Серия
Еркюл Поаро (30)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hickory Dickory Dock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)
Сканиране
dune (2019)
Начална корекция и форматиране
dianays (2019)
Допълнителна корекция
maskara (2019)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Хикъри Дикъри Док

Преводач: Павел Антонов, Герасим Славов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Селекта“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 1993

ISBN: 954-8371-06-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11225


Глава първа

Еркюл Поаро се намръщи.

— Мис Лемън — каза той.

— Да, мосю Поаро?

— В това писмо има три грешки.

В гласа му прозвуча недоверие, защото мис Лемън, тази ужасно прилежна жена, никога не грешеше. Тя никога не боледуваше, никога не се уморяваше, никога не се разстройваше, никога не допускаше неточности. Човек можеше да си помисли, че на практика тя въобще не е жена. Тя беше машина — идеалната секретарка. Знаеше всичко, справяше се с всичко. Тя ръководеше живота на Еркюл Поаро вместо него и затова той също функционираше като машина. Преди много години думите ред и методичност се бяха превърнали в девиз на Еркюл Поаро. С Джордж, идеалния прислужник, и мис Лемън, идеалната секретарка, редът и методичността бяха върховни господари в живота му. Особено сега, след като започнаха да правят козуначените кифли и квадратни, и кръгли, вече нямаше нищо, от което да се оплаква.

И все пак тази сутрин мис Лемън беше направила три грешки, докато печаташе едно съвсем обикновено писмо и, освен всичко друго, дори не ги беше забелязала. Сякаш звездите бяха спрели небесния си път!

Еркюл Поаро й подаде оскърбителния документ. Той не беше подразнен, той беше просто изумен. Едно от нещата, които не можеха да се случат, се бе случило!

Мис Лемън взе писмото и го погледна. За първи път в живота си Поаро я видя да поруменява — силна, грозна, непристойна руменина, която оцвети лицето й до корените на нейната гъста сива коса.

— Боже мой! — каза тя. — Не мога да си представя как съм могла… Това е заради сестра ми.

— Сестра ви?

Още една изненада. Поаро никога не беше допускал, че мис Лемън може да има сестра. Или въобще баща, майка, дядо или баба. Мис Лемън толкова приличаше на машина — на прецизен инструмент, така да се каже — че мисълта тя да има чувства, грижи или семейни проблеми беше просто нелепа. Добре известно бе, че цялата душа и ум на мис Лемън, когато не беше на работа, бяха посветени на усъвършенстването на нова система за картотекиране, която щеше да бъде патентована и щеше да носи нейното име.

— Сестра ви? — повтори Еркюл Поаро с недоумяващ глас.

В потвърждение мис Лемън кимна енергично с глава.

— Да — каза тя, — мисля, че никога не съм споменавала за нея пред вас. На практика тя прекара целия си живот в Сингапур. Мъжът й беше в каучуковия бизнес.

Еркюл Поаро кимна с разбиране. Струваше му се много уместно това, че сестрата на мис Лемън е прекарала целия си живот в Сингапур. Местата като Сингапур бяха точно за това. Сестрите на жени като мис Лемън се омъжваха в Сингапур, за да могат всичките мис Лемън на този свят да се посветят с усърдието на машини на делата на работодателите си (и, разбира се, в свободното си време да измислят нови системи за картотекиране).

— Разбирам — каза той. — Продължавайте.

Мис Лемън продължи.

— Преди четири години остана вдовица. Няма деца. Успях да я настаня в един много хубав малък апартамент срещу доста изгоден наем.

(Разбира се, че мис Лемън би успяла да направи това почти невъзможно нещо.)

— Положението й е прилично и макар парите да не са същите, както преди, нейните вкусове не са разточителни и тя има достатъчно, за да се чувства удобно, стига да е по-внимателна.

Мис Лемън направи пауза, след това продължи:

— Всъщност истината е, че е самотна. Никога не е живяла в Англия, няма стари познанства и приятели, а разполага с много свободно време. И така, преди около шест месеца тя ми каза, че смята да приеме тази работа.

— Работа ли?

— Мисля, че го наричат управител… или домакин… на общежитие за студенти. Собственост е на една жена, наполовина гъркиня, която иска някой да го ръководи вместо нея. Да се занимава със снабдяването и да се грижи нещата да вървят гладко. Намира се в една старомодна къща с много стаи; на Хикъри Роуд, ако знаете къде е. — Поаро не знаеше. — Преди там беше скъп квартал и къщите са хубави. На сестра ми се полагаше спалня, дневна, малка кухничка и собствена баня.

Мис Лемън млъкна. Поаро издаде насърчаващ звук. До този момент в историята нямаше нищо ужасно.

— Самата аз съвсем не бях убедена, но виждах силните доводи на сестра ми. Тя никога не е могла да седи по цял ден със скръстени ръце, а в същото време е много практичен човек и умее да ръководи такива неща. Разбира се, не мислеше да влага някакви пари или нещо подобно, беше си чисто и просто длъжност на заплата — не голяма, но на нея не й трябваше кой знае колко, пък и не се изискваше тежка физическа работа. Винаги е обичала млади хора и е била внимателна с тях, освен това е живяла толкова време на изток и разбира расовите различия и човешката чувствителност. Виждате ли, студентите в общежитието са от всички националности; повечето са англичани, но някои от тях всъщност са чернокожи.

— Естествено — каза Еркюл Поаро.

— Половината от сестрите в болниците ни днес като че ли са чернокожи — каза мис Лемън колебливо, — при това са много по-приятни и внимателни от англичанките. Но този случай не е точно такъв. Обсъдихме плана подробно и в края на краищата сестра ми се премести там. Нито тя, нито аз се интересувахме много от собственичката, мисис Николетис, жена с доста непостоянен характер, понякога очарователна, а понякога — съжалявам, че трябва да го кажа — точно обратното. В същото време е и стисната, и непрактична. И все пак, ако беше една оправна жена, нямаше да се нуждае от помощ, естествено. Сестра ми не е човек, който да се притеснява от нечии капризи и избухвания. Тя няма да отстъпи пред никого и не може да търпи глупости.

Поаро кимна. В този разказ той долови далечна прилика между мис Лемън и сестра й — една омекотена от брака и климата на Сингапур мис Лемън, но жена със същия здрав разум.

— И сестра ви прие работата, така ли? — попита той.

— Да, тя се премести на Хикъри Роуд 26 преди около шест месеца. Като цяло харесва работата си там и я намира интересна.

Еркюл Поаро слушаше. До този момент приключенията на сестрата на мис Лемън бяха отчайващо скучни.

— Но от известно време тя е много притеснена. Много притеснена.

— Защо?

— Ами, разбирате ли, мосю Поаро, не й харесват нещата, които се случват там.

— Общежитието смесено ли е? — запита Поаро деликатно.

— О, не, мосю Поаро, нямам предвид това! Човек винаги е готов за такива проблеми, човек ги очаква! Не, виждате ли, там изчезват разни неща.

— Изчезват ли?

— Да. При това толкова странни неща. И по много необичаен начин.

— Като казвате, че изчезват неща, имате предвид, че тези неща са откраднати?

— Да.

— Викана ли е полиция?

— Не. Още не. Сестра ми се надява, че може да не е необходимо. Тя е много привързана към младите хора… към някои от тях, разбира се… и би предпочела да се справи с проблема сама.

— Да — каза Поаро замислено. — Разбирам. Но това не обяснява, ако мога така да кажа, вашето притеснение, което аз приемам като отражение на притеснението на сестра ви.

— Положението не е приятно, мосю Поаро. Никак не е приятно. Непрекъснато ми се струва, че се случват неща, които не разбирам. Не мога да намеря никакво нормално обяснение на фактите, просто нищо задоволително не ми идва наум.

Поаро кимна замислено.

Ахилесовата пета на мис Лемън беше нейното въображение — тя нямаше такова. Когато ставаше въпрос за факти, тя беше непобедима. Но щом се появеше необходимост от догадки, беше загубена.

— Не става дума за обикновена дребна кражба, така ли? Клептомания, може би?

— Не мисля. Четох по въпроса — рече съвестната мис Лемън — в Енциклопедия Британика и в един медицински труд, но не останах кой знае колко убедена в това.

Еркюл Поаро мълча в продължение на минута и половина.

Искаше ли да се забърква в проблемите на сестрата на мис Лемън и в страстите и неправдите в едно многонационално общежитие? От друга страна беше много досадно и неприятно мис Лемън да прави грешки, докато печата писмата му. Той си каза, че ако въобще се забърка в тази работа, то причината ще е тази. Не признаваше пред себе си, че напоследък е твърде отегчен и че самата баналност на случая го привлича.

— „Магданозът потъва в маслото в горещ ден“ — промърмори си той.

— Магданоз? Масло? — мис Лемън изглеждаше объркана.

— Цитат от един от вашите класици — каза той. — Без съмнение сте запозната с приключенията, да не кажа подвизите, на Шерлок Холмс.

— Имате предвид онези, които пращат писма до Бейкър Стрийт и прочее? — каза мис Лемън. — Как може възрастни хора да бъдат толкова наивни! Но всички мъже са такива. Умират да си играят с влакчета. Не бих казала, че някога съм имала време да прочета някоя от тези истории. Когато ми остане време за четене, което не се случва много често, предпочитам някоя поучителна книга.

Еркюл Поаро наклони елегантно глава.

— Как бихте погледнали, мис Лемън, на това да поканите сестра си тук на една лека закуска? Следобеден чай, може би? Предполагам, че бих могъл да й окажа известна помощ.

— Колко любезно от ваша страна, мосю Поаро! Наистина много любезно. Сестра ми винаги е свободна следобед.

— В такъв случай какво ще кажете за утре, ако можете да го уредите?

След това верният Джордж получи указания да осигури квадратни козуначени кифли с много масло, симетрични сандвичи и другите необходими съставки на един разточителен английски следобеден чай.