Ребека Занети
Пленен (9)

Глава 9

Няколко часа по-късно Дейдж хвърли папката с документи на стъклената масичка в конферентната зала. През двата големи прозореца се виждаше залязващото слънце и той едва не изръмжа заради това колко изложени на риск бяха хората му на това място. Би трябвало да са под земята в щаба му.

Той погледна към Кейн.

— Значи потвърдихте, че Кара, Маги и Кейти са били заразени. — Половинката му може би също имаше мишена на гърба си.

Кърджаните щяха да тръгнат след нея.

Болка премина по гръбнака му, експлодирайки в основата на тила му, звярът вътре в него искаше да излезе… да защити и да отмъсти. Да укроти съществото му отне няколко дълбоки вдишвания и значително количество воля, която не би имал никой друг човек или безсмъртен.

Докато умът му поемаше контрола, той пофлиртува с мисълта да предаде юздите на Талън или Кейн. Но не можеше да причини това на един от братята си.

— Два пъти проверих резултатите, използвайки директни флуоресцентни антитела, подобни на теста Х1Н1… отнема само тридесет минути. Вирусът е жив и се дублира сам в клетките на Кара, Маги и Кейти. — Кейн се облегна на стената, боядисана в светлозелено на кафяви райета, а интелигентните му очи се фокусираха върху Дейдж. — Предварителните тестове показаха, че Ема не е заразена.

— Доколко може да се разчита на тестовете?

Кейн сви рамене.

— Кърджаните манипулират ДНК през последния век и благодарение на Талън през последния месец имаме голяма част от проучванията им. Разбира се, проверяваме всичко по няколко пъти и потвърждаваме данните възможно най-бързо.

Дейдж потърка с ръка очите си.

— Мразя това. Включването на човешки учени в проучванията няма да донесе нищо добро за семейството ни. — Но поне тогава нямаше да му се налага да си играе на крал.

— Знам това. Но имаме нужда от резултати, а човеците имат нужната бройка, за да ги получим. След като ги разделих в малки лаборатории, те нямат никаква идея над какво работят. — Кейн въздъхна. — Трябваше да се концентрирам върху науката през последния век, а не върху оръжията.

— Не — поклати Дейдж глава. — Знаехме, че мирът с Кърджаните един ден ще приключи и напредналите технологии при оръжията ще са жизненоважни. — Никога не си бе помислял, че биологично оръжие може да заплашва хората му. Провалът тук бе негов. — И, какво става сега? Имам предвид с вируса?

Кейн сви рамене.

— Вирусите или прогресират, или приемникът се преборва с тях като при обикновения грип.

Раменете на Дейдж се стегнаха.

— Прогресират? Обясни.

— Добре. Но първо трябва да прочета последната информация от набезите на Талън и да видя кръвните проби от жените. От най-голяма помощ е кръвта на Маги. След като имаме нейна кръв от седмици назад можем да проследим развитието на вируса.

— За шифтърите. При хората е различно.

Кейн кимна.

— Да.

Дейдж се изправи и пусна празната бутилка от гроздовата си енергийна напитка в кошчето за боклук.

— Ще събудя Ема веднага щом лабораторията е готова. — Той започна да крачи напред-назад, а стомахът му се присви от странно чувство. Страх? Осъзнаването на това накара яростта в него да избухне на повърхността.

Кейн прочисти гърлото си.

— Някаква идея как Кърджаните да разбрали на кое летище сте били?

— Не. Воините ни убиха стрелеца, преди да успеем да го разпитаме. Не знаем как са научили за плана ни. — Проклетите Кърджани може да са следили всички летища просто за всеки случай. Ботушите на Дейдж потропваха ритмично върху индустриалните теракотени плочки.

Кейн се изправи.

— Ще се оправим, Дейдж.

— Ще се оправим? — Дейдж се завъртя към брат си. — Мамка му, майтапиш ли се с мен. Те простреляха половинката ми. — Той удари толкова силно с ръка по масата, че документите подскочиха, посипвайки се по пода. Тъмна пелена падна пред очите му, а яростта почти го заслепи. — И Джейни. Господи, Джейни… — Изпълни го истински шок, когато осъзна, че ръцете му трепереха. Те трепереха. — Причиниха й болка, накараха я да кърви. Само заради това ще ги избия до крак.

Спокоен и сериозен, винаги рационален, Кейн дори не мигна. Мъжът бе успял да победи възрастна мечка гризли, докато беше сериозно ранен, но дори тогава разумът го водеше.

— Време е за наука, а не за война, братко.

— Ах, да, науката. Твоят Бог, нали, Кейн?

Сребърни искри пламнаха във виолетовите очи на Кейн и той стисна зъби.

— Моят Бог? Те използват науката… моя живот, нашето бъдеще… за да наранят семейството ни. Напълно луд си, ако мислиш, че ще им позволя да продължават.

Дейдж въздъхна.

— Съжалявам.

— Не. Кажи си всичко, за да можеш да мислиш спокойно след това. — Кейн прокара ръка през челюстта си. Квадратна и твърда, точно каквато бе и на баща им. Макар че разумния му интелектуален ум беше наследство от брилянтната им майка.

— Ти си мислителят, Талън стратегът, Конн е войникът, а аз ученият.

— А Джейс? — Дейдж повдигна едната си вежда. — Какво ще кажеш за най-малкият ни брат.

Кейн кимна леко.

— Е, това е голям въпрос, нали? Джейс има повече мощ в малкия си пръст, отколкото всички ние, взети заедно. Може би е време да впрегнем тази сила и да я използваме. — Кейн прочисти гърлото си, а погледът му бе твърд. — Може би е време да си простиш и да спреш да го защитаваш.

Дейдж скочи на крака.

— Какво, по дяволите, си мислиш?

Кейн въздъхна.

— Във война сме. Имаме нужда Джейс да се бие.

Кучи син. Кейн бе прекарал известно време отвъд океана и какво сега си мислеше, че е станал проклет психолог?

— Джейс ще се бие. Взех го с нас, когато отидохме да спасим Кейти и Маги от Кърджанската лаборатория преди няколко седмици. — Двете шифтърки бяха отвлечени от Кърджаните, които искаха да изпробват върху тях вируса си. Макар да бе твърде късно да защитят Маги, Дейдж бе пристигнал навреме, за да попречи Кейти да бъде заразена.

Тихият смях на Кейн проехтя в залата.

— Не ми казвай. Наредил си Джейс да бъде зад гърба на Конн, най-великия воин, който някога сме имали? Уау. Много е било опасно, кралю.

— Превърнах Джейс в убиец още докато беше дете. — Тежестта на този негов провал, първият след възкачването му на трона, все още разкъсваше малкото, което бе останало от душата му. Споменът за най-малкия му брат, окървавен и ранен, тичащ към врага им, за да го убие, често преследваше краля в сънищата му. Кошмарите му бяха реалността, която сам бе създал.

Кейн поклати глава.

— Джейс беше на петнадесет. Кърджаните бяха убили родителите ни и бяхме във война. — Силната ръка на Кейн се отпусна на рамото на Дейдж, когато Кейн пристъпи напред. — Да оставиш Джейс да се бие те рани дълбоко. Но ако му беше отказал правото да отмъсти за родителите ни, това щеше да го унищожи. Взе единственото възможно решение.

Джейс рядко губеше жизнерадостното си настроение, но когато това се случеше, убиецът, който Дейдж бе създал, излизаше на повърхността. Студен и безжалостен, тийнейджърът се бе превърнал във воин. Не забавния и любящ брат, какъвто бе в очите на почти целият Реалм.

— Защо не е казал нищо?

Кейн сви рамене.

— Имахме няколко века мир, и не е като да не си му позволявал да тренира. Освен това той е Джейс. Ти си му брат и той знае, че все още те боли. Няма да те притисне, ако не се налага.

Боже, Кейн наистина бе липсвал на Дейдж. И като говорим за слагане на нещата в перспектива…

— Наистина ли мислиш, че той е толкова могъщ? Имам предвид коментара ти, че в малкия си пръст има повече мощ от всички нас, взети заедно?

Кейн се ухили.

— Да. Но не му го казвай.

— Никакъв начин. — Комуникаторът на Дейдж изпиука и той кимна към Кейн. — Лабораторията е готова. Не забравяй, че не искам Ема да се доближава до мазето.

— Не се тревожи. Няма да й казвам, че там имаме затворен върколак, щом не искаш да знае.

Дейдж кимна.

— Може да знае, само не й позволявай да се доближава до него. Предполагам, че Бейн консулите не са били информирани?

— Не — Кейн въздъхна, — заловихме върколака извън Париж и не уведомихме консулите. Да не знаят вероятно е по-безопасно за тях към момента… няма да има морални решения, които да взимат.

— Терънт няма да види ситуацията от тази гледна точка.

— Не. Той ще иска да пролее кръв — Кейн се ухили, — твоята или моята.

Дейдж се надяваше, че приятелството му с вълчия шифтър ще продължи през следващите години.

— Така е. — Той се изправи. — Кой залови върколака, Кейн?

Кейн повдигна едната си вежда.

— Аз.

Дейдж вече знаеше отговора, но все пак попита:

— Сам?

— Разбира се.

Повечето хора вярваха, че кралските особи не правят друго, освен да купонясват и да пишат закони.

— Колко научно е това, Кейн?

Брат му се ухили.

— Джейс не е единственият, когото си тренирал. Нуждата да се бием тупти във вените на всички нас.

Това беше нещо, което Дейдж нямаше как да отрече.

— Отивам да взема Ема.

— Нямам търпение да се запозная с половинката ти. — Кейн мигна два пъти и разпилените по пода документи се издигнаха, нареждайки се в спретната купчинка на масата. — Ще се видим в лабораторията. — Той кимна отсечено и излезе от стаята.

* * *

В другата част на огромната сграда, Джейни прегърна силно плюшеното си мече и се сгуши под новия си юрган с тичащи еднорози, преследващи пеперуди. Харесваше сегашните им стаи, но не толкова, колкото харесваше къщата им на езерото. Къщата на Талън. Новият й татко. Той бе изплашен за майката на Джейни и тя не знаеше как да му помогне. Детето започна да брои лилии на ум, докато най-после не се озова в любимия си свят на сънищата.

Дървета, направени от шоколад, се развяваха от бриз с аромат на ягоди. Тя прехапа устните си. Дори в съня ръката я болеше. Беше казала на мама, че е добре, но изгарянето от куршума наистина болеше. Обаче трябваше да е смела, когато дойде Зейн.

Тя го усети няколко секунди, преди той да се появи тичешком откъм дърветата с разпусната около широките му рамене коса. Той тъкмо бе навършил единадесет години и по ръцете му започваха да се появяват много яки мускули. Изправяйки рамене, тя бързо избърса сълзите си.

Зейн притича през поляната за секунди, отпускайки се на колене пред нея.

— Джейни Бел? — Беше й дал това име първия път, когато се срещнаха, решавайки, че Джанет Изабела звучи прекалено дълго за новата му приятелка.

Ридаейки, тя се хвърли към него, сгушвайки глава под брадичката му. Той я остави да си поплаче, милвайки гърба й и издавайки утешителни звуци като голям мечок. Спирайки най-после да плаче, тя каза:

— Простреляха ме.

Зейн се отдръпна нежно от нея, а зелените му очи бяха станали почти черни.

— Някой те е прострелял? — Погледът му се насочи към голямата превръзка на ръката й. — Кралят е позволил да пострадаш? — Силните мускули, които все още я държаха, потръпнаха, сякаш му бе студено.

— Вината не беше на чичо Дейдж. — Джейни избърса нос в ръкава на розовата си пижама, покрита с пеперуди. — Куршумът само ме изгори.

Много готина вена изскочи на шията на Зейн и запулсира. Той беше ядосан.

— Не се ядосвай. Добре съм, Зейн — подсмръкна тя.

Вената спря да трепери, когато приятелят й обърна глава, за да погледне към дърветата. Той я пусна и се изправи.

— Позволи му да влезе.

— На кой? — Джейни отвори широко очи. Зейн ставаше все по-добър в това да усеща кога не са сами. Толкова дълго тя бе единствената, която можеше да усети, че той се опитва да влезе в сънищата й. Келан.

— Знаеш кой. Опитва се да влезе. — Зейн сложи ръце на бедрата си. — Пусни го. Веднага.

Устната й потрепери.

— Ти си само на единадесет Зейн. Не си възрастен. — Не можеше да й заповядва, въпреки че бе най-добрият й приятел.

— Ти си само на четири. Това значи, че аз командвам. — Той дори не я погледна.

— Следващата седмица ставам на пет. — Тя вирна брадичка, доволна, че е имала шанса да му напомни за рождения си ден. Шест години разлика не бяха кой знае колко много.

Той погледна надолу.

— Моля те, Джейни Бел? Трябва да го видя.

Мекият му тон я накара да кимне, а използването на галеното й име я накара да иска да го направи щастлив.

— Добре. Но ще имам нужда от помощ, за да го накарам да си тръгне.

Зейн кимна.

— Стой зад мен.

Тя застана зад него, умствено отваряйки вратата в другия край на гората, затаявайки дъх. Скоро на поляната се появи тийнейджър. Е, нещо приличащо на тийнейджър. Той имаше чисто бяла кожа, лилави очи и черна коса с остри червени връхчета, различна от Кърджаните, които бе сънувала.

— Уау!

Острите му зъби блеснаха, когато се усмихна.

— Ти трябва да си Джанет. — Бризът развя гъстата му коса, когато той се поклони. — Аз съм Келан.

Тя знаеше, че това е името му. Значи така изглеждаха Кърджаните. Зачуди се кой е отрязал косата му.

Зейн изръмжа тихо.

— Твоите хора ли са я простреляли?

Келан въздъхна дълбоко.

— Вярвам, че е било по погрешка. — В очите му проблеснаха зелени искри. — Ще се разправям с човека, който е дал тези заповеди. — Погледът му се стрелна към Зейн. — Усещах те.

— Аз също.

Кърджанът подуши въздуха, а погледът му стана остър.

— Знаеш, че единият от нас ще убие другия, нали?

Зейн кимна рязко.

— Да.

Джейни пристъпи иззад Зейн.

— Защо? Имам предвид, защо някой трябва да умира?

Зейн сграбчи здравата й ръка и я бутна зад себе си.

Келан се разсмя и суровият звук накара птиците по дърветата да отлетят към небето, пляскайки с криле.

— О, Джейни. Ще ми бъде доста трудно да те изчакам да пораснеш. — Той се обърна към Зейн. — Предполагам, че с теб няма да се срещнем преди това.

Зейн наклони глава настрани.

— Кажи място и време.

Джейни погледна двете момчета.

Келан очевидно бе по-възрастен, но Зейн бе висок почти колкото него.

Тъмна сянка обграждаше Кърджана… никога нямаше да са приятели.

— Ние можем да поправим това. Тримата. — Всеки прозорец в бъдещето се отвори пред погледа й, показвайки й различните възможности. Можеха да поправят всичко това.

Келан сви едната си ръка в юмрук и я удари в шепата на другата си ръка, създавайки шум, който отекна силно над поляната.

— Мисля, че имаме различни виждания за това какво значи да поправим нещата, Джейни. — Тонът му бе лежерен, почти като на възрастен.

До нея тялото на Зейн започна да вибрира.

— Искам да те убия, но Джейни е права. Може да сложим край на войната. Толкова много хора ще умрат. Няма ли поне една част от теб, която да иска да спре това?

Келан вдигна лице към въображаемото слънце.

— В истинския свят не мога да почувствам това. Слънцето. Няма да се откажа от шанса да мога да изляза навън на дневна светлина.

Зейн поклати глава.

— Не се и налага. Може да имаме мир и да ви позволим да продължите изследванията, с които да се преборите със слънцето.

— Знаеш за изследванията ни? — Изненадата накара гласът на Келан да се повиши с един тон.

— Знам повече, отколкото би искал да знам. — Зейн зае леко разкрачена стойка като каубой от филм. — Може да сложим край на това още сега.

Острите лилави очи светнаха за миг, преди Келан да погледне към Джейни.

— Ами тя? Оракулите ни предричат, че един ден тя ще се съюзи с моите хора. — Той направи крачка към Зейн, а погледът му се заби в по-младото момче. — Мирът струва ли си риска хората ви да я изгубят? За да спасите света? Готови ли сте да направите тази жертва?

— Не! — Зейн също направи крачка напред.

Джейни надникна иззад широкия гръб на Зейн. За какво говореше това страховито момче?

— Тя въобще знае ли кой си в действителност? — Странни червени искри започнаха да проблясват в разноцветните очи на Келан.

Зейн издаде нисък ръмжащ звук, който много й напомняше за Талън.

— Не. Нито пък ти.

Келан изсъска.

— Нима? Е, ако изборът наистина е неин, кой мислиш, че ще избере? Имам предвид, кой е по-голямото чудовище тук?

Остър бриз премина през поляната, карайки Джейни да потръпне.

Зейн поклати глава.

— Изборът е направен. Време е да си вървиш.

За какво говореха? Джейни затвори очи, съсредоточавайки се да избута вятъра далеч от себе си. Настана тишина и птичките започнаха отново да чуруликат.

На фона на прекалено бледото лице на Келан блеснаха заплашително острите му зъби.

— А ако откажа?

Зейн се напрегна и зае бойна поза.

Джейни сграбчи ръката му, забивайки пети в меката трева.

— Сега не е времето за това, Зейн. — Тя не бе сигурна какви са правилата в света на сънищата. Можеше ли тук някой да пострада? Вероятно.

Келан отметна глава назад и се засмя със смях, прекалено дълбок за тийнейджър.

— Така е. Сега не е времето за това. — Той се насочи обратно към дърветата. — Може да се отбивам от време на време, за да проверявам какво се случва тук. — Той й намигна.

Зейн откопчи пръстите й от ръката си и хвана нейната.

— Надявам се скоро да дойдеш да ме търсиш.

Келан изкозирува като войниците по телевизията.

— Може да разчиташ на това. — И изчезна.

Зейн се обърна към нея и я дръпна надолу към земята, докато и двамата не застанаха така, че коленете им почти се докосваха.

— Научи ме как да отварям и затварям вратата, Джейни.

— Не. — Зейн искаше да я отвори, когато я няма, за да се бие с Келан. Бе сигурна в това. — Какво имаше предвид той?

Зейн сви рамене.

— Не знам.

— Знаеш. Какво си ти, Зейн?

Две трапчинки се появиха на бузите му, когато се усмихна.

— Аз съм най-добрият ти приятел, Джейни. Мислех, че вече го знаеш.

— Не това имаше предвид Келан. — Тя огледа приятеля си, красивото му лице и хубавите му зелени очи. — Какво си ти?

Зейн хвана ръцете й.

— Аз съм си просто аз, Джейни. — Той вероятно говореше за бъдещето и за воина, в който ще се превърне. — Вероятно няма да съм добър. — Сянка премина през младото лице на Зейн и Джейни потръпна. — Сега ме научи как да контролирам вратата. Трябва да знам.

Тя въздъхна.

— Добре. — Освен това беше виждала бъдещето в главата си. Битката между тях не се провеждаше в сънищата. За нещастие.