Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (4)

Глава четвърта

— Заповядайте, мосю Поаро.

Мис Лемън постави пред Поаро малък пакет, обвит в кафява хартия. Той махна хартията и огледа с преценяващ поглед една изящно изработена сребърна вечерна обувка.

— Беше на Бейкър Стрийт, точно както казахте.

— Това ни спестява доста проблеми — рече Поаро. — Освен това потвърждава предположенията ми.

— Напълно — съгласи се мис Лемън, която по природа не проявяваше никакво любопитство.

Но все пак подвластна на силата на семейната привързаност, тя каза:

— Бих искала да ви съобщя, ако не ви притеснявам, мосю Поаро, че получих писмо от сестра си. Там има някакво ново развитие.

— Ще позволите ли да го прочета?

Тя му го подаде и, след като прочете писмото, той нареди на мис Лемън да се свърже със сестра си по телефона. Скоро мис Лемън даде знак, че връзката е установена. Поаро взе слушалката.

— Мисис Хабърд?

— Да, да, мосю Поаро. Много мило от ваша страна, че ми се обаждате толкова бързо. Бях наистина много…

Поаро я прекъсна.

— Откъде говорите?

— Ами от Хикъри Роуд 26, разбира се. Но да, разбирам какво имате предвид. Намирам се в собствената си стая.

— Има ли дериват?

— Това е дериватът. Главният телефон е долу, в антрето.

— Има ли в къщата някой, който би могъл да ни подслушва?

— Всички студенти са навън по това време на деня. Готвачката е на пазар. Съпругът й Джеронимо почти не разбира английски. Има и една чистачка, но тя е глуха и със сигурност не би си направила труда да ни подслушва.

— Много добре, значи мога да говоря свободно. Случвало ли се е да провеждате лекции или филмови прожекции вечерно време? Въобще организирате ли някакви развлечения?

— Понякога провеждаме лекции. Неотдавна тук бе мис Балтраут, изследователката, с цветните си диапозитиви. Разказите й за пътешествията в Далечния Изток бяха интересни за всички, макар че, според мен, голяма част от студентите ги нямаше тогава.

— Аха, значи за довечера сте уговорили мосю Еркюл Поаро, работодателя на сестра ви, да дойде и да изнесе беседа пред студентите върху най-интересните случаи в своята практика.

— Това, разбира се, би било прекрасно, но мислите ли, че…

— Не става дума за мислене. Сигурен съм.

Същата вечер студентите, които влизаха във всекидневната, можеха да прочетат следната обява, окачена върху таблото на вратата:

Известният частен детектив мосю Еркюл Поаро любезно прие поканата да изнесе тази вечер беседа върху теорията и практиката на успешното разкриване на престъпленията, като ще разкаже някои от най-известните си криминални случаи.

Завръщащите се студенти коментираха оживено:

— Какъв е този частен детектив?

— За пръв път чувам за него.

— О, аз съм чувала. Бяха осъдили някого на смърт за убийство на чистачка, а този детектив го измъкна в последния момент, като намери истинския убиец.

— Хич не ми вдъхва доверие.

— Може пък да се окаже забавно.

— На Колин ще му хареса. Луд е на тема криминална психология.

— Е, не бих казал чак „луд“, но не отричам, че сигурно ще бъде интересно да поразпитам един човек, опознал престъпниците отблизо.

Вечерята бе от седем и половина и повечето студенти вече бяха насядали около масата, когато мисис Хабърд слезе от стаята си (където на високия гост бе предложена чаша шери), придружена от нисък, възрастен мъж с подозрително черна коса и чудовищни по размери мустаци, които той постоянно засукваше.

— Мосю Поаро, тук са някои от нашите студенти. Това е мосю Еркюл Поаро, който любезно се съгласи да говори пред нас след вечеря.

Размениха се поздравления и Поаро седна до мисис Хабърд, като се зае да опази мустаците си вън от чудесната зеленчукова супа, която ниският и деен прислужник италианец сервираше от огромен супник.

Следваше гореща порция спагети с кайма и тогава момичето, което седеше от дясната страна на Поаро, свенливо го попита:

— Наистина ли сестрата на мисис Хабърд работи при вас?

Поаро се обърна към нея.

— Но да, разбира се. Мис Лемън е моя секретарка от много години. Тя е най-полезната жена на света. Често ме хваща страх от нея.

— О, да, разбирам. Питах се…

— Какво се питахте, мадмоазел?

Той се усмихна бащински и направи следното заключение наум: „Красива, притеснена, не много бърза в мисленето, уплашена…“

— Мога ли да науча името ви и какво изучавате? — каза той.

— Силия Остин. Не уча. Аптекарка съм в болницата „Света Катерина“.

— О, но това е интересна работа.

— Е, не знам, може и да е. — Гласът й прозвуча доста неуверено.

— А останалите? Дали не бихте могли да ми разкажете по нещичко и за тях? Разбрах, че това е общежитие за чуждестранни студенти, но тези тук приличат повече на англичани.

— Някои от чужденците излязоха. Мистър Чандра Лал и мистър Гопал Рам са индийци, мис Рейнеер е холандка, а мистър Ахмед Али е от Египет и е толкова ужасно политичен!

— А тези, които са тук? Разкажете ми за тях.

— Ами от дясно на мисис Хабърд е седнал Найджъл Чапмън. Той следва средновековна история и италиански в Лондонския университет. До него, с очилата, е Патриша Лейн. Тя следва археология. Едрото, червенокосо момиче е Лен Бейтсън, медичка, а тъмнокосото момиче е Валъри Хобхауз, тя работи в моден салон. До нея е Колин Макнаб — кара следдипломен курс по психиатрия.

Докато описваше Колин, гласът й леко се промени. Поаро я погледна внимателно и видя, че по лицето й пропълзя червенина. „Значи тя е влюбена и трудно може да прикрие този факт“ — каза си той. После забеляза, че младият Макнаб сякаш въобще не поглеждаше към нея през масата, прекалено обсебен от разговора с усмихнатото червенокосо момиче до себе си.

— Това е Сали Финч, тя е американка. Фулбрайтова стипендиантка. После е Женевиев Марико — следва английски, както и Рене Але, който седи до нея. Нисичкото русо момиче е Джийн Томлинсън — също е в „Света Катерина“, физиотерапевт. Чернокожият младеж се казва Акибомбо — той е от Западна Африка и е страшно симпатичен. След това е Елизабет Джонстън от Ямайка. Тя следва право. До нас от дясната страна са седнали двама турски студенти, които пристигнаха преди около седмица. Не знаят нито дума английски.

— Благодаря ви. А добре ли се разбирате помежду си? Или може би имате някои спорове?

Лековатият тон смекчи сериозността на думите му. Силия отвърна:

— О, всички ние сме наистина твърде заети, за да се караме. Макар че…

— Макар че какво, мис Остин?

— Ами Найджъл, до мисис Хабърд, той обича да дразни хората, да ги ядосва. И Лен Бейтсън се ядосва. Понякога подивява от ярост, но иначе е много мил.

— А Колин Макнаб? Той също ли се дразни?

— О, не. Колин само повдига вежди и изглежда развеселен.

— Разбирам. А младите дами? Имате ли спорове помежду си?

— О, не, всички се разбираме прекрасно. Само Женевиев понякога се разстройва. Имам чувството, че всички французи са склонни да се превземат. О, исках да кажа… извинете.

— Аз съм белгиец — каза тържествено Поаро и побърза да продължи, преди Силия да се е окопитила: — Какво имахте предвид, когато казахте преди малко, че сте се чудели за нещо? За какво се чудехте, мис Остин?

Тя си пое дъх на пресекулки.

— Ами, нищо. Нищо съществено. Просто напоследък се случиха едни глупави шегички и помислих, че мисис Хабърд… Доста глупаво от моя страна наистина. Нямах нищо предвид.

Поаро не настоя. Обърна се към мисис Хабърд и скоро бе въвлечен в тристранен разговор с нея и Найджъл Чапмън, който излагаше предизвикателното твърдение, че престъплението е вид творчески акт, а истинските неудачници на обществото са полицаите, захванали се с тази професия, за да удовлетворят своя прикрит садизъм. Поаро се развесели от откритието, че угрижената млада дама с очила, която седи до него, отчаяно се опитва да обяснява всичките му забележки. Найджъл сякаш изобщо не я забелязваше. Мисис Хабърд, изглежда, се забавляваше.

— Вие, младите, днес не мислите за нищо друго, освен за политика и психология — каза тя. — Когато бях момиче, ние бяхме много по-безгрижни. Толкова танцувахме. Подът във всекидневната е доста здрав и, ако навиете килима, можете да танцувате до полуда, но никога не го правите.

Силия се засмя и каза злобничко:

— Но ти танцуваше, Найджъл. Аз самата съм танцувала с теб, макар че не се и надявам да си го спомниш.

— Танцувала си с мен? — каза недоумяващо Найджъл. — Къде?

— В Кеймбридж… през Майската седмица.

— О, Майската седмица! — Найджъл пропъди спомена за младежките безумия. — Всички минават през този незрял етап. За щастие, това бързо отминава.

Найджъл определено нямаше повече от двадесет и пет. Поаро потули зад мустаците си една усмивка.

Патриша Лейн заяви разпалено:

— Знаете ли, мисис Хабърд, имаме толкова много да учим. От ходене на лекции и водене на записки наистина не ни остава време за нищо, освен за сериозни неща.

— Но, скъпа, човек е млад само веднъж — рече мисис Хабърд.

Спагетите бяха последвани от шоколадов пудинг, а после всички се прехвърлиха във всекидневната и си наляха кафе от сложения на една маса термос. След това Поаро бе поканен да започне беседата. Двамата турци учтиво поднесоха извиненията си и се оттеглиха, а останалите седнаха и зачакаха.

Поаро се изправи и заговори с обичайната си самоувереност. Звукът на собствения му глас винаги бе галил слуха му и той говори четиридесет и пет минути в лек и увлекателен стил, като разказваше онези свои случаи, които се поддаваха на приемливо преувеличение. Той майсторски успя да събуди у слушателите си подозрението, че е някакъв самохвалко, при това така, че никой не забеляза измамата.

— И така — завърши той, — казах на този господин, че си спомням за един мой познат, производител на сапун от Лиеж, който отрови жена си, за да се ожени за красива руса секретарка. Казах го съвсем спокойно и постигнах моментален ефект. Той ми подаде откраднатите пари, които току-що му бях възвърнал. Пребледня и в очите му се появи ужас. Казах: „Ще дам тези пари на нуждаещите се“, а той отвърна: „Направете с тях какаото пожелаете“.

Тогава многозначително му заявих: „Мосю, аз бих ви посъветвал да бъдете извънредно внимателен“. Той кимна, загубил ума и дума, и докато излизах, видях, че бърше челото си. Бе преживял голям страх, а аз… Аз му спасих живота. Защото сега, макар и свързан с русата си секретарка, той нямаше да се опита да отрови своята глупава и противна съпруга. Винаги е по-добре да предотвратиш болестта, отколкото да я лекуваш. Ние искаме да предотвратим престъпленията, а не да чакаме те да бъдат извършени.

Той разтвори ръце и се поклони.

— Е, това е. Навярно доста ви отегчих.

Студентите заръкопляскаха бурно. Поаро отново се поклони и, миг преди да седне, Колин Макнаб извади лулата от устата си и заяви:

— А сега може би ще ни разкажете за истинската цел на посещението си?

Настъпи моментно мълчание, след което Патриша укоризнено възкликна:

— Колин!

— Та ние можем да се досетим и сами, нали? — Той се огледа надменно. — Мосю Поаро ни разказа доста интересни нещица, но той не е дошъл тук за това. Той е на работа. Нали не си мислехте, че наистина сме толкова глупави, мосю Поаро?

— Говори от свое име, Колин — каза Сали.

— Така е, нали? — продължаваше Колин.

Поаро отново грациозно разпери ръце в примирителен жест.

— Трябва да призная, че моята любезна домакиня сподели с мен някои случки, които са я… обезпокоили напоследък.

Лен Бейтсън се изправи, намръщен застрашително.

— Виж ти — рече той — каква била работата! Затова ли ни организирахте всичко това?

— Наистина ли го осъзнаваш едва сега, Бейтсън? — попита с мазен глас Найджъл.

Силия се огледа уплашено и промълви:

— Значи съм била права!

Мисис Хабърд заяви решително и твърдо:

— Аз помолих мосю Поаро да говори пред нас, но освен това исках да го попитам за съвет относно разни неща, които се случиха в последно време. Нещо трябваше да се направи, а според мен единственият друг вариант е полицията.

Веднага започна ожесточена караница. Женевиев избухна възбудено на френски:

— Позор! Срамота е да се ходи в полицията!

Надигнаха се и други гласове, за или против. Когато всичко започна да утихва, решително се извиси гласът на Ленърд Бейтсън:

— Нека чуем какво ще каже за нашите проблеми мосю Поаро.

Мисис Хабърд рече:

— Съобщих на мосю Поаро фактите. Ако той иска да зададе някакви въпроси, надявам се, че никой от вас няма да има нищо против.

Поаро й се поклони.

— Благодаря.

С изражение на фокусник той извади чифт вечерни обувки и ги връчи на Сали Финч.

— Вашите обувки, мадмоазел?

— Но да… и двете! Откъде се появи другата?

— От бюро „Намерени вещи“ на станция „Бейкър Стрийт“.

— Но какво ви наведе на мисълта, че може да е там, мосю Поаро?

— Най-обикновен процес на дедукция. Някой взима обувка от стаята ви. Защо? Не за да я носи, нито за да я продаде! И тъй като всички ще се опитат да я открият и къщата ще бъде основно претърсена, обувката трябва да бъде изнесена от дома или унищожена. Най-лесният начин е да се постави в кутия, да се отнесе в трамвай или влак през най-натовареното време и да се пъхне под някоя седалка. Това беше първото, което ми хрумна, и то се оказа правилно. Уверих се, че съм на прав път — някой е взел обувката, както казва вашият поет, за да подразни, защото знае, че така ще стане.

Валъри се изсмя.

— Следите недвусмислено водят до теб, Найджъл, любов моя.

— Глупости — каза Сали. — Найджъл не е взел обувката ми.

— Разбира се, че не е — добави Патриша. — Това е абсурдно.

— Не знам дали е абсурдно — каза Найджъл, — но наистина не съм правил нищо такова… както несъмнено би казал всеки от нас.

Поаро сякаш чакаше само тези думи, както актьорът чака знак от режисьора. Погледът му замислено се спря върху зачервеното лице на Лен Бейтсън, после изпитателно се плъзна по останалите студенти.

С преднамерено чуждестранен жест той каза:

— Положението ми е деликатно. Аз съм гост тук, дойдох по покана на мисис Хабърд да прекарам една приятна вечер и това е всичко. И, разбира се, да върна прекрасния чифт обувки на мадмоазел. За всичко останало — той направи пауза — мосю… Бейтсън? Да, Бейтсън, ме помоли да изложа мнението си. Би било твърде нахално от моя страна обаче да говоря, тъй като ме е помолил само един от вас, а не всички.

Черната къдрава глава на мистър Акибомбо кимна в знак на съгласие:

— Това извънредно правилна процедура — каза той. — Истински демократично питат се всички присъстващи.

Сали Финч нетърпеливо повиши глас:

— О, глупости — рече тя. — Тук сме на нещо като парти и всички сме приятели. Нека чуем съвета на мосю Поаро без повече приказки.

— Напълно съм съгласен с теб, Сали — намеси се Найджъл. Поаро кимна.

— Много добре — каза той. — Щом всички вие ми задавате този въпрос, то аз ще ви кажа, че съветът ми е твърде прост. Мисис Хабърд или, по-добре, мисис Николетис, трябва веднага да се обади в полицията. Няма време за губене.