Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Claimed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Пленен

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10152

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Прах погъделичка носа на Ема и полепна по коленете й, когато коленичи до Дейдж, докато последните лъчи на светлината проникваха в тъмната пещера. Бяха тичали почти два часа, докато стигнат до хълмовете и беглото прикритие на планините. Драскане някъде в края на малкия тунел накара Ема потръпне, но тя се опита да прогони мисълта за прилепите. И паяците. Имаше истински чудовища, за които да се тревожи.

Тя насочи вниманието си към Дейдж, който седеше до стената, а по широките му гърди се стичаха вадички кръв, които попиваха в дънките му. Той седеше неподвижно вече петнадесет минути, опитвайки да затвори раните по тялото си, но без особен успех.

Звукът от покашлянето й проехтя в малката пещера.

— Боли те, трябва да се нахраниш.

Той повдигна едната си вежда, арогантен въпреки болката.

— Да се нахраня? Гледаш прекалено много телевизия, любов.

— Не пиеш ли кръв?

— Пия. По време на екстремни ситуации като битка или секс. Но за вечеря предпочитам хубава пържола с чаша каберне. — Усмивката му се превърна в гримаса.

— Бих казала, че това е екстремна ситуация. — Ароматът на кръвта му, караше сетивата й да се напрягат. Тя може да нямаше емпатските способности на сестра си, но дори Ема можеше да почувства вибрациите от болката, която изпитваше краля. — Имаш нужда от кръв.

Той вирна брадичка, предизвикателството блестеше в опасните му очи.

— Нима?

През нея премина вълна от раздразнение.

— Да! — Макар че трябваше да я спасяват заради войната на неговите хора, той се бе изправил срещу няколко чудовища, за да я спаси, и тя нямаше как да не му отвърне със същото.

— Не е нужно да ми отвръщаш със същото. Не ми дължиш нищо. — Той затвори очи и облегна глава на стената. — И макар Кърджаните да те въвлякоха в това, използвайки лабораторията ти за изследванията си, много скоро ще разбереш, че точно тук ти е мястото.

Мамка му.

— Чуй ме, вампире, ще ми покажеш уважението, което заслужавам, и ще стоиш далеч от главата ми. — Супер. Точно това й трябваше. Мъжът, който разпалваше най-порочните й фантазии, още откакто бе тийнейджър, да чете мислите й.

Пълните му устни се извиха в усмивка.

— Извинявам се. Не съм тук на сто процента… блокирането изисква усилия.

— Пробвай.

— Обещавам, че ще опитам. — Той остана със затворени очи.

Тя се опита да се концентрира върху всичко друго, но не и върху болката на краля.

— Колко си възрастен?

— Три века и половина.

Уау!

— От колко време си крал?

— През всичките тези години, като изключим първите двадесет и пет. Родителите ни бяха убити от Кърджаните, затова аз трябваше да заема трона. — Гласът му бе станал остър от болката. — Дълги години бяхме във война, преди да подпишем пакт за мир. Той приключи миналия месец.

— Когато Кърджаните ме откриха. — Вината се спусна надолу по гръбнака на Ема. Тя бе завела чудовищата направо при Кара и Джейни, малката дъщеричка на Кара. Още две надарени жени.

— Да. — Дейдж разтегна тила си, поемайки рязко въздух. — Открили са те, докато са използвали лабораторията ти за изследванията си. — Лека усмивка изви устните му. — Сигурно си доста добра в работата си.

— Достатъчно добра да се досетя, че не работя над лек за рака. — Никога нямаше да забрави нощта, в която късно вечерта се бе върнала в лабораторията и бе открила двама Кърджани да говорят с възрастния й шеф. — Видях Кърджаните и веднага избягах. — Беше изпратила флаш драйва си на една приятелка и оттогава бягаше непрестанно.

— Ще ни е от полза, ако си спомниш всичко, което можеш, за проучванията — каза Дейдж и пребледня още по-видимо.

— Знам. — Тя се наведе напред, молейки се кървенето му да е спряло. Алена прясна кръв се стичаше по мускулестите му гърди. Татуировката му сякаш й нашепваше за тайните, които криеше, и разпалваше всички нервни окончания по кожата й. Маркерът на Кеърс. Бърз поглед към ключицата и шията му разкриха още няколко дупки от куршуми, от които се процеждаше кръв. Бяха по-малки отпреди, но въпреки това кървяха.

Това бяха първите рани от огнестрелно оръжие, които виждаше. Баща й бе стрелял по нея, докато я преследваше из гората, но никога не я бе улучвал.

— Зелената светлина от пистолетите на Кърджаните приличаше на лазер. Защо на шията ти има дупки от куршуми?

— Светлината е лазер, който се превръща в куршум, щом срещне плът.

Оръжия за раняване на безсмъртни. Един господ знае каква вреда биха нанесли на смъртен човек. Тя въздъхна.

— Мислиш ли, че Кърджаните са наблизо?

Той поклати глава, без да отваря очи.

— Не. Не усещам злото им в близост до нас. Вероятно ще сме в безопасност за няколко часа, но след това отново трябва да се преместим.

Няколко часа? По дяволите. Той й бе нужен във форма за бой.

— Ако пиеш от кръвта ми, ще се възстановиш ли по-бързо?

Клепачите му се повдигнаха, разкривайки онези уникални сребърни очи, които я преследваха в сънищата й от петнадесет години. Сега те бяха изпълнени с глад, чист и първичен.

— Да.

Ема си пое дъх. Дрезгавият тембър на гласа му помилва нервните окончания, които тя не желаеше да притежава.

— И няма да стана вампир?

Трапчинките му се появиха отново, намигайки й.

— Не. Вампирите се раждат, не се създават.

Страхът се бореше с проклетото й любопитство, докато най-накрая не прошепна:

— Добре. — Тя протегна китката си и стисна здраво очи. И зачака. Бризът извън пещерата довя вътре борови иглички и листа през малкия вход, карайки я да потръпне. Най-после тя отвори очи, поглеждайки го раздразнено.

— Какво?

Посягайки със здравата си ръка, той пъхна пръст под брадичката й и вдигна лицето й към своето, докато погледите им се срещнаха.

— Искам шията ти.

Нисък и дрезгав, гласът му изпрати топка от нужда към стомаха й. Невероятно директен.

— Ъм, ами, защо? — Умът й се рееше, докато тя се бореше с нуждата да насочи поглед към устните му. И, разбира се, изгуби борбата. Той прокара език по пълните си устни. Нуждата буквално разяждаше тялото й. Как го правеше?

Той изчака отново, докато тя се фокусира върху него, а в очите му блестеше пълна увереност, когато срещна нейните.

— Чакам да те вкуся от векове… не искам да протягаш китката си към мен и да гледаш в другата посока.

— Какво искаш? — не биваше да пита това.

Вместо отговор той посегна към нея със здравата си ръка, и я повдигна, настанявайки я в скута си. Тя би трябвало да възрази, но ненатрапчивата му сила и топлата му длан на бедрото й накараха дъха да заседне в гърлото й. Завладяващо. Толкова истинска, сурова мощ. Тя притисна и двете си ръце към здравите, ненаранени мускули на гърдите му, за да запази равновесие. Ерекцията му лежеше дебела и твърда под нея и й се наложи да се бори с порива да не стисне бедра срещу краката му.

Той я наблюдаваше през полупритворените си клепачи, а ръката му започна да разкопчава памучната й риза.

— Какво правиш? — попита тя, останала без дъх.

— Не искам да изцапам с кръв ризата ти. — Погледът му попадна върху гърдите й, които се надигаха под обикновения бял сутиен. В сребърните му очи пламна огън и тя простена.

— Това е достатъчно — каза тя, покривайки ръцете му със своите.

Кимайки, той нежно постави ръцете й на бедрата си, преди да хване горния край на ризата и да го плъзне надолу по ръцете й. Долните копчета останаха закопчани, и поради тази причина ръцете й се оказаха в капана на тъканта.

Той я прикова с погледа си и гладът, който тя прочете в него, отне дъха й.

— Ще ми дадеш ли кръвта си?

Ема кимна, съсредоточена върху мъжа пред себе си.

Остри резци замениха кучешките му зъби и той простена, посягайки, за да обгърна с ръка главата й и да я обърне леко настрани. Шията й се опъна и вълна от възбуда премина през цялото й тяло. Всеки мускул в нея крещеше, че трябва да бяга. Другата му ръка сграбчи бедрото й, изви се и се плъзна нагоре към голото й рамо, приковавайки я към себе си.

Нямаше да му избяга.

Придърпвайки я по-близо, той зарови лице в свивката между шията и рамото й. Тя се напрегна, подготвяйки се за болката. Но вместо това той покри с нежни целувки вената, в която пулсът й биеше лудешки. Ема почувства милувката до самата сърцевина на тялото си.

Той пое дъх, плъзвайки устни по ключицата й и нагоре към ухото й, което захапа.

— Ухаеш на ром с подправки и праскови. — Той дишаше срещу кожата й, а ръцете му я държаха на място неподвижна. — В някои сънища можех да те помириша, но никога толкова силно. Никога така изцяло. — Той повдигна глава, поемайки си дълбоко дъх. — Никога не съм те усещал така, че да съм готов да направя всичко, само за да те имам.

Бърз като пепелянка той я захапа.

Резците му пробиха кожата й. Ема извика и затвори очи.

Кръвта й кипна.

Сурова нужда се роди дълбоко в тялото й, изгаряйки я до самото й ядро. Без да я е грижа достатъчно, че да спре или да се замисли, тя се притисна към него, той бе толкова твърд, толкова голям. Устата му засмука по-силно и зърната й се превърнаха в набъбнали остри връхчета от силната нужда. Нещо в утробата й се изви, умолявайки за него. Той продължаваше да пие и тя експлодира на хиляди парченца. Пещерата сякаш блесна в бяло, когато оргазмът премина през нея със силата на мощно торнадо. Тя се отпусна срещу него, стоейки изправена единствено заради ръцете му, които я обгръщаха.

Затваряйки раничката, той плъзна език по кожата й, карайки я да потрепне, почти изпаднала в несвяст. Той я задържа на място и повдигна глава към нея, поглеждайки лицето й.

Би трябвало да се чувства засрамена, но пред погледа й, пред мозъка й се бе спуснала мека, топла пелена.

— Ема?

Тя вдигна натежалите си клепачи и опита да се фокусира.

Очите му горяха по-силно и от разтопена стомана.

— Желая те.

— Знам. — Тя седеше върху доказателството за желанието му. Твърдо и тръпнещо. — Но ние тъкмо се запознахме — само преди няколко часа.

Ръцете му се плъзнаха надолу, за да обгърнат нейните и да я дръпне към себе си.

— Сънувала ли си ме?

— Да. — Тя едва сподави стона, който се надигна в нея, когато горещината отново започна да се трупа в тялото й.

Погледът му се насочи към гърдите й и ръцете му трепнаха, когато върна погледа си отново нагоре.

— От колко време?

Тя отмести поглед от него, избягвайки въпроса му, за да види, че дупките от куршумите са се затворили в здравословна мъжка плът, а голямата рана от корена се сви, докато не изчезна напълно. Гърдите му изглеждаха така, сякаш никога не е бил ранен.

— Вече си добре.

— Да. Зададох ти въпрос.

Би казала, че арогантността му се е завърнала заедно с оздравяването, но наистина, въобще някога изчезвала ли е?

— Наясно съм с това, Дейдж. — Задъханият й глас съсипа ефекта от сарказма.

Той я пусна, за да вземе захвърлената си на пода тениска и да изтрие останалата кръв от тялото си.

— Тогава ми отговори.

Тя сви рамене.

— Петнадесет години. — Откакто бе влязла в пубертета.

Удоволствие премина през силното му лице и той хвърли тениската си настрани.

— Аз те сънувам от двеста години. Бих казал, че вече се познаваме доста добре.

Тя се ухили.

— Това ли е начина ти да направиш ход?

Погледът му потъмня.

— Не. Това е. — Едната му голяма ръка обгърна гърдата й и я притисна.

Тя се задъха, борейки се с абсолютно абсурдната нужда да се отърка в него.

Желание и намерение изпълваха очите му. Свободната му ръка сграбчи косата й, побутвайки устните й към своите. Чист буен огън лумна във вените й, когато безсмъртния направи своя ход.

Пъхвайки език в устата й, той я вкуси, наслаждавайки й се, притискайки я по-близо до себе си. Умът й се завъртя, гърдите започнаха да я болят от силната нужда. Почти сякаш бе прочел мислите й, той пъхна единият си палец под сутиена й, завъртайки го около твърдото връхче. Тя простена в устата му, а двете й ръце се вкопчиха в раменете му, дърпайки го към себе си.

Той изостави устните й, прокарвайки горещи целувки по челюстта към шията й, където я захапа игриво. Облягайки се назад, той смъкна ризата й по-надолу, а чевръстите му пръсти разкопчаха сутиена й, избутвайки чашките настрани. Очите му блестяха горещи и гладни, преди да сведе глава и да обхване едното връхче с устни.

Тя простена, ръцете й сграбчиха косата му, притискайки лицето му към себе си. О, господи! Чиста неподправена нужда изпълваше всяка нейна пора, всеки нерв, трупайки се и създавайки копнеж, който само Дейдж можеше да задоволи. Той смучеше силно, докато едната му ръка се плъзна по бедрото й и, пъхвайки се под ръба на дънките й, обхвана задните й части. Грапава и топла, дланта му започна да я стиска нежно.

Чакай, нещо трепна в далечната част на ума й. Нещо за…

— Дейдж! — Тя се отдръпна назад и гърдата й се изплъзна от устните му с тих звук.

— Какво? — изръмжа той, очевидно недоволен, насочвайки се отново към гърдите й.

Тя стегна хватката си и дръпна косата му.

Той застина, а очите му блеснаха опасно.

— Какво?

— Ръката ти. — Тя си пое дъх, опитвайки да се фокусира, опитвайки да прогони нуждата. — Ръката ти.

— Какво за нея? — Той отдръпна ръката си, за да я погледне.

В отговор на това тя пусна косата му, сграбчи ръката му и я обърна с дланта нагоре, свивайки пръсти около китката му. На дланта му имаше изобразен символ, много сложен и черен. Линиите се кръстосваха и извиваха, а в средата им имаше изписана в плътно черно буквата „К“. Малка версия на татуировката му.

— Маркерът — каза той, а гласът му стана по-плътен.

— Маркерът — потвърди тя. Точно сега щеше да се наложи да си изяснят някои неща. Виденията й никога не лъжеха и сега трябваше да защити и двама им. — Няма да бъда маркирана, Дейдж. — Тя преглътна и се опита да прочисти ума си.

Той повдигна едната си вежда.

— Маркерът се появява само тогава, когато докоснем половинката си, любов. Пих от кръвта ти и той се появи. — Челюстта му се стегна. — Ще бъдеш маркирана.

Темпераментът й започна да води битка със страстта.

— Не.

Пълните му устни се извиха.

— Трябваше да се досетя, че кралицата на Реалм ще бъде трън в задника ми.

Кралицата? Тя се покашля.

— Не съм ничия кралица, Дейдж. Няма начин! — Тя се размърда срещу него, въртейки очи.

Посягайки, той допря топлия си показалец под брадичката й и го плъзна надолу, рисувайки пътечка, докато не спря над лявата й гърда. Разпери длан, поставяйки я над сърцето й.

— Сигурна ли си за това, любов?

Предателският малък орган тупна силно срещу дланта му.

— Да.

Той навлажни устни.

— Тогава какво ще кажеш тази нощ да е само за тази нощ?

— Тази нощ? — Тя се залюля срещу него. — Ами Кърджаните?

— Точно сега не са никъде наблизо. — Той вдигна глава и вдиша дълбоко, сякаш търсеше отговор от Вселената. — С малко късмет ще ни търсят в източните планини, точно затова тръгнахме на юг. Имаме няколко часа, преди да ни се наложи да се местим. Та, какво ще кажеш за тази нощ?

Тази нощ звучеше добре и дебнещата опасност добавяше тръпка вълнение в цялото преживяване. Дейдж беше преследвал сънищата й от години и тя заслужаваше една нощ с него. Само една.

— Добре. Но без маркиране и без ровене в мислите ми. — Той не биваше да научава какво бе разкрило видението й.

Какво би могло да бъде.

Сграбчвайки висящата й риза с две ръце, той дръпна силно. Последните копчета се разхвърчаха към земята. Тя възкликна, забравяйки всичко за бъдещето.

Само настоящето бе от значение.

Той смъкна ризата и сутиена й.

— Мисля, че мога да забавлявам и двама ни, без да те маркирам или да влизам в мислите ти… поне тази нощ. — Ръцете му се преместиха на гърдите й, милвайки, изучавайки и оценявайки ги. — Толкова си красива, любов.

Изчервяване от желание се надигна от гърдите към лицето й. Тя прокара длани по мускулестите му гърди към твърдите коремни плочки. Най-после. Най-после го докосваше. Толкова много сила… напълно достойна за крал.

Тя разкопча копчетата на дънките му и погледът й срещна неговия, докато спускаше надолу ципа. Дъхът й излизаше на кратки тласъци. Тя беше повече от идеална за него, както щеше той скоро да разбере. Ема се наведе напред и леко захапа кожата му, както бе мечтала толкова пъти. В реалността вкусът му бе още по-добър. Силният и солен мъжки вкус замая главата й, щом прокара устни по шията му. И тогава го ухапа.

Той простена тихо, ръцете му се преместиха на кръста й, притискайки я към себе си. Тя отвори сетивата си за него. Ритъмът на сърцето му ехтеше в главата й, и тогава той… замръзна.

Повдигна глава и подуши въздуха. Затваряйки очите си, той изруга. След това грабна ризата й и бързо пъхна ръцете й вътре, хващайки здраво предните краища.

— Какво има? — Стомахът й се сви от страх. — Да не би Кърджаните да са ни намерили?

— По-лошо. — Дейдж я отмести настрани и се изправи, преди да й помогне да стане.

Двама мъже се появиха на входа на пещерата… мъже, които познаваше от сънищата си.

— Братята ти?

— Да.

Умът й се завъртя. През тялото й ехтеше празнина, която може би никога нямаше да бъде запълнена.

— Защо това да е по-лошо? — Тя пое ръката му, придържайки ризата пред гърдите си с треперещи пръсти.

— Защото тях не мога да ги убия — намусено каза Дейдж и я задърпа навън. Той кимна на зеленоокия брат, който стоеше най-отпред. — Добре е да знам, че сте последвали заповедите ми и сте подсигурили лабораториите. — Той насочи вниманието си към брата с бакърено медни очи. — Една дума, Джейс, и ще изтръгна югуларната ти вена.

Джейс мъдро запази мълчание, макар че искрите в очите му се смееха достатъчно силно и без да издава нито звук.

Другият мъж обаче, реши да хвърли предпазливостта на вятъра.

— Здрасти, Ема. Аз съм Конн. — Той плесна Дейдж по гърба. — Не можехме да оставим краля ни да пропусне бала, нали така?

Бал? Какъв бал?