Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (27)

III.

В стаята на мисис Хабърд цареше тъжна атмосфера. Самата мисис Хабърд, все още с дрехите си от улицата, седеше на дивана, а приятното й кръгло лице беше изопнато и притеснено. Шарп и сержант Коб седяха край малка маса.

— Мисля, че се обади оттук — каза Шарп. — Към шест няколко души са влезли или излезли от всекидневната, или поне така казват, а никой не е видял, забелязал или чул да се използва телефонът в салона. Разбира се, на твърденията им за времето не може да се разчита напълно, половината от тези хора явно никога не поглеждат към часовника. Но ми се струва, че тя при всяко положение би влязла тук, за да се обади в полицията. Вие бяхте навън, мисис Хабърд, но предполагам, че не заключвате вратата.

Мисис Хабърд поклати глава.

— Мисис Николетис винаги го правеше, но аз никога.

— Добре, тогава Патриша Лейн идва да се обади оттук, развълнувана от това, което си е спомнила. После, докато тя говори, вратата се отваря и някой надниква или влиза. Патриша млъква и затваря. Може би във влезлия разпознава човека, чието име се кани да произнесе? Или е само предпазливост? Възможни са и двете. Лично аз съм склонен да приема първото.

Мисис Хабърд кимна убедено.

— Който и да е бил, той я е проследил дотук, може би е слушал пред вратата. Влязъл е, за да спре Пат.

— И тогава…

Лицето на Шарп потъмня.

— Този човек се е върнал в стаята на Патриша заедно с нея, говорейки спокойно и непринудено. Може би Патриша я е обвинила, че е взела содата и може би е получила правдоподобно обяснение.

Мисис Хабърд попита рязко:

— Защо казвате „я“?

— Смешна работа… едно местоимение! Когато намерихме тялото, Найджъл Чапмън каза: „Ще убия този, който го е направил. Ще го убия.“ Може да има някакви подозрения спрямо мъж, към някой определен мъж. Ако е така, трябва да открием какви са причините да мисли така. Що се отнася до мен, то аз смятам, че е жена.

— Защо?

— Просто така. Някой влиза в стаята на Патриша заедно с нея… някой, с когото тя се чувства у дома. Това говори за друго момиче. Мъжете не посещават етажа със спалните на момичетата, освен ако нямат специална причина. Нали съм прав, мисис Хабърд?

— Да. Не е абсолютно твърдо и установено правило, но в общи линии е така.

— Другата страна на къщата е отрязана от тази, с изключение на приземния етаж. Ако се приеме, че разговорът между Найджъл и Пат по-рано е бил чут, най-вероятно го е чула жена.

— Да, разбирам какво имате предвид. Някои от момичетата прекарват половината от времето си в надничане по ключалките.

Тя пламна и добави с извинителен тон:

— Това е твърде строго обвинение. Всъщност въпреки че тези къщи са масивно построени, те са разделени впоследствие и новите стени са тънки като хартия. Не можете да не чувате. Джийн, трябва да призная, доста шпионира. Тя си е такава. И, разбира се, когато Женевиев е чула Найджъл да казва на Пат, че баща му е убил майка му, тя се е спряла и е чула всичко останало.

Инспекторът кимна. Беше чул показанията на Сали Финч, Джийн Томлинсън и Женевиев. Той рече:

— Кой живее от двете страни на Патриша?

— Оттатък е Женевиев… но нейната е с оригинална стена. Елизабет Джонстън е от тази страна, по-близо до стълбите. Нейната стена е тънка.

— Това, малко стеснява кръга — отбеляза инспекторът.

— Французойката е чула края на разговора. Сали Финч е била там по-рано, преди да отиде да пусне писмото си. Самият факт, че тези две момичета са били там, автоматично изключва възможността друг да шпионира, освен за много кратко време. Пак, с изключение на Елизабет Джонстън, която може да е чула всичко през междинната стена, ако е била в спалнята си, обаче изглежда доста сигурно, че тя вече е била във всекидневната, когато Сали Финч е излязла до пощата.

— Не е ли била във всекидневната през цялото време?

— Не, качила се е горе за малко, за да вземе някаква книга, която забравила. Както обикновено, никой не може да каже кога.

— Може да е всеки от тях — каза мисис Хабърд безпомощно.

— Според техните показания — да… но ние имаме още една малка улика.

Той извади от джоба си малък хартиен пакет.

— Какво е това? — попита мисис Хабърд.

Шарп се усмихна.

— Няколко косъма… взех ги от пръстите на Патриша Лейн.

— Искате да кажете…

На вратата се почука.

— Влез — каза инспекторът.

Вратата се отвори, за да пропусне мистър Акибомбо. Цялото му черно лице бе разтеглено в широка усмивка.

— Моля — рече той.

Инспектор Шарп нетърпеливо каза:

— Да, мистър… ъъ… хм, какво има?

— Мисля, моля, че има твърдение да направи. От първостепенна важност за осветляване на тъжно и трагично събитие.