Ребека Занети
Пленен (27)

Глава 27

Конн скръсти ръце, облягайки се на гладката каменна стена в конферентната зала, с Джордан до себе си. Докато кралят обичаше да е под земята, Конн го мразеше. Той смяташе, че врагът няма да дойде толкова дълбоко в земните недра, а беше от мъжете, които обичаха да се бият лице в лице. Нуждата да удари някой бе толкова силна, че той стисна юмрука си.

Пред тях Джейс стоеше пред три камери с тъмна хартия, закриваща скалите зад него за камуфлаж. Щабът им в планините в Колорадо трябваше да остане тайна… трябваше да е тяхното безопасно убежище.

Джейс прочисти гърлото си, продължавайки с пресконференцията си, при липсата на по-подходяща дума.

— Затова Реалм ще се справи с този проблем. Докато това се случи, кралското семейство остава под закрила.

Зад камерата Чалтън стоеше зад конзола, която приличаше на притежание на Космическия център „НАСА“. Той натискаше разни бутони, а лицето му бе концентрирано върху друг екран. На него се виждаше Вивиан Норткът, лидерът на Сбора на Деветимата.

Тъмни очи гледаха от лице, което все още бе доста красиво.

— Къде е кралят?

— Той има работа, за която в момента се грижи. — Дейдж и Талън се бяха заключили във военната зала, за да съставят стратегията си. Изтощена усмивка повдигна устните на Джейс. — Засега ще трябва да се задоволите с мен.

Конн опита да скрие собствената си усмивка. Джейс бе облечен с военните си дрехи… нищо лъскаво, нищо официално. Мълчаливо послание, че са във война. Добре изиграно.

Вещицата прочисти гърлото си.

— Има слухове, че кралят… ами че си е загубил ума.

Джейс се засмя, пълен с чар.

— Вивиан. Знаеш много добре, че не бива да се вярва на слухове. — Той се приближи до камерата. — Кърджаните ни нападнаха. На първо място кралят е войник, най-добрият войник. — Усмивката изчезна от лицето на Джейс и очите му блеснаха решително. — Той се погрижи за заплахата… това е работата му.

Джордан наклони глава.

— Момчето знае какво прави. Току-що показа на всеки лидер, който слуша, че няма да е разумно се изправят пред гнева на краля.

Конн кимна.

Мъжко лице прие форма пред една от камерите. Деланд, лидерът на шифтърски клан от Русия.

— Ами вирусът, за който чуваме? Заразяването с него наистина ли превръща шифтърите във върколаци?

Джейс поклати глава.

— Не и на този етап, макар да съм сигурен, че Кърджанските учени работят така усилено, както и нашите. Мога да ви уверя, че нашите хора са се заели сериозно с проблема.

— Разбирам. А какво ще кажете за слуховете, че човешки учени имат достъп до вампирско ДНК? Че на човешките учени им е позволено да работят с ДНК-то на всички раси? — попита Деланд.

— Абсолютно това не е истина. — Джейс направи още една крачка към камерата. — Кралят не е позволил на нито един човек да научи за нас или да има достъп до ДНК-то ни. Слуховете са неоснователни и напълно неверни.

Конн вдиша през носа си, а умът му се насочи към проблема. Някой определено разнасяше слухове с намерението да свали краля. Трябваше да открие кой е и да се погрижи за него. Завинаги.

Телефонът на Конн иззвъня и щом видя номера, той се извини и излезе в коридора. Влизайки в един от малките офиси, той свърза телефона към компютъра и натисна няколко бутона. Усмихвайки се, каза:

— Здравей.

Мойра повдигна вежди към него, когато красивото й лице изпълни екрана.

— Какво, по дяволите, става, Коннлин?

— Какво? — Тъмни кръгове маркираха бледата кожа около смарагдовите й очи. Изпълни го раздразнение. Тя не биваше да се стресира.

Тя стисна зъби.

— Половинката на краля добре ли е? Разговаряхме, тя спомена нещо за аромат на лалета и след това… нищо — Мойра отметна една къдрица от очите си. — Чувам слухове, че кралят полудял, и сега Джейс дава някаква странна пресконференция с лидерите на Реалм.

— Поеми си дълбоко дъх, Мойра. — Нуждата да я защити бе толкова силна, че Конн седна на стола, едва въздържайки се да не хукне към Ирландия. — Ема и Кара са добре. Сградата експлодира, но те успяха да се спасят навреме. — Той изчака, докато облекчението изпълни погледа на Мойра и тя седна, скривайки лице в ръцете си, преди да продължи. — Кралят все още е с всичкия си. Бяхме нападнати и той срита малко задници. Това е. — Но това в действителност не беше. Дори не се доближаваше до истината.

Мойра не беше глупава.

— Кралят е помислил, че половинката му е мъртва?

— Да.

Тя се наведе напред, леки линии се бяха образували по обикновено безупречно гладката кожа на челото й.

— Ужасно. Вече добре ли е той?

Топлина премина през Конн. Половинката му имаше добро сърце.

— Ще се оправи. — Вероятно. Подобен гняв не можеше да изчезне така лесно. — Дейдж ще насочи всичко, което изпитва, към борбата с Кърджаните.

Мойра кимна, въздишайки леко.

— Магията проработи ли? Кара добре ли е? Имам предвид бебето добре ли е?

— Така мислим. Контракциите спряха и Кара казва, че се чувства по-добре, макар че в момента Ема й прави нови тестове. — Той прочисти гърлото си. — Сигурен съм, че щяха да ти се обадят, но сме изолирани и само някои от нас могат да получават обаждания и да звънят.

— Добре. Радвам се, че с бебето всичко е наред. — Мойра погледна надолу. — Кажи на Ема, че заклинанието изисква още много работа, преди да може да го използва отново… особено със заразени шифтъри. — Тя въздъхна. — Просто не съм сигурна, че магията е готова, нали разбираш? Дори не знам как въобще проработи при Кара.

Конн кимна.

— Да. Кейн каза, че течният антидот има нужда от още няколко теста, преди Маги да може да го вземе, въпреки че тя е доста нетърпелива.

— И аз бих била. — Нежните рамене на Мойра се изпънаха назад.

— Какви проблеми може да си навлечеш, задето сподели подобна магия, Мойра? — В момента имаха предостатъчно врагове, но ако се наложеше, щеше да свали и Сбора на Деветимата. Проклетите вещици мислеха, че всичко трябва да се държи в тайна.

— Никакви за момента. Имам предвид, Сборът не знае и ще се опитам да го държа в тайна. — Тя прокара ръка през очите си. — Е, ами, благодаря, че отговори на позвъняването ми.

Той огледа стаята зад нея.

— Защо си в замъка на баща си?

Тя сви рамене, все още отбягвайки погледа му.

— Къде другаде мога да бъда?

Сериозно? Тя искаше да играят тази игричка?

— В малката ти хубава къщичка в края на града.

Изненада премина през лицето й.

— Откъде…

— Наясно съм къде се намираш във всеки един миг, половинке. — Изчака да осъзнае думите му, изпитвайки леко разочарование, когато тя не захапа стръвта. Той се загледа в нея за миг. — Какво има, Далтийн?

Тъжна усмивка изви устните й.

— Не съм невъзпитано дете.

— Напротив. — Той се ухили. — Такова, което изглежда така, сякаш светът тежи на раменете му. Какво има? — Беше достатъчно силен, че да я защити, ако се наложи.

Тя се облегна назад и за един кратък миг уязвимостта проникна през щитовете, които бе усъвършенствала до перфектност.

— Магия. Някой я използва, за да върши злини. Да забърза вируса. Може би дори са я използвали при самия вирус. — Болката й се плъзна по собствената му кожа като остра захапка.

Ах. Магията бе в основата на всичко, което бе тя, и вреше в кръвта й. Бе напълно разбираемо половинката му да приеме лично атаката.

— Ще ги открием, Мойра. Обещавам ти. — Решителност стегна челюстта му. — Осъзнаваш, че това те поставя дори в още по-голяма опасност, нали? — Освен че бе половинка, мощта й като вещица слагаше мишена на челото й.

Огън блесна в очите й. Брадичката й се вирна нагоре. Като изявление, че може да се справи с всичко. Всичко, което получи той, бе леко кимване и шепот.

— Знам.

Всеки защитнически инстинкт, който притежаваше, ревеше в тялото му.

— Ще дойда да те взема.

Тя се поколеба, преди да му откаже, и това го увери, че трябва да го направи по-силно от всичко друго.

— Не. Имам работа, Коннлин. — Изненадващо тъмни мигли трепнаха срещу бледата й кожа.

Той се намръщи.

— Тревожиш се за възможността си да станеш една от Деветимата? — Беше чул, че процесът може да е опасен, но тя бе седмата дъщеря на седмата дъщеря. На външните лица не им бе позволено да разбират какви са правилата в Сбора на Деветимата, но изведнъж му се прииска да бе опитал по-силно да разбере света й и правилата в него.

Крехките й рамене се стегнаха, преди да вдигне поглед.

— Това не е като обикновено интервю за работа, Конн. Изисква се много повече от това просто да бъдеш обучен правилно. — Тя погледна настрани, скривайки погледа си от него.

— Какво още? — Можеше да се обзаложи, че има още нещо. Нещо, което превръщаше огнената му половинка в някой, който отказваше да срещне погледа му.

Тя сви рамене.

— Нищо. Просто сега стават прекалено много неща наведнъж.

Той пое дъх, търсейки правилните думи.

— Аз съм воин, Мойра.

Къдриците заподскачаха около лицето й, щом се обърна към него.

— И аз така съм чувала. — Веселие блесна в очите й, които бяха с цвета на най-чистото езерно дъно.

О, господи! Поне бе спряла да избягва погледа му. Смехът освободи част от напрежението.

— Ако бях Дейдж, щях да те убедя с любезност и разум, ако бях Кейн, щях да използвам чиста логика. Но не съм.

— Което значи? — Интерес и нещо друго блесна в очите й. Желание? Нужда?

— Което значи, че идвам да те взема. — Клетвата му проехтя в стаята, изпълнена с истина. Чистата истина сега бе цялата му сила.

В погледа й имаше огън, който той обожаваше да вижда. Къдриците се развяха около главата й, когато я отметна назад.

— Как пък не, по дяволите. Ако си мислиш, че свалка за една нощ ще определя живота ми, значи си побъркан.

Боже, обичаше келтският й акцент. Когато я бе взел, тя крещеше на келтски от удоволствие, нежни думи, които все още чуваше в съня си. Беше му писнало да се събужда сам. Маркерът на ръката му започна да гори.

— Ето ти причината ми. Нуждая се да бъда в теб толкова силно, че понякога си мисля, че ще полудея.

Тя преглътна и сладка руменина покри високите й скули.

Удоволствието го изпълни.

— Ето логиката ми. Провидението ни даде насока, само и единствено насока. От мига, в който те вкусих, знаех, че си моя. С помощта на провидението или не. С маркер или без. Трябва да си дадем шанса да опитаме, а няма как да го сторим, като живеем далеч един от друг, разделяни от половин свят.

Ноздрите й пламнаха и тя се изчерви още по-силно. Невероятните й очи потъмняха толкова много, че членът му стана твърд като скала.

Той се изправи, навеждайки се напред към камерата. Целият, изпълнен с решителност, с опасност.

— Това са всички причини и цялата логика, която ще получиш. От сега нататък с теб остава войника. Сега е последният ти шанс да преговаряш за условията на примирието. За условията, с които ще можеш да живееш.

Тя се изправи и, имитирайки позата му, се наведе намръщена към него.

— Или какво?

— Или ще те взема, Мойра. — Съжалението накара гласа му да стане по-нисък. — С моите условия.

Косата й настръхна леко от енергията, а кожата й едва не заблестя от мощта под нея.

— Мислиш, че можеш да ме вземеш, Коннлин?

— Да. — Той не откъсна поглед от нея, не помръдна нито милиметър. Тя заслужаваше това предупреждение. Той можеше и щеше да я вземе, ако опасността се приближеше прекалено много до нея. И щеше да я задържи, без значение дали това й харесва, или не. — Направи избора си.

Зъбите й блеснаха, когато му отправи предизвикателна усмивка.

— Ела и ме вземи.

* * *

Дейдж откри Конн във впечатляващия салон на подземния им щаб, спукващ от бой една боксова круша. Тъмните панели на стените осигуряваха прохлада и защита от земята. Индустриални светлини осветяваха помещението, окъпвайки салона в лека жълта светлина. Той завъртя рамене, а умът му бе насочен към въпроса как, по дяволите, Кърджаните бяха открили местонахождението на укритието им.

— Имам най-новите резултати от Ема. Не е заразена. — Възелът от страх, който бе носил в себе си, най-после се отпусна. Той вдигна вежди, когато брат му стовари убийствен удар върху крушата.

Конн кимна.

— Това е добра новина. — Дълбоки драскотини и вече лекуващи се прорезни рани маркираха голия му гръб от битката по-рано тази сутрин.

Дейдж въздъхна.

— Би трябвало да си починеш малко.

— Нямам нужда от почивка. — Конн изрита странично крушата, изпращайки я силно напред, а когато тя се залюля обратно към него, той я изрита ниско, съдирайки дъното й, така че пълнежа да се изсипе на пода върху матрака. — Трябва да подготвим войниците си да се бият с възрастни умели върколаци.

Дейдж предположи, че върколаците в момента са последната грижа на брат му. Можеше да се обзаложи, че малката червенокоса вещица бе докарала брат му до това състояние.

— Кейн проведе ли тестовете си?

— Да. Върколаците, които нападнаха, бяха изцяло човеци. Не шифтъри. — Ръцете на Конн се вкопчиха в горната част на крушата, късайки веригите висящи от тавана. — Може би вирусът не може да създава върколаци от шифтърите. — Той отстъпи назад, когато крушата падна на пода, търкаляйки се напред.

— Би трябвало да знаем повече до следващото пълнолуние. — Дейдж изпука костите на врата си, чудейки се дали Маги ще успее да победи върколака отново. Макар при хората третото преобразяване да ги оставяше завинаги върколаци, кой би могъл да знае как ще се отрази това на един шифтър. Предполагаше, че Кейн е прав в желанието си да изчака до следващото пълнолуние, преди да опита магията върху Маги. Ако победеше вируса за трети път, използвайки естествените си защити, имаше голям шанс той да не е достатъчно добре изработен.

— А ако се преобрази във върколак? — Конн скръсти ръце и се обърна към Дейдж. — Ще дадеш ли заповедта?

— Не. — Дейдж нямаше да заповяда на никого да убие шифтър. — Дори да се превърне във върколак, има шанс да я превърнем отново в шифтър. — Ако не се случеше, той щеше да бъде този, който да я убие. Нямаше да позволи на друг да живее с този товар.

— Разбирам. — Конн отстъпи назад от крушата. — Ако времето настъпи, моя работа е да я обезвредя.

Не и след милион години. Щяха да се справят с проблема, когато се появеше. Дейдж стегна гръбнак и погледна към брат си.

— Трябва да ти благодаря, че покриваше гърба ми. Когато аз…

— Се изгуби напълно в ума си? Когато напълно забрави за обучението си? — Пот се стичаше по силното лице на Конн, а очите му светеха с най-невероятния зелен цвят.

— Да.

Конн кимна.

— Пак заповядай.

Дейдж повдигна вежди.

— Това ли е? — Ако не друго, очакваше поне удар по лицето.

Конн сви рамене.

— Какво друго?

Да се надяваме, че разговорът на Дейдж с другите му роднини щеше да мине така добре.

— Чух, че Мойра е помогнала да спасят живота на племенника ни. — Поне засега. Дейдж взе кърпа от шкафа и я хвърли към брат си.

Конн улови дебелия памук във въздуха и избърса лицето и гърдите си.

— Така чух и аз. — Той се ухили. — Вещицата ми е добра жена, няма никакво съмнение в това.

— Да, такава е. — Дейдж присви поглед. — Само ме уведоми кога искаш да отидеш и тръгваме.

— Тръгвам утре. — Конн хвърли кърпата на близката пейка.

Дейдж застина.

— Ние тръгваме утре.

— Не! — Решителност накара Конн да стисне зъби. — Аз отивам. Ще се обадя, ако имам нужда от помощ.

Дейдж поклати глава.

— Не…

— Да! — Конн се напрегна. — Тук се случва нещо. Трябва да останеш. — Пресегна се и хвана ръката на Дейдж. — Обещавам, че ще се обадя, ако се наложи. — Пусна ръката му и тръгна да излиза от залата. — Тук имаме проблеми, затова ще се върна възможно най-скоро. Имам това странно туптене в основата на тила си…

— Аз също. — Дейдж насочи погледа си към Джейс, който влетя в стаята.

— Имам странно усещане — каза Джейс силно смръщен. — Нещо ме тормози, но не мога да го определя с точност. — Погледна унищожената боксова круша на пода, преди да свие рамене.

Кейн влезе, понесъл купчина документи в ръце, погледа му бе искрящо лилав.

— Портокаловият сок на Кара е бил заразен с катализатора. — Той подаде разпечатка на Дейдж. — Взехме всичката храна и питиета от апартамента на Талън, преди да взривим резиденцията.

— Ами моята стая? — попита Дейдж, докато четеше рапорта.

— Бутилка със сода е била заразена с вируса в хладилника ти, но никой не я е отварял. — Кейн започна да рови в документите си.

Дейдж изръмжа.

— Някой е успял да зарази нещо в личния ми апартамент? — Идеята врагът да е бил толкова близо до половинката му накара стомаха му да се свие. Дали онези проклети човеци, които бяха влезли с взлом в лабораторията, се бяха добрали и до личните му покои? Може би трябваше да ги убие.

— Да.

— Информира ли Талън за сока на Кара? — попита Дейдж.

— Да, информира ме — отвърна Талън откъм вратата, влизайки в салона с разярено изражение на лицето. Той подаде компютърна разпечатка на Дейдж. — Ето имената на всички, които са имали достъп до апартаментите ни. Семейство, приятели, стражи и хора.

Дейдж се усмихна за първи път този ден. Само пет човека на света знаеха, че той умее да чете мисли. Четирима от тях бяха тук с него. Петият бе Ема.

— Очевидно трябва да се срещнем с всеки очи в очи. — Когато откриеше предателя, щеше да откъсне главата на копелето с голи ръце. — Трябва да говорим с учените, които уволнихме.

— Държа ги под око. — Талън кимна. — Вече направих график за разпит на нашите хора. Първо ще се срещнем един по един със стражите.

— Добре. — Дейдж прочисти гърлото си. — Искам да благодаря на всички вас, че ми прикривахте гърба, когато мислих…

— И моя — каза спокойно Талън.

Кейн прокара ръка през гъстата си коса, а Джейс се размърда неловко.

— Няма проблем — казаха двамата едновременно.

Джейс се ухили.

— Обаче, мисля, че никога няма да се обвържа. Никога.

Видение изпълни ума на Дейдж, в него Джейс стоеше до олтара с жена, облечена в бяло. Воал закриваше лицето й.

— Не бъди така сигурен. — Дейдж се засмя, преди да излезе навън и да се насочи към стълбището.

Кралят бързо изгуби усмивката си, като си спомни, че някой е бил в апартамента му в резиденцията. Някой много близък до него опитваше да нарани половинката му. Мислите му се насочиха към Ема и той отвори вратите на спалнята им.

Половинката му, облечена в дънки и тъмна блуза, го чакаше, стойката й бе напрегната, а косата вързана на конска опашка. Ароматът на праскови с подправки изпълваше пространството. Той наведе глава на една страна.

— Ема?

Тя вирна брадичка.

— По-рано днес осъзнах някои неща, Дейдж.

Защо това не му звучеше никак добре? Без съмнение бе малко груб към нея в гората. Заслужаваше да му се сърди.

— Добре. — Кръвта му започна да кипи от предизвикателната й поза и от нуждата да я събори на пода. Но дипломатичната страна от него успя да го възпре. Засега.

— Не приемам заповеди от теб — заговори тя меко, очевидно искайки той да разбере точно всяка нейна дума. Погледът й се насочи към твърдата му челюст.

— Аз съм кралят, любов. Всички приемат заповеди от мен. — Само чистата сила на волята му му попречи да не се ухили. Искаше да види колко дълго тя можеше да запази това спокойствие.

— И точно там е проблемът. — Триумф изпълни удивителните й очи, когато вдигна поглед, за да срещне неговия. Най-после. — Аз съм с мъжа, не с краля. Кралят може да ми целуне задника.

Кралят имаше пълното намерение да целуне задника й… може би дори да го захапе.

— Честно казано, хич не те бива да следваш заповедите ми.

Тя възкликна, а той едва се сдържа да не се засмее.

Ема сложи ръце на ханша си.

— Просто исках да изясним това.

Половинката му беше нападателна. А това беше очевиден знак, че изпитва нужда да се отбранява. Защо? Той присви очи.

— Винаги е добра идея нещата да се изясняват. — Умът му прехвърли последните двадесет и четири часа, търсейки причина, и всичко в него застина. Лед потече във вените му. Как не го бе осъзнал по-рано? — Ема — издиша той.

Тя направи малка крачка назад, а сините й очи се разшириха.

— Какво?

Кръвта бучеше в ушите му и му бе трудно да се концентрира. Ярост, каквато не бе познавал досега, избухна в гърдите му. Ален воал падна пред погледа му.

— Знаела си.

Тя застина на място, а скулите й се покриха с лека руменина.

— Не знам за какво…

— Спри!

Той излая заповедта и целият цвят се оттегли от лицето й. Нямаше да слуша повече простотии.

— Знаела си. — Зрението му се изостри и от гърдите му се изтръгна ръмжене. — Мамка му, знаела си, че лабораторията ще избухне.

— Не и преди пролетта — прошепна тя, стисвайки ръце една в друга. — Имах видение и ароматът на лалета винаги изпълваше въздуха преди експлозията. Мислех, че ще се случи следващата пролет.

Беше решил, че е имала видение секунди преди да се случи. Но не е било така.

— Колкото дълго?

— Какво колко дълго?

— Колко дълго си знаела за експлозията?

Емоции преминаваха през лицето й, докато тя обмисляше дали да го излъже. Той я изчакваше. Най-после тя въздъхна.

— От години.

Кръвта му се загря и вените му пламнаха. Гняв изпълни тялото му. Доверие. Дори не бяха близо до това да си имат доверие. Земята потрепери предупредително. Той потисна нуждата да избухне и се фокусира върху жената пред него. Половинката му.

— Стигна прекалено далеч.

Ема изпъна гръбнак в другия край на стаята и пое дълбоко дъх, търсейки логическо обяснение, за да оправи ситуацията. Беше направила това, което трябваше да бъде сторено.

Той наведе глава настрани и гневът му се стовари върху нея.

— Успяла си да прикриеш информацията. — Очите му станаха черни. — От мен.

Собственият й темперамент надигна глава.

— Защо не? — Тя вирна брадичка. — Вече веднъж ми забрани да стъпвам в лабораторията. Не можех да позволя това да се повтори. — Фокусът на целия й живот бе да защитава Кара. Нямаше начин да спре точно сега.

Ноздрите му пламнаха.

— Аз трябваше да знам. Трябваше да предположа какво ще се случи. — Той направи крачка към нея. — Да не мислиш, че не съм забелязал? Начинът, по който очите ти се пълнят с облекчение, докато гледаш как Талън се грижи за Кара? В случай че умреш? — Дейдж направи още една крачка напред и въздухът около Ема се нагорещи. — Начинът, по който търсеше слабостите му. За всеки случай?

Тя се намръщи.

— Какъв случай?

— В случай че той я нарани и се наложи да го отстраниш.

Ема искаше да отрече, но не можеше. Кралят я разбираше много по-добре, отколкото бе очаквала.

— Не искам да нараня брат ти.

— Мислиш, че съм ядосан заради това? Сериозно ли? — Гласът на Дейдж бе дрезгав от гнева. — Бесен съм, задето не ми се довери, че ще успея да се погрижа за това. Че не ми се довери с истината.

Яростта бе разбираема. Ако някога бе вярвала, че Дейдж притежава нещо близо до човешкото поведение, той го показваше точно сега. Огън блестеше в сребърните му очи и почти кехлибарена енергия излизаше от голите му ръце. Инстинктът се надигна в нея и тя погледна към вратата. Трябваше да избяга.

— Няма да успееш. — Приведената му брадичка и едната повдигната вежда я предизвикваха да опита. Изражението й обещаваше по-силно от всички думи, че смята, че иска да я преследва.

— И ти не ми се довери — каза тя спокойно. Макар да й се искаше да хвърли нещо към твърдата му глава, инстинктите й я накараха да застине неподвижно пред звяра вътре в краля. — Разбирам гнева ти.

Той се засмя. Дълбоко, без капка хумор.

— Не разбираш абсолютно нищо. Това приключва в тази секунда.

Ема кимна, борейки се с буцата, заседнала в гърлото й, с болката в сърцето й. Сега той щеше да я напусне.

Главата му се вдигна рязко и огън пламна в безсмъртните му очи.

— Да те напусна? Мислиш, че това между нас е приключило, любов? — Гняв изпълваше всяка негова дума — Не. Всичко тепърва започва.

Той направи крачка напред и за пръв път в живота си тя не знаеше какво да каже. Мощта пред нея отне всяка логика, когато би могла да притежава.

— Не разбирам.

Очите му бяха леко притворени, а въздухът в стаята пращеше от мощта му.

— Ще разбереш.