Пол Кристофър
Златото на Кортес (19)

19.

Фин намери кутийката с „Бенадрил“, извади две хапчета от опаковката и ги пъхна под езика на Били. Сега той беше напълно смазан, свил тялото си в позата на зародиш, трепереше, а лицето му бе покрито с пот.

Фин бързо се обърна, награби наръч клончета от купчината отзад и ги хвърли в гаснещия лагерен огън. Пламъците почти на секундата се стрелнаха нагоре, осветявайки настъпилия около тях ужас.

Хората на Гарза изскочиха от своите найлонови палатки. Мендес, сержантът, стоеше в светлината на трепкащите пламъци, облечен само в армейското си бельо, главата му бе наклонена назад, устата широко отворена, а от нея се носеше гърлен рев от силна болка.

Целият беше покрит с движеща се пелерина от червеникавокафяви насекоми. Между дрезгавите му викове се чуваше шумолене, сякаш сухи листа бяха подухвани от вятъра, а въздухът се изпълни със странен мирис на мускус.

Огромните създания се бутаха и блъскаха, грамадните им зъбати мандибули захапваха месото, а през това време жилата им се забиваха неуморно и вливаха своята невротоксична отрова дълбоко под кожата. Фин гледаше вкаменена от ужас как потоци големи, зли мравки се трупат и катерят по босите крака на сержанта, изчезвайки под зелените боксерки, които носеше.

Докато тя стоеше замаяна, един от войниците рухна на колене и още повече мравки започнаха да се катерят по тялото му, а ръцете му махаха пред лицето в напразно усилие да отблъснат несекващата орда от насекоми. Войникът опита да откъсне мравките от очите и устата си, но не успя и започна да се задушава, докато те изпълваха гърлото му и го заслепяваха. Борейки се за въздух, той падна напред в кипящ килим от насекоми, който се беше прострял около него по полянката в джунглата. Гласът му изведнъж пресекна.

Още двама от войниците залитнаха навън от своите палатки, крещейки като Мендес. За секунди бяха повалени и победени от ужаса, който извираше от джунглата. Смъртоносните насекоми падаха дори от листака над главите им.

Имаше десетки хиляди от тези създания. Изглежда се движеха като стегната фаланга през полянката. Били сигурно беше ухапан от един от разузнавачите на рояка.

С крайчеца на окото си Фин долови движение и видя Ели да се измъква от палатката си, мъчейки се да обуе туристическите си обувки. Гуидо също се показа и се вторачи в другата страна на полянката отвъд огъня.

— Майчице Божия! — прошепна холандецът.

Внезапно до Фин се появи Гарза, който очевидно не беше засегнат от нападението. Беше преметнал раницата през раменете си.

— Куршумени мравки — каза той. — Трябва да избягаме или ще умрем тук, където сме застанали.

— А хората ти?

— Те са вече мъртви. Ние сме живи и затова трябва да тръгваме.

— Не можем просто да ги оставим! — възрази Ели, ужасен от деловия тон на Гарза. Той хвърли поглед отвъд огъня. Мендес се беше превърнал в безформена, лишена от всичко човешко купчина, струпана на горската земя под кипящия шумолящ рояк от смъртоносни мравки.

— Ако искаш да се правиш на герой, добре си дошъл. Можеш да опиташ да ги спасиш. Младежо, трябва да вземеш решение, защото тези създания скоро ще ни залеят.

Мексиканецът беше прав. Още няколко метра и за тях щеше да бъде късно да бягат.

— Гуидо, помогни ми да вдигнем Били — нареди Фин, навеждайки се към своя приятел.

— Остави го — обади се Гарза. — Той само ще ни бави.

— Свиня мръсна — отговори Гуидо на холандски. С Ели помогна на Фин да вдигнат залитащия почти в безсъзнание Били на крака и го преметна през рамо като пожарникар. След това се обърна към Фин.

— Накъде?

— Докторе? — попита тя на свой ред.

— Натам — отговори Гарза и посочи на северозапад. — Усещам вода във въздуха. Ако успеем да стигнем навреме, може да се спасим.

— Тръгваме — кимна Фин и с Гарза начело и поглед през рамо те потеглиха.

Почти веднага намериха пътека през гората. Беше толкова тясна, че едва личеше. Вероятно беше дело на някой дребен бозайник. Листакът от двете й страни представляваше гъста смесица от агаве, червен джинджифил, слонско ухо, всички стърчащи под извисяващите се високи дървета сейба. Докато бързаха надолу по пътеката, чуваха писъците на маймуните викачи, обезпокоени от тяхното трескаво преминаване, и наближаващите легиони смъртоносни куршумени мравки.

На всеки няколко секунди Фин се извръщаше назад, за да хвърли поглед през рамо, но Гуидо изглежда се справяше с тежестта на Били без кой знае колко усилия. Единственият признак за напрежение беше суровото изражение на високия холандец. Пред нея Гарза крачеше бързо и равномерно, като отсичаше изпречващите се клонки с тежкото си мачете.

Джунглата рязко започна да оредява и скоро изчезна. В мрака Фин успя да различи полянка с формата на полумесец. Плоски варовикови плочи се издигаха от едната страна на голямо черно езеро.

Тук-там в камъка се бяха вкопчили мангрови дървета, а откритите им корени приличаха на сухожилията на труп. В далечния край на езерото листакът беше много по-гъст, защото бобови храсти и хибискус се спускаха подобно на избуяли водопади по склона.

Те стъпиха върху каменните блокове около ниския край на езерото. Нямаше повече от девет метра в диаметър, или горе-долу два пъти повече от големината на басейн в задния двор. Гуидо внимателно пусна Били на земята. Той сякаш беше малко по-добре, но все още си оставаше замаян.

— Можеш ли да вървиш? — попита Фин.

— Не мисля — поклати той глава. — Трябва ми минутка-две, за да се съвзема.

— Нямаме минутка-две — без церемонии заяви Гарза. — Предполагам, че роякът е широк най-малко сто метра и само господ знае колко е дълъг. Средната скорост на рояк мравки воини е единайсет и половина километра в час. Смятам, че тези създания се движат двойно по-бързо. Ще бъдат тук след секунди.

— Какво ще правим? — попита Фин.

Вместо отговор Гарза свали раницата от раменете си и извади от нея голяма бутилка с безцветна течност.

— Текила? — възкликна учудено Ели.

— Горе-долу — отговори Гарза, свивайки лице в гримаса. — Изопропил алкохол. Намокрете краката и глезените си с него. Напоете дрехите хубаво. Сеньор Дерланген — нареди той, обръщайки се към холандеца, — страхувам се, че ще трябва да вдигнете Негова Светлост, когато мравките дойдат.

— Защо да се натриваме с алкохол? — попита Гуидо.

— Защото е фатален за всички видове мравки — отговори Гарза, отви капачката и започна да залива краката и обувките си с течността, след това я подаде на Фин. — А сега ти.

Тя направи каквото й каза и подаде бутилката на следващия. Зад гърба й се чу сухо шумолене и тежка миризма на плесен изпълни въздуха. Тя беше толкова остра, че й се докашля.

— Близо са — извика Фин.

— Какво да правим, ако алкохолът не помогне? — попита Ели. — Да скочим в езерото?

— Няма смисъл — поклати Гарза глава. — Има цяла класа работници, чиято задача е да проправят пътя за останалите. Запълват дупките. Ще покрият повърхността на езерото и ще позволят на братята си да минат по техните гърбове до другата страна. Легионерско поведение. Всичко за висшето благо, дори ако означава смърт.

— Борги^[1]! — подхвърли Ели.

— Никога не съм чувал за боргите — каза Гарза.

— Защо ли не се учудвам?

— Тук са — извика Гуидо, който се беше вторачил назад в гората. Наведе се и отново вдигна Били на рамо.

Мравките дойдоха като лепкав поток лава, изскачайки из гората със странно хитиново шумолене на милиони крака, които се трият едни в други, въздухът се изпълни със задушливата миризма на мравчена киселина, тяхната разновидност на бойния вик.

Те се изливаха сляпо напред, но в съвършен ред с ширина стотина метра, изкатервайки се през всички препятствия едни върху други, без да спират своя ужасяващ марш. Гонеха всичко пред себе си — безброй плъзгащи се по земята бръмбари, стоножки, хлебарки и хиляди паяци. Всички бягаха от поглъщащата ги наред армия от петсантиметрови чудовища с жила и червеникавокафява броня, приличаща на древните римски легиони, чието поведение тези създания призрачно наподобяваха.

— Те са гигантски — прошепна Фин, вперила очи в мрака. Тя сложи длан на носа и устата си, за да се предпази от съкрушителната химическа воня, от която очите й започнаха да сълзят. — Това не е честно.

— Те са мутанти, подбирани в продължение на четиристотин поколения.

— Ти, приятелю, май знаеш твърде много за мравките — подхвърли Ели. — Особено за тези.

— Не мърдай — нареди Гарза. — Вече са тук.

Навсякъде около тях имаше мравки, които неспирно вървяха напред, дори се изляха във водата, като правеха от себе си подобни на черупки салове върху спокойната вода на езерцето, позволявайки на своите милиони другари да преминат от другата страна.

За по-малко от десет минути хората бяха напълно заобиколени от рояка, защитавани единствено от алкохола по дрехите и покапания варовик около краката си.

Парите на мравчената киселина станаха почти задушаващи, гърлата им започнаха да дращят от нея, а очите да сълзят. Ордата изглеждаше безкрайна, но след десетина минути кохортите започнаха да оредяват и след това като по чудо всички изчезнаха и гората утихна. Не се чуваха никакви животински викове, защото оцелелите създания изглежда още бяха смаяни от преминаването на огромния мародерстващ рояк.

— Добре — каза Фин, неспособна повече да сдържа гнева у себе си. — Стига толкова. Гарза, кажи ни какво става тук. И не се опитвай да ме баламосваш с глупости от сорта, че си археолог. Кой, по дяволите, си ти всъщност?