Пол Кристофър
Златото на Кортес (2)

2.

Понеделник, 24 декември 1962 г.

Военновъздушна база „Макдил“, Тампа, Флорида

Понякога две малки събития, маловажни сами по себе си, могат да се съчетаят в ужасяващ резултат със силата на взривена водородна бомба. Коледното празненство в базата стана причина за туптящата от махмурлук глава на майор Бък Тайнън и корозиралия клапанен щифт в турбината на външния двигател откъм левия борд на стратегическия бомбардировач B-47, известен като Гъската на мама.

Задачата на Тайнън като командир на самолета и пилот беше да „прави тегели в квадратчета“, докато пилотира Гъската на мама по установения маршрут от „Макдил“ на запад до координати на картата отвъд полуостров Юкатан. След това на югоизток до други координати след Кингстън, Ямайка, после трябваше да кривне на изток до островите Търкс и Кайкос, леко забърсвайки кубинското въздушно пространство при Гуантанамо. След това от Търкс и Кайкос да поеме обратно към „Макдил“, за да стигне там точно за закуска. Две яйца на очи с бекон и пържени картофи по селски.

Целият полет отнемаше около пет часа и в нито един момент лъскавият бомбардировач не се намираше на повече от деветдесет минути път от своята основна цел в случай на война. След кризата през октомври, когато Хрушчов и Кенеди се сблъскаха челно заради руските ракети, Тайнъновият и една дузина други екипажи на B-47 облитаха същите дежурни маршрути по двайсет и четири часа дневно седем дена седмично в Куба. Между B-47 от „Макдил“ и U-2 от „Едуърдс“ в Калифорния Кастро беше изцяло покрит.

Отвън Гъската на мама представляваше изцяло аеродинамична красавица. Отвътре беше наблъскана като барабана на перална машина. Със сигурност никой не беше мислил за екипажа, когато са конструирали птицата. Целият кокпит беше изместен леко надясно заради широкия 45,72 см коридор отляво. Според хора, на които може да се има доверие, самолетът беше сглобен една събота и неделя в хотелска стая в Глендейл, Калифорния. Оригиналната форма беше изрязана от парче балсово дърво, купено от местния строителен магазин. Седалките бяха разположени като при тандем, навигаторът — същевременно и бомбардир, беше пъхнат в носовата част, вторият пилот над и зад него, пилотът зад втория, като само техните места бяха разположени под дебел пластмасов капак. При извънреден случай навигаторът се изстрелваше надолу, което беше прекрасно, стига самолетът да се намира на достатъчно височина. Пилотът и вторият пилот се катапултираха нагоре.

В самолета нямаше тоалетна, така че мъжете си носеха импровизирани уринатори. Що се отнася до храната, кафето в термоси и сандвичите, увити във восъчна хартия, бяха в реда на нещата. Въоръжението се състоеше от две автоматично управлявани оръдия на опашката, от които нямаше кой знае каква полза срещу ракетните батареи „земя — въздух“ на Фидел или каквото и да било друго нещо, което биха могли да срещнат на единайсет хиляди осемстотин и деветдесет метра височина.

Бомбеният товар беше нещо съвсем различно: две термоядрени устройства B-43 MOD-1 с дължина три метра и осемдесет и един сантиметра и по един мегатон мощност. Една от тях би превърнала Хавана в кратер. Две щяха да превърнат северната част на Куба в слой разтопено стъкло. Тайнън рядко мислеше за подобни неща. Неговата работа беше да лети по маршрута, а след това да отиде на закуска. В резултат на снощната вечер той мислеше за дългия полет и пронизителното си главоболие. Последното, което искаше, беше да лети.

През първия час след излитането от „Макдил“ всичко беше както обикновено. Дик Бауман, навигаторът, пееше безкрайната мелодия на „Ърлският херцог“^[1], докато държеше под око курса и другите си карти. Уоли Менг, вторият пилот, всъщност управляваше самолета. Тайнън дремеше и чакаше да поеме управлението, след като минат първия етап. Навън беше дълбок мрак. Беше два през нощта и определено не цареше оживление. Единственият друг шум освен Баумановата разновидност на „Ърлският херцог“ беше монотонното бучене на шестте двигателя J-47 и свистенето на въздуха, който облизваше капака на кокпита при скорост двеста и четирийсет километра в час.

Тайнън въздъхна зад дебелата гума на своята маска. Със същия резултат би могъл да се намира в автобус. Първият черен облак на хоризонта си беше точно това — първи черен облак. Бауман първо го улови на малкия екран на своя радар.

— Майоре, точно пред нас лежи буреносна система — изпука в слушалките на Тайнън гласът на навигатора с акцент от Тенеси.

— Споменава ли се в сводката на метеорологичната служба?

— Не, сър, няма нищо.

— Тъпанари.

— Прието, майоре, точно така е.

— Как изглежда?

— Голяма. Вероятно тропическа буря. На около петдесетина километра от нас — обясни Бауман.

Тайнън хвърли поглед на индикатора за скоростта на въздуха: шестстотин петдесет и шест километра в час. Единайсет километра и нещо на минута. Може би пет минути, докато налетят право в центъра й.

По дяволите.

— Малко късно за сезона, нали?

— Така е, майоре, но това няма да я накара да изчезне.

— Можем ли да я прехвърлим?

— Съмнявам се. Доста е висока, сър.

— Електричество?

— Най-вероятно — изръмжа напрегнато Бауман. — Тези мексикански въртележки обикновено са такива.

B-47 беше известен със своята придирчива електроника. Последното, което Тайнън и останалите биха желали, бе да прекарат Гъската през гръмотевична буря с няколко мегатона ядрени бомби в търбуха.

— Дай ми маршрут, който срязва малко ъгълчето на квадранта. Ще видя дали ще успея да се промъкна.

— Да, сър — отговори Бауман.

Тайнън натисна бутона на гърлото си за смяна на канала на микрофона и заговори с Уоли Менг, седнал пред него на мястото на втория пилот:

— Уоли, аз ще я поема. — С лявата си ръка той хвана щурвала, който внезапно стана по-тежък, когато Менг отстъпи контрола върху големия самолет.

— Имаш я — отговори вторият пилот.

— Потвърдено. — Тайнън почувства как под шлема му започна да се образува пот. Вече не се чувстваше като в автобус. Сто тона стомана и алуминий се носеха с половината от скоростта на звука към огромния електрически контакт в небето.

— Майоре — изпука гласът на Бауман от преградката за навигатора в носа, — ще се отклоним с десет градуса от курса, а след това трябва да се върнем. Това ще се отрази малко върху горивните ни запаси.

— Майната му на бензина. Въведи маршрута.

— Да, сър.

Изведнъж се намериха във външния край на бурята. Дъжд се лееше върху пластмасовия кокпит като из ведро и замъгляваше всяка видимост. Автопилотът беше поел руля и Тайнън усещаше как възголемите педали мърдат под обутите му в ботуши крака. Точно пред тях избухна светкавица и освети небето. Майорът изведнъж усети болка да пронизва челото му, когато звуковата вълна се стовари върху тях. Самолетът се разтресе като листо. Точно в този миг корозиралият клапанен щифт в дюзата на левия външен двигател се пропука и разпадна. Резултатът настъпи мигновено. Моторът избухна и се откъсна от усилените си пилони, леейки блестящ облак от силно избухлив керосин, като преди това отнесе около шест метра от лявото крило на Гъската на мама. Загубата на мощност, която обикновено се проявяваше при излитане, беше един от нерешените проблеми на иначе отличното досие на B-47 в областта на стабилността. Упътването за употреба на бомбардировача, особено в случай на катастрофално събитие, каквото преживяваше Гъската, изискваше от пилота в рамките на 1,7 секунди да завие на противоположната страна, за да попречи на самолета да влезе в свредел в резултат на тягата от двигателите на неповреденото крило. Контролното време от 1,7 секунди беше доста над възможностите на напоения с алкохол мозък на майор Бък Тайнън в този критичен момент. Преди да стовари крака си върху педала на руля, вече бяха минали почти цели три секунди.

Той се бореше за контрола върху машината, но нищо не помагаше. Земното притегляне и физиката наложиха волята си на Гъската на мама. Крайният резултат беше неизбежен и всички от екипажа на бомбардировача го знаеха. Те реагираха инстинктивно.

В носовия отсек Бауман сграбчи приличащата на велосипедна спирачка ръчка отдясно на седалката си и я натисна. Барутният заряд под седалката изби шарнирния механизъм и навигаторът беше засмукан от мрака. За съжаление механизмът за задействане на парашута, монтиран на седалката, беше откъснат при катапултирането. Бауман пищя през цялото време, докато фучеше надолу в мрака от две хиляди метра височина над тъмните води на два километра от полуостров Юкатан без нищо, което да забави падането му. По времето, когато седалката и завързаният с колани към нея навигатор достигнаха водната повърхност, скоростта им беше смъртоносна. За тях водата беше с плътността на гранит и при удара Бауман се разпадна на парченца.

Съдбата на Уоли Менг не беше по-добра, макар че спази процедурите за катапултиране до последната буква. Увери се, че коланите на седалката са стегнати, провери дали механизмът за отваряне на парашута на рамото му е закачен, след което се протегна надясно към механизмите за бързо освобождаване на въздушния маркуч и съобщителните кабели. Накрая напипа ръкохватката на катапултния механизъм и я натисна. Трите барутни заряда се възпламениха един по един и седалката полетя нагоре със скорост 18 G. Единствената му грешка беше прекалено бързата му реакция. Нещастният втори пилот предполагаше, че Тайнън вече е катапултирал. Балдахинът над главата на Менг беше цял и на мястото си — навита арка от здрава пластмаса. Шлемофонът на Менг се вряза в балдахина, строшавайки и двете, а силата на удара смаза черепа му като яйце, ударено в ръба на чугунен тиган. Главата му, която сега се крепеше единствено от разбитата каска, беше пробила плексигласа и изложена на въздушното течение, което обгръщаше защитната обвивка с 640 километра в час. На практика незащитеният врат на Менг беше извит от силата на течението и срязан от нацепения плексиглас. Отрязаната глава излетя в мрака на нощта и се заизвива като проблясваща топка за боулинг в биещия отгоре дъжд.

Тайнън най-накрая се посвести и донякъде успя да овладее самолета, като продължаваше да се бори с педалите, вторачен в инструментите на таблото, които или светеха червено, или примигваха и угасваха, когато силният дъжд нахлу в кабината през разбития капак и те започнаха да дават накъсо. Нещата се влошаваха допълнително от гъстия дим от барутните заряди от седалката на Уоли Менг и кръвта, която бликаше от трупа му, все още пристегнат с колани към нея. Последният поглед на Тайнън към висотомера показа, че Гъската се е спуснала на по-малко от шестстотин метра над водата, а изкуственият хоризонт сочеше удивително плитко пикиране.

Пожарът в двигателя беше угаснал, но за бомбардировача вече нямаше надежда. Гъската беше обречена независимо от всичко. На шестстотин метра височина въпреки плиткото пикиране след няколко секунди щяха да се блъснат във водата. Той провери коланите на парашута, затвори очи и избълва една крайно мръсна дума, която без съмнение щеше да шокира жена му, ако имаше такава. После натисна спусъка и полетя нагоре към черното дъждовно небе над юкатанските джунгли.