Пол Кристофър
Златото на Кортес (25)

25.

— Били!

Известно време не се чуваше нищо, но после Фин долови далечно стенание.

— Били, добре ли си!

— Разбира се, че съм добре. Току-що паднах през пода на маянски храм и си пукнах главата на голям шибан полиран скален блок. Един господ знае, може да се окаже тъпата черупка на някой гигантски мутирал бръмбар, който ще ме глътне цял. Обаче аз не мога да знам, защото тук в тази шибана заешка дупка е тъмно като в бабиния килер.

Той изстена отново.

Фин се засмя на глас. Щом мърмореше така, значи не беше лошо ранен. Тя извади намотаното въже от раницата, която Гарза им беше оставил, и го завърза здраво за корените на някакво растение, които се показваха от стената на коридора.

— Спускам се! — предупреди. След това хвърли края на въжето през назъбения отвор в пода на коридора. Прехвърли раницата през рамо, закачи скобата на фенерчето на колана си, обърна се и започна да се спуска надолу.

Подът беше покрит с дебел слой растителност, прониквала бавно през вековете в изранените варовикови блокове, през които Били беше пропаднал, защото бяха отслабени от влагата и неумолимия зъб на времето. Фин откачи фенерчето и го плъзна из помещението. Беше голямо, дълго най-малко шест метра и наполовина широко. Древният таван се издигаше на около три метра и половина над техните глави. Стената, срещу която се бе изправила, беше гола, с изключение на една-единствена релефна фигура в центъра на съвършения кръг. На пръв поглед сякаш представляваше спирала. Фин отмести лъча, за да намери Били.

Светлината го обля, седнал на ниша в скалистата стена да си търка коляното. Зад гърба му на близката стена беше изрисувана голяма фигура на ягуар.

— Е, вече сме тук — отбеляза той. — Въпросът е къде е това тук.

— Погребална камера — каза Фин без колебание. Сърцето й започна да блъска от вълнение. — Мисля, че си седнал върху нейния обитател.

Били подскочи така, сякаш камъкът под него беше нагрят до червено.

Фин насочи светлината надолу.

— Света Дево — прошепна тя.

Лавицата, която Били беше използвал като седалка, всъщност представляваше горната част на голяма правоъгълна каменна кутия. Саркофагът, защото каменната кутия не беше нищо друго, бе направен от големи изсечени варовикови плочи. Беше най-малко метър и двайсет на височина и буквално запълваше единия край на гробницата, от което Фин заключи, че е поне три — три и половина метра дълъг. Стените на нишата и капакът бяха сложно оцветени и издълбани. Цветовете бяха толкова свежи, както в мига, в който преди половин хилядолетие са били положени в мократа мазилка.

Украсата беше класическа: прилепи, ягуари и птици, които се носеха сред прекрасни шарки. В центъра стоеше маянски крал с голяма переста корона на главата и церемониален щит и копие. Гърдите му бяха защитени от броня, направена от квадратни нефритени плочки, а на главата носеше шлем от същия материал с формата на зъбеща се глава на ягуар.

На колана му висеше обсидианов меч със сложна украса, а в едната си ръка държеше обсидианов боздуган.

Другата ръка беше вдигната и сочеше към далечния край на масивния капак, където нещо, което приличаше малко на старата космическа капсула „Меркурий“, се носеше из пространството, следвайки аркоподобна траектория, и оставяше огнена следа.

— Ерих не знам си кой — каза Били, когато светлината от фенерчето на Фин се спря на изображението.

— Фон Деникен — допълни тя. — „Спомени от бъдещето“. Той развива странна теория за древните космически кораби. Исторически НЛО-та. Всъщност това е маянско изображение на планетата Венера, която те смятали за звезда. Почти цялата маянска и ацтекска космология се основава на пресичането на Екватора от Венера. Това позволява почти съвършена математическа точност.

— Не ми обяснявай — усмихна се лорд Били. — Аз имах нужда от помощник, за да избутам изпита по математика. — Англичанинът замълча. — А на мен ми се струва, че сочи към онова кръгло нещо на стената.

Фин насочи светлината към голямото кръгло релефно изображение, което бе забелязала, когато се спусна в погребалната камера.

То беше най-малко шейсет сантиметра в диаметър и дори при внимателно разглеждане наподобяваше фантастичните драсканици на скучаещ ученик. Отляво имаше поредица подобни на стълби спирали, които се спускаха до тесен правоъгълник. От кръглата шарка в центъра му се извиваше цяла поредица преплетени мотиви — сложна бъркотия, която водеше към друг кръг в горния десен ъгъл. И двата кръга бяха белязани с плоския отпечатък на ръка. Фин беше виждала много маянски йероглифи, но никога подобен на този.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита Били.

— Нищо не разбирам — поклати тя глава.

— Може би нищо не значи — предположи той.

— Малко вероятно — не се съгласи приятелката му. — Това е кралска гробница. Всичко, което виждаме, е тук по някаква причина.

— Няма езеро.

— Брей, не бях забелязала — отговори Фин и продължи да изучава кръглата шарка.

— Смятах, че само пещерните хора са употребявали отпечатъци от ръце като този — подхвърли Били.

— Характерно е за множество култури, особено за мезоамериканците.

— Докато бях ученик, драсках подобни неща в тетрадката си — спомни си лордът. — Особено в часовете, които не ме интересуваха много. Математика и демотически гръцки. Господин Паймън.

— Паймън?

— Ние му викахме Симпъл. Нали разбираш, Симпъл Саймън среща баничар^[1], тръгнал за панаира…

— Благодаря, схванах го още от първия път — засмя се Фин.

— Всички драскахме такива нещица. После си ги разменяхме, за да видим кой е направил най-сложните лабиринти.

— Точно така — измърмори Фин, докато оглеждаше древната кръгла рисунка на стената.

— Точно така какво? — попита Били.

— Това е лабиринт. Карта. Завързаното нещо почти сигурно е стълбата, която води в кулата на обсерваторията над нас. Правоъгълникът е саркофагът. Другият кръг в лабиринта може да е езерото.

— Откъде ще започнем? — попита Били. — Как ще влезем в лабиринта? Не виждам как ще се измъкнем оттук.

Фин пристъпи напред и заразглежда внимателно картата на стената. Очертаната в релефната фигура длан се намираше в центъра на кръглата шарка по средата на правоъгълника. Сега Фин виждаше ръката върху йероглифа отдясно. Тя внимателно се протегна и постави своята собствена длан върху очертанието, направено преди петстотин години. Размерите странно съвпадаха.

— Натисни тук — измърмори на себе си Фин и направи точно това.

Чу се дълбоко стенание, сякаш цялата земя наоколо изпита болка, и тогава голямата кръгла релефна фигура се завъртя на скрити панти, откривайки черния вход на тунел зад стената.

— Нахални безсрамници — възкликна Били, вторачен в зейналата дупка. — Да крият това там през цялото време.

Фин почувства лек полъх по бузата.

— Тунелът води навън.

— Влизаме, нали? — попита Били. — Обаче какво ще правят другите? Как ще успеят да ни намерят?

— Нямаше ли няколко светещи пръчки в раницата, която Гарза ни остави?

— Е?

— Ще ги разставим като следа, която да следват. Ако искаме да намерим дълбока вода за плутония, това е единственият начин.

Били зарови из сака и извади една шепа шестнайсетсантиметрови пръчки. След като ги преброи, обяви резултата.

— Осемнайсет.

— Трябва да са достатъчно. Строши едната и да вървим.

Били въздъхна. Наведе се над пластмасовите пръчки, строши стъклената ампула вътре и задейства химическата реакция. Мека зелена светлина изпълни погребалната камера. Фин стисна фенерчето и прекрачи отвора. След като преметна раницата през рамо, той я последва с въздишка.

— Два километра и половина, два километра и половина напред към долината на смъртта, препускаха шестстотинте. Напред, Лека бригада! Пригответе оръжията, извика той. Към долината на смъртта препускаха шестстотинте.^[2]

— О, я млъквай! — сряза го Фин.