Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (15)

Глава тринадесета

Еркюл Поаро слезе от едно такси на Хикъри Роуд 26.

Вратата му отвори Джеронимо, който го поздрави като стар приятел. В салона имаше един полицай, затова Джеронимо вкара Поаро в дневната и затвори вратата.

— Ужасно — прошепна той, докато помагаше на Поаро да си съблече палтото. — През цяло време има полиция тук! Задават въпроси, ходят насам-натам, гледат в шкафове, гледат в чекмеджета, дори в кухня на Мария влизат. Мария много ядосана. Тя казва, че иска удари полицай с точилка, но аз казва, по-добре не. Аз казва полицаи не обичат бъдат удряни с точилка и направят още поразии, ако Мария стори това.

— Правилно сте преценили — рече Поаро одобрително. — Свободна ли е мисис Хабърд в момента?

— Ще заведа вас горе при нея.

— Само за момент — спря го Поаро. — Спомняте ли си деня, в който изчезнаха няколко електрически крушки?

— О, да, спомня си. Но това отдавна била. Преди един… два… три месеца.

— Кои точно електрически крушки бяха взети?

— Една в салон и една във всекидневна, мисля. Някой правил шега. Взел всички крушки.

— Не си ли спомняте точната дата?

Джеронимо зае театрална поза, докато мислеше.

— Не помня — каза той. — Но мисля, че било в ден, когато полицай дошъл, веднъж през февруари.

— Полицай ли? Защо е идвал полицай тук?

— Дошъл да види мисис Николетис за един студент. Много лош студент, идва от Африка. Не работи. Ходи на трудова борса, взима социална помощ, после има жена и тя излиза с други мъже за него. Това много лошо. Полиция не харесва това. Всичко това в Манчестър, мисля, или Шефилд. После той избягал оттам и идва тук, но полиция идва след него и те говорят с мисис Хабърд за него. Да. И тя казва, той няма стои тук, защото тя него не харесва и тя него отпрати.

— Разбирам. Опитвали са се да го проследят.

— Моля?

— Опитвали са да го намерят ли?

— Да, да, точно така. Те намират него и слагат в затвор, защото той живее на гръб на жена, а да се живей на гръб на жена не трябва. Това тук почтена къща. Нищо такова тук.

— И в този ден ли изчезнаха крушките?

— Да. Защото аз цъка ключ и нищо не става. И аз влиза във всекидневна и няма крушка, и аз гледа в чекмедже за резервна и вижда — всички крушки взети. После аз отива в кухня и пита Мария дали тя знае къде резервни крушки, но тя ядосана, защото не обича полиция идва и тя казва, че резервни крушки не нейна работа, затова аз носи свещи.

Поаро изслуша тази история, докато следваше Джеронимо нагоре по стълбите към стаята на мисис Хабърд.

Той беше посрещнат топло от мисис Хабърд, която изглеждаше уморена и измъчена. Тя веднага му подаде лист хартия.

— Направих, каквото можах, мосю Поаро. Записах тези неща в подходящия ред, но и сега не мога да кажа, че всичко е сто процента точно. Нали разбирате, много е трудно да си спомниш за нещо от преди месеци, когато се е случило едно, друго или трето събитие.

— Безкрайно съм ви признателен, мадам. Как е мисис Николетис?

— Дадох й успокоително и се надявам, че сега спи. Вдигна страхотен шум заради заповедта за обиск. Отказа да отвори шкафа в нейната стая, инспекторът го разби и оттам изпопадаха празни бутилки от бренди.

— О! — възкликна Поаро тактично.

— Което наистина обяснява много неща — рече мисис Хабърд. — Не мога да си представя как по-рано не ми е дошло наум, след като съм виждала толкова много пиене в Сингапур. Всичко това обаче надали ви интересува.

— Всичко ме интересува — каза Поаро.

Той седна и се зае да изучава списъка, който му подаде мисис Хабърд.

— А! — рече той след минута-две. — Виждам, че сега раницата е начело на списъка.

— Да. Не беше особено важно, но сега определено си спомням, че се случи преди бижутата и изчезването на останалите неща. Всичко беше доста объркано, защото имахме проблеми с един от цветнокожите студенти. Напусна един или два дни преди това да се случи и отначало го възприех като отмъщение от негова страна, преди да си замине. Имаше… ами… малък проблем.

— А, Джеронимо ми разказа нещо подобно. Разбрах, че чук е идвала полиция, нали?

— Да, изглежда, че са имали запитване от Шефилд или Бирмингам, или отнякъде другаде. Доста голям скандал беше. Неморални доходи и тям подобни. По-късно го дадоха под съд за това. Всъщност той стоя тук само три-четири дни. Не ми хареса характерът му, лекомисленото му поведение, затова му казах, че стаята му е ангажирана и той трябва да напусне. Съвсем не бях изненадана, когато дойде полицията. Разбира се, не можах да им кажа къде е отишъл, но все пак хванаха следите му.

— И после вие намерихте раницата?

— Да, като че ли… трудно ми е да си спомня. Виждате ли, Лен Бейтсън се канеше да тръгва на автостоп и никъде не можеше да намери раницата си. Вдигна страхотна врява, всички търсихме много и най-накрая Джеронимо я намери, набутана зад бойлера и цялата накъсана на ленти. Странна работа. Толкова любопитно и толкова безсмислено, мосю Поаро.

— Да — съгласи се. Поаро. — Любопитно и безсмислено.

Той помълча около минута.

— И в същия ден, когато дойде полицията, за да разследва онзи африкански студент, изчезнаха няколко електрически крушки — поне така ми каза Джеронимо. В същия ден ли беше?

— Ами не мога да си спомня точно. Да, да, мисля, че сте прав, защото си спомням, че слизахме по стълбите с инспектора от полицията и влязохме във всекидневната, където имаше свещи. Искахме да попитаме Акибомбо дали другият младеж бе говорил с него въобще и дали му беше казал къде отива.

— Кой друг беше във всекидневната?

— О, мисля, че повечето студенти се бяха върнали по това време. Беше вечерта, нали разбирате, около шест часа. Попитах Джеронимо за крушките и той ми каза, че са взети. Попитах го защо не ги е сменил и той ми отговори, че крушките ни са свършили. Доста се нервирах, тъй като това приличаше на глупава и нелепа шега. Помислих го за шега, а не за кражба, но бях доста изненадана, че нямаме повече крушки, тъй като обикновено държим доста резервни. Въпреки това тогава не го приех на сериозно, мосю Поаро.

— Крушките и раницата — каза Поаро замислено.

— Все пак ми се струва възможно — каза мисис Хабърд — тези две случки да нямат връзка с неблагоразумната постъпка на бедната малка Силия. Не забравяйте, че тя съвсем искрено отричаше въобще да е пипала раницата.

— Да, да, така е. Колко скоро след това започнаха кражбите?

— Боже мой, мосю Поаро, нямате представа колко ми е трудно да си спомня всичко това. Я да видя… беше през март, не, февруари… края на февруари. Да, да, мисля, че Женевиев каза, че си е изгубила гривната седмица след това. Да, между двадесети и двадесет и пети февруари.

— И след това кражбите продължиха горе-долу редовно, така ли?

— Да.

— И тази раница беше на Лен Бейтсън, нали?

— Да.

— И той беше доста ядосан заради нея, така ли?

— Е, не бива да съдите по това, мосю Поаро — рече мисис Хабърд с лека усмивка. — Лен Бейтсън просто си е такова момче, нали разбирате. Добросърдечен, щедър, мил до наивност, но има избухлив характер.

— Какво представляваше тази раница, нещо специално ли?

— О, не, беше си съвсем обикновена.

— Можете ли да ми покажете някоя като нея?

— Ами да, разбира се. Мисля, че Колин има такава, съвсем същата. Найджъл също… всъщност и Лен има сега друга, защото се наложи да отиде и да си купи нова. Студентите обикновено си ги купуват от магазина на края на улицата. Много добро място е за най-различно къмпингово оборудване и екипировка за пътуване на автостоп. Шорти, спални чували, всякакви такива неща. И много евтино… много по-евтино, отколкото в който и да е от големите магазини.

— Ще мога ли да видя една от тези раници, мадам?

Мисис Хабърд услужливо го заведе до стаята на Колин Макнаб.

Самият Колин не беше там, но мисис Хабърд отвори гардероба, наведе се, взе раницата и я подаде на Поаро.

— Заповядайте, мосю Поаро. Тази е съвсем същата като онази, която изчезна и която намерихме цялата нарязана.

— Доста рязане е паднало — промърмори Поаро, опипвайки преценяващо раницата. — Човек не може да накълца такова нещо с малка ножичка.

— О, не, не е това, което си мислите… ами… да го направи момиче например. Според мен е била необходима сила. Сила и… злоба, нали разбирате.

— Разбирам, да, разбирам. Не е приятно. Не е приятно да се мисли за това.

— После пък, когато намериха шала на Валъри, също разкъсан на парчета, ами, стори ми се… как да кажа… проява на неуравновесен човек.

— А — каза Поаро, — според мен тук грешите, мадам. Мисля, че в тази работа няма нищо неуравновесено. Мисля, че има цел и смисъл, и, защо да не го наречем, методичност.

— Е, сигурно разбирате повече от тези работи, отколкото аз — рече мисис Хабърд. — Цялата тази работа обаче никак не ми харесва. Доколкото мога да преценя, имаме доста приятна група студенти тук и много ще ми е мъчно, ако… Някой от тях е… ами, във всеки случай не е това, което си мисля за него или за нея.

Поаро се приближи до прозореца. Той го отвори и излезе на старомодния балкон. Стаята гледаше към задната част на къщата. Под нея имаше малка, мрачна градинка.

— Тук е по-тихо, отколкото отпред, предполагам? — допита той.

— В известен смисъл. Но Хикъри Роуд не е особено шумна улица, а от тази страна се чуват всичките котки през нощта. Вият, нали разбирате, и събарят капаците на боклукчийските кофи.

Поаро погледна надолу към четирите очукани кофи за смет и другите вехтории, нахвърляни в задния двор.

— Къде е постройката на парното?

— Онази врата води към нея, там долу, до склада за въглища.

— Разбирам.

Той погледна замислено надолу.

— Чии стаи още гледат насам?

— Найджъл Чапмън и Лен Бейтсън са в съседната стая.

— А освен тях?

— Ами това е другото крило… стаите на момичетата. Първа е стаята, която заемаше Силия, след това е на Елизабет Джонстън, после на Патриша Лейн. Валъри и Джийн Томлинсън имат стаи, които гледат към улицата.

Поаро кимна и влезе обратно в стаята.

— Доста е спретнат този младеж — измърмори той, докато оглеждаше преценящо наоколо.

— Да, стаята на Колин винаги е много подредена. Някои от момчетата живеят в ужасен безпорядък — рече мисис Хабърд. — Трябва да видите стаята на Лен Бейтсън. — После добави извинително: — Обаче той е добро момче, мосю Поаро.

— Казвате, че тези раници са купени от магазина накрая на улицата?

— Да.

— Как се казва магазинът?

— Наистина, мосю Поаро, като ме разпитвате така, не мога да си спомня. Мисля, че Мабърли. Или пък Келсо. Не, знам, че името не звучи по този начин, но нещо подобно се върти в главата ми. Вижте, имах познати на име Келсо и друга на име Мабърли, и те доста си приличаха.

— А — рече Поаро, — това е една от причините някои неща толкова да ме привличат. Невидимата връзка.

Той погледна още веднъж през прозореца надолу към градинката, след това си взе довиждане с мисис Хабърд и напусна къщата.

Тръгна надолу по Хикъри Роуд, стигна до ъгъла и зави по главната улица. Не му беше трудно да разпознае магазина, описан от мисис Хабърд. На витрината имаше голямо разнообразие от кошници за пикник, раници, термоси, всякакви видове спортна екипировка, шорти, якета, тропически шлемове, палатки, бански костюми, фарове и светлини за велосипеди; всъщност всичко необходимо за младежи, занимаващи се със спорт. Името на магазина, забеляза той, не беше нито Мабърли, нито Келсо, а Хикс. След внимателно изучаване на стоките, изложени на витрината, Поаро влезе и се представи като желаещ да закупи раница за въображаемия си племенник.

— Той прави „льо кемпинг“, вие разбирате — каза Поаро с възможно най-чуждестранния си акцент. — Той върви с други студенти пеша и всичко, което му трябва, носи на своя гръб и колите, и камионите, които минават, го качват.

Собственикът — дребно, услужливо човече с жълтеникавочервена коса — отговори с готовност:

— Пътува на стоп, значи — рече той. — В днешно време всички го правят. Сигурно автобусите и влаковете губят много пари. Някои от тия младежи обикалят на стоп цяла Европа. Значи искате раница, сър. Най-обикновена раница, така ли?

— Така мисля. Имате ли различни видове?

— Ами имаме една-две по-леки за жени, но в общи линии продаваме тази. Добра, здрава, издържа на всякакво време и наистина е доста евтина, въпреки че аз ви го казвам.

Той показа една брезентова раница, която беше, доколкото Поаро можа да прецени, точно копие на онази, която му показаха в стаята на Колин. Поаро я огледа, зададе още няколко екзотични и излишни въпроса и приключи, като заплати покупката.

— Да, продаваме доста от тези — рече мъжът, след като я опакова.

— Тук наоколо живеят доста студенти, нали?

— Да, в този квартал има много студенти.

— Има едно общежитие наблизо, мисля, че е на Хикъри Роуд.

— О, да, продадох няколко раници на младите господа там. И на младите дами. Обикновено идват тук за всякаква екипировка, която им трябва, преди да заминат. Цените ми са по-ниски, отколкото в големите магазини. Заповядайте, сър, и съм сигурен, че племенникът ви ще остане доволен от подаръка, защото ще му свърши чудесна работа.

Поаро му благодари и си тръгна с пакета.

Успя да направи само две крачки, когато почувства нечия ръка върху рамото си. Беше инспектор Шарп.

— Точно вас търсех — каза Шарп.

— Завършихте ли с обиска на къщата?

— Претърсих къщата, но не знам дали съм свършил кой знае колко. Тук наблизо има едно местенце, където можеш да получиш сносен сандвич и чаша кафе. Елате с мен, ако не сте зает. Бих искал да поговорим.

Кафенето беше почти празно. Двамата мъже занесоха чиниите и чашите си до една маса в ъгъла. Там Шарп разказа резултатите от разпита на студентите.

— Единственият човек, срещу когото имаме някакви улики, е младият Чапмън — каза той. — Дори прекалено много улики. Три порции отрова минава през ръцете му! Само че няма причина да смятаме, че е хранел някаква неприязън към Силия Остин, освен това се съмнявам, че щеше да е толкова откровен за заниманията си, ако беше наистина виновен.

— Въпреки това се откриват и други възможности.

— Да, да. Да остави тези неща да се въргалят в чекмеджето му! Глупаво момче!

Той продължи с Елизабет Джонстън и нейния разказ за това, което й казала Силия.

— Ако това, което казва, е вярно, то е от значение.

— От голямо значение — съгласи се Поаро.

— „Утре ще зная повече“ — цитира инспекторът.

— Само че това утре не настъпи за бедното момиче. Вашето претърсване на къщата… даде ли някакъв резултат?

— Имаше едно-две неща, които бяха… как да кажа… неочаквани, може би.

— Като например?

— Елизабет Джонстън е член на комунистическата партия. Намерихме партийния й билет.

— Да — каза Поаро замислено. — Това е интересно.

— Човек не би допуснал — рече инспектор Шарп. — Аз самият не го предполагах, докато не я разпитах вчера. Това момиче е човек с характер.

— Склонен съм да мисля, че е ценно попълнение за партията — каза Еркюл Поаро. — Тя е млада жена с необикновен интелект, според мен.

— Беше ми интересно — продължи инспектор Шарп, — тъй като тя очевидно никога не парадира с тези симпатии. Мълчала си е за тях на Хикъри Роуд. Едва ли има важна връзка със случая на Силия Остин, искам да кажа… но трябва да се има едно наум.

— Какво друго открихте?

Инспектор Шарп сви рамене.

— Мис Патриша Лейн има в чекмеджето си носна кърпичка, изпоцапана със зелено мастило.

Веждите на Поаро подскочиха.

— Зелено мастило ли? Патриша Лейн! Значи може би тя е взела мастилото и го е разпяла върху листовете на Елизабет Джонстън, след което си е измила ръцете. Но сигурно…

— Сигурно не е искала да подозират скъпия й Найджъл — завърши мисълта му инспектор Шарп.

— Човек не би помислил. Разбира се, някой друг би могъл да сложи кърпичката в чекмеджето й…

— Напълно вероятно.

— Нещо друго?

— Ами — Шарп се замисли за момент, — изглежда, че бащата на Лен Бейтсън е в психиатричната болница „Лонгуит Вейл“ като освидетелстван пациент. Не вярвам това да е от някакво особено значение, но…

— Значи бащата на Лен Бейтсън е луд. Може би е без значение, както казвате, но това е факт, който трябва да се запомни. Дори би било интересно да разберем каква мания е развил.

— Бейтсън е симпатичен младеж — рече Шарп, — но, разбира се, настроенията му са леко… хм… неконтролируеми.

Поаро кимна. Внезапно той ясно си спомни Силия Остин да казва: „О, не съм я нарязала аз. Това бе само моментно избухване.“ Откъде е знаела, че е само моментно избухване? Виждала ли е Лен Бейтсън да кълца раницата? Думите на ухиления Шарп го върнаха към реалността:

— А мистър Ахмед Али има изключително порнографска литература и пощенски картички, което показва защо той излезе от кожата си при обиска.

— Без съмнение имаше много протести, нали?

— И още как. Една французойка на практика изпадна в истерия, а един индиец, мистър Чандра Лал, заплаши, че ще направи международен въпрос от това. Сред неговите вещи имаше няколко подривни памфлета — обичайната аматьорска работа — а един от Западна Африка имаше няколко страховити сувенира и фетиши. Да, заповедта за обиск действително показва странната част на човешката природа. Чухте ли за мисис Николетис и личния й шкаф.

— Да, чух за това.

Инспектор Шарп се ухили.

— Никога не съм виждал толкова празни бутилки от бренди през живота си! Само как побесня!

Той се разсмя, после внезапно стана сериозен.

— Само че не намерихме това, за което отидохме — каза той. — Нямаше други паспорти, освен напълно легалните.

— Не би следвало да очаквате такова нещо като фалшив паспорт да бъде оставено на показ, mon ami. Досега не сте имали случай, нали, да направите официално посещение на Хикъри Роуд във връзка с паспорт? През последните шест месеца, да кажем?

— Не. Ще ви кажа единствения случай, когато се завъртяхме там… през времето, което споменахте.

Той му разказа с подробности.

Поаро го изслуша намръщено.

— Във всичко това няма смисъл — каза той. Поклати глава. — Нещата ще придобият смисъл само ако започнем отначало.

— Какво наричате начало, Поаро?

— Раницата, приятелю — рече Поаро меко. — Раницата. Всичко е започнало от една раница.