Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (14)

III.

Обаждането на Поаро дойде точно когато мисис Хабърд вадеше поредната доза успокоително от своята лична аптечка в дневната си. След като затвори телефона, тя се върна при мисис Николетис, която бе оставила да крещи и рита върху дивана в нейната стая.

— Изпийте това — каза мисис Хабърд — и ще се почувствате по-добре.

— Гестапо! — каза мисис Николетис, която се бе поуспокоила, но оставаше враждебна.

— На ваше място не бих мислила повече за това — каза мисис Хабърд меко.

— Гестаповци! — повтори мисис Николетис. — Гестаповци! Това са те!

— Трябва да си изпълняват задълженията, нали знаете — каза мисис Хабърд.

— Тяхно задължение ли е да се ровят в личните ми шкафове? Казах им: „Тук не е за вас.“ Заключих го. Сложих ключа в пазвата си. Ако вие не бяхте в стаята, щяха да разкъсат дрехите ми без срам.

— О, не мисля, че щеше да се стигне дотам — рече мисис Хабърд.

— Вие го казвате! Вместо това вземат длето и насилват шкафа ми. Това са материални щети върху къщата, за които ще им потърся отговорност!

— Ами като не искахте да им дадете ключа…

— Защо ще им давам ключа? Това си е моят ключ. Личният ми ключ. А това е личната ми стая. Личната ми стая, в която казвам на полицаите: „Махайте се“, а те не се махат.

— В крайна сметка, мисис Николетис, има убийство, не забравяйте. След убийство човек трябва да се примири с някои неща, които може да не са особено приятни при по-обикновени обстоятелства.

— Плюя на убийството! — рече мисис Николетис. — Малката Силия се самоубива. Има някаква глупава любовна история и взима отрова. Такива неща стават постоянно. Тези момичета са толкова глупави, когато става дума за любов. Като че ли любовта има някакво значение! Една година, две години — и всичко свършва. Голямата страст! Всички мъже са еднакви! Само че тези глупави момичета не знаят това. Взимат приспивателно или някаква друга отрова, отварят кранчето на газта и става твърде късно.

— Е — рече мисис Хабърд, като се върна в самото начало на разговора, — на ваше място не бих се безпокоила повече за това.

— Само че не сте на мое място. Но аз, аз трябва да се безпокоя! За мен вече не е безопасно.

— Безопасно ли? — мисис Хабърд я погледна изненадано.

— Това беше личният ми шкаф. Никой не знаеше какво има в личния ми шкаф. Не исках и те да знаят, а сега те знаят. Много съм разтревожена. Могат да си помислят… какво ще си помислят?

— Кого разбирате под „те“?

Мисис Николетис сви широките си, красиви рамене и погледна навъсено.

— Вие не разбирате — рече тя, — но аз съм разтревожена. Много разтревожена.

— По-добре е да ми кажете — рече мисис Хабърд. — Тогава сигурно ще успея да ви помогна.

— Слава Богу, че не спя тук — каза мисис Николетис. — Всички ключалки тук са еднакви; с един ключ могат да се отворят всички врати. Слава Богу, че не спя тук.

Мисис Хабърд каза:

— Мисис Николетис, ако се страхувате от нещо, не е ли по-добре да ми кажете?

Мисис Николетис й хвърли бегъл поглед с тъмните си очи, след което пак се загледа встрани.

— Сама го казахте — рече тя уклончиво. — Сама казахте, че в тази къща има убийство и затова е естествено някой да е разтревожен. Кой ще е следващият? Човек дори не знае кой е убиецът. Това е, защото в полицията са толкова глупави, а може и да са подкупени.

— Всичко това са глупости и вие го знаете — каза мисис Хабърд. — Кажете ми обаче — имате ли някаква истинска причина за безпокойство?

Мисис Николетис изпадна в едно от нейните настроения:

— А, значи вие си мислите, че няма причина за безпокойство, така ли? Вие знаете най-добре, както винаги! Вие знаете всичко! Вие сте великолепна — снабдявате, ръководите, харчите безразборно пари за храна така, че студентите ви обожават, а сега искате да се грижите и за моите работи! Само че това — не! Моите работи си ги пазя за себе си и никой няма право да си пъха носа в тях, чувате ли, любопитнице такава?

— Както ви е угодно — рече мисис Хабърд гневно.

— Вие сте шпионка… винаги съм го знаела.

— И какво шпионирам?

— Нищо — отвърна мисис Николетис. — Тук няма нищо за шпиониране. Ако мислите, че има нещо, това е, защото вие сте го направили. Ако за мен се говорят лъжи, ще знам от чия уста са излезли.

— Ако желаете да напусна — каза мисис Хабърд, — просто трябва да го кажете.

— Не, никакво напускане. Забранявам. Не и в този момент. Не и когато имам всичките тези тревоги с полицията, с убийството и всичко останало — няма да ви позволя да ме изоставите!

— Е, добре — рече мисис Хабърд безпомощно. — Наистина обаче е много трудно да се разбере какво искате. Понякога си мисля, че и вие самата не знаете. По-добре легнете в леглото ми и поспете.