Ребека Занети
Пленен (15)

Глава 15

Ема се облегна на старото иглолистно дърво, забивайки обувки в пръстта, а погледът й бе насочен към празната площадка на хеликоптера. Циментът блестеше на слънчевата светлина, отразявайки вълни от топлина към безоблачното небе. Хеликоптерът се бе издигнал във въздуха почти без да издава звук, отвеждайки Дейдж на война. Към кръвопролитие и смърт.

Ръцете й трепереха, докато се бореше да остане права. Хладната гора зад нея я приканваше, обещавайки безопасността, която със сестра й винаги бяха намирали в нея през детството си. Докато Кара търсеше спасението от баща им при дърветата и храстите, Ема често напускаше убежището си, за да се изправи пред чудовището, което ги бе отгледало, за да удари нея, вместо малката Кара или изгубената им, пребита майка. Ема бе посещавала психиатър, докато бе в колежа, и там бе разбрала, че гневът, който изпитва към родителите си, е нормален. Но понякога спомените все още впиваха ноктите си в нея.

Вратите на резиденцията се отвориха и Девън изскочи забързано навън с ръце, пълни с документи, и очила, наклонени настрани върху лицето му. Следван от огромен войник с леко притеснен поглед, той забърза към нея.

— Д-р Паулсън. Нещо не е наред — Той разклати лист хартия в ръцете си.

— Съжалявам, д-р Паулсън. — Грубият глас на войника бе изпълнен с раздразнение. — Този тук настоя да ви намерим.

— Няма проблем. — Тя погледна надолу, бързо прочитайки листа. Девън не биваше да вижда това. — Какво е това?

— Намерих го в новите документи за лекуване на рак — заяви Девън. — Това очевидно е генетичният профил на нещо с повече от двадесет и три хромозома. Тука са тридесет.

Тя наклони глава настрани, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Дали вампирите щяха да наранят човек, който знае прекалено много?

— Е, тъй като това е невъзможно, какво логично обяснение може да има? — Тя се насили да се усмихне.

Девън въздъхна.

— Сериозно. Някой си прави шеги?

— Какво друго може да бъде? — Тя размърда носа си, поклащайки глава. — И ти напълно се хвана.

— Проклятие! — Той се засмя, изпълнен с облекчение. — Не съм се хванал. Просто се страхувах, че някой от екипите се е издънил яко. Шега, а? — Той потърка брадичката си. — Обзалагам се, че е била Санди. Тя работи толкова усилено над протеините, че съм сигурен, че има нужда от почивка. — Лека руменина покри скулите му. — Има страхотно чувство за хумор.

— Да, така е. — Ученият бе влюбен, в това нямаше никакво съмнение.

Той погледна назад към мълчаливия войник.

— Добре. Ще се връщам отново към работата си.

Ема продължи да държи документите.

— Звучи добре. Ще се видим по-късно в лабораторията. — Тя не позволи на тревогата да проличи на лицето й, докато войникът ескортираше Девън около сградата към публичната част на лабораторията. Трябваше да бъде по-внимателна с данните.

Коленете й изтръпнаха. Тя въздъхна и се завъртя. Вратите на резиденцията се отвориха отново и Джейни изхвърча навън, следвана плътно от Макс. Виждайки Ема, той кимна кратко и се облегна на дървената стена.

Джейни извика щастливо и хукна към нея, обута в електриково розовите си обувки за тенис. По малката пътека се надигнаха облаци прах. Ема наклони глава, удивена за пореден път колко красиво бе малкото момиченце, танцуващо под слънчевата светлина. Сини очи блестяха с яснота, която имаха само най-чистите души, а малките патрициански черти издаваха истинска радост. Светлокестеняви къдрици подскачаха около деликатните й рамене. Рамене, които един ден щяха да носят тежестта на целия свят. Тя се усмихна, показвайки малките си бели бебешки зъбки.

Бебешки зъбки.

Решителността се блъсна в Ема със сила, която я накара да изпъне гръбнак. Тя бе тук по една причина. Да защити дете. И щеше да го направи.

— Лельо Ема — Джейни се хвърли към нея, обвивайки ръчички около кръста й.

— Хей, хубавице — промърмори Ема, отвръщайки на прегръдката. Ароматът на бебешка пудра я обгърна.

Малкото момиченце се дръпна назад.

— Не се тревожи за чичо Дейдж. Той е добре.

Наистина ли бе така? Ема се плъзна надолу, сядайки, позволявайки на сенките да я охладят. Леко дръпване накара Джейни да се настани до нея.

— Да не би да си имала видение?

— Ами, не. — Джейни взе клечка и започна да рисува усмихнато лице в прахта. — Понякога просто знам някои неща. Като…

— Като какво? — Ема отметна няколко немирни къдрици от лицето й.

— Като това, че всеки момент ще имаш видение, лельо. — Веселата усмивка се стопи в сериозен, много по-зрял поглед.

— Наистина? Е, може би първо трябва да отидем за сладолед. — Сладоледът звучеше добре. С шоколадов сироп.

— Не. Нека останем тук — Джейни погали коляното й, — на земята.

Ема се усмихна.

— Не, нека… — Изведнъж започна да й се гади. Дърветата се завъртяха пред очите й. — Хей… — Болка обхвана мозъка й и тя затвори очи, преди да са изхвърчали от главата й.

 

 

Пред очите й се появи Джейни… Джейни поне две десетилетия по-възрастна. Красива, женствена и силна.

Препълнена зала, светлина от свещи, групи хора. Някаква сбирка. Тихи гласове и след това… експлозия. Огън.

 

 

Тя разклати глава, за да прогони миризмата на обгоряла плът. Очите й се отвориха широко, поглеждайки към племенницата си.

— Всичко е наред. Избягах. — Джейни се пресегна и изтри сълзите от лицето на Ема. — Почти сигурна съм.

Страхът заседна в гърлото на Ема и тя се задъха.

Джейни прокара два пръста по шията й. Болката изчезна на мига.

Какво, по дяволите? Ема се намръщи, съсредоточавайки се върху детето.

— Как накара болката да изчезне? — Очите на Джейни бяха чисти, а цветът — както обикновено… не изпитваше болка.

Джейни сви рамене.

— Не знам. Просто мога.

— Главата боли ли те?

— Не. — Тя взе отново клечката и започна да рисува кученце в пръстта. — Видя ли Зейн във видението? Той стоеше пред огъня срещу мен.

— Зейн? Не, не мисля. — Кученцето гледаше към Ема с огромни очи, без да й осигури никакъв отговор. — Сигурна ли си, че си успяла да излезеш?

— Да. Всички успяхме. — До кучето започна да приема форми и котка. — Зейн ми напомня на чичо Дейдж като голям.

— Защото е едър? — Племенницата й можеше да си падне по някой по-лош от краля на Реалм. Може би Ема трябваше да опита да открие този Зейн.

— Да. Тъмната сянка около кожата на чичо Дейдж някой ден ще се опита да погълне Зейн, когато стане голям. — Джейни започна да рисува триъгълните уши на котката. Момиченцето въздъхна. — Мисля, че аз трябва да го спра.

Тъмна сянка?

— Имаш предвид аурата им? — Дали аурата наистина съществуваше? Ема трябваше да си купи някоя книга за тези неща, за да не изостава от племенницата си. И как, по дяволите, Джейни трябваше да победи тази тъмна сянка?

Малкото момиченце сви рамене.

— Не знам. Понякога виждам такива неща.

— Аз имам ли сянка?

— Дам. Светлосиня. Като на мама.

— Значи знаеш за това. Знаеше и че ще имам видение. — Едно, което болеше адски много. — Но не знаеш откъде знаеш.

— Не знам.

Котката приличаше по-скоро на мишка, болна от бяс.

— Добре. Какво още знаеш?

Джейни присви устни, навеждайки глава настрани. Тя погледна към Макс.

— Кейти идва насам и има нужда от услуга.

Вратата се отвори и младата лъвица излезе под яркото слънце.

— Можеш ли да четеш мисли, Джейни? — Осъзнаването се плъзна по гръбнака на Ема.

Малкото момиченце сбърчи носле.

— Не. Просто понякога знам някои неща.

Кейти се насочи към тях, а дребното й тяло бе облечено с изтъркани дънки и бяло горнище. Под очите си имаше големи черни кръгове, приличащи на синини, а кожата й бе толкова бяла, че отразяваше слънцето.

— Ема. Търсих те.

Ема се усмихна и махна към най-близкото дърво.

— Седни. Ние тук тъкмо си говорим.

Кейти сви рамене и седна на земята.

— Е, какво става?

— Нищо особено. Просто се наслаждаваме на деня.

— Да — весело заяви Джейни. — Кейти е ядосана на Джордан, лельо Ема.

— Да. — Ноздрите на лъвицата пламнаха, но лека усмивка трепна на устните й. — Обичам Джордан, откакто навърших четири години, а той никога не ме е поглеждал втори път.

Ема се намръщи. Това определено не бе истина. Тя беше около шифтърите отскоро, но Джордан бе сериозно хлътнал по Кейти.

— Мисля, че грешиш.

— Не. — Кейти поклати глава, разклащайки русата си коса с цвят на мед. — Не греша. А сега се случва това и вече не мога да се преобразявам, затова той мисли, че трябва да се обвържем. И че ще си върна уменията, ако сме обвързани.

— О, боже! — Ема погледна към кучето на Джейни, докато ума й се мъчеше да намери отговор на това. — Е, ами това може и да проработи. — Кой може да знае? Вирусът все още не бе напълно изследван.

— А ако не проработи? — Очите на Кейти станаха по-тъмнокафяви. — Водачът на прайда ни ще бъде обвързан с жена, която не може да се преобразява. Завинаги. — Тя взе камък и го хвърли през пътеката, удряйки ствола на едно от дърветата. — Освен това не искам само от съжаление да ме изчу… — Тя погледна към Джейни и прочисти гърлото си. — Не искам да се ожени за мен от съжаление.

Вратата до Макс отново се отвори и Кара надникна навън.

— Джанет Изабела? Ела да обядваш и ще лягаме да спим. — Тя махна на Ема и Кейти, облягайки се на рамката на вратата.

Ема също махна и опита да прикрие загрижеността си, докато помагаше на Джейни да се изправи.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, мъниче?

Джейни се ухили.

— Засега е достатъчно. — Тя подскочи, врътна се и хукна към майка си, която я притисна силно в прегръдките си, преди да я отведе в сградата. Макс кимна на Ема и ги последва вътре.

Кейти се засмя, насочила поглед към затворената врата.

— Адски големи късметлии сме, че е на наша страна, нали?

Вятърът прошумоля през дърветата, посипвайки над тях борови иглички. Ема махна една от крака си.

— Няма никакво съмнение в това. — Уменията на момиченцето бяха удивителни. — Знаеш ли, просто не разбирам защо вашите раси не са се съюзили с хората още преди години. Ако го бяхте направили, в момента щяхме да имаме много по-тренирани и гениални умове, които да ни помогнат да решим проблема. — Кара се разболяваше все повече с всеки изминал ден. Трябваше им помощ.

Кейти вдигна и двете си вежди.

— Сериозно? Помниш ли историята ни? През вековете хората са преследвали и убивали всяка раса, която е по-силна от тях. Дори така наречените вещици от Салем. — Тя въздъхна. — Ако в момента правителството ти научи за съществуването ми, ще бъда закачена за машина и изучавана… против волята ми.

Ема опита да се отърси от смущението.

— Не всички сме такива, Кейти.

— Знам — тя погледна Ема, — но дори ти се чудиш на способностите ни и дали науката, която се включва в тях, може да помогне за лекуването на човешки болести.

— Ами да. Искам да намаля болката и да мога да излекувам някои болести.

— А тогава какво ще стане? — Кейти грабна още един камък. — Планетата не е достатъчно голяма, че и хората да са безсмъртни, Ема.

Младата жена поклати глава, не желаейки да продължава да обсъжда този въпрос.

— Добре. Е, Джейни каза, че имаш нужда от услуга?

— Ъм, да. Ти изолира катализатора, нали?

Мамка му.

— Да.

— Искам да ми го инжектираш. — Кейти опъна треперещите си устни в права линия.

Ема издиша дълбоко.

— Не си съгласна правителството ми да експериментира с теб, но искаш аз да го направя?

Очите на Кейти блеснаха.

— Първо, те вече не са твоето правителство. Ти си кралицата на Реалм и съпругът ти е новият ти главнокомандващ. Второ, знаеш, че съм права. Вирусът отнема способността на шифтърите да се променят. От това, което видяхме при Маги, знаем, че катализатора ускорява процеса и тялото на шифтъра започва да се бори с вируса.

— Но ако изгуби битката, той или тя може да се превърне във върколак — изсъска Ема. О, господи! Нима Кейти наистина я молеше за това?

— Но вирусът все още не е приключил цикъла си. Досега Маги успява да се преобрази във вълчата си форма и това й го позволява катализаторът.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Не знаем дали това е така. Всъщност дори не знаем колко дълго е била заразена Маги. Може би вирусът просто е стигнал до тази точка, с катализатор или без, когато тялото произвежда достатъчно антитела, за да го пребори. — Ема трябваше да започне да носи шапка с надпис „Просто не знаем“. Тя прехапа устните си. — И, Кейти, нямаме никаква престава как ще подейства катализаторът при котешки шифтър, и по-специално как ще подейства при теб. Може да се превърнеш във върколак. Или може просто да умреш.

— Готова съм да рискувам.

Жената имаше правото да избира.

— Разбирам. Но е прекалено рано да рискуваме по този начин. — Ема вдигна ръка, когато Кейти отвори уста, за да протестира. — Не казвам не. Има процедури, които трябва да следваме. Първо трябва да видим дали Маги ще оцелее при следващото пълнолуние. Освен това трябва да дадем време на тялото ти да започне да създава антитела. — Тя се пресегна, хващайки ръката на Кейти. — Може и да успееш да победиш болестта без помощ. Това е просто вирус. Има шанс тялото ти да се справи само с него.

Кейти пое въздух толкова дълбоко, че раменете й се надигнаха няколко сантиметра.

— Знам.

Ема пусна приятелката си.

— Вече направих няколко теста с кръвта ти и катализатора.

Кейти изкриви устни.

— Вече си стъпка пред мен, нали?

Ема сви рамене.

— Имаме нужда от цялото знание, което може да научим. — Тя потърка тила си. — Имаш време. Не е нужно да правиш никакви грешки.

— Не знаеш дали имаме време. Прогресията на това нещо може да се забърза всеки миг.

— Права си. Но е прекалено опасно да поемаме рискове.

— Ще изчакам да видим дали Маги ще победи следващото пълнолуние, преди отново да поискам катализатора. Така или иначе, ако не се получи, искам да ми помогнеш да се отдалеча от Джордан.

Ема настръхна.

— В опасност ли си? Имам предвид, страх ли те е от Джордан?

Кейти затвори очи, поклащайки глава.

— Не. — Отваряйки ги, те бяха пълни със сълзи. — Не мога да остана. — Гласът й бе накъсан. — Не и докато съм такава. — Тя направи жест към тялото си.

Болката на жената проехтя през въздуха.

— Как мога да помогна, ако решиш да бягаш? — прошепна Ема.

Кейти грабна и хвърли нов камък.

— Ти си кралицата. Ще имам нужда от транспорт и преднина.

Ема въздъхна.

— Току-що ми каза, че обичаш мъжа. Не трябва ли да се бориш за него?

Кейти поклати глава.

— Не и докато съм такава. Наполовина на това, което бях. Наполовина на това, което той можеше да обича, но никога не го направи. — Тя взе клечката, захвърлена от Джейни, и започна да рисува планински лъв в праха. — Макар че си мисля, какво пък. Защо не само една нощ, нали се сещаш?

Ема се разсмя.

— Една нощ с Джордан? Преди да заминеш?

— Да. Знаеш. Просто една нощ страхотен секс… без обвързване. Нещо, което да ме топли. — Червенина покри лицето на Кейти, примесвайки се с тъмните кръгове от безсъние под очите й.

Още смях се надигна в гърлото на Ема и тя го пусна на свобода.

— Това беше и моят план. — Пое дъх, борейки се със сълзите, които предизвика смеха й. — Един път. Една нощ с Дейдж. — Тя изтри очите си.

Кейти облегна глава към дървото.

— Да приемам ли, че планът ти не е минал така, както си го планирала?

— Никак. — Ема поклати глава и въздъхна. — Пусни мъж като този под кожата си, в сърцето си, и веднъж няма да е достатъчно. — Тя ритна едно камъче. — Никога не е достатъчно. — Кръвта му пулсираше във вените й, а сърцето му туптеше в гърдите й.

Облак прах се надигна, когато Кейти хвърли клечката.

— Да. Вероятно мислиш, че съм супер глупава, нали?

— Не — Ема се облегна на дървото. — Мисля, че си човек. Изгубена и търсеща като всички нас.

— Това е гадно. И… нито ти, нито аз сме хора, Ема.

Досега не си бе позволявала наистина да се замисли над този факт.

— Кейти, ами видението ми? Казах ти, че те видях да тичаш през една алея, ядосана и изплашена.

— Да, каза ми. — Очите й блеснаха за миг. — Не се тревожа, Ема. Дори и без умението ми да се преобразявам аз съм страхотен боец. Ако някой реши да ме преследва в някоя алея, обещавам ти, ще пострада.

Ема се усмихна.

— Кейти, засега имам нужда да си тук. Имам нужда от кръвта ти, за да държа под око прогресията на вируса. — Тя прочисти гърлото си. — Освен това искам да се науча да се бия… ако нямаш нищо против да ме тренираш. — Уроците по карате, на които бе ходила в колежа, изглеждаха много далече в миналото.

Кейти въздъхна.

— С радост ще те науча на самозащита. — Тя се изправи, изтупвайки дънките си. — Добре. Ще остана още малко, но когато времето настъпи, искам инжекцията. И когато трябва да напусна, заминавам.

Ема кимна, изправяйки се на крака.

— Ще ти помогна, Кейти. Знаеш, че ще го направя. — И тогава Господ да е на помощ и на двете им.