Ребека Занети
Пленен (13)

Глава 13

Нощта се спусна със силния вик на самотна сова извън огромната лаборатория, търсеща, викаща нещо в тъмнината. Някой. Жалният вик премина като тръпка по гръбнака на Ема, карайки я да се поизправи на стола си, а между очите й туптеше силна болка. Беше прекарала половината ден да надзирава Девън и останалите генетици из всички лаборатории, а другата половина в тежък защитен костюм, изследвайки вируса в частната чиста стая, напълно сама, тъй като на хората не им бе позволено да влизат тук. Въздишайки, тя разтърка с ръка кръста си, и потисна един стон, когато костите й изпукаха.

— Време е за лягане, любов — чу се дълбок глас откъм вратата.

Тя подскочи и се завъртя към вратата, където Дейдж се бе облегнал на касата. Огромен и мощен, облечен небрежно със спортни панталони и копринена блуза, бегъл камуфлаж за вампира, криещ се вътре в него. Изкушението да се хвърли към него и да вкуси опасно сексапилната му плът, почти я облада.

— Не. Не съм свършила с работата.

Той повдигна арогантно вежди.

— Работиш вече почти четиринадесет часа. Имаш нужда от почивка. — Тихото ръмжене на гласа му я прониза направо между бедрата. Аромат на сандалово дърво и мощ изпълни въздуха.

Четиринадесет часа? Имаше чувството, че са повече. Вече бе затънала дълбоко в проучването, когато в късния следобед кралят се появи с пророка.

— Няма да си тръгна, Дейдж. — Машината пред нея изпиука и тя се обърна, за да я погледне и да натисне няколко бутона. Времето изтичаше за сестра й и за шифтърите. Просто го знаеше.

Силни ръце сграбчиха бедрата й, обръщайки я, и тя изписка тихо. Кралят се наведе. И светът се завъртя около нея, когато той я метна на широкото си рамо. Стомахът й се блъсна в солидните мускули, изтласквайки въздуха от дробовете й. Боже, той се движеше адски бързо. Страстта се бореше с раздразнението й.

— Пусни ме долу.

— Не. — Той мина покрай Кейн, който пишеше нещо забързано в офиса си, и покрай стражите, направо навън под посипаното със звезди небе. — Воювам на три фронта, любов. Нашата война приключва тази вечер. — Той се завъртя и тя се оказа притисната в прегръдката му. Ема удари с юмрук гърдите му.

— Това не беше никак мило. — Сребристото в очите му светеше в почти непрегледната тъмнина.

— Не се чувствам мило. — Тя се облегна на гърдите му, а очите й се разшириха, щом погледна към небето.

— Аз също. — Мускулите му вибрираха около нея с напрежение, което тя усещаше в собственото си тяло.

Тя прочисти гърлото си.

— Мога да усетя това, което изпитваш ти.

Зъбите му блеснаха в тъмнината.

— Знам. Вероятно не ти е много удобно точно сега.

— Не. — Гняв, раздразнение и смъртоносна решителност изпълваха краля и Ема бързо благодари на Господ, че не е ядосан на нея. Тя сви рамене и го тупна с юмрук по гърдите. — А аз какво изпитвам?

— Страх.

— Не. Ядосана съм.

— Не. Изплашена си до смърт.

Тя въздъхна, приемайки истината.

— Да. Да, страх ме е, че вирусът ще забърза развитието си. Страх ме е за Кара и бебето. — Освен това бе изплашена, че няма да успее да измами смъртта и да спаси краля.

— Знам. — Той кимна на стражите пред резиденцията и влезе вътре. — Непонятно е. Ние сме безсмъртни и най-силните същества на земята. И все пак миниатюрен вирус може да ни унищожи.

— Не. Аз ще победя тъпото нещо. — Кръвта й започна да се изпълва с топлина. Накланяйки глава, тя прокара език по шията на Дейдж. — Солено… — Повече от това. Кралят имаше вкус на мощ и на мъж.

Той отвори вратата и започна да се изкачва, ботушите му ехтяха по циментовото стълбище.

— Задръж тази мисъл.

Движеха се в грешната посока.

— Къде ме водиш?

Той се обърна и изрита с крак една метална врата, разкривайки пред нея огромен закрит басейн.

— На плуване. — Гласът му отекна в голямото помещение. Той я пусна да стъпи на крака и измъкна тениската през главата й, посягайки за своята.

Плуване? Страхотно. Тя изхлузи тенис обувките си и смъкна дънките си, хвърляйки ги на пода. Сутиенът и бикините й ги последваха. Обръщайки се, тя се гмурна. Хладната вода я обгърна и тя изплува на повърхността, стенейки доволно, точно когато кралят се гмурна във водата.

Той докосна глезена й, преди да изплува до нея.

— Ти просто скочи. — Водата се стичаше по твърдите черти на лицето и гърдите му, карайки устата й да пресъхне.

Тя прочисти гърлото си.

— Ами, да.

Той поклати глава, пръскайки вода около себе си.

— Не мислех, че учените са от типа хора, които първо скачат, а после задават въпроси. Водата можеше да е ледена. Или хлорирана. Ти дори не спря. — Той повдигна вежда, а погледът му бе почти като течно сребро. — Защо, мислиш, е така?

Хмм. Защото водата изглеждаше толкова подканяща? Тя въздъхна.

— Защото ти имам доверие. — Тя дори не спря да се запита защо. Щом кралят я бе довел да плува, значи плуването бе безопасно. През нея премина вълна от уязвимост.

Двете му трапчинки блеснаха към нея, когато той обви ръце около кръста й, притискайки я към тялото си. От вампира пред нея се излъчваше силна топлина в пълен контраст с хладката вода.

— Недей да изглеждаш толкова намусена. — Той я целуна по носа и се дръпна назад, за да я погледне сериозно. — Съжалявам, че да се доверяваш на мъжете е нещо толкова непознато за теб.

Тя кимна кратко, а погледът й се насочи към пълните му устни.

— Аз наистина съм много силна, Дейдж.

Той се ухили.

— Изричайки думите, отнемаш част от силата им, любов.

Тя се засмя.

— Така си е. — Тя притисна длани към гърдите му и обви с крака кръста му. — Не ми позволявай да падна. — Дъхът й бе накъсан, докато изричаше думите.

— Никога. — Ръцете му обгърнаха дупето й, притискайки я по-силно. Той раздвижи мощно крака и в следващия миг тя се оказа прикована към стената на басейна от силно възбудено мъжко тяло.

— Не сме във война, Дейдж. — Гласът й стана дрезгав, когато ерекцията му се потърка в нея. — Имам предвид аз и ти. — Тя обви ръце около тила му.

Той облиза устни.

— Не сме ли? — Прегръдката му се стегна. — А как ще наречеш това, че ми казваш, че ще ме напуснеш, затова да не се привързвам към теб? — Шеговитостта напусна думите му, а гранитната маска бе заменена от предизвикателен поглед.

Болка започна да се ражда дълбоко в гърдите й.

— Не мога да остана. — Сълзи напълниха очите й, но тя се насили да ги прогони. — Налага се да го разбереш. Любовта и вечността не са за нас. — Той трябваше да бъде готов, в случай че не успее да пребори съдбата. Искаше да остане. Искаше да изживее този живот, изпълнен с фойерверки и любов. Той можеше ли да й се довери достатъчно, за да знае, че би могла да се пази сама?

— Не разбирам — той наведе глава към нея — и е прекалено късно. Ти имаш любовта ми и ти си бъдещето ми.

Тя поклати глава, а сърцето й се сви болезнено. Маркерът на рамото й започна да изгаря от нужда.

— Не! — Сграбчвайки косата му, тя притисна устни към неговите.

Той застина за миг, преди да се хвърли към нея. Никаква нежност, никакво съблазняване, само чиста, първична нужда. Той преплете ръка в къдриците й и наклони главата й, за да намери по-добър достъп, докато другата му ръка стисна задничето й толкова силно, че вероятно й остави синини. С един мощен тласък проникна в нея до самата си основа.

Тя извика, стисна по-силно ръце зад тила му, отваряйки широко очи. Лека болка предшестваше удоволствието, докато тялото й омекваше и приемаше нахлуването му.

Той пусна устата й и вдигна глава, за да я прикове с погледа си, изпълнен с толкова силна решителност, че тя дори забрави как да диша.

— Кажи го.

Дробовете я заболяха и тя пое дълбоко дъх. Да каже какво? Тя потърси отговора в ума му и поклати глава. Не. Умът й се бунтуваше срещу първичната заповед и нуждата, ехтящи в сърцето му. Сърце, което можеше да усети в собствените си гърди.

Той разтвори краката си, плъзвайки се още по-плътно в нея. Резците му започнаха да излизат бавно, страшни и опасни.

— Имаш ли нужда от доказателство, любов?

— Не. — Нямаше нужда от доказателство. Тя знаеше какво изпитва, но дори да му го кажеше, това нямаше да промени нещата. — Може да не ме хапеш. — Желанието, което изпитваше, той да впие тези остри резци в нея беше толкова силно, че й се наложи да се бори с него.

Беше прекалено опасно. И за двама им.

Сини точици се появиха в сивите му очи.

— Ти си моята половинка. — Гласът му се снижи до тихо ръмжене, което почти я накара да получи оргазъм. — Нямам нужда от позволение да те вкуся. — За да й го докаже, той целуна шията й, преди бавно, адски бавно да потопи острите връхчета на зъбите си във вената й.

Тя експлодира.

През нея сякаш премина мълния. Звезди избухнаха зад клепачите й и тя затрепери от спазъм, по-силен от всеки оргазъм. Нещо накара сърцето, тялото и ума й да се отворят за него… за всяка негова заповед. Ема впи собствените си зъби в плътта му, стискайки силно, докато не проби кожата му и не усети вкуса на кръвта му по езика си, удължавайки сякаш безкрайно вълните, бушуващи вътре в нея.

Пускайки го, тя отметна глава назад и отвори уста в ням вик, докато експлодираше около твърдата ерекция, която се тласкаше вътре в нея.

Когато най-после започна да се спуска от върха, очите й се разшириха, поглеждайки към опасното му лице.

Погледът му бе насочен към устата й.

— Исусе! — Той близна с език кръвта от устните й. Ръмжейки, я притисна по-силно към стената на басейна, през мускулите му премина силен спазъм, когато притисна глава към шията й и свърши с вик. Оргазмът му събуди утихващите вълни в нея и тя отново се заизкачва към върха на екстаза. Обвивайки цялото си тяло около неговото, тя извика силно името му.

Скоро само комбинираните им викове ехтяха над басейна. Той си пое дълбоко дъх и вдигна глава към нея.

— Кажи го!

Сърцето й трепна силно.

— Обичам те. — Думите съдържаха обещание, което никога не бе възнамерявала да даде, обещание, че ще победи съдбата, за да остане с него. Клетва, че ще се довери на способността му да отстъпи и да я приеме такава, каквато е.

Усмивката му можеше по блясък да си съперничи единствено със звездите, които все още виждаше зад клепачите си.

— Ще ти дам още малко време, любов. Но щитовете ти остават отворени.

Тревога се плъзна по кожата й.

— Ах, не.

— Ах, да. — Навеждайки се напред, той захапа долната й устна. — Това не е молба.

— Ще го обмисля. — Тя сложи ръце на раменете му. — Вкусът ми различен ли е? Имам предвид, след като се обвързахме?

Той се засмя.

— Винаги учен, нали? — Палецът му се плъзна по двете прободни ранички на шията й и тя едва не въздъхна. — Не. Вкусът ти е точно толкова прекрасен, колкото беше и преди да те маркирам… като маракуя и отлежало вино. Може би шираз.

Кралят имаше сърце на поет.

— Е, още ли сме във война?

— Не. Мисля, че с увереност мога да кажа, че постигнахме нелеко примирие.

Тя приглади тъмната му коса настрани от лицето му.

— Докато не се предам и не изсипя всичките си проблеми в скута ти, за да ги решиш?

Челюстта му се отпусна.

— Именно.

Не и след милион години. Без значение дали го обича, или не. Кралят бе носил тежестта на царуването сам през всичките тези векове и тя не можеше да позволи това да продължи. Поклати глава, а бедрата й се стегнаха около него.

— Каза, че сме във война на три фронта. Освен Кърджаните, кой ни е вдигнал мерника?

През връзката им усети как сърцето му трепна щастливо, когато използва думата „ние“. Той се усмихна.

— Нацията на демоните ни обяви война по-рано днес.

Шокът премина като вълна през нея.

— Нацията на демоните? Демоните съществуват?

— Ами, да.

— И те са слуги от ада?

Дейдж отметна глава назад и се разсмя.

— Е, точно сега не ми задавай този въпрос. — Той целуна бързо устните й. — Макар че, не. Демоните са просто още една раса, опитваща се да оцелее на земята.

Сигурно не беше никак добре демоните да са ти ядосани. Какви ли сили имаха те?

— Защо са ни обявили война?

— Кейлъб беше във война с демоните от доста време.

Тя си знаеше, че грамадния бунтовник ще причини само неприятности. Вероятно би трябвало да предупреди Лили.

— О! Той стана наш приятел и сега неговите врагове станаха наши врагове?

Дейдж кимна.

— Казано просто, но да. Засега.

— Можеш ли да го поправиш? — Тя прокара пръсти по гърдите му и надолу по невероятните плочки на корема му.

Той застина.

— Ще видим.

— Дейдж?

— Да, любов.

— Все още си в мен.

— Напълно наясно съм с това.

— Е, направи нещо по въпроса.

Членът му потръпна вътре в нея.

— Мислех си, че никога няма да помолиш.

* * *

Няколко часа по-късно Ема потърка стъпалото си по крака на Дейдж, а тялото й лежеше отпуснато в огромното кралско легло.

— Престани с това. Освен ако не искаш да се пробваш за трети рунд. — Гърленото ръмжене я накара да потръпне сладостно.

Тя се изви и се изкикоти.

— Пети рунд. Вярвам, че е пети рунд.

Той я гушна, притискайки я към себе си.

— Заспивай. Утре имаш вирус за унищожаване, а аз трябва да се изправя пред демонската нация.

— Ако и двамата приключим до обяд, може да излезем. — Тя се усмихна, обвивайки ръце около ръката му, притисната към кръста й. Дори долната част на ръката му бе цялата изтъкана от железни мускули и невиждана сила.

— Много смешно. — Дъхът му помилва косата й.

Като на бавен кадър един въпрос изникна в ума й.

— Някога излизаш ли навън? Имам предвид, когато не си във война?

Той захапа ухото й.

— Разбира се. Има един италиански ресторант в Боулдър, където много бих искал да те заведа. Някой ден.

— Ами работа? Имам предвид, би трябвало през годините да сте работили нещо, нали?

Ръцете му я гушнаха по-близо.

— Да бъдеш крал е работа на пълен работен ден. Без значение дали е по време на мир или война. — Той въздъхна, а тялото му се отпусна под нея. — Талън е нашият стратег от векове, а Конн тренира войните ни през цялото време. Кейн учеше в различни училища наука, биология, генетика…

— Да, това е било добра идея. — С радост би отворила мозъка на Кейн и би изсмукала знанието от мозъка му. — Ами Джейс?

— Ах, той е най-младият брат. И е усъвършенствал всичко, което могат и останалите.

— Без майтап? — Той изглеждаше толкова весел и щастлив, макар около него да витаеше някаква опасност. Според нея това бе вампирската част от него. Хищникът.

— Да. Когато не скача с парашут, не работи като океанограф или не дава уроци по летене…

Тя се бореше да не се разсмее.

— Значи Джейс има доста голяма биография, а? — Вампир с много разностранни интереси.

— Да. По едно време искаше да е автомобилен състезател, но аз сложих вето на тази идея. — Гласът на Дейдж бе дрезгав и сънлив.

— Не си искал Джейс да пострада?

Мъжкото му сумтене разроши леко косата й.

— Не. Просто сметнах, че ще спечели и снимката му ще се появи по телевизията и вестниците. Не можем да го позволим.

— О! — Джейс определено нямаше да се измъкне незабелязан.

Дейдж се прозя.

— Забравих да попитам. Кръвта на Кейн показа ли някакви признаци от вируса?

— Не. — Умът й започна да се върти в лениви кръгове. — Но ако покаже, може да намерим път към антидота. Ако, разбира се, не развие напълно болестта. — Тя се прозя. — Беше много смело от негова страна да се зарази с вируса заради Кара.

Дейдж сви рамене, а гърдите му се надигнаха под главата й.

— Той е добър мъж. Правиш каквото се налага, за да опазиш семейството.

Болка секна дъха на Ема за един дълъг миг. За семейството. Тя затвори очи и започна да брои колби, докато се потопи в неспокоен, изпълнен с кошмари сън.

 

 

По дяволите. Мразеше този сън.

Есента се бе предала пред зимата и над земята бе паднала гъста мъгла. Осемнадесетгодишна, тя седеше на стълбите на верандата пред дома им. Черният път, покрит с дупки, се простираше пред нея. Голите клони на дърветата стърчаха в хладния въздух, а мъглата обгръщаше и криеше вледенените им краища.

Тя трепереше, а миризмата на смъртта се полепваше по кожата й. Бе най-тъжната част на деня… здрачаване. Денят приключваше и отстъпваше място на нощта и защитата на тъмнината.

И все пак, тя чакаше на верандата.

Кара си пееше тихо вътре в къщата, докато работеше над домашните си. Мама бе отишла в библиотеката, а татко… е, татко вероятно вече беше мъртъв.

Тихото ръмжене на потрошената патрулка на шерифа огласи тишината, появявайки се от мъглата. Този път не бе включил сигналните светлини. Никой не крещеше и никой не бе нараняван, затова защо да бърза?

Колата спря, той излезе от нея и дръпна панталоните си над големия си корем.

— Здрасти, Ема. — Леко накуцвайки, той тръгна към нея и скоро я лъхна миризмата на „Олд Спайс“.

— Здрасти, шерифе. — Тя се изправи на крака, избърсвайки ръце в протритите си дънки. Трябваше да изглежда изненадана, когато й съобщи новината. — Какво правиш тук?

Бледите му сини очи омекнаха.

— Имам лоши новини, миличка. — Адамовата ябълка на гърлото му подскочи, докато говореше.

Тя кимна, изпълнена със съжаление, че шерифът е изпитвал нещо към баща й. Ченгето бе добър, възрастен мъж, който се бе опитвал да й помогне неведнъж.

— Какво има? — Той трябваше да й каже лошата новина. Тогава тя, мама и Кара щяха да могат да продължат напред.

— Имаше катастрофа. Пикапът на баща ти е прескочил над насипа на Шелби Хил.

Дам. Бе видяла как колата пада на дъното и експлозията, която последва. Тези видения бяха удобно проклятие.

— Бил ли е пиян?

Очите на шерифа се разшириха за миг, преди да кимне.

— Напуснал е кръчмата около час преди катастрофата. — Потърквайки с ръка гъстата си брада, шерифът въздъхна. — Вече си на осемнадесет, затова не би трябвало да има проблем да поемеш грижите за сестра си.

Преди няколко седмици Ема бе отпразнувала осемнадесетия си рожден ден.

— Е, ами да. — Лека, настойчива болка се зароди в основата на скалпа й. — Мама трябва да се прибере всеки момент. Ще й кажа да ти се обади.

Шерифът пребледня. Той вдигна ръка, но след миг я отпусна празна и безполезна.

— О, Ема. Мислех, че знаеш. Били са заедно. Майка ти също е била в пикапа.

 

 

Десетилетия по-късно, Ема простена високо, сядайки в леглото си.

Топлината на мига се обви около нея и тя се озова притисната в твърди мъжки гърди.

— О, любов. Толкова много съжалявам.

Тя потрепери, прехапвайки устните си до кръв.

— Добре съм.

— Не, не си. Пусни го навън. — Топлият дъх на Дейдж помилва челото й, ароматът на сандалово дърво и мощ успокоиха мускулите й.

— Не. Няма да плача.

— Защо не, по дяволите? — Нежният му тон омекоти думите му.

— Защото е слабост.

Той я притисна силно към себе си.

— Не е.

— Все едно ти плачеш.

Огромни, нежни длани милваха треперещите й рамене, разстилайки топлина и успокоение. Гарантирайки подкрепа и защита.

— Обещавам следващия път, когато съм разстроен, да плача. Става ли?

Тя се засмя, а сълзите, изпълнили очите й, започнаха да се стичат по лицето й.

— Вината е моя.

— Защо мислиш така?

— Видях смъртта му. Години преди да се случи знаех как ще умре. Но не знаех, че мама ще е с него, че ще я вземе от библиотеката на път за дома. — Сълзи от срам и вина се стичаха по лицето й, капейки върху гърдите на Дейдж. — Никога не казах нито дума.

Топлата длан на Дейдж рисуваше кръгове на гърба й.

— Какво, ако беше?

— Какво? — изхлипа тя.

— Ако му беше казала? Какво щеше да направи той?

— Щеше да ме пребие. — Откаченото копеле мислеше, че тя и Кара са обладани от дявола, който им е дал специалните им умения.

Дейдж въздъхна тежко.

— Ах. Значи казвайки му нямаше да промениш абсолютно нищо.

— Но не го знам със сигурност. Може би щеше да се вслуша в предупреждението ми… дори и преди това да ме бе пребил. — И майка й щеше да е щастлива.

Мускулите на Дейдж се напрегнаха и завибрираха под нея.

— Иска ми се да можех да срещна баща ти. Само за час.

Ема се усмихна въпреки сълзите си.

— На мен също. — Тя целуна нежно мястото на гърдите му, под което биеше сърцето му. — Мислиш ли, че е възможно да измамиш смъртта?

— Да я измамиш? Не — ръката му се вплете в косата й, — но вярвам, че бъдещето може да бъде променено. Виденията, които ти и аз споделяме, ни позволяват да го направим.

Тя имаше всички намерения да избегне бъдещето, което бе видяла във виденията си. Тяхното бъдеще.

— Да. Но всеки път, щом опиташ да промениш бъдещето, пред теб се появяват нови пътища. Понякога не е ли по-добре просто да знаеш?

— Понякога. Ако харесваш това бъдеще. — Той се превъртя настрани, настанявайки се върху нея и прокара ръка по мокрото й лице. — По-добре ли си?

— Да. — Тя се предаде. Непознато за нея усещане. Изкушението да се скрие зад краля премина през нея. Но тя бе по-силна и по-умна от това. Дейдж имаше нужда от нея, без значение дали той го знаеше, или не.

— Е, за петия рунд…