Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (3)

Глава трета

Като изкачи бързичко стъпалата, мисис Хабърд вкара секретния си ключ във вратата на Хикъри Роуд 26. Щом отвори, след нея нагоре по стълбите изтича висок млад мъж с огненочервена коса.

— Здравейте, мамче — каза той, защото това бе обичайният начин, по който Лен Бейтсън се обръщаше към нея. Той бе дружелюбен човек и освободен, за щастие, от какъвто и да било комплекс за малоценност. — Били сте на разходка, а?

— Бях на чай, мистър Бейтсън. Не ме бавете сега, закъснявам.

— Днес накълцах един чудесен труп — каза Лен. — Страхотно!

— Не бъдете толкова ужасен, лошо момче такова. Чудесен труп, значи! И таз хубава! Чак ми се догади.

Лен Бейтсън се разсмя и мощният му смях отекна в коридора.

— Да бяхте видели Силия — каза той. — Отидох в амбулаторията и й казах: „Ела да ти разкажа за един труп“, а тя побеля като лист и помислих, че ще припадне. Какво ще кажете за това, майко Хабърд?

— Въобще не се учудвам — каза мисис Хабърд. — И таз добра! Силия сигурно е решила, че имате предвид истински труп.

— Как така „истински“? Вие да не мислите, че нашите трупове са изкуствени?

От една стая вдясно бавно излезе строен младеж с невчесана дълга коса и сприхаво каза:

— О, това сте вие. Стори ми се, че отвън има най-малко цял отряд мъжаги. Гласът може да е само на един човек, но гърми като за десет.

— Сигурен съм, че не ви изкарва из нерви, нали?

— Не повече от обикновено — каза Найджъл Чапмън и се прибра обратно в стаята си.

— Нашето нежно цвете — каза Лен.

— Вие двамата да спрете да се заяждате — каза мисис Хабърд. — Човек трябва да прави взаимни отстъпки, това харесвам аз.

Огромният млад мъж й се усмихна нежно.

— Нямам нищо против нашия Найджъл, мамче — каза той.

— А, мисис Хабърд, мисис Николетис е в стаята си и каза, че би искала да ви види, щом се върнете.

Мисис Хабърд въздъхна и тръгна нагоре по стълбите. Високото тъмнокосо момиче, което бе предало съобщението, се прилепи до стената, за да й направи път. Докато събличаше шлифера си, Лен Бейтсън каза:

— Какво става, Валъри? Оплаквания от нашето поведение, които мисис Хабърд ще ни предаде, когато му дойде времето?

Момичето сви нежните си, елегантни рамене, слезе по стълбите и прекоси антрето.

— С всеки изминат ден това място все повече и повече се превръща в лудница — подхвърли тя през рамо.

Докато говореше, премина през вратата вдясно. Движеше се с онази небрежна, високомерна грация, присъща на хората, които са били професионални манекени. Всъщност Хикъри Роуд 26 се състоеше от две къщи с обща стена — номера 24 и 26. Бяха съединени на приземния етаж, така че там едновременно имаше обща всекидневна и просторна столова, а в дъното на постройката се намираха две гардеробиерни и малък кабинет. Две различни стълбища водеха към етажите нагоре, които бяха отделени. Момичетата живееха в спалните от дясната страна на сградата, а младежите — от другата страна, в някогашния номер 24.

Мисис Хабърд се качваше по стълбите и разкопчаваше яката на палтото си. Когато зави към стаята на мисис Николетис, тя въздъхна. После почука на вратата и влезе, като си мърмореше:

— Отново някое от нейните състояния, предполагам.

В стаята на мисис Николетис бе много горещо. Всички реотани на голямата електрическа печка работеха, а прозорецът бе плътно затворен. Мисис Николетис седеше и пушеше в едно канапе, сред множество доста замърсени копринени и кадифени възглавнички. Тя бе висока, тъмнокоса жена, с все още запазен вид и с ядно свита уста и огромни кафяви очи.

— А, ето ви и вас — изрече мисис Николетис с обвинителен тон.

Вярна на Лемънската си кръв, мисис Хабърд остана невъзмутима.

— Да — каза тя язвително, — тук съм. Казаха ми, че сте искали да ме видите спешно.

— Да, така е. Това е чудовищно, просто чудовищно!

— Кое е чудовищно?

— Тези сметки! Вашите сметки! — с жест на ловък фокусник мисис Николетис извади изпод една от възглавничките сноп хартийки. — С какво тъпчем тези нещастни студенти? Гъши пастет и пъдпъдъци? Това да не е хотел „Риц“? За какви се мислят тия студенти?

— Млади хора със здрав апетит — каза мисис Хабърд. — Имат нужда от добра закуска и прилична вечеря — обикновена храна, но питателна. Всичко излиза много икономично.

— Икономично? Икономично ли? Осмелявате се да кажете това на мен? На мен, която съм разорена?

— Вие си докарвате доста солиден доход от това място, мисис Николетис. За студенти наемите са твърде високи.

— Но не е ли винаги пълно? Има ли свободно място, за което да няма двама-трима кандидати? Не ми ли изпращат студенти от Британския съвет, от Лондонския университет, от посолствата, от Френския лицей? Нима за всяко свободно място не се подават по три молби за настаняване?

— Това в огромна степен се дължи на факта, че храната тук е вкусна и в достатъчно количество. Младите хора трябва да бъдат хранени добре.

— Ами! Тези суми са скандални. Всичко е заради онази италианска готвачка и съпруга й. Те ви мамят с храната.

— О, не, съвсем не, мисис Николетис. Мога да ви уверя, че никой чужденец не може да ме преметне.

— Значи тогава самата вие ме ограбвате. Мисис Хабърд остана невъзмутима.

— Няма да позволя да ми говорите подобни неща — каза тя с тона, който една старомодна бавачка би използвала за някой извънредно непослушен свой повереник. — Не е красиво и някой ден може да ви вкара в беля.

— Ах! — Мисис Николетис драматично подхвърли във въздуха купчината сметки, вследствие на което те се разпиляха по земята на всички страни. Мисис Хабърд се наведе и ги събра със свити устни.

— Вие ме вбесявате! — изкрещя работодателката й.

— Може и да е така — каза мисис Хабърд. — Но, нали разбирате, за вас е вредно да се вълнувате толкова. Вредно е за кръвното налягане.

— Признавате ли, че тези суми са по-големи от сумите от миналата седмица?

— Разбира се, че са по-големи. В магазините на Лампсън имаше чудесни продукти на намалени цени. Взех повечко от тях. Следващата седмица сумите ще бъдат по-ниски от нормалните.

Мисис Николетис изглеждаше навъсена.

— Всичко обяснявате толкова правдоподобно.

— Ето — мисис Хабърд постави сметките в добре оформена купчинка върху шкафчето. — Нещо друго?

— Онази американка, Сали Финч, спомена нещо за напускане. Не искам да напуска. Тя е стипендиант на Фулбрайт. Ще доведе тук и други стипендианти на Фулбрайт. Тя не трябва да напуска.

— Какви причини има да напусне?

— Не си спомням. Не ми каза истината, сигурна съм в това, защото винаги усещам кога ме лъжат.

Мисис Хабърд кимна замислено. Бе склонна да повярва на мисис Николетис.

— Сали нищо не ми е казвала — промълви тя.

— Но нали ще поговорите с нея?

— Да, разбира се.

— И ако е заради тези цветнокожи студентки, заради тези индийки или негърки — те могат да си вървят до една, нали разбирате? Расовото разделение означава много за американците, а за мен американците са по-важни. Що се отнася до тези, цветните, те могат да си вървят!

Тя направи драматичен жест.

— Не и докато аз съм на работа — студено каза мисис Хабърд. — Освен това вие грешите. Сред студентите тук няма чувства от подобен род, а и Сали със сигурност не е такава. Тя се храни доста често с мистър Акибомбо, а никой не е по-черен от него.

— Тогава са комунистите — знаете отношението на американците към комунистите. Този Найджъл Чапмън, той е комунист.

— Съмнявам се.

— Да, да. Вие сигурно сте чули какви ги приказваше миналата вечер.

— Найджъл би казал всичко, за да дразни хората. Много е неприятен в това отношение.

— Вие ги познавате всичките така добре. Скъпа мисис Хабърд, вие сте чудесна! Отново и отново си повтарям — какво щях да правя без мисис Хабърд. Напълно разчитам на вас. Вие сте чудесна, чудесна жена.

— Фурнаджийска лопата — измърмори мисис Хабърд под носа си.

— Какво, какво?

— Не се притеснявайте. Ще направя, каквото мога.

Тя излезе от стаята, прекъсвайки леещия се поток от благодарности.

Като си мърмореше: „Само си губя времето с тази влудяваща жена“, тя се забърза по коридора към собствената си стая. Ала все още не й бе писано да намери спокойствие. С влизането й една висока фигура се изправи на крака и произнесе:

— Бих искала да поговоря с вас за няколко минути, моля.

— Разбира се, Елизабет.

Мисис Хабърд се изненада. Елизабет Джонстън бе ямайка и следваше право. Бе трудолюбива, амбициозна и доста необщителна. Изглеждаше винаги напълно уравновесена и компетентна и мисис Хабърд винаги я бе смятала за една от най-добрите студентки в общежитието. Макар видът й да не издаваше безпокойство, мисис Хабърд усети лек трепет в гласа й.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Бихте ли дошли с мен в стаята ми, моля?

— Само за секунда — Мисис Хабърд захвърли палтото и ръкавиците си и последва момичето вън от стаята, за да изкачи стълбите за пореден път. Стаята й бе на последния етаж. Тя отвори вратата и се отправи към масата до прозореца.

— Това са записките по моята работа. Те представляват няколко месеца усърден труд. Виждате ли какво се е случило с тях?

Дъхът на мисис Хабърд спря за миг.

Върху масата бе разлято мастило. Бе разсипано върху листовете и попило в тях. Мисис Хабърд го докосна с върха на пръста си. Бе все още влажно. Още преди да започне, тя знаеше, че въпросът й ще прозвучи глупаво:

— Да не би да си го разсипала ти?

— Не. Случило се е, докато бях навън.

— Мислиш ли, че мисис Бигс.

Мисис Бигс бе чистачката, която се грижеше за спалните на най-горния етаж.

— Не е мисис Бигс. Това дори не е моето собствено мастило. То си е тук, на полицата до леглото ми. Не е докоснато. Направил го е някой, който е донесъл тук мастило, и го е направил умишлено.

Мисис Хабърд бе шокирана.

— Колко подло… и жестоко нещо.

— Да, много лоша постъпка.

Момичето говореше тихо, но мисис Хабърд безпогрешно долови нейните наранени чувства.

— О, Елизабет, просто нямам думи. Направо съм изумена, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да открия този злосторник. Ти самата нямаш ли някакви предположения за това?

Момичето отговори веднага:

— Мастилото е зелено, нали видяхте?

— Да, забелязах това.

— Зелено мастило не се използва толкова често. Познавам само един човек тук, който го употребява — Найджъл Чапмън.

— Найджъл ли? Мислиш ли, че Найджъл би сторил подобно нещо?

— Не, не бих искала да си го мисля. Но той пише писмата и записките си със зелено мастило.

— Ще трябва да поразпитам. Много съжалявам, Елизабет, че такова нещо трябваше да се случи в този дом и мога само да ти кажа, че ще направя всичко възможно да го разнищя до конец.

— Благодаря ви, мисис Хабърд. Ставали са и… други работи, нали?

— Да… да.

Мисис Хабърд излезе от стаята и се отправи към стълбището, но внезапно се спря и вместо да продължи пътя си, тръгна към една стая в дъното на коридора. Почука и гласът на Сали Финч я покани да влезе.

Стаята бе приятна, а и самата Сали Финч, жизнерадостно червенокосо момиче, бе приятен човек.

Тя пишеше нещо в някакъв бележник. Вдигна поглед нагоре; бузите й бяха издути. Протегна кутия бонбони и произнесе нечленоразделно:

— Изпратиха ми ги от къщи. Вземете си един бонбон.

— Благодаря, Сали, не точно сега. Прекалено съм развълнувана. — Тя направи пауза. — Знаеш ли какво се е случило на Елизабет Джонстън?

— Какво е станало с Черната Бес?

Прякорът бе приятелски и самото момиче го приемаше като такъв. Мисис Хабърд описа случилото се. Сали прояви искрено съчувствие и гняв.

— Според мен това е долна постъпка. Не бих повярвала, че някой ще направи такова нещо на нашата Бес. Всички я обичат. Тя е тиха, не се натрапва на никого и макар да не е много общителна, сигурна съм, че никой не я мрази.

— И аз така мисля.

— Да, това е пак някоя от онези работи, нали? Затова…

— Затова какво? — попита мисис Хабърд, след като момичето внезапно млъкна. Сали бавно изрече:

— Затова се махам оттук. Каза ли ви мисис Ник?

— Да. Това много я е разтревожило. Изглежда смята, че не си й казала истинската причина.

— Ами не й я казах. Няма смисъл да я разстройвам. Нали я знаете каква е. Но истинската причина е, че просто не ми харесва това, което става тук. Странно как ми изчезна обувката, после шалът на Валъри бе съдран на парченца, после раницата на Лен. Не, че бяха откраднати толкова много неща, все пак това винаги може да се случи — не е хубаво, разбира се, но е горе-долу нормално, а това другото не е. — Тя спря за миг и се усмихна, после внезапно се изсмя. — Акимбо е уплашен — каза тя. — Той винаги показва, че е над тези неща и е много учтив, но човек просто усеща как вроденият му западноафрикански страх от магия се надига у него.

— Пфу? — възкликна ядосано мисис Хабърд. — Не мога да понасям суеверни глупости. Просто някакво нормално човешко същество създава неприятности. Това е цялата работа.

Устата на Сали се изви в широка котешка усмивка.

— Ударението — каза тя — е точно върху думата „нормално“. На мен обаче ми се струва, че в този дом има някой, който не е нормален.

Мисис Хабърд продължи надолу по стълбите. Тя се отби във всекидневната на студентите на приземния етаж. В стаята имаше четирима души. Валъри Хобхауз се бе простряла на едно канапе и тънките й елегантни крака стърчаха над страничната му облегалка. Найджъл Чапмън седеше на една маса с разтворена пред себе си дебела книга, Патриша Лейн се бе подпряла на камината, а едно момиче в шлифер, което току-що бе дошло, тъкмо сваляше вълнената си шапчица, когато мисис Хабърд влезе. Бе набито русокосо момиче с големи кафяви очи и леко разтворена уста, която неизменно й придаваше изплашено изражение. Валъри извади цигарата от устата си и изрече с ленив, провлечен глас:

— Здравейте, мамче. Дадохте ли успокоително на стария дявол, нашата дълбокоуважаема хазяйка?

Патриша Лейн попита:

— Изровила ли е томахавката на войната?

— И още как — отвърна Валъри и тихо се засмя.

— Случило се е нещо много неприятно — каза мисис Хабърд. — Найджъл, искам да ми помогнеш.

— Аз ли, мадам? — Найджъл я погледна и затвори книгата си. Върху слабото му злобно лице изгря палава, но изненадващо мила усмивка. — Какво съм направил?

— Надявам се, че нищо — каза мисис Хабърд, — но всички записки на Елизабет Джонстън са били залети злоумишлено с мастило, и то със зелено мастило. А със зелено мастило пишеш ти, Найджъл.

Найджъл се загледа в нея и усмивката му се стопи.

— Да, наистина използвам зелено мастило.

— Ужасно нещо — каза Патриша. — Не бива така, Найджъл. Винаги съм ти казвала, че изглежда страшно предвзето от твоя страна.

— Харесва ми да съм предвзет — каза Найджъл. — Дори си мисля, че лилаво мастило ще върши още по-добра работа. Трябва да си купя и да опитам. Но сериозно ли говорите, мамче? За саботажа, имам предвид?

— Да, говоря напълно сериозно. Твое дело ли е, Найджъл?

— Не, разбира се, че не. Аз обичам да дразня хората, както знаете, но никога не бих направил такъв мръсен номер. Във всеки случай не и на Черната Бес — тя си гледа работата толкова добре, че може да служи за пример на някои хора, които мога да спомена. Къде е това мое мастило? Помня, че си напълних писалката снощи. Обикновено го държа на онази полица. — Той скочи и прекоси стаята. — Права сте. Шишенцето е почти празно. А трябваше да е почти пълно.

Момичето с шлифера тихо ахна.

— О, Боже — възкликна тя. — Божичко, това никак не ми харесва.

Найджъл се извърна към нея с обвинителен поглед.

— Ти имаш ли алиби, Силия? — попита той заплашително.

Момичето ахна.

— Не съм аз! Наистина не съм. Ами че аз бях в болницата през целия ден. Не бих могла да…

— Недей сега да дразниш Силия, Найджъл — каза мисис Хабърд.

Патриша Лейн гневно заяви:

— Не разбирам защо трябва да подозираме Найджъл. Само защото са взели неговото мастило…

Валъри измърка:

— Точно така, скъпа, защитавай малкото си.

— Това е толкова нечестно.

— Но аз наистина нямам нищо общо с това — протестираше сериозно Силия.

— Никой не смята, че имаш нещо общо, дете — каза нетърпеливо Валъри. — И все пак — очите й срещнаха тези на мисис Хабърд и те си размениха един бърз поглед — всичко това излиза извън границите на шегата. Трябва да направим нещо.

— И ще го направим — мрачно каза мисис Хабърд.