Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (17)

II.

Еркюл Поаро, привършил с неделната си закуска, грижливо заличи всички следи от сутрешната чаша шоколад от мустаците си и мина във всекидневната.

Чинно подредени, на масата лежаха четири раници, всяка с цената, прикрепена към нея — резултат от инструкциите, дадени на Джордж. Поаро извади от опаковката раницата, с която се беше сдобил предния ден и я прибави към другите. Резултатът беше интересен. Раницата, купена от мистър Хикс, по нищо не отстъпваше на артикулите, закупени от Джордж от различни други магазини. Само че определено беше по-евтина.

— Интересно — каза Еркюл Поаро. Той се вгледа в раниците.

След това ги изучи в подробности. Отвътре и отвън, обърна ги наопаки, опипа шевовете, джобовете, дръжките. После стана, отиде в банята и се върна оттам с малко, остро ножче за мазоли. Като обърна наопаки раницата, която бе купил от мистър Хикс, той атакува дъното й с този инструмент. Между подплатата и дъното имаше парче твърд пълнеж, доста наподобяващ по вид велпапе. Поаро погледна разчленената раница с голям интерес. След това нападна другите раници.

Най-сетне се отдръпна и обгърна с поглед разрушенията, които току-що бе сътворил. После придърпа телефона към себе си и не след дълго успя да се свърже с инспектор Шарп.

— Ecoutez, mon cher^[1] — каза той. — Искам да знам само две неща.

Нещо подобно на кикот долетя от инспектор Шарп.

— За коня зная две неща, едното е соленичка шега — каза той през смях.

— Моля? — запита Еркюл Поаро изненадано.

— Нищо, нищо. Просто стихче, което знаех навремето. Кои са двете неща, които искате да научите?

— Вчера споменахте за някакви полицейски разследвания, правени на Хикъри Роуд през последните три месеца. Можете ли да ми кажете датите, а също и часа, когато полицаи са били там?

— Да… хм… това няма да е трудно. Трябва да го има в архива. Само почакайте и ще погледна…

Скоро инспекторът се върна на телефона.

— Първото разследване е във връзка с индийски студент, разпространявал подривна пропаганда, осемнадесети декември миналата година, три часа следобед.

— Това е твърде отдавна.

— Разследване във връзка с Монтегю Джоунс, търсен във връзка с убийството на мисис Алис Коум от Кеймбридж, двадесет и четвърти февруари, пет и тридесет следобед. Разследване във връзка с Уилям Робинсън от Западна Африка, търсен от полицията в Шефилд, шести март, единадесет сутринта.

— А! Благодаря ви.

— Но ако мислите, че някой от тези случаи може да има връзка с…

Поаро го прекъсна:

— Не, нямат връзка. Интересувам се само по кое време на деня са правени.

— Какво кроите, Поаро?

— Дисекцирам раници, приятелю, много е интересно.

Той внимателно затвори телефона.

Извади от бележника си коригирания списък, който мисис Хабърд му връчи предния ден. Той гласеше:

• Раница (на Лен Бейтсън)

• Електрически крушки

• Гривна (на Женевиев)

• Диамантен пръстен (на Патриша)

• Пудриера (на Женевиев)

• Вечерна обувка (на Сали)

• Червило (на Елизабет Джонстън)

• Обици (на Валъри)

• Стетоскоп (на Лен Бейтсън)

• Ароматични соли за баня (?)

• Нарязан на парчета шал (на Валъри)

• Панталон (на Колин Макнаб)

• Готварска книга (?)

• Борова киселина (на Чандра Лал)

• Брошка (на Сали)

• Мастило, разляно върху записките на Елизабет

(Това е всичко, което можах да направя. Не е абсолютно точно. Л. Хабърд)

Поаро остана загледан в него дълго време.

Той въздъхна и промърмори на себе си: „Да… определено… трябва да елиминираме нещата, които нямат значение.“ Той се досещаше кой би могъл да му помогне за това. Беше неделя. Повечето от студентите сигурно щяха да си бъдат у дома.

Той набра номера на Хикъри Роуд 26 и поиска да говори с мис Валъри Хобхауз. Дебел, доста гърлен глас изрази съмнение дали тя вече е станала, но каза, че ще отиде да провери.

Скоро чу нисък, дрезгав глас:

— На телефона е Валъри Хобхауз.

— Еркюл Поаро се обажда. Помните ли ме?

— Разбира се, мосю Поаро. Какво мога да направя за вас?

— Бих искал, ако е възможно, да проведа кратък разговор с вас?

— Разбира се.

— В такъв случай мога ли да намина към Хикъри Роуд?

— Да, ще ви очаквам. Ще кажа на Джеронимо да ви доведе в моята стая. В неделя тук няма голяма възможност за уединение.

— Благодаря ви, мис Хобхауз. Много съм ви задължен.

Джеронимо му отвори вратата тържествено, след това, кланяйки се, заговори с обичайния си конспиративен тон.

— Аз води вас горе при мис Валъри много тихо. Тихо, шшт-шшт.

С пръст на устните, той поведе Поаро към една стая с прилични размери и с изглед към Хикъри Роуд. Беше мебелирана с вкус и разумен разкош като спалня всекидневна. Сгъваемият диван беше покрит с износен, но красив персийски килим, имаше и едно привлекателно орехово бюро от епохата на кралица Ан, което, Поаро прецени, надали беше от оригиналното обзавеждане на Хикъри Роуд 26.

Валъри Хобхауз стоеше, готова да го посрещне. Изглеждаше уморена, помисли си той, а под очите й имаше тъмни кръгове.

— Mais vous êtes très bien ici^[2] — добави Поаро, след като я поздрави. — Много е изискано. Има атмосфера.

Валъри се усмихна.

— От доста време съм тук — отвърна тя. — Две години и половина. Почти три. Повече или по-малко съм се окопала тук и имам някои мои вещи.

— Вие не сте студентка, нали, мадмоазел?

— О, не. Аз работя.

— В една… козметична фирма, нали?

— Да, аз съм един от закупчиците на Сабрина Феър — това е козметичен салон. Всъщност имам малък дял в бизнеса. Занимаваме се и с някои странични дейности, освен козметиката. Аксесоари, такива неща. Малки новости от Париж. С това се занимавам аз.

— Значи доста често пътувате до Париж и континента?

— О, да, поне веднъж месечно, понякога и по-често.

— Трябва да ми простите — рече Поаро, — ако ви се струва, че проявявам любопитство.

— Защо не? — спести му приказките тя. — В обстоятелствата, в които се намираме, всички трябва да се примирим с любопитството. Вчера отговорих на доста въпроси на инспектор Шарп. Ако ми позволите да се досетя, сякаш ще предпочетете стол с права облегалка, мосю Поаро, отколкото ниско кресло.

— Завидна проницателност, мадмоазел — Поаро седна внимателно и изправено в стола с висока облегалка и дръжки за ръцете.

Валъри седна на дивана. Предложи му цигара, взе една и за себе си и я запали. Той я изучи с известно внимание. Тя притежаваше нервна, доста необуздана арогантност, която го привличаше повече, отколкото обикновеният и конвенционален добър външен вид. Интелигентна и привлекателна млада жена, помисли си той. Зачуди се дали нервността й беше резултат от скорошното полицейско разследване или просто бе част от характера й. Спомни си, че бе мислил за нея по същия начин онази вечер, когато бе дошъл на вечеря.

— Инспектор Шарп ви е разпитвал, така ли? — попита той.

— Да, точно така.

— И вие му казахте всичко, което знаете?

— Разбира се.

— Чудя се — каза Поаро, — дали това е вярно.

Тя го погледна с иронично изражение.

— Но щом не сте чули отговорите, които дадох на инспектор Шарп, не можете да съдите — рече тя.

— А, не. Това е само една от малките ми идейки. Имам си ги, нали знаете… моите малки идейки. Те са тук — той се потупа по главата.

Можеше да се забележи, че Поаро, както понякога го правеше, умишлено се правеше на шарлатанин. Валъри обаче не се усмихна. Тя го гледаше прямо. Когато проговори, това стана с известна рязкост:

— Защо да не започнем направо, мосю Поаро? — попита тя. — Наистина не зная накъде биете.

— Но, разбира се, мис Хобхауз.

Той извади от джоба си малък пакет.

— Предполагам, че можете да отгатнете какво е това.

— Не съм ясновидка, мосю Поаро. Не мога да виждам през хартия и обвивки.

— Тук се намира — каза Поаро, — пръстенът, който беше откраднат от Патриша Лейн.

— Годежният пръстен ли? Имам предвид годежния пръстен на майка й? Но защо е във вас?

— Помолих я да ми го заеме за ден-два.

Веждите на Валъри отново се повдигнаха изненадано нагоре.

— Аха — отбеляза тя.

— Пръстенът ме заинтригува — рече Поаро. — Заинтригува ме изчезването му, неговото повторно появяване и още нещо. Затова помолих мис Лейн да ми го заеме. Тя се съгласи с готовност. Веднага го занесох на един приятел златар.

— Така ли?

— Помолих го да ме осведоми за диаманта върху него. Доста голям камък, ако си спомняте заобиколен от двете страни с по-малки камъни. Спомняте ли си, мадмоазел?

— Така мисля. Всъщност не си го спомням много добре.

— Но вие сте го държали, нали? Той е бил във вашата чиния със супа.

— Да, наистина! О, да, това го помня. За малко да го глътна — Валъри кратко се изсмя.

— Както казах, занесох пръстена на един приятел златар и го попитах за диаманта. Знаете ли какво ми отговори той?

— Откъде да знам?

— Той ми отговори, че камъкът не е диамант, а просто цирконий. Бял цирконий.

— О! — Тя се вторачи в него. След това продължи, вече с малко неуверен глас: — Искате да кажете, че… Патриша е мислела, че е диамант, а то е било само цирконий или…

Поаро поклати глава.

— Не, нямам това предвид. Това е годежният пръстен, доколкото зная, на майката на Патриша Лейн. Семейството на мис Лейн е било заможно, поне преди да се въведат днешните данъци. В семейства като нейното се купуват скъпи годежни пръстени — с диамант или с друг скъпоценен камък. Убеден съм, че бащата на Патриша Лейн не би дал на майка й нещо друго, освен скъп годежен пръстен.

— Що се отнася до това — каза Валъри, — напълно сте прав. Бащата на Патриша е бил доста богат човек.

— Следователно — продължи Поаро — изглежда, че камъкът е бил подменен с друг по-късно.

— Предполагам — каза Валъри, — че Пат е изгубила камъка, не е имала пари да го подмени с друг диамант и затова е сложила цирконий.

— Това не е изключено — каза Поаро, — но силно се съмнявам, че е станало така.

— Е, мосю Поаро, щом ще правим догадки, какво тогава, според вас, е станало?

— Според мен — каза Поаро — пръстенът е бил взет от мадмоазел Силия, диамантът е бил умишлено свален и подменен с цирконий, преди да бъде върнат.

Валъри се изправи на дивана.

— Смятате, че Силия е откраднала диаманта?

— Не — рече той. — Мисля, че сте го откраднали вие, мадмоазел.

Валъри Хобхауз рязко си пое дъх:

— А, така ли! — възкликна тя. — Според мен това е доста тъпо. Нямате абсолютно никакви доказателства.

— О, не — прекъсна я Поаро. — Имам доказателство. Пръстенът беше върнат в чиния със супа. А аз вечерях тук един път. Забелязах начина, по който се сервира супата. Сервира се от супник на странична масичка. Следователно ако някой намери пръстен в чинията си за супа, той може да бъде поставен там само от човека, който сервира супата (в случая — Джеронимо), или от човека, чиято чиния за супа е това. Вие! Не мисля, че е бил Джеронимо. Мисля, че вие сте разиграли връщането на пръстена в супата по този начин, защото това ви е забавлявало. Вие притежавате, ако мога да направя тази констатация, подчертано драматично чувство за хумор. Да държите пръстена! Да възкликнете! Мисля, че задоволихте чувството си за хумор, мадмоазел, но не разбрахте, че по този начин се издавате.

— Това ли е всичко? — Валъри говореше с презрение.

— О, не, в никакъв случай не е всичко. Разбирате ли, когато Силия призна онази вечер, че тя е отговорна за кражбите тук, аз отбелязах няколко дребни момента. Когато говореше за този пръстен например, тя каза: „Не знаех колко е ценен. Веднага щом научих, успях да го върна.“ Откъде е знаела, мис Валъри? Кой й е казал колко е ценен пръстенът? И после, говорейки за нарязания на парчета шал, малката мис Силия каза нещо от рода на: „Това нямаше значение, Валъри нямаше нищо против.“. Защо няма да имате нищо против, ако един хубав копринен шал, ваша собственост, е направен на парцали? Тогава останах с впечатлението, че цялата кампания с краденето на вещи и преструването на клептоманка, привличайки по този начин вниманието на Колин Макнаб, е била замислена за Силия от някой друг. Някой, по-интелигентен от Силия и с много по-големи действителни познания по психология. Вие сте й казали, че пръстенът е ценен; вие сте го взели от нея и сте нагласили връщането му. По същия начин е било ваше и предложението да се накълца на парчета вашият шал.

— Всичко това са теории — каза Валъри, — доста пресилени при това. Инспекторът вече предположи, че аз съм накарала Силия да извърши всичко това.

— И вие какво му казахте?

— Казах му, че това са глупости — отговори Валъри.

— А какво ще кажете на мен?

Валъри го погледна изпитателно за момент. След това кратко се изсмя, загаси цигарата си, облегна се назад, пъхайки възглавничка зад гърба си, и каза:

— Прав сте. Аз я накарах.

— Мога ли да попитам защо?

Валъри каза нетърпеливо:

— О, от добрина, глупава добрина. Доброжелателна намеса. Горката Силия бродеше наоколо като призрак и копнееше за Колин, който въобще не я поглеждаше. Всичко изглеждаше толкова глупаво. Колин е от онези надути и самоуверени младежи, чиито глави са пълни с психология, комплекси, емоционални блокове и всичко останало, затова реших, че би било наистина много забавно да го насадим на пачи яйца и да го направим за смях. Както и да е, не можех да гледам как Силия се измъчва, затова я хванах, поговорих с нея, обясних й в общи линии целия план и я накарах да се заеме с него. Тя беше малко нервна, струва ми се, що се отнася до всичко това, но същевременно и доста развълнувана. След това, разбира се, едно от първите неща, което прави малката идиотка, е да намери пръстена, който Пат забравила в банята и да го свие… едно наистина ценно произведение на бижутерското изкуство, за което ще се вдигне голяма патърдия, ще извикат полиция и цялата работа може да приеме сериозен обрат. Затова грабнах пръстена от нея, казах й, че ще го върна по някакъв начин и я подтикнах в бъдеще да се придържа към брошки, козметика и някоя малка поразия на нещо мое, което не би я вкарало в беля.

Поаро пое дълбоко дъх.

— Това си мислех и аз — каза той.

— Сега ми се иска да не го бях правила — каза Валъри мрачно. — Но наистина й желаех доброто. Звучи жестоко и е също като Джийн Томлинсън, но е така.

— Сега — рече Поаро, — стигаме до тази работа с пръстена на Патриша. Силия го дава на вас. Вие е трябвало да го намерите някъде и да го върнете на Патриша. Но преди да го върнете на Патриша… — Той млъкна за момент. — Какво стана?

Поаро забеляза пръстите й, които нервно сплитаха и разплитаха ресните на шала около врата й. Той продължи с още по-убедителен глас:

— Бяхте в затруднение, нали така?

Без да го поглежда, тя кимна леко с глава.

— Казах, че ще бъда откровена — рече тя, а в гласа й се усещаше горчивина. — Моят проблем, мосю Поаро, е, че аз играя хазарт. Това е едно от нещата, които са вродени и с които не можеш да се пребориш. Ходя в един малък клуб в Мейфеър… о, не бива да ви казвам къде е… не искам заради мен да му устроят някое полицейско нападение или нещо такова. Просто ще приемем факта, че аз членувам там. В клуба има рулетка, бакара и всичко останало. Имах серия гадни загуби, една след друга. Пръстенът на Пат беше още у мен. Случайно минавах покрай магазин, в който имаше пръстен с цирконий. Помислих си: „Ако този диамант се замени с бял цирконий, Пат никога няма да забележи разликата!“ Човек никога не гледа внимателно пръстен, който познава наистина добре. Ако диамантът изглежда малко по-мътен, отколкото обикновено, човек си мисли, че му трябва почистване или нещо такова. Както и да е, имах импулс. Поддадох се. Откъртих диаманта и го продадох. Замених го с цирконий и същата вечер се престорих, че го намирам в супата си. Това също беше проклета глупост, съгласна съм. Ето! Сега знаете всичко. Но откровено ви казвам, че никога не съм искала Силия да бъде обвинена за това.

— Да, да, разбирам ви — Поаро кимна. — Просто една възможност, която ви се изпречва на пътя. Изглеждало е лесно и вие се заемате. Само че сте допуснали голяма грешка, мадмоазел.

— Това ми е ясно — каза Валъри сухо. След това с горчивина възкликна: — Да върви по дяволите! Има ли значение сега? Арестувайте ме, ако искате. Кажете на Пат. Кажете на инспектора. Кажете на целия свят! Но какво ще помогне това? Как ще ни помогне да разберем кой е убил Силия?

Поаро се изправи.

— Човек никога не знае — рече той — какво може да помогне, а какво — не. Човек трябва да премахне от пътя си толкова много пречки, които нямат значение и само объркват хода на нещата. За мен беше важно да разбера кой е вдъхновил малката Силия за ролята, която изигра. Сега знам това. Що се отнася до пръстена, предлагам ви вие самата да отидете при мис Патриша Лейн, да й кажете какво сте направили и да изразите съответните чувства.

Валъри направи гримаса.

— Според мен това е, общо взето, добър съвет — рече тя. — Добре, ще отида при Пат и смирено ще поискам извинение. Пат е много свестен човек. Ще й кажа, че когато отново мога да си го позволя, ще сменя диаманта. Това ли искате, мосю Поаро?

— Не ви го налагам, а просто ви съветвам.

Внезапно вратата се отвори и влезе мисис Хабърд.

Тя дишаше тежко и изражението на лицето й накара Валъри да възкликне:

— Какво има, мамче? Какво се е случило?

Мисис Хабърд се строполи в един стол.

— Мисис Николетис…

— Мисис Ник ли? Какво й има?

— О, Боже мой! Тя е мъртва.

— Мъртва ли? — Гласът на Валъри прозвуча дрезгаво. — Как? Кога?

— Изглежда, че са я намерили на улицата снощи… завели я в полицията. Мислели, че е… че е…

— Пияна ли?

— Предполагам…

— Да… тя е пила. Но както и да е… умряла е.

— Горката стара мисис Ник — каза Валъри. Ниският й глас потрепери.

Поаро каза внимателно:

— Обичахте ли я, мадмоазел?

— Странно е, наистина. Понякога беше истински дявол, но да, обичах я. Когато дойдох тук за пръв път — преди три години — тя не беше толкова… толкова темпераментна, колкото стана по-късно. Беше добра приятелка, забавна, топлосърдечна. Много се промени през последната година.

Валъри погледна мисис Хабърд.

— Предполагам, че това е, защото започна да пие тайно… в стаята й намериха много бутилки и прочее, нали?

— Да — мисис Хабърд се поколеба, след това избухна: — Аз съм виновна… да я пусна да се прибира сама снощи. Тя се страхуваше от нещо, разбирате ли!

— Страхуваше ли се?

Поаро и Валъри попитаха едновременно.

Мисис Хабърд кимна съкрушено. Мекото й обло лице беше угрижено.

— Да, непрекъснато повтаряше, че не е в безопасност. Разпитвах я да ми каже от какво се страхува… а тя ме отрязваше. С нея човек никога не знае, разбира се, доколко преувеличава. Но сега… питам се…

Валъри рече:

— Не мислите, че тя… че тя също… че е била…

Тя млъкна с изражение на ужас в очите. Поаро попита:

— Какво казаха за причината на смъртта?

Мисис Хабърд отвърна мрачно:

— Не казаха. Ще има следствие… във вторник.