Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (30)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hickory Dickory Dock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2019)
Начална корекция и форматиране
dianays (2019)
Допълнителна корекция
maskara (2019)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Хикъри Дикъри Док

Преводач: Павел Антонов, Герасим Славов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Селекта“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 1993

ISBN: 954-8371-06-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11225

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Между мис Лемън и сестра й, на име мисис Хабърд, определено съществуваше прилика. Тя имаше по-жълта кожа, бе по-закръглена, прическата й бе по-свободна, а поведението й — не така стриктно. Иззад любезното изражение на заобленото лице обаче гледаха същите проницателни очи, които проблясваха и през пенснето на мис Лемън.

— Много любезно от ваша страна, мосю Поаро — каза тя, — много любезно. И толкова хубав чай. Сигурна съм, че ядох доста повече, отколкото трябва… Е, може би само още един сандвич. Чай ли? Само половин чашка.

— Първо ще похапнем — каза Поаро, — а след това ще се заемем с работата.

Той й се усмихна приветливо и засука мустак, а мисис Хабърд рече:

— Знаете, ли, вие изглеждате точно така, както си ви представях, докато Фелисити ви описваше.

След секунда трескаво осъзнаване на факта, че Фелисити е собственото име на суровата мис Лемън, Поаро отговори, че, имайки предвид нейната прилежност, не би могъл и да очаква нещо друго.

— Разбира се — отвърна разсеяно мисис Хабърд, докато си взимаше втори сандвич, — Фелисити никога не се е интересувала от хората. Но аз се интересувам. И затова съм толкова притеснена.

— Можете ли да ми обясните какво точно ви безпокои?

— Да, разбира се. Би било напълно нормално да изчезват пари… малки суми тук-там. Или бижута — това си е напълно в реда на нещата… тоест, съвсем не е в реда на нещата, тъкмо напротив, но по би подхождало на клептоман или престъпник. Но нека само ви прочета списъка на задигнатите вещи, който съм направила.

Мисис Хабърд отвори чантата си и извади малък бележник.

• Вечерна обувка (едната от нов чифт) Гривна (от комплект)

• Пръстен с диамант (намерен в чиния супа)

• Пудриера

• Червило

• Стетоскоп

• Обици

• Запалка

• Стар вълнен панталон

• Електрически крушки

• Кутия шоколадови бонбони

• Копринен шал (намерен разкъсан на парчета)

• Раница (също като шала)

• Борова киселина

• Ароматични соли за баня

• Готварска книга

Еркюл Поаро пое дълбоко дъх.

— Забележително — каза той, — и много, много интересно.

Изглеждаше очарован. Премести поглед от суровото и неодобрително лице на мис Лемън към любезното, обезпокоено лице на мисис Хабърд.

— Моите поздравления — обърна се той топло към нея. Тя го погледна слисано.

— Но за какво, мосю Поаро?

— Поздравявам ви за намирането на толкова неповторима и прекрасна загадка.

— Ако вие, мосю Поаро, откривате някакъв смисъл във всичко това, то.

— Не откривам абсолютно никакъв смисъл. Не ми прилича на нищо друго, освен на играта, в която наскоро едни млади приятели ме принудиха да участвам по време на коледните празници. Разбрах, че се нарича „Дамата с три рога“. Всеки от участниците произнася, когато му дойде редът, фразата: „В Париж аз бях и купих си…“ и добавя наименованието на някакъв предмет. Следващият повтаря същото, като добавя нов предмет. Целта на играта е да запаметиш предметите в реда, по който са били казани, част от които, трябва да призная, са от чудовищно и абсурдно естество. Парче сапун, бял слон, сгъваема маса и московска патица са някои от думите, които си спомням. Трудността на запомнянето идва, разбира се, от напълно безразборния характер на предметите — липсата на последователност, така да се каже. Точно както в списъка, който току-що ми показахте. И когато са споменати около дванадесет предмета, става почти невъзможно да ги изброиш в правилния им ред. Който пръв не успее да го стори, получава един картонен рог и на следващия път продължава декламирането с думите: „С един рог дама в Париж аз бях“ и прочее. Който събере три рога, задължително излиза от играта, а последният останал се обявява за победител.

— Сигурна съм, че вие сте били победителят, мосю Поаро, — каза мис Лемън с увереността на лоялен служител. Поаро се усмихна сияйно.

— Действително беше така — каза той. — Дори и на най-разбъркания сбор от предмети човек може да придаде ред, а с малко изобретателност и да ги подреди един след друг, така да се каже. Просто човек си казва наум: „С калъп сапун изпирам мръсотията от голям бял мраморен слон, който стои върху маса с извити крака.“ и прочее.

Мисис Хабърд каза почтително:

— Навярно ще можете да направите същото със списъка, който ви дадох.

— Несъмнено бих могъл. Една дама с обувка на десния си крак поставя гривна на лявата си ръка. После си слага пудра и червило и слиза на вечеря, изпуска си пръстена в супата и прочее — така бих запаметил вашия списък — но не това е нашата цел. Защо ще се крадат такива предмети, които нямат никаква връзка помежду си? Има ли някаква система зад това? Някаква фиксидея? Тук се налага много обстоен анализ. На първо място трябва да огледаме този списък много внимателно.

Настъпи тишина, докато Поаро вършеше именно това. Мисис Хабърд го наблюдаваше с онзи захлас, с който момченцата са се втренчили в някой фокусник и очакват да се появи заек или поне снопче цветни панделки. А невъзмутимата мис Лемън насочи мислите си към по-прецизните детайли на своята система. Когато Поаро най-сетне проговори, мисис Хабърд подскочи.

— Първото нещо, което ми прави впечатление — каза Поаро, — е следното: повечето от всички изчезнали вещи са без особена стойност (някои дори без такава изобщо), като можем да изключим само две — стетоскопа и диамантения пръстен. Бих искал да оставим засега стетоскопа настрана и да насочим вниманието си към диамантения пръстен. Казвате, че бил ценен — колко ценен?

— О, не бих могла да кажа с точност, мосю Поаро. Имаше един голям диамант, ограден отгоре и отдолу с по-малки. Доколкото ми е известно, бил е годежният пръстен на майката на мис Лейн. Тя много се притесни, когато разбра, че го няма и всички изпитахме облекчение, когато същата вечер се появи в супата на мис Хобхауз. Помислихме, че е просто някаква глупава шега.

— Много е възможно. И все пак аз смятам, че неговата кражба и връщане имат определено значение. Ако изчезне червило, или пудра, или някоя книга — това съвсем не е достатъчно, за да се вика полиция. Но един ценен пръстен е вече нещо друго. За него със сигурност ще се повика полиция. И пръстенът се връща.

— Но защо ще се взима, ако след това ще се връща? — свъсено попита мис Лемън.

— Защо наистина? — повтори Поаро. — Но да оставим това засега. Ще се опитам да класифицирам кражбите и ще започна с пръстена. Коя е тази мис Лейн, от която е бил откраднат?

— Патриша Лейн? Много симпатично момиче. Учи там — или как се казва? — специализира история ли беше, археология ли — нещо такова.

— Добре ли е материално?

— О, не. Не разполага с много пари, но не е разточителна. Пръстенът, както казах, бил на майка й. Мис Лейн притежава две-три хубави бижута, но няма толкова много нови дрехи, а наскоро отказа и цигарите.

— Как изглежда? Опишете ми я с ваши думи.

— Ами малко е бледичка, дори може да се каже посърнала. Кротка и женствена и не е много енергична. Как да кажа — едно доста сериозно момиче.

— И пръстенът се появява в супата на мис Хобхауз. Коя е мис Хобхауз?

— Валъри Хобхауз ли? Умно и мургаво момиче. Има доста остър език. Работи в козметичен салон. Сабрина Феър — сигурно сте го чували.

— Двете приятелки ли са? Мисис Хабърд се замисли.

— Бих казала — да, макар да нямат много общи интереси. Патриша по принцип се разбира добре с всички, без да е особено популярна или нещо такова. С този остър език Валъри Хобхауз си има неприятели, но има и други, на които е симпатична, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам — каза Поаро. — Значи Патриша Лейн е симпатична, но безлична, докато Валъри Хобхауз е с характер.

Той отново се загледа в списъка.

— Най-интригуващо е това, че нещата са толкова различни. Има дреболии, които биха изкушили някое бедно и суетно момиче — червилото, бижутата, кутията с пудра, солите за баня, да кажем кутията с шоколадови бонбони. После идват стетоскопът — по-вероятно е да го вземе човек, който знае къде може да го заложи или продаде. Чий е бил?

— Беше на мистър Бейтсън — един едър и симпатичен младеж.

— Студент по медицина?

— Да.

— Той много ли се ядоса?

— Беше направо бесен, мосю Поаро. Много е избухлив — в момента може да ти наговори какво ли не, но скоро му минава. Не е човек, който да обича да го крадат.

— Че кой обича?

— Е, един от нашите индийски студенти например — мистър Гопал Рам. Той посреща всичко с усмивка. Само махва с ръка и казва, че материалните неща не са от значение.

— Нещо да са откраднали от него?

— Не, нищо.

— А! А на кого е бил панталонът?

— На мистър Макнаб. Беше много стар и друг би казал, че отдавна си е изпял песента, но мистър Макнаб много държи на старите си дрехи и никога не изхвърля нищо.

— Значи стигаме до нещата, за които човек би казал, че не си струва да се крадат — стар вълнен панталон, електрически крушки, борова киселина, соли за баня и готварска книга. Може и да са важни, но по-скоро — не. Боровата киселина сигурно е взета погрешно; електрическата крушка — някой може да я е взел с намерение да я върне след време, но после е забравил; готварската книга може да е била взета назаем и да не е върната. А панталонът — може да го е взела някоя от чистачките.

— При нас работят две много свестни чистачки. Сигурна съм, че нито една от тях няма да направи нещо такова без разрешение.

— Може и да сте права. И една вечерна обувка, нали така? На кого са били тези обувки?

— На Сали Финч. Тя е американка, тук е с фулбрайтова стипендия.

— Сигурна ли сте, че обувката просто не е била пъхната някъде? Не мога да измисля причина да се взима само едната обувка.

— Не е била пъхната никъде, мосю Поаро. Претърсихме навсякъде. Вижте, мис Финч отиваше на парти и искаше да си сложи „официална дреха“ — така казва тя на вечерното облекло, а обувките й бяха страшно необходими, защото нямаше други за тази рокля.

— Сигурно й е причинило неудобство, навярно се е раздразнила — да, да. Питам се дали тук няма нещо.

Той помълча минута-две, после продължи:

— Има и още две неща — раница, нарязана на парчета и копринен шал в същото състояние. Тук нямаме работа нито със суетност, нито с цел обогатяване — вместо това имаме проява на последователна отмъстителност. На кого беше раницата?

— Почти всички студенти имат раници — много пътуват на автостоп, знаете. И повечето от тези раници си приличат — купуват ги от едно и също място и е трудно да ги различи човек една от друга. Но е почти сигурно, че тази принадлежеше на Ленърд Бейтсън или Колин Макнаб.

— А коприненият шал на кого беше?

— На Валъри Хобхауз. Получи го за Коледа. Беше зелен и с отлично качество.

— Мис Хобхауз значи. М-да.

Поаро притвори очи. В съзнанието му изплуваха шарените стъкълца на калейдоскоп. Парченца от нарязани шалове и раници, готварски книги, червила, соли за баня; имена и мъгляви лица на безименни студенти. Никакви ясни очертания, никаква здрава основа. Случки и хора се носеха в пространството без никаква връзка помежду си. Ала Поаро знаеше, че някъде трябваше да има някаква схема. Въпросът беше откъде да започне.

Той отвори очи.

— Налага се да помисля по-сериозно. Дори много сериозно.

— О, разбира се, мосю Поаро — енергично изрази съгласието си мисис Хабърд. — Не исках да ви безпокоя.

— Не ме безпокоите. Това ме интригува. Ала докато аз размишлявам, може да се свърши нещо конкретно. Да сложим начало. Обувката, вечерната обувка — да, можем да започнем с нея, мис Лемън.

— Да, мосю Поаро? — Мис Лемън прогони от съзнанието си мислите за своята картотекираща система и машинално посегна към лист и молив.

— Навярно мисис Хабърд ще може да ви донесе втората обувка. После ще отидете до спирката на Бейкър Стрийт, където е бюрото за изгубени вещи. Кога изчезна обувката?

Мисис Хабърд се замисли.

— О, сега не мога да си спомня точно, мосю Поаро. Може би преди два месеца. Но мога да разбера от Сали Финч кога е било партито.

— Да. Е — обърна се той още веднъж към мис Лемън, — няма да е нужно да бъдете точна. Кажете, че сте я загубили в някой влак или автобус. Колко автобуса минават покрай Хикъри Роуд?

— Само два, мосю Поаро.

— Чудесно. Ако нямате късмет с Бейкър Стрийт, идете в Скотланд Ярд и кажете, че сте я изгубили в някое такси.

— Ламбът — поправи го машинално мис Лемън.

Поаро махна с ръка.

— Е, добре, вие ги знаете тези неща.

— Но защо мислите… — започна мисис Хабърд.

Поаро я прекъсна:

— Нека първо видим какви ще бъдат резултатите. В зависимост от тях ние с вас, мисис Хабърд, ще поговорим отново. Тогава ще ми кажете тези неща, които ще са ми необходими.

— Но аз мисля, че ви казах всичко, което мога.

— Не, не, не сте. Имаме работа с младежи от двата пола с различни характери и интереси, събрани на едно място. „А“ обича „Б“, но „Б“ обича „В“, а „Г“ и „Д“ са на нож, навярно заради „А“. Именно това ми трябва — плетеницата от човешки емоции. Кавгите, ревността, приятелствата, злобата и неблагонамереността.

— Едва ли — каза мисис Хабърд — мога да ви кажа много за тези неща. Аз почти не съм сред тях. Занимавам се само с управлението на общежитието, грижа се за прехраната и толкова.

— Но вие се интересувате от хората — нали така ми казахте? Обичате младите хора. Заловили сте се за тази работа не заради парите, а заради възможността да контактувате с хора. Има студенти, които са ви симпатични, а сигурно има и такива, които не обичате. Това ще ми кажете! Защото вие сте разтревожена — не от това, което се е случило, защото бихте могли да повикате полицията за него.

— Мисис Николетис не би одобрила посещение на полицията, уверявам ви.

Поаро продължи, без да обръща внимание на забележката:

— Не, вие се тревожите заради някого — заради някого, когото смятате отговорен за случилото се или поне замесен в него. Следователно заради някого, когото обичате.

— Но, моля ви, мосю Поаро.

— Да, така е. И мисля, че имате право да се тревожите. Този нарязан шал — това не е хубаво. Раницата — и това не е хубаво. Макар останалото да изглежда проява на детинщина, все пак аз не бих бил толкова уверен. Изобщо не бих бил толкова уверен!