Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (8)

Глава осма

Макар да смяташе, че английската закуска в пет следобед възпрепятства достойното оценяване на основното хранене за деня — обеда, Поаро постепенно привикваше с нея.

За този случай находчивият Джордж бе приготвил огромни чаши, кана наистина силен индийски чай и в допълнение към горещите маслени кифлички имаше хляб и сладко и голямо парче разкошен сливов кейк.

Всичко това бе направено, за да достави удоволствие на инспектор Шарп, който се бе облегнал и с наслада сърбаше третата си чаша чай.

— Нали нямате нищо против, че наминах така, мосю Поаро? Разполагам с цял час докато студентите започнат да се прибират. Ще ми се наложи да ги разпитам всичките, а, откровено казано, не горя от нетърпение да го направя. Вие сте се срещали с част от тях онази вечер и си мислех дали не бихте могли да ми дадете някаква полезна информация… поне за чужденците?

— Смятате, че мога правилно да преценявам чужденците ли? Но, mon cher, сред тях няма никакви белгийци…

— Няма белг… А, да, разбирам какво искате да кажете. Имате предвид, че тъй като сте белгиец, всички останали националности са толкова чужди за вас, колкото и за мен. Но това не е съвсем вярно, нали? Искам да кажа, че вие със сигурност знаете за европейците повече от мен, макар това да не важи за разните му индийци, африканци и прочее.

— Най-пълноценно може да ви помогне мисис Хабърд. Тя е прекарала няколко месеца в тясно съжителство с тези млади хора, а освен това доста добре преценява човешката природа.

— Да, тя е извънредно компетентна жена. Разчитам на нея. Ще трябва да се срещна и със собственичката на дома. Доколкото разбрах, тя притежавала няколко такива домове, както и студентски клубове. Но май не я харесват особено.

За миг Поаро не каза нищо, после попита:

— Ходихте ли в „Света Катерина“?

— Да, главният фармацевт ми оказа голяма помощ. Беше доста потресен и разстроен от новината.

— Какво каза за момичето?

— Работела там едва от половин година, но я харесвали. Описа я като малко мудна, но доста съзнателна служителка. — Той направи пауза, след което добави: — Морфинът е бил взет оттам — това е сигурно.

— Така ли? Много интересно и много озадачаващо.

— Било е морфинов тартрат. Държат го в шкафа с отровите в аптеката, на най-горния рафт, сред лекарствата, които не се използват толкова често. Най-често се употребявали хиподермичните таблетки, разбира се, а явно морфиновият хипохлорит се използва по-често от тартрата. Струва ми се, че и при лекарствата съществуват моди, както навсякъде другаде. Докторите сякаш си подражават и масово предписват едно и също. Това не ми го каза той, мое заключение си е. На най-горната лавица в този шкаф има някои лекарства, които са били популярни едно време, но от години не се предписват.

— Сиреч никой не би забелязал липсата на едно прашно шишенце.

— Точно така. Заявките се изпълняват на определени интервали. Никой не можа да си спомни откога не е предписван морфинов тартрат. Липсата на шишето е нямало да бъде забелязана, докато то не потрябва или докато не бъде бракувано при евентуална инвентаризация. И трите аптекарки имат ключове от шкафа с отровите и шкафа с опасните медикаменти. Шкафовете се отварят, щом нещо потрябва, и тъй като в натоварени дни (каквито са на практика всички дни) на всеки три минути някой ползва нещо от шкафа, той се отключва и остава отключен до края на работния ден.

— Кой друг, освен самата Силия е имал достъп до него?

— Другите две аптекарки, но те нямат никаква връзка с Хикъри Роуд. Едната работи там от четири години, а другата постъпила преди няколко седмици, като преди това е работила в болницата в Девън. Чисто досие. Освен тях и трите старши аптекарки — все дългогодишни служителки в „Света Катерина“. Това са хората, за които може да се каже, че имат редовен и нормален достъп до шкафа. Има и една възрастна чистачка. Тя идва сутрин от девет до десет и би могла да грабне шишенцето от шкафа, когато момичетата са заети на гишетата с пациентите или изготвят рецептите за болничните отделения, но тя работи, в болницата от години и това ми се струва малко вероятно. Служителят от лабораторията също минава оттам с шишета, които ползва, и може да е издебнал удобен случай и да се е пресегнал за едно шишенце. Никоя от тези възможности обаче не ми се струва убедителна.

— Какви други хора влизат в аптеката?

— Доста хора и то по най-различни причини. Някои, например, минават през аптеката, за да отидат в кабинета на главния фармацевт. Освен това, разбира се, от време на време идват приятели на аптекарките — не особено често, но все пак се случва.

— Това е нещо друго! Кой е идвал да види Силия Остин напоследък?

— В четвъртък миналата седмица е идвало някакво момиче на име Патриша Лейн. Искала да се срещнат със Силия в киното след работа.

— Патриша Лейн значи — замислено каза Поаро.

— Останала е не повече от пет минути и не се е приближавала до шкафа с отровите, а е говорила със Силия и с някакво друго момиче. Освен това си спомнят едно цветнокожо момиче, което идвало преди около две седмици. Според тях била доста надута. Интересувала се от работата, задавала въпроси и си водела бележки. Говорела прекрасен английски.

— Това ще да е била Елизабет Джонстън. Проявявала интерес, така ли?

— Този следобед бил определен за лечение на социално слаби пациенти и тя се интересувала от организацията на подобни мероприятия и от това какво се предписва за детска диария и кожни инфекции.

Поаро кимна:

— Някой друг?

— Не могат да си спомнят.

— В аптеката идват ли лекари?

Шарп се усмихна:

— През цялото време. По работа или просто така. Понякога, за да попитат за определена формула, друг път — за да проверят какви лекарства има на склад.

— Да проверят какви лекарства има на склад ли?

— Да, и аз си го помислих! Понякога искат съвет — за заместител на някой медикамент, който да не възпалява кожата на пациента или причинява стомашни разстройства. Случва се лекарите да минават просто за да разменят по някоя приказка и да се откъснат за малко от работата си. Голяма част от по-младите идват и за аспирин, когато са попрекалили с алкохола предната вечер, а, според мен, и за да пофлиртуват с някое от момичетата. Човещина е! Разбирате какво е положението — абсолютно безнадеждно.

Поаро каза:

— И ако съм преценил правилно, един или двама студенти от Хикъри Роуд са разпределени в „Света Катерина“ — едрото червенокосо момче, Бейтс. Бейтмън.

— Точно така, Ленърд Бейтсън. А Колин Макнаб кара следдипломен курс там. Освен това едно момиче, Джийн Томлинсън, работи в отделението по физиотерапия.

— И всички те вероятно доста често са посещавали аптеката?

— Да, като отгоре на това никой не си спомня кога точно, защото са ги виждали често и са свикнали с лицата им. Джийн Томлинсън минавала и за приятелка на старшата аптекарка.

— Не е лесно — каза Поаро.

— И аз така мисля! Нали разбирате, всеки от персонала би могъл да хвърли един поглед в шкафа с отровите и да каже: „Защо, за Бога, имате толкова много Ликьор Арсеникалис?“ или нещо от сорта на: „Не знаех, че все още се употребява в наши дни.“ И никой няма да обърне внимание на това или да си го спомни.

Шарп млъкна за миг, а после добави:

— Изхождаме от предположението, че някой е дал морфин на Силия Остин, а след това е оставил шишето и откъснатото парче от писмото в стаята й, за да инсценира самоубийство. Но защо, мосю Поаро? Защо?

Поаро поклати глава. Шарп продължи:

— Тази сутрин вие споменахте, че някой може да е подхвърлил идеята за клептоманията на Силия Остин.

Поаро се размърда неспокойно:

— Това бе само едно мое бегло предположение. Просто ми се стори съмнително тя да успее да го измисли сама.

— Тогава кой?

— Доколкото ги познавам, само трима от тях са способни да родят подобна идея. Ленърд Бейтсън притежава необходимите познания и е наясно с интереса на Колин към „неприспособените личности“. Той може по-скоро на шега да е посъветвал Силия да направи нещо подобно, а после да я е напътствал в ролята й. По-просто не си го представям да насърчава подобно нещо месец след месец — освен, разбира се, ако не е имал някаква задна цел или не е напълно различен човек от образа, който е изградил за себе си. (А това е вероятност, която винаги трябва да се взима предвид.) Найджъл Чапмън притежава пакостлива, дори малко злобна нагласа. Той би възприел подобно нещо за голям майтап и не би имал никакви угризения, каквото и да стане. Той е нещо като пораснало enfant terrible^[1]. Третият човек, когото имам предвид, е една млада дама на име Валъри Хобхауз. Тя е умна, има широки възгледи и добро образование, а сигурно е достатъчно запозната с психологията, за да може да предвиди вероятната реакция на Колин. Ако Силия й е била симпатична, може да й се е сторило много забавно да направи Колин на глупак.

— Ленърд Бейтсън, Найджъл Чапмън и Валъри Хобхауз — повтори Шарп и си записа имената. — Благодаря за информацията, ще го имам предвид, когато ги разпитвам. А какво ще кажете за индийците? Единият от тях следва медицина.

— Съзнанието му е напълно обладано от политика и мания за преследване — обясни Поаро. — Не смятам, че би проявил някакво желание да внушава клептомания на Силия Остин, а и не вярвам, че тя щеше да се окаже възприемчива спрямо него.

— Това ли е всичко, с което можете да ми помогнете, мосю Поаро? — попита Шарп, като се изправи и затвори бележника си.

— Опасявам се, че да. Но аз съм лично заинтересуван от този случай — ако, разбира се, вие нямате нищо против, скъпи приятелю?

— Ни най-малко! Защо да имам нещо против?

— Тогава ще направя всичко възможно с моите аматьорски методи. За мен, струва ми се, има само един възможен начин на действие.

— И какъв е той?

Поаро въздъхна.

— Разговори, приятелю. Разговори и пак разговори! Всички убийци, с които съм се сблъсквал, просто умират да разговарят. Според мен силните и мълчаливи хора рядко убиват, а когато го правят, извършват прости, жестоки и очевидни убийства. Но нашият хитър и ловък убиец е толкова доволен от себе си, че, рано или късно, ще каже нещо в свой ущърб и ще се препъне. Разговаряйте с тези хора, mon cher, не се ограничавайте с обикновени разпити. Насърчавайте възгледите им, търсете помощта им, разследвайте подозренията им. Но, bon dieu! Защо да ви поучавам как да вършите работата си? Доста добре си спомням вашите способности.

Шарп се усмихна галантно.

— Да — каза той, — винаги съм смятал любезността за… за голям мой помощник.

Двамата едновременно се усмихнаха един на друг. Шарп се приготви за тръгване.

— Допускам, че всеки един от тях може да е убиецът — произнесе бавно той.

— И аз бих разсъждавал така — каза Поаро с безпристрастен глас. — Например Лен Бейтсън е сприхав и лесно може да изгуби контрол над себе си. Валъри Хобхауз е умна и би могла да планира всичко това. Найджъл Чапмън е вдетинен и неуравновесен тип. Има една французойка, която би извършила убийство за достатъчно пари. Патриша Лейн е материалистка, а материалистите винаги са безмилостни. Американката Сали Финч е жизнерадостна и весела, но би могла да играе въпросната роля вероятно по-добре от всички. Джийн Томлинсън е много симпатична и добродетелна, но и двамата сме виждали убийци, които с благоговение посещават неделно училище. Момичето от Ямайка, Елизабет Джонстън, е може би най-умна от всички в общежитието. При нея разумът властва над емоциите, а това крие опасности. Има един очарователен млад африканец, чиито мотиви за убийство може никога да не узнаем. Имаме и Колин Макнаб, психолога. А малко психолози ли познаваме, на които човек може да каже: Лекарю, изцери се сам!^[2]

— За Бога, Поаро, като ви слушам, завива ми се свят! Нима всички са способни да бъдат убийци?

— Често съм си задавал този въпрос — отговори Еркюл Поаро.