Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (30)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hickory Dickory Dock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2019)
Начална корекция и форматиране
dianays (2019)
Допълнителна корекция
maskara (2019)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Хикъри Дикъри Док

Преводач: Павел Антонов, Герасим Славов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Селекта“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 1993

ISBN: 954-8371-06-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11225

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Несъмнено изявлението на Поаро бе неочаквано. То не бе последвано от вълна коментари и несъгласие, а просто от внезапно и неловко мълчание. Под прикритието на тази временна неловкост Поаро последва мисис Хабърд в стаята й, като ознаменува тръгването си с кратко и любезно:

— Лека нощ на всички.

Мисис Хабърд запали лампата, затвори вратата и настани мосю Поаро в креслото до камината. Върху хубавото й, приветливо лице бе легнала сянка на съмнение и безпокойство. Тя предложи цигара на госта си, но Поаро любезно отказа, като обясни, че предпочита да пуши от своите собствени. На свой ред той й предложи една от тях, но мисис Хабърд отвърна разсеяно:

— Аз не пуша, мосю Поаро.

После седна срещу него и след кратко колебание рече:

— Осмелявам се да кажа, че сте прав, мосю Поаро. Може би трябва да уведомим полицията за всичко това. Особено след онази отвратителна случка с мастилото. Но сякаш ми се иска да не го бяхте казали, поне не така направо.

— Х-м — произнесе Поаро, докато палеше една от своите тънки цигари и наблюдаваше издигащия се дим. — Мислите ли, че трябваше да проявя лицемерие?

— О, зная, че е хубаво човек да говори честно и прямо, но ми се струва, че може би щеше да бъде по-добре да се запази мълчание и просто да се покани някой служител, на когото всичко да се обясни дискретно. Искам да кажа, че който и да е извършителят на онези глупости, то той вече е предупреден.

— Може би сте права.

— Трябва да ви уверя — каза малко рязко мисис Хабърд, — че със сигурност съм права! Дори да е някой от прислужниците или студентите, които не присъстваха тази вечер, мълвата ще стигне до него. Винаги става така.

— Напълно сте права, винаги става така.

— Освен това съществува и мисис Николетис. Наистина не зная каква позиция ще заеме тя. С нея човек за нищо не може да бъде сигурен.

— Би било интересно да разберем.

— Естествено, не можем да повикаме полицията, ако тя не е съгласна. Ох, кой ли е пък сега?

Някой бе почукал силно и настойчиво на вратата. Чукането се повтори и като че ли още преди мисис Хабърд раздразнено да каже: „Влез!“, вратата се отвори и в стаята нахълта Колин Макнаб, здраво стиснал лулата между зъбите си и с навъсено изражение. След като затвори вратата зад гърба си и извади лулата от устата си, той каза:

— Моля да ме извините, но много исках да разменя няколко думи с мосю Поаро.

— С мен ли? — Поаро се извърна и го погледна с най-невинна изненада.

— Да, с вас — строго отвърна Колин.

Той придърпа един доста неудобен стол и седна срещу Поаро, прехвърляйки крак върху крак.

— Разказахте ни доста интересни неща тази вечер — започна той снизходително, — и аз не мога да отрека, че сте човек с дълъг и разнообразен опит, но, надявам се да ме извините, налага се да ви кажа, че както методите, така и възгледите ви са остарели.

— Колин — каза мисис Хабърд, като се изчерви, — ти наистина си извънредно груб.

— Нямам намерение да се оправдавам, но съм длъжен да изясня нещата. Вашият хоризонт, мосю Поаро, не отива по-далеч от Престъплението и Наказанието.

— Според мен, те са в естествена последователност.

— Говорите от ограничената гледна точка на закона и, което е по-страшно, от гледната точка на един остарял закон. Защото в днешно време дори законът е принуден да се съобразява с най-новите теории за причините на престъплението. Важни са причините, мосю Поаро.

— Ама разбира се, както сега е модерно да се казва, просто не мога да не се съглася с вас! — повиши глас Поаро.

— В такъв случай трябва да вземете предвид причината за случилото се в този дом, трябва да откриете защо са били извършени тези неща.

— Но аз продължавам да съм напълно съгласен с вас. Наистина това е най-важното.

— Защото всичко си има причина, която може да се окаже напълно основателна за съответния човек.

В този момент мисис Хабърд, която не можеше да се сдържа повече, се намеси:

— Глупости!

— Точно тук грешите — каза Колин, обръщайки се леко към нея. — Трябва да си дадете сметка за психологическата мотивировка.

— Психологическа дрън-дрън — рече мисис Хабърд. — Въобще не ми се слушат подобни неща!

— Така е, защото си нямате никакво понятие от тях — каза Колин с нотка на укор в гласа и отново погледна към Поаро. — Аз се интересувам от тези проблеми. В момента карам следдипломен курс по психиатрия и психология. Разглеждаме най-загадъчни и поразителни случаи и трябва да ви кажа, мосю Поаро, че не можете просто да посочите престъпника въз основа на догмата за първородния грях или за умишленото нарушаване на местните закони. Трябва да откриете корените на проблема, ако искате да постигнете възпитателен ефект върху младия престъпник. Тези идеи са били непознати и неприемливи по ваше време и, несъмнено, ще ви бъде трудно да ги възприемете.

— Кражбата си е кражба — упорито вметна мисис Хабърд. Колин нетърпеливо сви вежди.

Поаро кротко се намеси.

— Моите представи, без съмнение, са старомодни, но аз съм напълно готов да ви изслушам, мистър Макнаб.

Колин изглеждаше леко изненадан.

— Всичко това бе казано твърде общо, мосю Поаро. Сега ще се опитам да ви изясня тази материя, като използвам по-прости термини.

— Благодаря ви — учтиво каза Поаро.

— За удобство ще започна с чифта обувки, който донесохте и върнахте на Сали Финч. Ако си спомняте, открадната е била една обувка, само една.

— Спомням си, че бях потресен от този факт — каза Поаро.

Колин Макнаб се наведе напред; суровото му, но красиво лице бе озарено от вътрешна енергия.

— Да, но не сте разбрали колко важно е това. Това е най-хубавият и красноречив пример, който някога съм срещал. Тук безспорно се проявява комплексът на Пепеляшка. Сигурно знаете приказката за Пепеляшка?

— Френската приказка ли? Mais oui.

— Пепеляшка, безплатната слугиня, седи край огнището, а сестрите й, облечени в най-хубавите си рокли, отиват на бала при Принца. Вълшебната Кръстница изпраща и Пепеляшка на този бал, но в полунощ роклята й се превръща отново в дрипи, тя бързо побягва, като оставя след себе си една пантофка. В нашия случай имаме поведение, близко до това на Пепеляшка, несъзнателно, разбира се. Имаме неудовлетвореност, завист, комплекс за малоценност. Момичето открадва обувка. Защо?

— Момиче ли?

— Момиче, разбира се. Не се изисква особена интелигентност — каза назидателно Колин, — за да се досети човек.

— Колин, прекаляваш! — намеси се мисис Хабърд.

— Продължавайте, моля — рече галантно Поаро.

— Може би самата тя не знае защо го прави, но вътрешният стремеж е очевиден. Тя иска да бъде Принцесата, да бъде разпозната от Принца и пожелана от него. Съществен е и фактът, че обувката е открадната от привлекателно момиче, което отива на бала.

Лулата на Колин отдавна бе изгаснала. Той я разпали с нарастващ ентусиазъм.

— Нека сега разгледаме някои от оставалите случаи. Колекция от откраднати лъскави вещи. Всички те са свързани с привлекателната женственост. Пудриера, червила, обици, гривна, пръстен — във всичко това има двойствено значение. Момичето иска да бъде забелязано, то дори иска да бъде наказано — често срещано явление при малолетните престъпници. Нито едно от тези неща не може да бъде наречено обикновена кражба, защото тези неща почти са лишени от стойност. По същия начин заможни жени влизат в магазин и крадат стоки, за които спокойно могат да си платят.

— Глупости — войнствено каза мисис Хабърд. — Просто някои хора са съвсем безчестни, там е цялата работа.

— Все пак сред откраднатите вещи има един диамантен пръстен, който притежава някаква стойност — вметна Поаро, без да обръща, внимание на забележката на мисис Хабърд.

— Той е върнат.

— Освен това със сигурност ще се съгласите, мистър Макнаб, че стетоскопът не е сред най-красивите женски накити.

— Той има по-дълбоко значение. Момичетата, които чувстват, че им липсва женска привлекателност, могат да идеализират професионалната си реализация.

— Ами готварската книга?

— Символ на домашното огнище, съпруга и семейството.

— Ами боровата киселина?

Колин отегчено отвърна:

— За Бога, мосю Поаро, никой не би откраднал борова киселина. Та за какво му е?

— Точно това се питах и аз. Трябва да призная, мосю Макнаб, че имате отговор за всичко. Обяснете ми тогава, моля, значението на изчезналия стар вълнен панталон. Който, между впрочем, е ваш, доколкото разбрах.

Колин сякаш за първи път се почувства неловко. Той се изчерви и се покашля.

— Бих могъл да обясня това, но ще бъде малко объркано и може би… хм, неудобно донякъде.

— Добре, не ме карайте да се червя.

Неочаквано Поаро се наведе напред и потупа младежа по коляното.

— Ами разлятото мастило върху листовете на друга една студентка, ами съдраният и разкъсан копринен шал? Тези неща не ви ли тревожат?

В самодоволното и високомерно поведение на Колин настъпи внезапна и коренна промяна.

— Притесняват ме — произнесе той. — Повярвайте, наистина ме притесняват. Тя трябва да бъде подложена на лечение веднага. Медицинско лечение обаче, там е цялата работа. Случаят е сериозен, но не е за полицията. Тя е напълно объркана. Ако аз…

Поаро го прекъсна:

— Значи вие знаете коя е тя?

— Най-малкото имам сериозни подозрения.

Поаро занарежда с тон на човек, който прави равносметка:

— Момиче без особени успехи в отношенията с другия пол. Свенливо момиче. Чувствително момиче. Момиче, чийто ум е склонен да реагира бавно. Момиче, което се чувства разочаровано и самотно. Момиче…

На вратата се почука. Поаро млъкна. Чукането се повтори.

— Влез — рече мисис Хабърд. Вратата се отвори и влезе Силия Остин.

— А — каза Поаро, като кимна с глава. — Точно така. Мис Силия Остин.

Силия хвърли на Колин агонизиращ поглед.

— Не знаех, че си тук — каза тя на пресекулки. — Дойдох… дойдох…

Тя си пое дълбоко дъх и се спусна към мисис Хабърд.

— Моля ви, моля ви, не викайте полицията. Аз съм… аз взимах онези неща. Не зная защо. Просто не мога да си представя. Не исках да го правя. Всичко това просто… просто ме обсеби.

Тя се обърна към Колин.

— Ето сега знаеш каква съм. И сигурно никога вече няма да ми проговориш. Знам, че съм ужасна.

— Не, нищо подобно — каза Колин. Плътният му глас звучеше топло и дружелюбно. — Ти просто си малко объркана. Прекарала си нещо като болест, защото не гледаш спокойно на нещата. Ако имаш доверие в мен, Силия, мога да ти помогна бързо да се възстановиш.

— О, Колин, наистина ли?

Силия го гледаше с нескрито обожание.

— Бях толкова ужасно притеснена.

Той покровителствено пое ръката й.

— Е, вече няма от какво да се притесняваш.

Той се изправи, хвана Силия под ръка и строго изгледа мисис Хабърд.

— Надявам се — рече той — да няма повече глупави приказки за полиция и тем подобни. Не е откраднато нищо действително ценно, а и Силия ще върне всичко взето.

— Не мога да върна гривната и пудриерата. Пуснах ги в канала. Но ще им купя нови.

— А стетоскопа? Него къде го пуснахте?

— Не съм взимала никакъв стетоскоп. За какво ми е притрябвал глупавият стар стетоскоп? — Тя се изчерви още повече. — И мастилото върху записките на Елизабет не съм го разливала аз. Никога не бих сторила подобна низост.

— Освен това сте съдрали и разкъсали шала на мис Хобхауз, мадмоазел.

Силия сякаш се притесни и изрече неуверено:

— Това нямаше значение. Искам да кажа. Валъри нямаше нищо против.

— Ами раницата?

— О, не съм я нарязала аз. Това беше само моментно избухване.

Поаро извади списъка, който бе преписал от тефтерчето на мисис Хабърд.

— Кажете ми — рече той — и нека този път бъде истината, за кои от случаите сте виновна и за кои не сте?

Силия погледна списъка и отговори веднага:

— Не зная нищо за раницата, електрическите крушки, боровата киселина и солите. А за пръстена — просто не знаех колко е ценен. Веднага щом научих, успях да го върна.

— Ясно.

— Защото наистина нямах намерение да бъда безчестна. Исках само…

— Само какво?

В погледа на Силия проблесна войнствена искра.

— Не зная, наистина не зная. Съвсем съм объркана…

Колин властно се намеси:

— Ще ви бъда много признателен, ако не я разпитвате повече. Мога да ви уверя, че тази работа няма да се повтори. Отсега нататък аз поемам пълната отговорност за нея.

— О, Колин, ти си толкова добър.

— Искам да ми разкажеш всичко за себе си, Силия. Ранното ти детство, например. Добре ли се разбираха майка ти и баща ти?

— О, не, беше ужасно… у дома.

— Ясно. И какво…

Мисис Хабърд се намеси решително:

— Престанете и двамата. Силия, радвам се, че дойде и си призна всичко. Създаде ни доста проблеми и тревоги, трябва да се засрамиш от себе си. Но ще ти кажа следното: вярвам ти, че не си разляла нарочно мастилото върху записките на Елизабет — не допускам, че ти би направила такова нещо. А сега си вървете, ти и Колин. Стига ми толкова за тази вечер.

Щом вратата се затвори зад тях, мисис Хабърд си пое дълбоко въздух.

— Е — рече тя, — какво ще кажете за това?

В очите на Поаро гореше пламъче. Той каза:

— Мисля, че участвахме в любовна сцена… модерен стил.

Мисис Хабърд даде израз на недоволството си.

Autres temps, autres moeurs[1] — измърмори Поаро. — Когато бях млад, младежите даваха на момичетата теософски книги или обсъждаха с тях „Косът“ на Метерлинк. Всичко бе сантименталност и възвишени идеали. В днешно време неприспособеността към живота и комплексите събират младите момчета и момичета.

— И всякакви такива глупости — допълни мисис Хабърд.

Поаро възрази:

— Не, не са само глупости. Основополагащите принципи са достатъчно сериозни, но амбициозен млад изследовател като Колин вижда навсякъде само комплекси и нещастния семеен живот на жертвата.

— Бащата на Силия е починал, когато тя е била на четири години — каза мисис Хабърд, — но детството й преминало доста спокойно с красивата й, но глупава майка.

— Е, да, но тя е достатъчно умна, за да не го признае пред младия Макнаб. Тя ще говори това, което той желае да чуе. Твърде влюбена е.

— Вярвате ли на тези врели-некипели, мосю Поаро?

— Не вярвам, че Силия има комплекс на Пепеляшка или че е крала разни неща, без да осъзнава какво върши. Мисля, че е поела риска да открадне една-две маловажни дрънкулки, с цел да привлече вниманието на целеустремения Колин Макнаб — цел, която тя успя да постигне. Ако си бе останала хубаво, свенливо и обикновено момиче, той може би никога не би погледнал към нея. По мое мнение — завърши Поаро — едно момиче има право да предприема всякакви отчаяни мерки, за да спечели своя избраник.

— Не бих и помислила, че тя е достатъчно умна, за да замисли подобно нещо — рече мисис Хабърд.

Поаро не отговори и се намръщи. Мисис Хабърд продължи:

— Значи всичко е било просто любовна история! Наистина съжалявам много, мосю Поаро, че ви изгубих времето за толкова обикновен проблем. Както и да е, всичко е добре, когато завършва добре.

— Не, не — поклати глава Поаро. — Все още не мисля, че сме достигнали края. Изяснихме картината, като премахнахме един доста обикновен проблем, който стоеше на преден план, но има доста неща, които остават необясними и на мен ми се струва, че тук има нещо сериозно, наистина сериозно.

— Действително ли мислите така, мосю Поаро?

— С такова впечатление останах. Питам се, мадам, дали не бих могъл да поговоря с мис Патриша Лейн. Бих искал да огледам пръстена, който е бил откраднат.

Патриша Лейн скоро се появи с любопитно изражение на лицето.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мис Лейн.

— Няма нищо, не бях заета. Мисис Хабърд каза, че желаете да видите пръстена — тя го свали от ръката си и му го подаде.

— Този диамант наистина е доста голям и обработката, разбира се, е старинна. Това е годежният пръстен на майка ми.

Поаро, който изучаваше пръстена, кимна.

— Майка ви все още е жива, нали?

— Не, и двамата ми родители са починали.

— Съжалявам.

— Да, бяха много добри и двамата, но някак си все не успявах да бъда толкова близо до тях, колкото ми се иска сега. Човек винаги съжалява, когато вече е късно. Майка ми искаше да има лекомислена, красива дъщеря, която да си пада по тоалети и светски забави. Много се разочарова, когато записах археология.

— Винаги ли си поставяте сериозни цели?

— Струва ми се, че да. Усещам, че животът е твърде кратък и човек трябва да се занимава с нещо действително полезно.

Поаро замислено се вгледа в нея.

Патриша Лейн бе на около тридесет, тридесет и две години. Не носеше грим, само дискретно сложено червило. Белезникавата й коса бе сресана назад от лицето в проста фризура, а иззад очилата й гледаха доста приятни, сериозни сини очи. „Никакъв чар, bon Dieu — каза си прочувствено Поаро. — Ами дрехите й? Как му казваха на това? Като излязъл от гората. Господи, колко точно казано!“

Патриша определено не му допадаше. Нейният школуван, лишен от акценти говор, бе досаден за слуха му. „Тя е интелигентно и културно момиче — мислеше си той — и, уви, с всяка изминала година ще става все по-отегчителна.“ Мисълта му за миг се стрелна към спомена за графиня Вера Русакоф. Колко екзотичен блясък притежаваше тя в своята разруха! Днешните момичета…

„Но аз просто остарявам. Това чудесно момиче може да се превърне в същинска Венера за някого“ — помисли си Поаро, без много да си вярва.

Патриша казваше:

— Абсолютно съм изумена от случилото се с Бес… с мис Джонстън. Струва ми се, че това зелено мастило е опит нещата съзнателно да се представят като дело на Найджъл. Но, уверявам ви, мосю Поаро, Найджъл никога не би сторил такова нещо.

— Хм — Поаро я изгледа с по-голям интерес. Бе поруменяла и гласът й звучеше твърде разпалено.

— Не е лесно да разбереш Найджъл — продължи тя сериозно. — Разбирате ли, детството му е било твърде тежко.

Mon Dieu, още един!

— Не ви разбрах?

— Нищо. Та значи казвате…

— За Найджъл. Той е трудно достъпен. Винаги се е стремял да се противопостави на всякакви правила. Умен е, страшно е умен, но трябва да се признае, че понякога има твърде неуместния навик да се подиграва, освен това е прекалено надменен, за да обяснява или да се защитава. Дори ако всички тук си мислят, че той е автор на номера с мастилото, няма да си помръдне и пръста, за да ги разубеди. Просто ще каже: „Нека си го мислят, щом искат.“ А подобно отношение е много глупаво.

— И със сигурност може да бъде изтълкувано погрешно.

— Според мен това е нещо като гордост… защото винаги са го разбирали погрешно.

— Вие отдавна ли го познавате?

— Не, само от около година. Запознахме се на една екскурзия из замъците по Лоара. Той прекара една настинка, която прерасна в пневмония, а аз се грижех за него през цялото време. Много е крехък, а въобще не полага грижи за здравето си. В някои отношения за него трябва да се грижиш като за дете, при все че е така самостоятелен. Той наистина има нужда от някой, който да се грижи за него.

Поаро въздъхна, внезапно почувствал се изморен от толкова любов. Първо Силия, с влажния поглед на кокер шпаньол, сега пък Патриша, с вид на праведна мадона. Несъмнено любов трябва да съществува и младите да се събират, но, за щастие, Поаро бе отминал този етап. Той се изправи на крака.

— Ще позволите ли, мадмоазел, да задържа пръстена ви? Ще ви бъде върнат невредим утре сутринта.

— Разбира се, щом искате — малко учудено отвърна Патриша.

— Много мило от ваша страна. И моля ви, мадмоазел, пазете се.

— Да се пазя ли? Но от какво?

— И аз бих искал да зная — отвърна Еркюл Поаро.

Той все още бе неспокоен.

Бележки

[1] Други времена, други нрави (фр.). — Б.пр.