Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (30)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hickory Dickory Dock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2019)
Начална корекция и форматиране
dianays (2019)
Допълнителна корекция
maskara (2019)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Хикъри Дикъри Док

Преводач: Павел Антонов, Герасим Славов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Селекта“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 1993

ISBN: 954-8371-06-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11225

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

На следващия ден мисис Хабърд бе в раздразнително настроение. Събудила се бе с чувство на известно облекчение, защото болезнената мисъл за възникналите напоследък проблеми най-после я бе напуснала. Виновницата бе открита — едно глупаво момиче, постъпило в духа на глупавата днешна мода (към която мисис Хабърд проявяваше все по-голяма нетърпимост), и отсега нататък редът щеше да бъде възстановен.

Когато обаче слезе на закуска с тази успокояваща мисъл, мисис Хабърд откри, че току-що постигнатото душевно равновесие е застрашено. Точно тази сутрин всички момчета и момичета сякаш си бяха поставили за цел да го нарушават и всеки допринасяше посвоему за постигането на тази цел. Мистър Чандра Лал, узнал за саботажа срещу записките на Елизабет, бе развълнуван и приказлив.

— Потисничество — пелтечеше той, — преднамерено потисничество над цветнокожите раси. Презрение и предразсъдъци, расови предразсъдъци. Това е много показателен пример.

— Вижте какво, мистър Чандра Лал — отсече мисис Хабърд. — Нямате никакви основания за подобно твърдение. Никой не знае кой и защо го е направил.

— Но, мисис Хабърд, мисля, че Силия сама е дошла при вас и е направила пълни самопризнания — каза Джийн Томлинсън. — Мисля, че е постъпила чудесно и всички трябва да й бъдем признателни за това.

— Винаги ли трябва да си толкова противно благородна, Джийн? — гневно запита Валъри Хобхауз.

— Мисля, че се държиш твърде нелюбезно.

— „Направила пълни самопризнания“ — повтори Найджъл, като потръпна. — Що за език? Пфу, каква гадост!

— Защо да е гадост? Така казват в Оксфорд и…

— О, за Бога, необходимо ли е да ставаме и да сядаме с това, което се казва в Оксфорд?

— Какво става тук, мамче? Кажете, наистина ли Силия е свивала тези неща? Затова ли не е слязла на закуска?

— Аз не разбира, моля — намеси се мистър Акибомбо.

Никой обаче не го осветли по въпроса. Всички бяха твърде заети да изразяват собствените си становища.

— Горката — продължаваше Лен Бейтсън. — Да не би нещо да е закъсала с парите?

— Знаете ли, не съм много изненадана — бавно рече Сали. — През цялото време подозирах нещо.

— Твърдите, че Силия е разляла мастилото върху моите записки? — Елизабет Джонстън изглежда се съмняваше. — Това е толкова невероятно! Не, не мога да го повярвам.

— Силия не е изсипвала мастило върху работата ти — рече мисис Хабърд. — Освен това бих искала да спрете да обсъждате този въпрос. Сама щях да ви разкажа всичко на спокойствие по-късно, но…

— Но Джийн подслушваше пред вратата снощи — довърши Валъри.

— Не съм подслушвала, просто минавах оттам.

— Хайде сега, Бес — обади се Найджъл, — много добре знаеш кой е разлял мастилото. Аз, злият Найджъл със зеленото мастило, аз го разлях.

— Не е той, само се преструва. О, Найджъл, как може да си толкова глупав?

— Но аз всъщност спасявам теб, Пат. Кой взе назаем мастилото ми вчера сутринта? Ти!

— Аз не разбира, моля — каза мистър Акибомбо.

— Не ти и трябва — рече му Сали. — На твое място бих стояла далеч от тази работа.

Мистър Чандра Лал се изправи на крака.

— Искате да знаете кой стои зад May May[1]? Искате да знаете защо в Египет не одобряват Суецкия канал?

— О, по дяволите! — яростно се намеси Найджъл, като стовари чашата в чинийката си. — Първо оксфордски превземки, а сега политика! При това на закуска! Без мен.

Той рязко блъсна стола си назад и напусна стаята.

— Навън духа. Вземи си сакото — изтича след него Патриша.

— Ко-ко-ко — злобно каза Валъри. — Скоро ще й пораснат перца и ще започне да маха с крилца.

Французойката Женевиев, която не говореше толкова добре английски, че да разбере всички тези езикови пируети, и която бе слушала до този момент просъсканите в ухото й обяснения на Рене, изписка нещо като скоропоговорка френски:

Comment donc? C’est cette petite qui m’a vole mon compact? Ah, par example! J’irai á la police. Je ne supporterai pas une pareille…[2]

Колин Макнаб от известно време се опитваше да вземе думата, но неговият дълбок и властен глас бе удавен в общата врява. Пренебрегвайки високомерното си държание, той стовари пестник върху масата със силен трясък, който стресна всички в стаята и въдвори тишина. Купичката с портокалово сладко се плъзна по масата и се разби на пода.

— Ще млъкнете ли всички, за да чуете какво ще кажа? Не бях чувал досега толкова глупости и злоба! Нима никой от вас си няма и най-бегло понятие от психология? Слушайте, момичето не трябва да бъде обвинявано. То е преживяло тежка емоционална криза и има нужда от лечение с огромно внимание и симпатия — в противен случай може да си остане лабилна цял живот. Предупреждавам ви — тя има нужда от огромно внимание.

— Но все пак — намеси се Джийн с ясния си, педантичен гласец, — макар че съм напълно съгласна да се държим любезно, не можем да простим подобно нещо. Имам предвид кражбата.

— Кражба ли? — каза Колин. — Но това не е кражба. Уф! Направо ми се повдига от всички вас.

— Интересен случай е тя, а, Колин? — запита го с усмивка Валъри. — От гледна точка на проявите на човешката психика.

— Да.

— Разбира се, тя не е взела нищо мое — започна Джийн, — но си мисля…

— Да, не е взела нищо твое — ядосано се обърна Колин към нея, — но ако знаеше причината за това, надали щеше да си толкова спокойна.

— Наистина не виждам…

— О, хайде стига, Джийн — прекъсна я Лен Бейтсън. — Стига толкова заяждане и празни приказки. И двамата закъсняваме.

Те излязоха заедно.

— Кажете на Силия да се стегне — подхвърли той през рамо.

— Искам да протестирам официално — каза мистър Чандра Лал. — Взета ми е боровата киселина, която е крайно необходима за възпалените ми очи.

— И вие закъснявате, мистър Чандра Лал — авторитетно заяви мисис Хабърд.

— Преподавателят ми често закъснява — отвърна мрачно мистър Чандра Лал, изтегляйки се все пак към вратата. — Освен това става раздразнителен и безразсъден, когато му задавам много въпроси от изследователски характер.

Mais il faut qu’elle me le rende, ce compact[3] — каза Женевиев.

— Трябва да говориш на английски, Женевиев. Никога няма да научиш английски, ако всеки път, когато си развълнувана, преминаваш на френски. А тази седмица си получила неделен обяд, за който все още не си платила.

— Ами, да, само че чантичката ми не е с мен в момента. Довечера. Viens, René, nous serons en retard[4].

— Моля — каза мистър Акибомбо, оглеждайки се умолително, — аз не разбира.

— Да вървим, Акибомбо — обърна се към него Сали. — Ще ти разкажа всичко по пътя към института.

Тя кимна успокоително на мисис Хабърд и изведе объркания Акибомбо от стаята.

— О, Боже — пое дълбоко въздух мисис Хабърд, — защо въобще се захванах с тази работа!

Валъри, която единствена бе останала в стаята, се усмихна дружелюбно.

— Не се притеснявайте, мамче. Добре, че всичко излезе наяве. Бяхме започнали да се тревожим.

— Трябва да призная, че съм много изненадана.

— От това, че се оказа Силия ли?

— Да. А ти не си ли?

Валъри отговори доста разсеяно:

— Твърде очевидно наистина, трябваше да се досетя.

— Нима си си го мислила от самото начало?

— Едно-две неща ме озадачаваха; във всеки случай тя се добра до Колин, което бе нейната цел.

— Да, но все си мисля, че греши.

— Мъжете не се ловят с пушка — засмя се Валъри. — Но малко клептомания явно върши работа! Не се тревожете, мамче, и накарайте, за Бога, Силия да върне на Женевиев онази пудриера, защото инак никога вече няма да се нахраним спокойно.

Мисис Хабърд отбеляза с въздишка:

— Найджъл разби чинийката си, счупена е и купичката за сладко.

— Ужасна сутрин, нали? — каза Валъри и излезе от стаята. Мисис Хабърд я чу да казва бодро в коридора:

— Добро утро, Силия, теренът е чист. Всичко се знае и всичко ще бъде забравено — по заповед на Щуката. А Колин ревеше като лъв в твоя защита.

Силия влезе в столовата. Очите й бяха зачервени от плач.

— О, мисис Хабърд…

— Много късно идваш, Силия. Кафето изстина, а и ядене не е останало.

— Не исках да се срещам с другите.

— Така си и помислих. Но рано или късно ще ти се наложи.

— Да, зная, но си помислих, че може би довечера ще ми бъде по-лесно. И, разбира се, няма да остана тук. Ще се изнеса в края на седмицата.

Мисис Хабърд се намръщи.

— Не смятам, че това е необходимо. Можеш да очакваш някои малки неприятности, това си е напълно в реда на нещата, но вие като цяло сте свободомислещи млади хора. Естествено, ще трябва да възстановиш щетите колкото се може по-скоро.

Силия енергично я прекъсна:

— Да, да, ето, донесла съм чековата си книжка. Това е едно от нещата, които исках да ви кажа — тя сведе поглед към ръцете си. Носеше чекова книжка и пощенски плик. — Написах ви писмо в случай че не ви видя, когато слизам надолу. Написах колко ужасно много съжалявам за всичко и мислех да пъхна вътре и чека, за да можете да се оправите с хората, но ми свърши мастилото.

— Ще трябва да направим списък.

— Аз съм го направила, доколкото е възможно, но не зная дали да се опитам да купя същите неща или просто да дам парите на хората.

— Ще обмисля този въпрос. Трудно ми е да преценя в момента.

— Нека да ви дам един чек сега. Ще ми олекне.

Миг преди да заяви безкомпромисно: „Нима? И защо трябва да ти олеква?“ мисис Хабърд разсъди, че студентите винаги страдат от недостиг на пари и това може да се окаже удобен начин за приключване на случая. Така и Женевиев щеше да се успокои и нямаше да отнесе проблема до мисис Николетис (с нея и без това щеше да има достатъчно проблеми).

— Е, добре — каза тя, докато очите й се плъзгаха по списъка на предметите. — Трудно е веднага да се каже колко ще са необходими.

Силия нетърпеливо се намеси:

— Нека да ви дам чек за някаква грубо пресметната сума, а вие после ще разберете точно колко са необходими и, ако трябва, ще ми върнете или ще доплатя.

— Добре тогава — мисис Хабърд неуверено назова една сума, която, по нейни изчисления трябваше да остави обилен резерв и Силия веднага прие. Тя отвори чековата си книжка.

— О, по дяволите, писалката ми! — тя се приближи към полиците, където студентите оставяха всякакви дреболии. — Тук май няма никакво друго мастило, освен ужасното зелено на Найджъл. Е, ще го използвам, Найджъл няма да има нищо против. Да не забравя да купя ново шише мастило, като излизам.

Тя напълни писалката, върна се и написа чека. След като го подаде на мисис Хабърд, погледна часовника си.

— Няма да закусвам, защото ще закъснея.

— По-добре хапни нещо сега, Силия, дори да е само филийка хляб с масло. Не е хубаво да се излиза на гладен стомах. Да, какво има?

Джеронимо, прислужникът италианец, бе влязъл в стаята и жестикулираше енергично с ръце, а съсухреното му, подобно на маймунско лице се гърчеше в комични гримаси.

— Господарка, тя току-що влиза. Тя иска види вас — и с финален жест добави: — Тя много бясна.

— Идвам.

Мисис Хабърд напусна стаята, докато Силия бързо си режеше филия хляб.

Мисис Николетис се разхождаше напред-назад из стаята си, като доста успешно имитираше поведението на тигър в зоопарк, чието време за хранене наближава.

— Какво чуват ушите ми? — избухна тя. — Викате полиция? Без да ми кажете и една думичка? За каква се мислите? Боже мой, за каква се мисли тази жена?!

— Не съм викала полиция.

— Лъжете!

— Вижте, мисис Николетис, не можете да ми говорите по такъв начин.

— Не мога, така ли? Разбира се, че не мога! Сигурно пак аз греша, а не вие. Все аз! А всичко, което вие правите, е безпогрешно. Полиция в моето почтено общежитие!

— Нямаше да е за пръв път — каза мисис Хабърд, като припомни няколко неприятни инцидента. — Имаше един студент от Ямайка, когото издирваха за неморални доходи, както и известния млад комунист агитатор, който бе настанен тук под фалшиво име и…

— Аха, мен обвинявате, така ли? Сякаш аз съм виновна, че тук идват хора и ме лъжат, представят подправени документи и полицията ги издирва като свидетели на убийства! Обвинявате ме, а не знаете какво съм преживяла!

— Нищо подобно. Просто посочвам, че ако полицията бе дошла тук, това не би било прецедент. Дори ще се осмеля да кажа, че това е неизбежно при толкова много студенти, събрани на едно място. Но работата е там, че никой не е „викал полиция“. Един частен детектив с голяма репутация бе мой гост снощи за вечеря. Той изнесе много интересна беседа по криминология пред студентите.

— А защо е било необходимо да се говори за криминология пред нашите студенти? Те и без това вече знаят твърде много. Достатъчно, за да крадат, рушат и саботират, както си искат! И нищо не е направено по този въпрос, нищичко!

— Направих нещо по този въпрос.

— Да, разказали сте на този ваш приятел всичко за нашите домашни проблеми, като по този начин грубо злоупотребихте с моето доверие.

— Съвсем не! Аз нося отговорност за управлението на този дом и със задоволство мога да ви съобщя, че нещата вече са изяснени. Една от студентките си призна, че е виновна за повечето от инцидентите.

— Малка лисичка — произнесе мисис Николетис. — Изхвърлете я на улицата.

— Тя е готова да напусне по собствено желание, освен това напълно възстанови щетите, които е причинила.

— И за вас това е достатъчно, така ли? А доброто име на моя чудесен Студентски дом вече е опетнено. Никой повече няма да стъпи тук! — Мисис Николетис се строполи на канапето и избухна в плач. — Никой не го е грижа за моите чувства — хълцаше тя. — Всички се отнасят отвратително с мен, аз съм изоставена, изтикана встрани! Кой ще го е грижа, ако утре умра?

Мъдро избягвайки отговора на този въпрос, мисис Хабърд излезе от стаята.

— Нека Всевишният ми дари малко търпение — каза си тя и слезе в кухнята да разпита Мария. Мария бе мрачна и необщителна. Макар и неизречена, думата „полиция“ витаеше във въздуха.

— Аз бъда обвинена, аз и Джеронимо. Аз и клети Джеронимо. Каква справедливост може очаква в чужда страна? Не, не мога готвя ризото. Както вие иска — пращат лош ориз. Вместо това направя спагети.

— Спагети ядохме снощи.

— Няма значение. В моя страна ядем спагети всеки ден, всеки Божи ден. Човек може яде това винаги.

— Да, но сега сте в Англия.

— Много добре, тогава сготвя задушено. Английско задушено. Няма да харесате, но сготвя… сурово, сурово, лук свари в много вода, а да не пържи в олио. И сурово месо по кокали.

Мария говореше толкова застрашително, че мисис Хабърд почти възприе думите й като описание на някакво убийство.

— О, готви, каквото искаш — гневно каза тя и напусна кухнята.

В шест часа вечерта мисис Хабърд отново се бе превърнала в познатата делова жена. Бе оставила бележки по стаите на всички студенти, като ги молеше да я посетят преди вечеря; когато призованите се явяваха, тя обясняваше, че Силия я е помолила да уреди нещата. Всички се отнесоха с голямо разбиране, помисли си тя. Дори Женевиев, размекната от щедрата оценка на нейната пудриера, бодро заяви, че всичко ще бъде наред и добави в конструктивен дух:

— Известно е, че има такива нервни кризи. Тази Силия е богата и няма нужда да краде. Просто нещо бушува в главата й. Мосю Макнаб има право.

Лен Бейтсън дръпна настрана мисис Хабърд, когато тя слезе за вечеря.

— Ще изчакам Силия отвън, в салона — каза той — и ще я доведа вътре. Така тя ще види, че всичко е наред.

— Благодаря ти, Лен.

— Няма защо, мамче.

Скоро след това, докато разнасяха супата, откъм хола прогърмя гласът на Лен:

— Хайде, Силия, идвай, всички приятели са тук!

— Извърши доброто си дело за деня! — отбеляза язвително над чинията си Найджъл, но сетне сдържа езика си и махна с ръка на Силия, която влизаше, прегърната през раменете от огромната ръка на Лен.

Изведнъж всички започнаха жизнерадостен разговор, като от време на време се допитваха до Силия за това-онова. Съвсем естествено обаче тази проява на добра воля скоро замря и се възцари колебливо мълчание. Точно тогава мистър Акибомбо се обърна с грейнало лице към Силия и каза, навеждайки се през масата:

— Сега мене обяснили добре онова аз не разбрал. Ти много умна в крадене на неща. Дълго време никой не знае. Много умна.

В този момент Сали Финч възкликна:

— Ще ме умориш, Акибомбо! — и се задави толкова жестоко, че се наложи да излезе чак в салона. Всички избухнаха в съвсем непринуден смях.

Колин Макнаб пристигна късно. Държеше се на разстояние и бе по-необщителен от всякога. Към края на вечерята, преди останалите да са привършили, той притеснено измънка:

— Трябва да изляза, за да се срещна с един човек. Исках обаче да ви съобщя. Силия и аз… смятаме да се оженим догодина, след като завърша следдипломния си курс.

Целият пламнал в червенина, той смутено приемаше поздравленията и насмешливите закачки на приятелите си и накрая избяга с объркан вид.

— Още един добър човек се затри — въздъхна Лен Бейтсън.

— Толкова се радвам, Силия! — говореше Патриша. — Надявам се да бъдете много щастливи.

— Сега всичко в градината е наред — рече Найджъл. — Утре ще купим вино и ще пием за ваше здраве. Но защо скъпата ни Джийн изглежда толкова сериозна? Да не би да имаш нещо против женитбата, Джийн?

— Разбира се, че не, Найджъл.

— Винаги съм смятал, че това е много по-хубаво от свободната любов. За децата също — паспортите им ще бъдат наред.

— Обаче майката не трябва да бъде толкова млада — обади се Женевиев. — Това го казват на лекциите по психология.

— Но, скъпа — отвърна Найджъл, — нали не смяташ, че Силия е малка и не може да каже „да“? Тя е свободна, бяла и пълнолетна.

— Това е много обидна забележка — каза мистър Чандра Лал.

— Не, не, мистър Чандра Лал — намеси се Патриша, — това е просто нещо като идиом, нищо не означава.

— Аз не разбира — каза Акибомбо. — Ако нищо не означава, защо тогава трябва бъде казано?

Елизабет Джонстън внезапно се намеси, повишавайки леко той:

— Понякога хората казват неща, които звучат безсмислено, но всъщност имат голямо значение. Нямам предвид вашите американски изрази. Става въпрос за нещо съвсем друго — тя огледа присъстващите — Става въпрос за нещо, което се случи вчера.

Валъри каза остро:

— Какво ти става, Бес?

— О, моля ви — рече Силия. — Мисля… сигурна съм, че до утре вечер всичко ще излезе наяве. Наистина съм сигурна. Мастилото и онази глупава история с раницата. И ако… ако човекът си признае, както направих аз, тогава всичко ще се изясни.

Тя говореше разпалено и кръвта бе нахлула в главата й, затова двама-трима души я погледнаха с интерес. Валъри се изсмя и добави:

— И всички ще заживеем дружно и щастливо.

После станаха и отидоха във всекидневната. Имаше нещо като съревнование кой да налее кафе на Силия, след това включиха радиото, някои излязоха за срещи или по работа и накрая обитателите на Хикъри Роуд 24 и 26 се разотидоха по стаите си и си легнаха.

Когато с облекчение се пъхна между чаршафите, мисис Хабърд си помисли, че бе отминал един дълъг и уморителен ден. „Слава Богу — каза си тя, — всичко вече свърши“.

Бележки

[1] Тайна организация в Кения, целяща изгонването на европейците от страната. — Б.пр.

[2] Как? Това е онази малката, която ми открадна пудриерата ли? А, не! Ще отида в полицията. Няма да издържа, не мога да понеса една такава крадла да… (фр.). — Б.пр.

[3] Но тя трябва да ми върне пудриерата (фр.). — Б.пр.

[4] Хайде, Рене, закъсняваме (фр.). — Б.пр.