Ребека Занети
Пленен (21)

Глава 21

— Това е просто нелепо — промърмори Ема, търсейки под огромното дъбово бюро точната папка. Намери я в импровизираната картонена система за хартия и се изправи, а студът в малката лаборатория я накара да потръпне. — Искам да проуча върколака, Кейн. — Понякога рискът бе наложителен компонент при научните изследвания. Всякакви обещания, дадени по време на секс, нямаше да се броят. А и колко опасен можеше да бъде върколакът, така или иначе?

Кейн изгрухтя в отговор, докато гледаше нещо под микроскопа си.

— Това грухтене знак на съгласие ли беше? — Ема отвори папката, скърцайки със зъби от раздразнение и чудейки се дали трябва да купят климатик. Ароматът на белина и хартия я накара да сдържи кихавица.

— Не. — Кейн вдигна глава. — Кралят изрично даде заповеди за това, Ем. Предлагам ти поне този път да го послушаш.

— Адски ми писна да получавам заповеди от братята Кеърс. — Беше минала почти седмица, откакто Дейдж я изнуди да обещае, че ще бъде внимателна. Трябваше да проучи върколака. Всичко, което знаеше за него досега, беше, че се храни със сурово месо и иска да убие всеки, който се доближи до него. — Би трябвало да има начин да проследим горкото същество до господаря му. Все някак.

Кейн надраска нещо в тефтера си и се обърна към Ема.

— Съединението Б-72 се закача много добре към втората доза от вируса. Но нещо липсва.

Беше забелязала това в Кейн. Той успяваше с лекота да избегне теми, за които не искаше да говори. Като тази за върколака. И дизайнерските обувки. Ема въздъхна, сядайки на въртящия се стол.

— Да, съединението атакува протеина, но като добавим лечението, нищо не се случва. Има нещо, което обвързва вируса с ДНК-то. — За миг я изпълни съжаление за уволнените докторанти. Имаше нужда от всеки изследовател, без значение човек или не.

Остро писукане обяви входящо повикване на един от мониторите на стената. Екранът трепна и на него се пови жена. Ема погледна Кейн с ъгъла на окото си, искайки й се да си бе сложила червило. Бързо бутване на стола я отведе достатъчно близо до него, че да го ритне по пищяла. Хубаво, че днес носеше сладурските си обувки с високи токчета.

Той й хвърли раздразнен поглед и отстъпи настрани далеч от обхвата й, но все още в обсега на камерата.

— Я виж ти. Здравей, Кейн. — Очите на Симон блеснаха и тя присви рубиненочервените си устни.

— Здрасти, Симон. — Кейн прочисти гърлото си. — Може да имаме нужда от магическа помощ, затова реших да ти се обадя.

На Ема й се прииска да хвърли нещо по тъпата му глава.

— Вече намерихме помощ — промърмори тя тихо. Бързо завъртане и тя го изрита отново.

Кейн скочи и кимна.

— Свързахме се с братовчедка ти Мойра, но исках да имаме няколко варианта. — Движейки се предпазливо, той застана зад стола на Ема, хвана облегалката и я задържа на място с камерата пред тях. Задник.

Симон отметна глава и се засмя с дрезгав секси глас, чието място бе в някой задимен бар.

— Малката Мойра, а? Е, слуховете разказват, че се е справила добре при последните си тренировки… за новоизпечена вещица, имам предвид.

Ема стисна зъби.

— Тя е позната като една от най-добрите. Седмата дъщеря на седмата дъщеря, и така нататък. — Искаше й се да знае някоя магия, която да даде на Симон огромна брадавица на носа. Ако вярваше в магиите, разбира се.

Очите на Симон потъмняха.

— И все пак няма място в Сбора на Деветимата, нали?

— Какво е Сборът на Деветимата? — Ема погледна през рамо към Кейн.

Той прочисти гърлото си.

— Деветимата са управляващото тяло на всички сборища. Само най-могъщите вещици биват номинирани. Симон е негов член от сто години. — Повдигнатите му вежди обещаваха отмъщение за ритника.

Дали щеше да бъде прекалено детинско Ема да извърти очи? Вероятно.

— Сигурна съм, че Мойра ще заеме полагаемото й се място. — По някаква причина Ема се чувстваше длъжна да защити сестра си по брак. Или сестра по половинка. Или каквато е там терминологията. — По-добре ми дай някой учен — прошепна тя на Кейн.

Симон въздъхна.

— Какво ти трябва, Кейн?

— Чу ли за Вирус-27? — Той бутна стола на Ема напред, местейки и двама им по-близо до екрана.

— Разбира се. Макар че вероятно трябва да организирате нещата така, че информацията да идва директно от Реалм. — Симон се наведе, започвайки да въвежда нещо на клавиатурата, разкривайки огромните си гърди. — Слухове и догадки са приемливи по време на мирните времена, но сега сме във война.

— Права си — Кейн кимна. — Мислим, че има магически компонент във вируса.

Симон се намръщи.

— Как така?

— Вирусът е прекалено силен, за да няма добавено нещо повече — каза той. Той държеше твърдо облегалката на стола, за да не може Ема да се обърне… и да го ритне отново.

Твърди черни очи се фокусираха върху Ема.

— Може би ви трябват по-добри учени.

Кейн въздъхна.

— Ако ти изпратим информацията, ще й хвърлиш ли един поглед?

— Разбира се. — Белите й зъби блеснаха в пародия на усмивка. — Бих направила всичко за член на семейство Кеърс. Всъщност, вярвам, че вече съм го направила. — Гласът й бе тихо мъркане към края на изречението.

Кейн простена тихо.

— Благодаря, Симон.

Вещицата прочисти гърлото си.

— Ъм, не знам как точно да го кажа, но има предприети стъпки за премахване на семейство Кеърс от управлението на Реалм.

Кейн застина.

— Нима? — Гласът му стана толкова нисък и мек, че Ема се усмихна. Тези мъже Кеърс. Гадни копелета от край до край.

Симон вдигна ръце пред себе си.

— Да. Просто докладвам, Кейн. Аз подкрепям семейството ви. — Тя отпусна ръце. — Но се носят слухове, че работите с хора… хора, които имат достъп до ДНК-профилите на вампирите.

— Кой повдига обвиненията, Симон?

Погледът й потъмня.

— Не знам. Чух само слухове.

Кейн въздъхна.

— Слуховете са неоснователни. Никой от хората няма достъп до нещо, свързано с Реалм. Имаш думата ми за това.

Симон кимна.

— Разбирам.

— Добре. Скоро ще се чуем пак. Довиждане. — Той прекъсна връзката и в стаята настана тишина. — Съжалявам. Реших, че всяка помощ може да е от полза. — Той бутна стола на Ема напред и го завъртя, за да застане лице в лице с нея. — Ритни ме още веднъж и ще съжаляваш.

Обувката й го ритна шумно по пищяла. Тя повдигна вежди.

— И?

Усмивката му бе широка и достигна до очите му.

— Не казах кога, малка сестричке.

Ема преглътна и кимна.

— Добре. Могат ли да свалят Дейдж от трона?

Кейн въздъхна.

— Да. Но процесът е почти невъзможен и няма абсолютно никакъв начин това да стане по време на война.

Страх се плъзна надолу по гръбнака й.

— Какъв е процесът.

— Няма значение. За сега най-голямата ни тревога е вируса.

Тя си отбеляза да попита Дейдж за това по-късно.

— Добре. Сега нека се обадим на Мойра.

* * *

В другия край на света Мойра крачеше пред камерата, чудейки се защо, по дяволите, се бавят толкова много. Имаше лошо предчувствие за вируса и трябваше да говори с Кейн и Ема.

Тя погледна към комуникационната стая, намираща се в мазето на огромния замък. Оборудването бе много по-модерно от това в колежа и баща й изглеждаше много доволен, когато изяви желание да го използва. Ботушите й тропаха по циментовия под и звукът отекваше в стените. Беше изгонила всички навън. На кого би могла да се довери?

Екранът примигна и тя се намръщи, виждайки идентификатора на повикването. С тежка въздишка натисна няколко бутона, чакайки жената на другия край на линията да приеме форма.

— Братовчедке Симон. Колко е хубаво да те видя. — Лъжата едва не заседна в гърлото й.

Симон се усмихна. Винаги опасна гледка.

— Хубав ден, братовчедке Мойра.

— Благодаря. Как ме откри?

Симон се засмя.

— Попитах майка ти.

Майка й служеше на Сбора също като Симон. Мойра едва прикри гримасата си.

— Какво мога да направя за теб? — Освен да се върне назад във времето, за да не бъде родена седмата дъщеря на седмата дъщеря. Симон може и да бе една от Сбора на Деветимата, но силите й никога нямаше дори да се доближат до тези, които щеше да има Мойра, след като развие напълно потенциала си. Факт, който по-възрастната вещица знаеше много добре.

Черните й очи блеснаха.

— Колко мило, че попита. Семейство Кеърс се свърза с мен по въпрос, касаещ магия и някакъв глупав вирус, а Кейн спомена, че е говорил с теб.

— Да. — Раздразнението измести логиката. Разбира се, второ мнение винаги се изискваше, когато си имаха работа с наука. Същото бе и при магията.

Симон изви едната си вежда.

— Какво откри? Мислиш ли, че е възможно да има замесена магия?

Мойра кимна.

— Всичко е възможно. Но не знам. — Не беше истина. Знаеше. Но нещо извратено вътре в нея я караше да иска тя да е тази, която ще помогне на Реалм. Ако й дадеше възможност, Симон щеше да си присвои всички заслуги. Нека двуличната вещица сама стигне до заключенията си. — Сигурна съм, че Кейн ти е изпратил същата информация. Ще оценя, ако се свържеш с мен, след като получиш документацията. — Сега на Симон щеше да й се наложи да се откъсне от пазаруването, партитата и преструвките, че управлява Сбора. — Разбира се, ако има замесена магия, Сборът на Деветимата ще се нуждае от пълната информация. — За да могат да тръгнат след виновника. И „Не наранявай“ бе фраза с огромно значение за Сбора.

Очите на Симон потъмняха отново.

— Е, ако имаш нужда от помощ, аз, разбира се, с радост ще ти услужа. Значи спря да се криеш от семейство Кеърс, а? — Гласът й се снижи до леко мъркане. — Как е половинката ти?

Усмивката, която Мойра принуди лицето си да изобрази, буквално болеше.

— Конн е добре и напълно разбира, че работех върху уменията си… а не съм бягала. — Тя се премести по-близо до камерата. — Разбирам, ако предпочетеш да не комуникираш със семейство Кеърс. След като ти и кралят не се разбирате много добре. — Достойно за съжаление, и все пак ударът й донесе голямо задоволство.

Усмивката на Симон бе като на ягуар, готвещ се за атака.

— Ами, да. Срещнах сегашният интерес на краля. Няма да издържат дълго.

Неканена симпатия се надигна в Мойра. Тя въздъхна.

— Дейдж се е обвързал, Симон. Съжалявам.

И за момента наистина бе така.

Симон пребледня и истински пламък блесна в странните й очи, преди да прикрие реакцията си.

— Разбирам. Боя се, че това е решение, за което със сигурност ще съжалява. — Тя се наведе, натискайки по клавиатурата си. — Както винаги беше удоволствие, братовчедке. — Екранът почерня.

Горката Симон. Жената беше истинска кучка, но чувствата й към краля бяха истински.

Шумно пиукане обяви нов разговор и Мойра въведе кодовете.

Пред нея се появи Ема.

— Здрасти, Мойра.

— Ема. — Мойра се приближи до камерата. — Говорих със Симон, тя също разглежда материалите, които си й пратила.

Ема извъртя очи.

— Не съм се свързвала с нея. А Кейн. Бих предпочела да ми извадят бъбрека с нож за масло, преди да работя с тази жена. — Силна руменина обагри скулите на кралицата — Ъх. Ами… Извинявай. Разбрах, че ти е братовчедка.

— Не сме близки. — Мойра направи гримаса, която само другата жена би разбрала. — Повярвай ми.

Ема кимна.

— Вярвам ти. Е, какво мислиш за вируса?

Мойра си пое дълбоко дъх.

— Разгледах материалите и вярвам, че някой е направил енергийно променяща магия, която позволява на катализатора да забърза прогресията на вируса. — Макар че защо някоя вещица би направила нещо подобно, бе извън разбиранията й.

Ема се облегна назад в стола си.

— Работила си над катализатора?

— Да. Идентифицирах обвързваща магия в катализатора, но не мога все още да разгадая реалната магия, която е използвана във вируса. — Мойра зарови в куп документи. — Мога да създам магия, която да противостои на енергията от катализатора, но все още ще ти трябва научно синтезирано лекарство, което да пребори останалите компоненти.

— Мислим, че сме близо до пробив — каза Кейн. — Или поне се надяваме. Все още не сме напълно сигурни. — Той стрелна Ема с поглед. — И дори не си помисляй да ме риташ отново.

Мойра се усмихна.

— Не бих могла да чакам, ако Кеърс има нужда от ритник. — Ако питаха нея, всички те имаха нужда от един. Тя погледна любопитно към кралицата.

Ема поклати глава.

— Направих най-доброто, което можах. Е, сега какво да правим с вируса?

Мойра се фокусира върху новата си приятелка, която бе в другия край на света.

— Дай ми малко време, докато измисля магия, която няма да рикошира обратно към нас. — Проклятие. Колко ли от законите на Сбора щеше да наруши, създавайки магия с подобни пропорции? Би трябвало да поиска позволение, но точно сега си имаше достатъчно проблеми. — Заразените добре ли са?

Ема поклати глава.

— С прогресирането на вируса стават все по-зле.

Страх изпълни Мойра. Имаше нужда от време, за да направи всичко по правилния начин. Леко парене се появи на мястото на маркера й и тя изпъна рамене, когато още двама от братята Кеърс се появиха на екрана.

— Далтийн — каза Конн, поглеждайки към нея.

— Коннлин. — Гласът й стана леко задъхан. Той изглеждаше добре. Висок, едър, със здрава челюст и дълга кестенява коса. Беше станал по-грамаден, откакто го бе видяла за последно. Никой мъж не бива да има толкова бистри очи. — Продължаваме да използваме този прякор, а?

Той сви рамене.

— Спри да се държиш като нахално хлапе и ще намеря друго име, с което да те наричам. — Погледът му стана толкова горещ, че кожата й пламна. — Доколкото си спомням, харесваше сладък безсмислен шепот.

Сладкият безсмислен шепот на дълбокия му глас я беше накарал да вдигне прекалено бързо полите си за този вампир. Първият и единственият път, в който бе била с мъж. Горещина лумна в стомаха й и само чистата ирландска упоритост й попречи да не се привие на две. Погледът й се насочи към воина, стоящ рамо до рамо с половинката й.

— Кралю.

— Здравей, Мойра. — Дейдж й се усмихна, а в сериозните му очи блестеше веселие.

Конн се раздвижи.

— Имам нужда от стаята. — Той държеше погледа си прикован към нея. Стаята се изпразни бързо, а Дейдж затвори вратата на излизане.

— Чувстваме се малко драматични, а? — Мойра вирна брадичка. Проклятие, маркерът на ханша й бе прекалено близо до женствеността й, за да й е комфортно.

— Приключих с чакането.

Тя знаеше, че този ден ще дойде. Пеперуди запърхаха в стомаха й, а сърцето й заби лудо.

— Само да стъпиш на моя континент, Коннлин, и това ще бъде война.

— Ще се скриеш за воините ви ли, Далтийн? Мислех, че си по-храбра. — Той направи още една крачка, приближавайки се към камерата, и тя едва успя да се сдържи да не отстъпи назад.

Гневът се надигна в нея като вълните на Северния океан.

— Не. Нямам нужда от войници, Конн.

— Ах! — Обещание се четеше в опасните му вампирски очи. — Война между нас двамата тогава. — Лека усмивка се разстла по лицето му, по-страшна от всеки боен вик.

Тя се съсредоточи, извличайки мощ дълбоко от вътрешността си.

— Приближи се до Нордкасъл и ще те превърна в крастава жаба. — Добре, вероятно нямаше. Но без съмнение щеше да му нанесе наранявания.

Усмивката му дори не трепна.

— Дадох ти сто години да тренираш за това, за което си създадена да правиш. За това, което проклетият договор изискваше. — Бащата на Мойра бе поискал един век свобода за нея и бе изискал подписа на Конн и Дейдж, за да предотвратят обявяването на война. Двамата Кеърс бяха подписали едва когато Мойра им потвърди, че има нужда от това време. — Ти приключи. Както и аз. — Той се приближи още повече и за миг въздухът завибрира от мощта му.

Отмятайки глава, тя въздъхна спокойно.

— За това, за което съм създадена да правя? Не. За това, за което съм създадена да бъда. — Цял век той не бе отделил дори една мисъл за нея. Нямаше никакъв начин да прекоси света само за да топли леглото му.

Решителност се изписа на лицето му и стегна челюстта му.

— Грешиш. Вещерството е твоята работа, това, което си създадена да правиш. А за това коя си… ти си създадена да бъдеш моя. Примири се още сега със съдбата си.

— Така ли мислиш? — Силен порив на вятър се обви около шията й. По дяволите. Налагаше се да контролира емоциите си. — Нямаш идея какво мога да правя. Какво би могла да направи правилната магия… — Огън блесна в очите на Конн и за момент тя забрави посоката на мислите си. Горещина изригна от екрана, карайки кръвта да заври във вените й. От него.

Гласът му стана тих и заплашителен, карайки кожата й да настръхне от осъзнаването.

— Мислиш да премахнеш маркера ми ли, сеадсъч?

Любима. Беше го научила на тази дума в онази единствена нощ.

— Да. — Опитваше се да премахне маркера от няколко десетилетия без особен успех. — Една нощ преди сто години няма да диктува бъдещето ми, Кеърс. — Макар че каква нощ бе само. Тя все още сънуваше твърдото му тяло, притискащо се в нейното.

— Как пък не, по дяволите. — Сребърни искри блеснаха в смарагдовите му очи. Бяха се превърнали в течна лунна светлина в нощта, в която я бе взел. Няколко пъти. — Провидението направи своя избор, Мойра. Подготви се. Защото и аз направих своя.

Екранът почерня.

Простотии. Мойра грабна най-близката купчина документи. Първо щеше да се разправи с вируса. А след това щеше да изтрие маркера на Коннлин от плътта си. Завинаги.