъпеше върхът на прилива, тя щеше да се доближи на три мили от точния джипиес периметър и да спусне от платформата на горната палуба двата пътнически джета за по трима души „Сий Ду“.

Високоскоростните машини можеха да плават най-малко час с пълната си скорост от приличните осемдесет километра в час. Черка, водачът на групата, предполагаше, че ще стигнат брега източно от рибарското село Ел Куйо за по-малко от десет минути. Джетовете щяха да бъдат потопени, преди да излязат на брега, за да не бъдат открити.

Ако последната информация, която Ноубъл беше получил от Макс Кеслер, беше вярна, преходът пешком от селото до крайното им местоназначение щеше да отнеме два пълни дни. Трябваше да пресекат тропическия лес, който се издигаше на границата на националния парк „Рио Лагартос“, за да изпреварят поне с един ден Фин Райън и нейната експедиция, която идваше от вътрешността на страната.

Щом стигнеха на място, Харисън младши щеше да извърши проучването на храма и околния терен, надявайки се да убие два заека с един изстрел.

След като свършеше работата по един или друг начин, екипът щеше да се събере на предварително определени джипиес координати край малкото селце Сан Анхел, откъдето щеше да го вземе хеликоптер „Блек хоук Секюрити Бел Джет Рейнджър“ в цивилна разцветка със знаците на измислена фирма за въздушен транспорт. След като зарежеха екипировката си край Сан Анхел, щяха да бъдат откарани на остров Мухерес пред крайбрежието, където да се качат на борда на „Ноубъл Дансър“, сега закотвен съвсем законно в местното яхтено пристанище.

Четирийсет минути след разговора Харисън Ноубъл, облечен в широк тъмносин непромокаем костюм върху камуфлажната униформа, се качи на един от двата смолисточерни бързи и без опознавателни знаци джетове, спуснати от лебедките до леко полюшващата се на вълните яхта. Черка, заел място на водещата машина, подаде сигнала, двигателите „Ротекс“ с мощност двеста и петдесет конски сили заработиха и плавателните съдове се понесоха с вирнати носове, оставяйки бял бълбукащ килватер.

Черка, зад когото на летите седалки бяха настанени двама тежко екипирани участници в групата, натисна бутона на съединителя за „напред“, даде пълна газ и се понесе към невидимия бряг на десетина мили пред него. Харисън Ноубъл, с един-единствен пътник и останалата част от оборудването, натоварено на свободната седалка зад тях, също даде газ и го последва.

 

 

Уилям Хартли Мосбърг, специален помощник на помощника на заместник-съветника по въпросите на националната сигурност на президента на Съединените щати, беше закъснял. Той излезе от своя приличен на килер за метли кабинет в Западното крило на Белия дом и след това се измъкна през забалдахинения страничен вход на улицата, част от Екзекютив авеню, затворено за всякакъв трафик освен за този на Белия дом, заради което се беше превърнало в паркинг.

Той си погледна часовника — петдесетдоларов модел „Индигло“ с ивиците и звездите на циферблата, точно като онзи, който откраднаха на президента при последното му отиване в Албания. Преди да си купи часовника с осветяващ се циферблат, беше носил по-евтин модел на „Патек Филип“ за шест хиляди долара, всъщност копие на оригинала за шейсет хилядарки, какъвто носеше президентът на Русия. Обаче президентът го зърна и му нареди да го разкара, защото с него приличал на „еврейски банкер“. Слава на Бога, наоколо нямаше никой, който да чуе зле премерените слова. След това Мосбърг остави вкъщи евтиния швейцарски модел и купи трудния за намиране юбилеен „Индигло“ чрез интернет.

Засега „Бял трън“, кодовото име, което от Сикрет Сървис бяха лепнали на президента, не го беше забелязал, но човек никога не знае. Хора са получавали посланически постове и за по-малко. По околни пътища и с помощта на стари състуденти Мосбърг научи, че е бил нает, защото името му напомня на журналистите производителя на пушки помпи, а не както първоначално беше предположил, че понеже е следвал в Йейл и е завършил на 1287 място от 1400 студенти.

Обаче на Уилям Хартли Мосбърг не му пукаше особено защо е стигнал до Белия дом. Важното беше, че е тук, и щеше да направи всичко възможно, за да остане. Всичко, с което разполагаше, беше магистърска степен по право, но след четири години в Белия дом щеше да е фасулска работа да намери някоя лека длъжност, несвързана с адвокатстване, в някоя от големите фирми във Форт Смит. А ако не успееше, можеше да се кандидатира за всеки изборен пост в родния си град Аркаделфия, Централен Канзас. А най-хубавото беше, че ако успееше да нареди нещата както трябва, можеше да намери нещо и тук, във Вашингтон. Например като младши лобист. Затова не вървеше да закъснява за среднощната среща с Макс Кеслер.

Мосбърг стигна края на Уест Екзекютив авеню, хвана си такси отвън пред пропуска на охраната и каза на шофьора адреса на „Харис Салун“ на Единайсета улица и „Пенсилвания“. Той можеше да си представи и по-хубави места, за където да пътува по това време на вечерта. Например „Ейпекс“ на площад „Дюпон“. Но това беше друга работа и точно тя му беше навлякла неприятностите, които имаше, и логична причина да попита „Колко?“, когато Макс Кеслер каза: „Кихай!“.

Таксито завъртя покрай парка „Лафайет“, излезе наново на Пенсилвания авеню отвъд източната бариера за сигурност и се насочи към Единайсета улица. Заведението се намираше в административна сграда точно срещу спортния бар „И Ес Пи Ен Зоун“ и диагонално на сградата на старата поща, която сега беше преустроена и обърната на универсален магазин с претенциозното име мол.

Мосбърг слезе от таксито на Пенсилвания авеню и зави на ъгъла в Единайсета. Бутна вратата и влезе в дългото помещение с високи тавани. Все още имаше много хора, главно туристи, макар че минаваше полунощ, както и току-що излезли от театъра „Уорнър“, който се намираше по-надолу по улицата.

Кеслер, както винаги сам, седеше на маса почти в средата на помещението и похапваше изискано капещ хамбургер, втъкнал салфетка под яката на ризата. Той гледаше движещите се надписи в долния край на екрана в новинарската емисия на Си Ен Ен, която течеше по един от шестте телевизора, разположени високо над бара. Звукът беше изключен. Дори да го бяха усилили докрай, щеше да си остане нечут заради постоянното жужене на множеството клиенти. Това беше урок, който Кеслер му бе изнесъл скоро след като се бяха срещнали за пръв път: шумното помещение е безопасно. Когато всички останали говорят, значи никой не те подслушва.

— Накарах ги да сипят малко сос със синьо сирене върху хамбургера. Много е хубав, трябва да го опиташ. Пържени картофки? — попита Кеслер и вдигна един хрупкаво изпържен резен.

— Не, благодаря — поклати глава Мосбърг, като леко се смръщи. Стори му се, че всеки път, когато се срещаше с дребния грозен мъж, той ядеше. Имаше неприятния навик след всяка хапка да попива устните, а след всяко попиване да прочиства гърлото си. Приличаше на огромен паяк, който поглъща мухи.

Появи се келнерката. Мосбърг поръча китайската бира „Жуянг“, която и за него беше толкова екзотична, колкото за заведението.

— Е — започна Кеслер, след като келнерката се беше отдалечила, — как сме тази вечер?

— Толкова добре, колкото може да се очаква при тези обстоятелства.

— Още ли мислиш, че те изнудвам? — усмихна се Кеслер. Той използва ножа, за да отреже парченце от хамбургера, и го пъхна в устата си. Беше единственият човек, когото Уилям Хартли Мосбърг беше виждал да дъвче и да се усмихва едновременно.

— Не зная как другояче би могло да се нарече — отговори младият мъж. Донесоха бирата му заедно с чаша за „Пилзнер“. Той си сипа и рязко отпи голяма глътка. Изобщо нямаше смисъл от обяснения.

Кеслер преглътна. Преди две години малкият пор беше разбрал по някакъв начин, че Уилям Хартли е редовен посетител в „Ейпекс“ и различни други педерастки клубове във Вашингтон, включително прословутия „Лизърд Лаундж“. Вашингтон винаги е проявявал сравнителна търпимост към всякакви сексуални предпочитания, ала с републиканец хардлайнер в Овалния кабинет и приказките за „взаимно обогатяване“ в тоалетните на летищата, но не в мултикултурния смисъл, проповядван от зелените, човек не можеше да парадира с тях. Ако Уилям Хартли беше дискретен, вероятно нямаше да му обърнат внимание, но сегашният му основен любовник се оказа един здравеняк от втория етаж в Западното крило на Белия дом на име Дан Съливан, стажант в Комуникационния център.

В тези дни дори този факт можеше да мине метър, но проблемът се криеше в това, че Даниъл беше правнук на сегашния вицепрезидент и нямаше как да се покрие. В никакъв случай. Моника Люински не беше ничия роднина в Белия дом, а виж какви неприятности създаде. Сексуален скандал от този вид в сегашния Бял дом щеше да предизвика грандиозен пожар, а Уилям Хартли щеше да се озове точно по средата, заобиколен от пламъците.

Кеслер се вторачи в младия мъж на масата срещу себе си, попи устни и въздъхна.

— Уил, вече ти обясних. Информацията, с която разполагам, е само един вид лост. Ако някога ми хрумне да я разкрия, без нужда ще бъдат съсипани много хора. Гледам на нашата връзка като на потенциално взаимна. Не забравяй, че аз също съм доставчик на информация, а не само събирач. Разузнаването работи в двете посоки. Може да дойде време, когато ще мога да ти помогна толкова, колкото бих могъл да те нараня.

— Това го чух вече няколко пъти — измърмори Мосбърг.

— А аз всеки път бях напълно честен. — Кеслер направи пауза, отново нападна своя хамбургер с ножа и пъхна друго парче в устата. След това попи отново устни.

— Кажи ми нещо — настоя той тихо.

— Ако мога.

— Колко сателита има над Мексико?

— Наши?

— Да.

Мосбърг се замисли малко и отпи от бирата си. Кеслер отхапа парче, започна да дъвче, попи устни, отхапа друго и цялата процедура пак се повтори. Накрая Мосбърг отговори:

— Десетина. Няколко геостационарни на Националната информационна служба за сателитни данни за околната среда, няколко, които наблюдават световния океан, един сателит на НАСА за телеметрични данни. Агенцията за борба с наркотиците има поне два във връзка с програмата АУАКС — базираната на самолети система за предупреждение и контрол. Има и един на „Лакрос Оникс“ на националната разузнавателна служба за събиране на обща информация, който минава над Мексико, когато му наредят.

— Какво може да прави?

— Всичко. Използва нещо, което се нарича синтетичен апертурен радар. Това чудо може да вижда през облаците. Ако подадеш правилните команди, можеш да виждаш и под земята. Наричат го „търсач на бункери“.

— Какво трябва да се направи, за да бъде насочен към Южно Мексико?

— Разузнавателна директива.

— Колко трудно би било за теб?

— Щом не е нещо, свързано с националната сигурност, не би било много трудно. Трябва да бъдат попълнени няколко формуляра и да завъртя два-три телефона. Намира се на оптимална полярна орбита, така че може да вижда всичко навсякъде и по всяко време.

— Имам нужда от много подробно разглеждане на съвсем малко парче джунгла. Би ли могъл да уредиш това? И снимки?

— Предполагам, стига да имам точните координати.

Кеслер ги издекламира веднага, без да му е нужна помощта на писмени бележки.

— Двайсет и един градуса, двайсет и три минути и деветнайсет секунди и три десети северна ширина и осемдесет градуса и четирийсет минути трийсет и четири секунди западна дължина.

— Защо точно там?

Кеслер се усмихна безизразно.

— Да ти отговоря, млади човече, би било твърде недискретно.