Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Claimed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Пленен

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10152

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Вибрацията на мобилен телефон изтръгна Ема от сън, в който се опитваше да се научи да лети с метла в облаците. Страхотно. Няколко разговора с вещица и вече й се искаше да бъде една от тях. Разсеяно се зачуди за онези научни теории, за които хората все още не се бяха досетили. Дали използваха звукови вълни? Или светлинни? Дали имаше други вълни, за чието съществуване хората все още не знаеха? Тя се изкикоти в тъмнината и целуна нежно твърдите гърди на Дейдж.

— Какво? — излая той в телефона си, а едната му силна ръка се плъзна под завивката, за да обгърне дупето й. Той се напрегна. — Среща в голямата конферентна зала след десет минути. Обади се на Джордан и Кейлъб. — Той затвори телефона и я претърколи по гръб, покривайки я с горещото си тяло.

Тя отметна назад косата, която падаше около лицето му.

— Какво има? — Желание пламна в тялото й, когато той притисна ерекцията си между бедрата й. Тя облиза устни в очакване.

Очите му пламнаха при тази гледка.

— Талън е открил пророк Гайлс. — Дейдж сведе глава, прокара нежни целувки по челюстта й и, въздишайки, спря, ставайки от леглото.

Ема седна.

— Къде? — Нима пак отиваха да се бият? Тя пое дълбоко дъх, напомняйки си, че кралят знае как да се бие. Трябваше да се научи да се доверява на уменията му точно толкова, колкото и той трябваше да се научи да се доверява на нейните. Пътят бе двупосочен.

— Невада — Дейдж намъкна черни панталони и тъмна тениска. — Екипът тръгва след тридесет минути.

Страх скова гръбнака й.

— Трябва ли да ходиш?

— Да. — Той сложи слушалка на ухото си и се наведе да целуне устните й, преди да се отдръпне и да отметне настрани косата от лицето й. Погледът му потърси нейния. Гледайки я за миг, той най-после въздъхна.

— Беше права, имам нужда от битките, за да се фокусирам и да избягам за миг от дипломатическите си задължения. Не го правя само за да затвърдя лидерската си позиция. — Неудобство премина през лицето му и той потърка брадичката си. Поемайки си дълбоко дъх, той въздъхна. — Харесва ми и имам нужда от това.

Уязвимостта очевидно бе нова емоция за краля и той никак не я харесваше. Но все пак се бе отворил пред нея. Беше й казал истината и й се беше доверил.

Задоволство премина през сърцето й. Можеше да се обзаложи, че е единствената жена, пред която Дейдж някога е свалял гарда си.

— Оценявам това, че ми се довери и ми каза истината. — Всичко в нея омекна. Може би имаха шанс. Кралят бе склонен да отстъпи.

Той кимна.

— Имам ти доверие, любов. Повече, отколкото може да си представиш.

— И аз ти имам доверие. — Тя се обърна и целуна дланта му. Той си струваше всички рискове.

Погледът му пламна.

— Ще се върна жив и здрав и ще продължим оттам, откъдето спираме.

— Обещаваш ли?

Усмивката му сгря кожата й.

— Обещавам. — Той пресече стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

Ема се сгуши обратно в завивките, позволявайки на аромата на сандалово дърво и мощ да успокоят страховете й. Той щеше да бъде добре. Тренираше, беше силен и братята му бяха с него. Кралят щеше да се завърне. Маркерът на рамото й започна да тупти и присъствието му бе непрестанно напомняне за връзката й с Дейдж.

И все пак не можеше да заспи. Изминаха минути. След това час. Може би трябваше да стане и да се залови за работа. Сядайки, тя отметна завивките, измъкна се от леглото и облече избелели дънки и пуловер.

Тъкмо бе завързала косата на тила си, когато от дневната се чу звук. Завъртайки глава, тя се заслуша, преди да забърза към вратата и да възкликне. Кара се беше облегната на вратата, облечена с огромна тениска, лицето й бе бледо, а очите, разширени от болка.

— Ема. — Пръстите й бяха побелели там, където стискаше вратата, а босите й крака бяха заровени в килима.

Ема се хвърли напред, за да хване сестра си, когато Кара залитна.

— Кар? Какво има? — Паниката я изпълни и тя трябваше да се принуди да остане спокойна.

Кара примигна, притискайки ръка към корема си.

— Боли ме. Толкова много. — Тя си пое дъх. — Оправи това, Ем.

Ема се върна за миг в миналото, където четиригодишната Кара й казваше същото, след като бе ужилена от пчела. Сега й даде същият отговор, както и тогава.

— Ще го оправя, Кара. — Тя дръпна сестра си в стаята, настанявайки я на дивана, където коленичи, загледана в сините очи, изпълнени с агония. — Кажи ми какво те боли.

Сълзи изпълниха очите на Кара.

— Нещо не е наред. Бебето… — Тя прехапа устни и пребледня още повече. — Крампи. И не мога да почувствам Талън. Нещо не е наред. — Тих стон се изтръгна от устните й.

По дяволите. Дали вирусът прогресираше или някак Кара се е заразила с катализатора?

— Къде е Джейни?

Кара се задъха от болка.

— Двете с Кейти си направиха пижамено парти, за да гледат новия филм с понита.

Добре. Ема издърпа Кара от дивана.

— Трябва да отидем в лабораторията и да се обадим на Кейн.

— Кейн замина с останалите… всичките заминаха — простена Кара.

Ема завъртя сестра си и обгърна с ръце лицето й. Сълзи обляха ръцете й.

— Ние сме силни и умни. Ще оправим това.

Кара кимна, обгърна я през кръста и се насочи към вратата.

Ема й помогна да излезе в коридора и едва не се сблъска с въоръжен охранител, който беше два пъти по-грамаден от тях.

Той поклати глава.

— Оставате вътре, Ваша Светлост.

— Не! — Ема спря пред вратата. — Имаме спешен случай. Може да охраняваш лабораторията, но трябва да вървим.

Мъжът погледна загрижено към Кара и кимна рязко, натискайки бутона на слушалката си.

— Изпратете охрана в лабораторията веднага, искам пълно претърсване и по двама пазачи на всеки изход. — Той протегна ръце. — Може ли?

— Да — простена Кара, свивайки се на две.

Охранителят я вдигна нежно.

— Няма да влизаме в лабораторията, докато не приключи претърсването — каза той и се насочи през вратата, понесъл Кара, с Ема по петите му.

Пълната луна осветяваше пътя им между дърветата, докато чакълът хрущеше под краката им и ароматът на бор се носеше по лекия бриз. Те спряха в края на гората и Ема забеляза формите на няколко мъже, които оглеждаха периметъра на сградата. Светлина блясваше през прозорците, докато мъжете претърсваха всяка стая.

Няколко минути по-късно охранителят натисна слушалката си.

— Добре. — Тръгна напред. — Сградата е чиста. — Той кимна на охранителите на главния вход, които задържаха вратата отворена. — Коя стая?

— Главната чиста лаборатория. — Ема се втурна напред, а сандалите й тропаха по покрития с плочки под. Тя бързо въведе кода си и продължи напред почти тичайки през останалите чисти стаи и душовете.

Охранителят премина в ултравиолетовата стая, а гласът му отекна в стените.

— Сигурна ли сте, Ваше Величество?

Ема продължи напред, въвеждайки кода си на екрана на стената.

— Да. Няма нужда от други протоколи за безопасност. — Кара вече бе в опасност. Какво друго би могло да се случи? Най-после тя отвори вратата и посочи към една от масите за прегледи. — Сложи я тук.

Охранителят положи нежно Кара на масата, която веднага се сви настрани. Той се намръщи.

— Имате ли още нужда от мен?

— Не — Ема включи компютърната система, — благодаря ти.

— Разбира се. Искам отново да огледам периметъра. Обадете ми се, ако потрябвам. — Той се завъртя на пети и излезе от стаята, а вакуумната врата се затвори след него.

Кара простена тихо откъм леглото.

— Не мога да достигна до Талън. И това боли.

Ема грабна спринцовка и забърза към сестра си, за да й вземе кръв.

— Дай ми само миг, за да разбера какво се случва.

Тя отнесе пробата до машината и започна тестовете. Пръстите й тропаха нетърпеливо по време на тридесетте секунди, нужни за теста. Тя сграбчи хартията от принтера, прочете написаното и страх скова сърцето и душата й. Прикривайки реакцията си, тя се обърна.

— Какво? — Кара се бореше да седне в леглото, притискайки ръка към корема си.

— В кръвта ти засичам протеин, който е уникален и принадлежи на катализатора.

— Как? — проплака Кара и чиста паника изпълни малкото пространство. — Как са се добрали до мен?

Ема сви рамене.

— Сега не е времето да мислим за това. Точно сега трябва да спрем прогресията. — О, господи! Бебето.

Осъзнаването се стовари върху Кара и тя се изправи, а устните й побеляха.

— Това ще ме превърне по-бързо в човек.

— Да.

— Обикновен човек не може да износи вампирско бебе. — Страхът се четеше във всяка нейна дума.

— Не го знаем със сигурност. — Ема се обърна към компютъра и започна да пише нещо с бързи движения.

— Двамата с Кейн можете да спрете действието на катализатора, нали? — Сълзи се стичаха по лицето на Кара, а ръцете трепереха в скута й.

— Донякъде. Но мислим, че е нужна някакъв вид магия, за да проработи. — Облекчение изпълни Ема, щом лицето на Мойра се появи на големия екран.

— Здравей. — Вещицата беше облечена в бойни дрехи, а на кръста й висеше меч. — Повикаха ме от тренировъчния плац. При вас не е ли посред нощ?

— Да. — Ема се изправи. — Нуждаем се от помощта ти. Заразили са Кара с катализатора и се тревожим за бебето.

Смарагдовите очи на Мойра блеснаха разтревожено.

— Бебе? Оу!

Тази една-единствена сричка казваше много. Бебето нямаше да оцелее в човешко тяло.

— Измисли ли някаква магия?

Мойра свали защитния нагръдник.

— Донякъде. Все още не е готова. — Тя свали бейзболната си шапка и червените къдрици се спуснаха по раменете й. — Да знаеш, че магия от такова ниво нарушава няколко от законите.

— Не ми дреме за законите. — Кара се залюля на краката си, след като слезе от леглото. — Магията трябва да е готова. Мога да усетя как бебето се изплъзва. Трябва да го направим още сега.

— По-късно ще се оправям със закона. — Очите на Мойра се разшириха и тя заекна: — И-имаш ли провизиите, които казах на Кейн да купи?

Ема се огледа разтревожено наоколо, докато не видя голяма кутия под бюрото. Измъкна я и отвори капака.

— Да.

Мойра кимна.

— Имате ли съединението, което разработихте с Кейн, за да може да й се инжектира?

— Да.

— Добре. Кара, легни на кушетката. Ема, извади трите бели свещи, сложи една до главата й, а другите две до краката й. — Мойра започна да рови в купчина документи. — Ти ще трябва да направиш магията, защото аз не съм там.

Тя вярваше ли в магията? Ема грабна свещите и хукна да сложи една на рафта над главата на Кара и две на масата до краката й. Бързо претърсване на шкафовете и тя намери кибрит, с който запали свещите. Във въздуха се разнесе мек аромат на ванилия.

— Имаш ли купа? — Мойра се приближи до екрана.

Ема грабна голяма мензура и се стегна, когато Кара простена тихо от болка.

— Това става ли?

Мойра сви рамене.

— Достатъчно близо е. Сега отрежи част от косата на Кара и я сложи в купата.

От косата й? Сериозно? Ема намери ножица и отряза една дълга къдрица. Навеждайки се, тя целуна сестра си по челото.

— Всичко ще е наред, Кар, обещавам ти. — Тя сложи къдрицата в стъклената мензура. — Сега какво?

— Намери стръкчето лавандула и стрий парченцата, след това добави семето от златник. — Мойра отметна къдриците от лицето си, което бе доста пребледняло.

Ема разрови кутията, четейки надписите по найлоновите торбички, докато намери лавандулата. Стри я, преди да отвори торбичката със семената и да сипе от тях в мензурата.

— Добре.

— Сега добави към сместа смирна и сушен дъбравник.

Билките отидоха при останалите и Ема ги разбърка с лъжица.

— Сега какво?

Мойра пристъпи настрани и се чу как пише по клавиатурата.

— Току-що ти изпратих магията. Ще трябва да изречеш думите, когато всичко е готово.

Компютърът на Ема избръмча, тя отвори имейла и натисна няколко клавиша, за да го принтира. След това каза бърза молитва Мойра да знае какво прави.

Вещицата въздъхна.

— Добре. Имаш ли готова доза от сместа ви?

— Само секунда. — Ема хукна покрай масите към малкия хладилник, изпълнена със съмнения. Все още не я бяха тествали върху никого. Тя грабна малката стъкленица и затвори вратата, обръщайки се отново към Кара.

Кара й се усмихна разтреперана.

— Искам да го направя, Ем.

— Но все още не е изпробвано. Не знаем…

— Няма значение. — Кара сложи ръка на корема си. — Той ще умре, ако не направим нещо.

Ема кимна и се обърна към екрана.

— Взех я. — Господи! Това трябваше да проработи.

Мойра погледна стъкленицата и после лицето на Ема.

— Запали сместа в мензурата, след това прободи пръста на Кара с игла. Трябва да добавиш точно три капки кръв в сместа.

Кръв? Какво правеше тя, за бога?

— Значи сместа ще проработи само веднъж с определена кръв?

Мойра поклати глава.

— Дори не съм напълно сигурна, че ще проработи, Ема.

— Аз съм сигурна, че ще проработи. — Ако вярваше в магии, сега бе точният момент да го докаже. Ема запали малка горелка и огъня оживя. Тя наведе пламъка към сместа, която започна да гори. След това взе игла и убоде пръста на Кара, държейки ръката й над димящата смес. Една, две, три капки кръв се прибавиха към горящите билки. От мензурата започна да излиза лилав странен дим, който се понесе из стаята.

— Добре, Ема. Сега ме слушай. Самите думи на магията не са от значение. Важното тук е да повярваш. Да визуализираш енергията, която се завихря и да промениш самата материя на катализатора. Всичко е наука. Избери квантовата физика. Или теорията на струните. Или теорията на хаоса. Вложи тази теория, в която вярваш. Използвай вътрешните си умения, за да накараш енергията да прави това, което искаш.

Ема си пое дълбоко дъх, умът й се бореше да изрови малкото, което знаеше за квантовата физика.

— Добре.

— Добре. Сега задръж стъкленицата над мензурата и кажи заклинанието. — Очите на Мойра потъмняха, ставайки почти черни. — Аз ще казвам наум думите заедно с теб и ще изпратя цялата си сила към теб.

Ема кимна и сложи мензурата на масата до Кара, след което взе стъкленицата в едната си ръка и заклинанието в другата. Тя насочи поглед към Кара.

— Сигурна ли си?

— Да. — Очите на Кара бяха едновременно пълни със страх и надежда.

Ема пое дълбоко дъх и започна да чете.

С огън, билки и кръв,

търся да развържа неестествена връзка,

да използвам свещите като енергия,

за да освободя този изкуствен вирус.

Свещите трепнаха, и макар и невъзможно, в притихналата лаборатория се появи лек бриз, който започна да се завихря. Ема потрепери, косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Тя си представи как кълбо от енергия изригва от колбата за тестове, разтягайки атоми и молекули. Косата й се накъдри от статичното електричество, което запращя под кожата й, и топлината в нея запулсира в древен ритъм, чувствайки се като у дома си. Тя пусна листа и вдигна глава, очите й бяха широко отворени, а мощта се плъзгаше през костите й. Тя почувства думите в самата си душа и те дойдоха от нея.

Разум, наука и хаос,

разкъсайте връзките на катализатора,

позволете на вируса да бъде свободен.

Това е моята воля и така ще стане.

Въздухът изпращя и електрически искри проблеснаха из стаята. Сместа в стъкленицата започна да ври, преливайки от синьо в зелено с бели искри. Свещите трепнаха и пламъкът им изгасна. Ема се обърна с разширени очи към Кара.

Кара седна.

— Дай ми сместа.

Мъгла изпълни ума на Ема и й се наложи да се бори, за да се съвземе. Тя подаде стъкленицата на Кара, която отметна бързо глава назад и изпи цветната течност. Ярка червенина изби от линията на косата й, спускайки се по лицето и шията й.

— Кара? — Краката на Ема бяха като вкопани в пода.

— Вкусно. — Очите на Кара се извъртяха и тя се срина назад на кушетката, изпаднала в безсъзнание.

— Да не би тя да каза „вкусно“? — попита Мойра, притискайки треперещата си ръка към челото си.

— Да. — Ема погледна разтревожено към сестра си.

— Със свещите, билките и всичко останало тук мирише на… — Паника се плъзна през кръвта й, замествайки силата. — О, господи!

— Ема? — Мойра направи крачка към камерата. — На какво мирише стаята?

Ема погледна към Мойра.

— На лалета.

Тя изпрати към Дейдж отчаян зов за помощ. С лек вик, Ема се хвърли към изпадналата си в безсъзнание сестра.