Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (18)

Глава петнадесета

В една тиха стая в новата сграда на Скотланд Ярд четирима мъже седяха около една маса.

Събранието се председателстваше от комисаря Уайлдинг от отдела за наркотици. До него седеше сержант Бел, млад човек с огромна енергия и оптимизъм, който доста приличаше на жадна за действие хрътка. Облегнат в стола си, тихо и нащрек седеше инспектор Шарп. Четвъртият човек бе Еркюл Поаро. Върху масата лежеше една раница.

Комисарят Уайлдинг замислено се почеса по брадичката.

— Интересна идея, мосю Поаро — каза той внимателно. — Да, това е интересна идея.

— Това е, както казах, просто една идея — отвърна Поаро.

Уайлдинг кимна.

— Очертахме общото положение — каза той. — Контрабандата продължава през цялото време, разбира се, под една или друга форма. Залавяме една банда, а след известно време всичко започва отново някъде другаде. Що се отнася до наркотиците, големи количества влязоха в страната през последната година и половина. Най-вече хероин, също и доста кокаин. Тук-там на континента има засечени няколко склада, френската полиция знае един-два начина, по които наркотиците влизат във Франция. Не е толкова сигурна обаче как излизат отново.

— Ще бъде ли вярно, ако кажа — попита Поаро, — че вашият проблем може да бъде грубо разделен на три части? Съществува проблемът с разпространението, съществува проблемът как стоката влиза в страната, съществува и проблемът кой в действителност движи работата и прибира голямата печалба?

— В общи линии бих казал, че това е така. Знаем доста неща за дребните пласьори и за това как се пласира стоката. Някои от пласьорите затваряме, някои оставяме на свобода с надеждата, че ще ни отведат до големите риби. Стоката се разпространява по най-различни начини — нощни клубове, заведения, аптеки, някой и друг лекар, моделиери и фризьори на модни жени. Предава се на ръка по конните състезания, в антикварните галерии, понякога в претъпкани универсални магазини. Само че няма нужда да ви говоря за всичко това. Този аспект не е толкова важен. С него се справяме достатъчно добре. Имаме доста основателни подозрения за тези, които нарекох големите риби. Един или двама много уважавани богати господа, за които няма дори и сянка от съмнение. Те са много внимателни; никога не предават дрогата лично, а дребосъците дори не знаят кои са те. Но все някога някой от тях ще направи грешка. И тогава ще го хванем.

— Всичко това е така, както предполагах. Мен ме интересува третият проблем — как стоката попада в страната?

— А, ние сме остров. Най-обичаен е добрият изпитан път по море. Моторна лодка се промъква през Ламанша, тихо акостира някъде по източното крайбрежие или в малък залив на юг. Това за известно време успява, но рано или късно попадаме на следата на човека, който притежава лодката и, веднъж оказал се под подозрение, възможността му изчезва. Напоследък веднъж или два пъти дрогата пристигна с един от въздушните лайнери. Играят големи пари и понякога един от стюардите или някой от екипажа просто става жертва на слабата човешка природа. След това идват търговските вносители. Уважавани фирми, които внасят рояли или каквото искате! За известно време имат доста голям успех, но накрая обикновено ги спипваме.

— Ще се съгласите ли, че една от главните трудности при незаконната търговия е вносът от чужбина в страната?

— Определено. Дори нещо повече. От известно време насам сме доста загрижени. Пристига повече дрога, отколкото можем да държим под контрол.

— А какво ще кажете за другите неща, скъпоценностите например?

Сержант Бел се обади:

— Търговията с тях е доста оживена, сър. Контрабандни диаманти и други камъни идват от Южна Африка и Австралия, някои и от Далечния Изток. Потокът към нас е постоянен, но ние не знаем как става това. Онзи ден една млада жена, обикновен турист във Франция, при случайно запознанство била запитана дали ще вземе чифт обувки, които да пренесе през Ламанша. Не били нови, нищо за обмитяване, просто обувки, които някой бил оставил. Без да подозира нищо, тя се съгласила. Случи се така, че узнахме за това. Токовете на обувките бяха кухи и пълни с необработени диаманти.

Комисарят Уайлдинг каза:

— А вие, мосю Поаро, по следите на какво сте? На наркотици или на контрабандни скъпоценности?

— И на двете. Всъщност на всичко, което е скъпо и малко по обем. Изглежда, че съществува канал, както бихте го нарекли, за пренасяне на стоки през Ламанша и в двете посоки. Крадени бижута, камъни, извадени от местата им, могат да бъдат изнасяни от Англия, а се внасят фалшиви скъпоценности и наркотици. Може би е малка, независима организация, която не е свързана с разпространението, а пренася стоката срещу комисионна. А печалбата сигурно е голяма.

— Според мен сте прав! Можете да пакетирате хероин на стойност десет или дванадесет хиляди лири в много малко пространство, същото се отнася и за необработени диаманти от високо качество.

— Виждате ли — рече Поаро, — слабото място на контрабандиста винаги е човешкият елемент. Рано или късно започвате да подозирате някой човек, самотен стюард, ентусиаст яхтсмен с малък катер, жена, която пътува до Франция и обратно твърде често, вносител, който май прави повече пари, отколкото изглежда нормално, някой, живеещ добре, без видими средства за препитание. Но ако стоката се внася в страната от невинен човек, още повече — всеки път от различен човек, тогава трудностите по засичане на товара неимоверно се увеличават.

Уайлдинг посочи раницата с пръст.

— Това е вашето предположение, така ли?

— Да. Кой е човекът, подложен на най-малко съмнения в наши дни? Студентът. Честният, трудолюбив студент. Материално зле, пътува само с това, което носи на гърба си. Пътува на стоп из цяла Европа. Ако само един определен студент разнася стоката през цялото време, без съмнение вие ще го пипнете, но същността е в това, че преносвачите са невинни и са много.

Уайлдинг потърка брадичката си.

— И как смятате, че е организирано това, мосю Поаро? — попита той.

Еркюл Поаро сви рамене.

— Имам само някои догадки. Сигурно греша в подробностите, но в общи линии се действа така: серия раници се пуска на пазара. Те са от най-обикновения, конвенционален вид, точно като всички останали раници, здрави и добре направени, подходящи за целта. Като казвам „като всички останали раници“, това не е точно така. Подплатата в основата е малко различна. Както виждате, лесно се маха и е с такава дебелина и състав, че позволява в гънките да се скрият пакети със скъпоценности или прах. Никога няма да го допуснете, ако не погледнете вътре. Чистият хероин или чистият кокаин биха заели много малко място.

— Доста вероятно — рече Уайлдинг. — Охо! — Той бързо пресметна, присвивайки пръсти: — Може да се внася дрога на стойност пет или шест хиляди лири всеки път, без никой да усети.

— Точно така — каза Поаро. — Alors! Раниците са направени, пуснати са на пазара, продават се — вероятно не само в един магазин. Собственикът на магазина може да е в заговора, може и да не е. Може би той просто продава евтин модел, който намира за изгоден, тъй като цените му биха се конкурирали благоприятно с тези на другите търговци на къмпингово оборудване. В дъното, разбира се, съществува определена организация; внимателно пазен списък на студенти в медицинските училища, в Лондонския университет и на други места. Някой, който сам е студент или се преструва на студент, вероятно стои начело на организацията. Студентите отиват в чужбина. На определено място по обратния път раницата се подменя. Студентът се връща в Англия; митническата проверка е формална. Студентът се прибира в своето общежитие, разопакова си багажа и захвърля празната раница в някой шкаф или в ъгъла на стаята. В този момент се извършва нова подмяна на раниците или просто фалшивото дъно се изважда и замества с напълно безобидно.

— И смятате, че такова нещо се е случило на Хикъри Роуд?

Поаро кимна.

— Такива подозрения имам, да.

— Какво ви наведе на тях, мосю Поаро… ако приемем, че сте прав?

— Една раница бе нарязана на парчета — каза Поаро. — Защо? Тъй като причината не е очевидна, човек трябва да си измисли такава. Има нещо необичайно в раниците, които пристигат на Хикъри Роуд. Те са твърде евтини. На Хикъри Роуд имаше цяла поредица от странни събития, но момичето, отговорно за тях, се закле, че унищожаването на раницата не е нейно дело. След като е признала останалите работи, защо ще отрича тази, освен ако казва истината? Ето защо би трябвало да има друга причина за унищожаването на раницата. А да се унищожи една раница е, бих казал, трудна работа. Доста е мъчно и някой трябва да е бил много отчаян, за да се заеме. Досетих се, когато открих, че в общи линии (уви, само в общи линии, тъй като човешката памет избледнява след няколко месеца) тази раница е била унищожена около датата, когато от полицията са идвали, за да видят управителката на общежитието. Истинската причина, поради която е идвал офицерът от полицията, е свързана със съвсем друга работа, но аз ще го формулирам така: вие сте забъркан в тази контрабанда. Прибирате се вечерта у дома и научавате, че е повикана полиция и в момента разговарят горе с мисис Хабърд. Моментално схващате, че полицията е тук заради контрабандата, че са дошли да разследват; да допуснем, че в този момент в къщата има раница, току-що донесена от чужбина, и съдържаща — или съдържала доскоро — контрабанда. Е, ако полицията има сведения за това, което става, трябва да е дошла на Хикъри Роуд с ясната цел да проучи раниците на студентите. Не се осмелявате да излезете от къщата с търсената раница, защото, доколкото ви е известно, отвън може да е оставен човек от полицията, който да следи за точно този предмет, а раницата не е вещ, която лесно може да бъде укрита или замаскирана. Единственото, което ви идва наум, е да разпорите раницата и да натъпчете парчетата сред боклуците в постройката на парното. Ако вътре има наркотик или скъпоценни камъни, те могат да бъдат скрити сред ароматичните соли за баня като временна мярка. Но дори празната граница, съдържала дрога, може да разкрие следи от хероин или кокаин при по-внимателно проучване и анализ. Затова раницата трябва да се унищожи. Съгласни ли сте, че това е възможно?

— Това е една идея, както казахте по-рано — рече комисарят Уайлдинг.

— Изглежда не по-малко вероятно друг незначителен инцидент, смятан досега за маловажен, да е свързан с раницата. Според прислужника италианец Джеронимо, в деня, или в един от дните, когато е идвала полиция, в салона не е имало осветление. Той отишъл за крушки за смяна; открил, че липсват и резервните крушки. Той е сигурен, че няколко дни преди това в чекмеджето е имало резервни крушки. Изглежда вероятно — това е твърде отвлечено и не бих казал, че съм сигурен, нали разбирате, това е просто една възможност — да е имало някой с гузна съвест, забъркан в контрабандния бизнес преди, който се е страхувал, че лицето му може да се стори познато на полицията, когато го видят на ярка светлина. Ето защо той тихо е махнал крушката от лампата в салона и е взел резервните, за да не могат да бъдат сменени. В резултат салонът се осветявал само от свещ. Това, както вече казах, е само една възможност.

— Това е добро предположение — рече Уайлдинг.

— Възможно е, сър — каза сержант Бел напористо. — Колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно ми се струва то.

— Но ако е така, трябва да има и други, освен Хикъри Роуд.

Поаро кимна.

— О, да. Организацията трябва да покрива широк спектър от студентски клубове и прочее.

— Трябва да откриете свързващото звено между тях — каза Уайлдинг.

Инспектор Шарп се обади за пръв път.

— Такова свързващо звено съществува, сър — или поне съществуваше. Една жена, която ръководи няколко студентски клуба и организации. Една жена, която е като у дома си на Хикъри Роуд. Мисис Николетис.

Уайлдинг хвърли бърз поглед на Поаро.

— Да — рече Поаро. — Мисис Николетис е подходяща за целта. Тя има финансови интереси в тези места, въпреки че не ги ръководи лично. Методът се състои в това да се намери човек с безупречна честност и минало, който да ръководи мястото. Моята приятелка мисис Хабърд е такъв човек, финансовата поддръжка се осигурява от мисис Николетис… но подозирам, че и тя е само фигурант.

— Хм — рече Уайлдинг. — Мисля, че би било интересно да научим нещо повече за мисис Николетис.

Шарп кимна.

— Разследвахме я — каза той. — Произход, откъде идва. Трябва да бъдем внимателни. Не искаме да плашим птичките толкова скоро. Проучваме също и финансовото й положение. Честна дума, ако има пъкъл, то тази жена е дявол.

Той описа преживяванията си, когато бе представил на мисис Николетис заповедта за обиск.

— Бутилки от бренди, така ли? — запита Уайлдинг. — Значи е пиела? Е, това би трябвало да улесни нещата. Какво се е случило с нея? Офейкала.

— Не, сър. Тя е мъртва.

— Мъртва ли? — Уайлдинг повдигна вежди. — Сигурно е някаква нелепа случайност.

— Да, така смятаме. Със сигурност ще знаем след аутопсията. Лично аз мисля, че е започнала да става опасна. Може би убийството не е влизало в уговорката.

— Говорите за убийството на Силия Остин ли? Момичето знаело ли е нещо?

— Знаела е нещо — каза Поаро, — но, ако мога така да се изразя, не е знаела какво е знаела.

— Искате да кажете, че е знаела нещо, но не е могла да оцени важността му?

— Да, точно така. Тя не беше умно момиче. Най-вероятно не би успяла да направи никакъв извод, но ако е видяла или чула нещо, може да е споменала този факт напълно несъзнателно.

— Нямате ли представа какво е видяла или чула, мосю Поаро?

— Само предполагам — отвърна Поаро. — Не мога да направя друго. Беше споменат паспорт. Имало ли е хора в общежитието с фалшив паспорт, който да им позволява да ходят и да се връщат от континента под друго име? Разкритието на този факт представлява ли опасност за този човек? Видяла ли е да се подменя раницата, а може един ден да е видяла някой да маха фалшивото дъно и не е разбрала какво точно прави той? Възможно ли е да е видяла човека, махнал електрическите крушки? И да е споменала този факт пред него или пред нея, без да осъзнава важността му? О, mon dieu! — възкликна раздразнено Еркюл Поаро. — Догадки! Догадки! Догадки! Човек трябва да знае повече. Човек винаги трябва да знае повече!

— Е — каза Шарп, — можем да започнем с миналото на мисис Николетис. Нещо може да изскочи.

— Премахнали са я, защото са се страхували, че може да проговори ли? Щеше ли да проговори?

— От известно време е пиела тайно… това означава, че нервите й са били напълно разбити — отговори Шарп. — Могла е да се изпусне и да развали цялата работа — да свидетелства срещу съучастниците си.

— Предполагам, че не тя е движела работата в действителност?

Поаро поклати глава.

— Не, не мисля. Била е посветена обаче. Знаела е какво става, разбира се, но не бих казал, че тя е мозъкът, който стои зад цялата тази работа.

— Някаква идея кой може да е този мозък?

— Бих могъл да допусна, но може и да греша. Да… може и да греша!