Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Claimed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Пленен

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10152

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Дейдж закопча ръкавелите си с оникс, докато се обличаше в семейните помещения, а гневът кипеше под кожата му. Да бъде толкова близо, че почти да я вкуси…

— Конн и Джейс са се скрили някъде в този проклет хотел — кимна брат му Талън, подръпвайки черната си папийонка.

Дейдж не успя да скрие усмивката си. Да накараш Талън да облече смокинг бе като да наденеш туту поличка на леопард. Брат му бе създаден да носи изтъркани джинси и бойни кубинки.

— Изглеждаш хубавичък в смокинг, братко. Половинката ти ще въздиша от кеф.

Лекият удар, който Талън нанесе, би могъл без проблем да убие човек.

— Млъквай. Впрочем, хубавичък маркер имаш на дланта си.

Маркерът болеше като оголен нерв на зъб, а се бе появил едва предишната нощ. Налагаше се да бъде приютен върху кожата на Ема. Веднага.

— Тя не иска да бъде маркирана. — Болеше го дори да изрече думите. Не я бе виждал, откакто я предаде на Кара, за да може Ема да си почине, докато той цял ден се занимаваше с делата на Реалм.

Талън се ухили.

— Не мога да я виня. Маркирането е примитивно, неандерталско и абсурдно.

— Неандерталско? Кара хич не си мери думите, както виждам. — Мамка му, но Дейдж обожаваше снаха си. Той приглади тъмната коса на челото си и изпъна сакото си, докато погледът му се рееше из апартамента с дебел килим и кръгли бежови столове.

— Да, знам — Талън изсумтя развеселено, — но маркерът е нужен за защитата им… за да им предаде както нашите защитни умения, така и безсмъртността ни. Няма друг начин… и друг избор.

Дейдж се засмя.

— Животът за теб е черно и бяло, нали? Планираш, биеш се, завладяваш и се прибираш у дома. — Брат му бе идеален на поста си главнокомандващ на армията на целия Реалм.

— Да. — Талън провери повторно оръжието на кръста си. — Ти си добър крал и короната ти подхожда. — Златните му очи блеснаха. — Но в този случай, точно този път, дипломацията да върви по дяволите. Намери жена си и я маркирай.

Докато брат му бе деликатен колкото земетресение десета степен по Рихтер, Дейдж се надяваше да съблазни половинката си, а не да я завладее. Или поне на първо четене. Но каквото и да предприемеше, крайният резултат щеше да бъде един и същ. Най-после щеше да докосне кралицата си. Допивайки гроздовата си енергийна напитка, той извъртя рамене, поставяйки собственото си оръжие на място.

— Не сме се въоръжавали за колоквиума от векове.

— Ти не си. Аз винаги съм бил въоръжен. — Талън закрепи нож на прасеца си. Стаите на семейството бяха добре охранявани, но щом влязат в голямата бална зала, щеше да има прекалено много гости, за да са сигурни в безопасността. Вампири, шейпшифтъри и вещици в изобилие. Всичките лидери в Реалм… симпозиум, равен на този на Обединените нации. Талън закрепи още един нож на мястото му и смъкна крачола си. — Трябва да спреш да пиеш този боклук.

— Защо? — Безсмъртието имаше и своите предимства. — Позволил съм си един порок.

Талън се ухили.

— Това е тъп порок. Поне на проклетия колоквиум ще пием уиски.

Дейдж сви рамене.

— Знам, че искаше да отложа колоквиума, но няма как да изчакаме с войната срещу Кърджаните. Точно сега е нужно да наблегнем на дипломацията.

— Знам. Тази година Портланд беше добър избор за събитието. Лесно е да се отпътува оттук при нужда. — Талън се върна на главната тема. — Ще маркираш ли Ема, или не?

Дейдж сподави едно ръмжене.

— Разбира се. — Неговата синеока красива учена най-добре скоро да се сдобие с маркера му… колкото по-скоро, толкова по-добре. Беше чакал векове, за да я открие.

Чакането бе свършило.

— Ах, имам новина. — Талън се завъртя на токовете на новите си вечерни обувки, без съмнение мечтаейки си да е с бойните си кубинки. — Кара е бременна.

Дейдж обви ръка около силните рамене на брат си.

— Поздравления. Ще имате прекрасен син.

— Сигурен ли си? Имам предвид, виждал ли си сина ми във виденията си? — Погледът на Талън никога преди не е бил така несигурен.

Дейдж се насили да се усмихне.

— Не… което значи, че няма за какво да се тревожим. — Поне се надяваше. Той се покашля, търсейки правилните думи. — Мисля, че за известно време ще е добре да се концентрираш върху стратегиите и охраната. — Брат му беше стратегически гений, талант, който беше много полезен Реалм.

Талън се усмихна.

— Нима?

Освен това брат му бе познат и със смъртоносния си темперамент.

— Да. Във война сме и трябва да се фокусираме върху това да направим план, в който да включим както клановете на шифтърите, така и сборището. Трябва да се организираме.

— Няма да стоя на скамейката. — Един мускул започна да потръпва на квадратната челюст на Талън, ясен знак, че скоро щеше да последва размяна на удари.

Дейдж се подготви. Мразеше, че трябва да нарита задника на брат си точно преди бала. Но, по дяволите, щеше да е добър начин и двамата да изпуснат парата.

— Много добре знаеш, че планирането на битката е по-важно от стрелянето с пистолета.

Златните очи блеснаха.

— А ти много добре знаеш, че никоя бойна стратегия не минава по план. В битката съм добър колкото и Конн.

Заедно двамата бяха непобедими.

— Знам това.

Талън въздъхна.

— Дейдж, оценявам го, наистина. Но моята работа е моя работа и имам нужда да я свърша като хората, без значение дали половинката ми е бременна, или не.

— Знам. Но с Джейни и с бебето, което е на път, мисля, че имаш много неща, за които да мислиш.

— Да, и ако нещо се случи с мен, знам, че ще се грижиш за Кара, Джейни и бебето. Във война сме, Дейдж. — Талън го тупна по рамото. — Не можем да обърнем гръб на дълга си, без значение какви причини имаме. — Той се ухили. — Хайде да намерим половинките си.

 

 

Няколко апартамента надолу по коридора Ема прехапа устна, докато нагласяше полите си. В единия момент бягаше през тъмната гора, за да спаси живота си, докато по петите й вървяха зли, безсмъртни чудовища, а на следващия ден седеше облечена в най-прелестната синьо-сива бална рокля, която може да си представи човек. Пристигнаха в хотела в Портланд през ранните часове на сутринта и тя дори бе имала време да поспи, преди отново да се събере със сестра си. А сега се готвеше да се превърне в Пепеляшка.

Погледна надолу към красивата дреха и въздъхна. Корсетът избутваше нагоре гърдите й и пристягаше талията й, преди да се спусне надолу в прекрасни дипли. Сребърните обувки с десетсантиметрови токчета я караха да се чувства като принцеса. Тя се опита да се върне в реалността.

— Трябва да се обадя на Хенри в лабораторията и да видя какво се случва.

Кара вдигна поглед от мястото си на дивана, изглеждайки по-красива от всякога, облечена в светла златиста рокля, заради която прелестната й кестенява коса изпъкваше още повече.

— Защо? Дейдж в момента строи лаборатория. Предположих, че ще искаш да работиш там.

— Животът ми е в Бостън, Кара, или поне беше. Хенри е добър приятел и отличен лабораторен партньор. Сигурна съм, че е нямал идея какво е вършил Дейвис.

— Да, добрият стар Дейвис, твоят зловещ шеф. — Кара извъртя очи. — Добър план да се сдуши с Кърджаните, за да си намери спонсор за изследванията. Какво би могло да се обърка?

— Трябва да разбера какво се случва в лабораторията, но днес никой от телефоните в хотела не работи. Не ми харесва да ме държат тук по този начин. — Въоръжени охранители патрулираха в коридорите пред стаите на семейството. Дейдж бе зает с делата си през целия ден и все още не се бе появил. Бе срещнала грамадния си нов зет по-рано днес, когато Талън дойде, за да се запознаят. Мъжът беше опасен, в това нямаше съмнение. Точно като по-големия си брат.

— Знам — Кара приглади косата си, — но сме в опасност и по тази причина предполагам, че охраната трябва да е затегната. Не можеш ли просто да се насладиш на бала тази вечер? — Тя се усмихна. — С черната ти коса, опъната назад, и тези твои сини очи приличаш на спящата красавица.

Ема извъртя очи.

— Поне роклята е подходяща. — Истината бе, че за нея бе предоставен цял гардероб. Вампирите умееха да се обличат. Тя въздъхна. — Просто се чувствам в капан, както като бяхме деца. Вчера, бягайки през гората, мислех единствено за всичките пъти… — Болка сви стомаха й.

Кара кимна, а усмивката й изчезна.

— Знам. За всичките пъти, в които бягахме от татко и побоищата му. Какъв боклук — Тя изпъна рамене. — Но оцеляхме. Сега сме тук.

Ема кимна.

— Да. Ти искаш да бъдеш тук, нали? — Тя фокусира поглед върху малката си сестра, опитвайки да разтвори психичните щитове, които можеше да притежава Кара. Дали бебето бе добре?

Кара се засмя, завъртайки интригуващата златна гривна около ръката си.

— Да, Ема. Няма нужда да планираш бягство тип „Лъки и Етел“. Обичам Талън и искам да остана с него.

Облекчение изпълни Ема. Добре. Без значение какво се случеше с нея, щеше да има кой да се грижи за Кара и Джейни.

— Е — Кара повдигна едната си вежда, — излъчваш облекчение на силни вълни. Да не би да правиш планове за собственото си бягство.

Проклет емпат.

— Разкарай се от емоциите ми, сестричке. Нямам нужда от никакви планове, за да изляза през вратата. Не могат да ме държат тук. — У дома имаше работа за вършене.

Кара приглади полите си.

— Освен облекчение, усещам и загриженост. Какво интрига плетеш?

Ема прочисти гърлото си. Ако Кара не бе загрижена за бременността си, нямаше начин точно сестра й да посее семенцето на съмнението.

— Интрига? Сериозно? Всичко, което знаем за генетиката, за интелигентните същества на тази планета, се промени, цялата ни реалност се промени. Имам предвид, вампирите наистина съществуват.

Кара се засмя.

— В науката винаги има нови открития, Ем. Това не е по-различно от останалите.

Е, това бе истина. Ема кимна.

— Искам да ти взема кръв и да направя карта на ДНК-то ти.

— Да, определено ще харесаш вампирската генетика — изсумтя Кара. — Както и вампирите. Какво ще кажеш за Дейдж? Сънуваш го от цяла вечност и сега той е тук. Нима просто ще му обърнеш гръб и ще си тръгнеш?

Не. По-скоро щеше да побегне. Ема отвори уста, за да отговори, но вниманието й се насочи към племенницата й, която изскочи от гардеробната, облечена в бяла рокличка с къдрички и блестящи обувчици.

— Много си красива, Джейни.

Четиригодишното дете плесна с ръчички и подскочи весело. Кестенявите къдрици на косичката й заподскачаха около личицето й, а сините й очички блестяха щастливо.

— Иска ми се приятеля ми Зейн да е тук, за да ме види.

Ема се усмихна на Кара, знаейки много добре, че сестра й се тревожи за приятеля, който посещаваше Джейни само в сънищата й. Понякога психичните способности бяха по-скоро проклятие, отколкото дарба.

— Сигурна съм, че някой ден ще срещнем Зейн, Джейни.

Джейни се усмихна.

— Знам тайна.

Кара погледна към дъщеря си с широка усмивка на лице.

— Каква тайна? — Тя погледна питащо към Ема, която сви рамене.

Джейни се изкикоти весело.

— Не бива да казвам.

Слагайки ръце на ханша си, Кара погледна замислено.

— И кой го казва? Талън ли? — Гласът й стана по-топъл, въпреки че в същия момент въртеше очи.

Джейни затисна уста с ръчички.

— Ъх, ъхъ.

— Изплюй камъчето, хлапе — каза Ема.

Малка бръчица се появи между очите на Джейни, докато детето мислеше. След това малката се изкикоти весело.

— Добре. Той смени деко… деко… ъм… деко…

— Декорацията? — предположи Кара.

— Дам.

Ема се намръщи.

— Каква беше декорацията?

Копринената рокличка прошумоля, когато Джейни сви рамене.

— Някакви кристални неща.

— А каква е сега? — Кара нагласи няколко немирни къдрици на главичката на Джейни, а след това приглади малката й пола.

— Красиви растения с малки цветчета. — Джейни изтича до Ема.

— О! — възкликна Кара, бузите й се зачервиха леко, а в очите й блесна влага.

Ема се усмихна. Като растителен физиолог Кара се чувстваше най-комфортно в обкръжението на растения или цветя.

— Талън има сладка страна.

Вратата зад тях се отвори рязко.

— Определено нямам. — Талън, с тъмна коса, стелеща се свободно по раменете му, влезе в стаята и посегна към Джейни, за да я заключи в прегръдките си. — Това беше тайна. — Той потърка носа си в бузката на детето и я целуна, преди да я пусне да стъпи отново на краката си. — Изглеждаш прелестно, малката ми. — Джейни подскочи и се засмя. Талън се насочи към съпругата си.

Ема надникна покрай него и едва успя да се сдържи да не зяпне глупаво с отворена уста. Дейдж стоеше на входа, облечен в черен смокинг… мощен, мъжествен, излъчващ животински магнетизъм. Острите ъгли на лицето му караха уникалните му очи да изглеждат още по-магични. Дори облечен по последна мода, от него се излъчваше първична мощ.

Погледът му я обходи от глава до пети.

— Носиш цветовете ми, любов. — Той пристъпи напред и се наведе, за да целуне нежно бузата й. — Скоро ще носиш мен — прошепна тихо, така че само тя да го чуе.

Обля я вълна от желание, но тя успя да събере сили да отстъпи назад. Обичаше нещата да са подредени, точно като епруветките в лабораторията й. Нямаше нищо подредено в Дейдж и определено нямаше как да предвиди действията му. И всеки изход от ситуацията, който можеше да измисли, завършваше по един и същи начин… с унищожението на краля… заради нея. Тя поклати глава.

— Не! — По дяволите, гласът й звучеше несигурен и задъхан.

Погледът му стана по-твърд, но той нямаше възможност да й отговори, тъй като Джейни се хвърли в обятията му.

— Чичо Дейдж. Харесваш ли роклята ми?

Изражението на краля се промени на мига и гледката беше удивителна. Изражението му омекна и погледът му блесна, когато вдигна момиченцето и я сложи да стъпи на края на масата от черешово дърво.

— Прекрасна си, Джейни. — Усмивка изви ъглите на устните му.

— Като принцеса? — прошепна малкото момиченце.

Дейдж държеше малката й ръка толкова деликатно и внимателно, че Ема нямаше как да не го забележи.

— Ти си принцеса, сърчице мое.

Усмивката, която разцъфна на лицето на племенницата й, стопли сърцето на Ема. Странно облекчение изпълни ума й. Безопасността на Джейни нямаше вече да лежи само на нейните рамене. Дейдж и Талън бяха повече от способни да опазят Джейни от всяко зло. В случай че се провали и не успее да излъже смъртта.

Талън прочисти гърлото си.

— Може би не бива да идвате на вечерята тази вечер. Въоръжен съм, но…

Кара поклати глава.

— О, не, определено отивам. Ще оцелея. — Тя пъхна едната си ръка в неговата и протегна другата към Джейни. — Хайде, скъпа.

Дейдж пусна малкото момиченце на пода.

— Идваме след вас. — Погледът му предизвикваше Ема да откаже.

Кара й се ухили и поведе семейството си навън.

— Ще се видим на бала.

Ема направи крачка към вратата.

— Да отиваме да вечеряме, Дейдж.

Той пристъпи настрани, ефективно блокирайки пътя й.

— Реших, че се налага да изясним някои неща, любов.

Пеперуди запърхаха в стомаха й.

— Какво например? — Тя вирна брадичка. По дяволите, този аромат на сандалово дърво я караше да копнее да го събори на пода и да разкъса дрехите му, докато достигне до плътта му.

Пръстите му проследиха очертанията на челюстта й и ниско в корема й се зароди топлина.

— Първо трябва да знаеш, че е добре известно на всички, че си потенциална половинка… моята половинка.

Тя си пое дълбоко дъх, броейки бавно до пет, борейки се с желанието да тропне с красивите си обувки по покрития с плюшен килим под. Представата за голата му кожа бавно се изпари, прогонен от темперамента й.

— Сама избирам съдбата си, Дейдж. Точка.

Той кимна.

— Разбира се. Тази вечер ще избереш да приключим това, което започнахме в пещерата. — Хващайки брадичката й между палеца и показалеца си, той се наведе надолу и потърка устните си в нейните. Веднъж, втори път и след това трети път.

Тя стегна рамене, борейки се с желанието да го сграбчи. Копнежът в нея се бореше с независимата й натура. Винаги умът бе управлявал тялото й, а не обратното. И все пак ръцете й се плъзнаха по сакото му, а меката материя погъделичка дланите й. Коленете й се разтрепериха и тя се вкопчи в реверите му, дръпвайки го към себе си и пленявайки устните му. Тя плъзна език в устата му, за да го опита. Вкусът на мента и мъж експлодираха върху вкусовите й рецептори.

Независимостта да върви по дяволите.

Ръмжейки тихо, Дейдж направи крачка напред и задълбочи целувката, като обгърна с една ръка дупето й, притискайки я към ерекцията си. Той пое контрола внимателно, някак естествено. С лекота. Навеждайки я леко, той започна да изучава устата й с език, а устните му станаха по-твърди и решителни. Тя омекна, приемайки го. Нуждата й да посрещне страстта му и да му достави удоволствие, бе проблем, с който щеше да се справи по-късно. Засега позволи единствено желание да изпълни ума й, да превземе мислите й. Ръката й се плъзна към копчетата на ризата му, където неговите пръсти на момента обгърнаха нейните.

Той освободи устните й, вдигайки глава.

— Дългът зове, любов. Налага се да отложим това за по-късно.

Тя гледа няколко секунди удивително красивото му лице, преди засрамено да направи крачка назад. Какво си бе мислила, по дяволите. Коленете й трепереха, а дъхът излизаше накъсано през устните й.

Той протегна ръка към нея и тя я пое, все още замаяна, поклащайки глава, докато той я ескортира през вратата и надолу по коридора. Мрачни, опасно изглеждащи стражи стояха на всеки няколко метра в декорирания с тъмно дърво коридор.

Тя се бореше да възвърне контрол над мислите си.

— Дейдж, не разбирам защо организираш този бал и симпозиума, след като започвате война.

Той забави крачка, поглеждайки към високите й токчета.

— Провеждаме колоквиума на всеки десет години, за да можем да поддържаме връзка един с друг, да се сплотяваме и да опознаваме съюзниците си. Освен това Реалм трябва да покаже силата си… да се обединим срещу Кърджаните.

— Какво точно представлява Реалм? — Докато вървеше до него, краката вече я боляха заради високите токчета… но обувките определено си струваха болката.

— Ние сме като вашите Обединени нации. Няколко нации на вампири, шейпшифтъри и вещици.

— И ти си кралят на Реалм?

— Е, по-скоро кралят на вампирите. Ние управляваме Реалм, макар че не мога да давам нареждания на индивидуални шейпшифтърски кланове или сборища.

— Значи, сте във война с Кърджаните, защото са разработили вирус, който да напада гените на половинките?

— Да, и заради Джейни. Кърджаните са предрекли, че нашата племенница ще се обвърже с малкия Кърджански психопат на име Келан… а аз няма да позволя това да се случи. Никога. — Дейдж спря до стената, карайки Ема да го погледне. — Вирусът също така засяга и шифтърите.

— Шифтърите ли? — Ема се залюля за миг на токовете си, преди да намери баланс. — Като Кейти и Джордан? — Кара и Талън бяха останали известно време при шифтърите, докато бягаха от Кърджаните.

— Да. — Дейдж повдигна едната си вежда. — Вече срещна ли се с Кейти?

— Не. Но съм говорила по телефона с нея, когато Кара бе отседнала в дома й. — Кейти си бе направила труда да й обясни йерархията в клановете на лъвовете, но организацията им все още бе някак неясна в ума на Ема.

— Аха. Докато обикаляше страната, преследвана от Кърджаните? — Една вена изпъкна и запулсира на шията на краля, а въздухът около него сякаш се наелектризира. Гняв.

— Ъм, да. — Тя трябваше да се върне към проучванията си в Монтана. — Не исках да излагам Кара на по-голям риск, затова…

— А когато тя ти каза за нас?

— За семейството ти или за вампирската раса като цяло? — Ема бе шокирана да узнае за Кърджаните, а после бе адски благодарна, че белокожите чудовища имаха враг, който е достатъчно силен, че да ги победи. Благодареше на съдбата всеки ден, задето Талън бе открил Кара и Джейни преди Кърджаните да го сторят.

— И двете. — Хватката на Дейдж се стегна около ръката й.

— Тогава реших, че Кара е в безопасност и мога да продължа към Монтана.

Дейдж направи крачка напред, приковавайки Ема към стената.

— Надявам се, че си си научила урока.

Имайки предвид, че кръвосмучещите копелета я бяха заловили и едва не я заведоха в Канада, за да се обвърже с лидера им, то да.

— Следващия път ще се скрия по-добре. — Тя прехапа устните си, за да не се ухили.

Огромната длан на Дейдж се спусна по гърба й, за да обгърне задните й части и да ги стисне нежно, притискайки я към мъжката си твърдост.

През тялото й премина вълна от горещина. Наложи й се да се бори, за да може гласът й да прозвучи спокойно.

— Знаеш ли, за крал на моменти се държиш много непристойно.

— Никога не си се срещала с краля, любов. — Той захапа леко ухото й и коленете й се разтрепериха. — Пред теб стои мъжът.

Горещина изпълни слабините й, докато тя слагаше ръце на гърдите му и го бутна назад. Никой от двама им не помръдна и на милиметър.

— Каза нещо за това, че вирусът засяга и шифтърите така, както половинките на вампирите? — По дяволите, трябваше да обуздае хормоните си.

Дейдж вдиша дълбоко, а раменете му се раздвижиха леко.

— Ъм, да. Мислим, че двадесет и седмата хромозома на шифтърите контролира или преобразяването, или типа на шифтъра. — Той говореше близо до шията й, а дъхът му стопляше кожата й. — За да съм честен, не знаем нищо със сигурност.

— Видът на шифтъра? — Ема се бореше да разбере новата реалност на проблема. — Не разбирам.

Дейдж вдигна глава.

— Шифтърите са или от семейство кучета, или от семейство котки, или мулти.

Ема потръпна от удоволствие, когато пръстите му обгърнаха нейните, но се опита да прогони усещането. За бога, стоеше хваната ръка за ръка с вампир… напълно различен вид за Земята, много по-силен от обикновения човек. Истинска опасност в сериозно сексапилна опаковка. Налагаше се да се фокусира.

— Мулти?

Той преплете пръсти с нейните, на мига затопляйки дланта й.

— Да. Мултишифтърите могат да се превръщат във всякакви животни, освен такива от семейство кучета или семейство котки.

Исусе! Как бе възможно хората да са пропуснали всичко това? Рационалният мозък на Ема започна да подрежда информацията.

— Какво причинява вирусът на шифтърите?

Дейдж сви рамене.

— Мислим, че вирусът атакува гените и превръща шифтъра във върколак.

Ема прехапа устната си за миг.

— Върколак?

— Да. Върколаците са животни, които се интересуват единствено от хранене и убиване. Те са подчинени на господар с помощта на една проста магия. В тях няма рационална мисъл. Няма човечност.

Е, това беше гадно.

— Как може да се превърнеш във върколак?

— Хората стават върколаци, когато са ухапани от върколак. Преди вируса шифтърите бяха имунизирани срещу тези ухапвания.

Ема поклати глава.

— Не разбирам. Защо ще си създават толкова проблеми, за да създадат вирус, който превръща шифтърите във върколаци? Защо просто не нахапят хората?

— Защото хората върколаци не живеят дълго… в най-добрия случай година. Шифтърите са много по-силни. — Дейдж се отблъсна от стената. — Мислим, че Кърджаните не са имали идея на какво ще е способен вируса, когато са започнали да го разработват.

Значи Кърджаните възнамеряваха да създадат безсмъртна раса от роби. От гледната точка на психопатите с мания за величие това имаше смисъл.

Дейдж хвана по-здраво ръката на Ема и я поведе надолу по коридора.

— Брат ми Кейн е наел хора, които да ни построят лаборатория. Надявах се да се съгласиш да направиш някои проучвания.

Предпазливост и безпокойство се бореха вътре в Ема. Без съмнение вампирската лаборатория щеше да бъде произведение на изкуството.

— Имам си лаборатория, Дейдж. — Освен ако Кърджаните все още не я управляваха.

Дейдж спря и прочисти гърлото си.

— Не. Нямаш си.

Ема се завъртя на пети да го погледне.

— Прощавай? — Той нямаше да й казва какво да прави.

Погледът му срещна нейния.

— Взривихме сградата. — Устата й остана отворена.

— Не сте го направили. — Най-хубавите й обувки „Маноло Бланик“ бяха в шкафчето й, по дяволите. Както и страстното розово червило на „Нютън“, което вече не се произвеждаше. Не можеше да го намери дори в Ибей.

— Определено го направихме.

По лицето на краля не трепна нито мускулче, показвайки й, че той й бе казал самата истина.

— Защо? — възкликна тя.

Той сви рамене.

— Лабораторията беше под контрола на Кърджаните. Всички данни трябваше да бъдат унищожени, затова решихме така да се справим с всички проблеми.

— Ами хората, които работят там? — Вампирите не бих убили невинни хора, нали? Страхът се плъзна в нея, карайки краката й да затреперят.

— Имаме досиета на всички. Засега изглежда само шефът ти, Франк Дейвис, е знаел за Кърджаните. — Дейдж прокара длан по ръката й. — Той е изчезнал, но предполагаме, че е в друга лаборатория на Кърджаните.

В отговор на това кожата й настръхна.

— Ами Хенри Дювал?

— Можем да проверим, ако искаш? — Дейдж присви очи. — Защо? Кой е Дювал?

— Лабораторният ми партньор. — Ема вирна брадичка. — И много добър мой приятел.

— Аха! — Погледът на Дейдж блесна разбиращо. — Точно така. Спомням си името. Той протестираше, когато преместихме вещите ти в склад и пуснахме къщата ти за продан.

Шокът накара гласа й да затрепери.

— Какво си направил?

Дейдж вдигна едната си вежда.

— Любов, Кърджаните те преследват. Не можеш да се върнеш към стария си живот. — Той отново преплете пръсти с нейните. — Наложи се да пратим няколко писма на Дювал от твое име, в което му съобщаваш, че имаш семейни проблеми и си заминала на ваканция със сестра си. Той най-после се отказа. — Тонът на краля подсказваше, че според него Хенри е направил добър избор. — Вие бяхте ли… ами…

— Какво? — Ема се намръщи. — Не. Разбира се, че не. Бяхме само приятели. — Добри приятели, имайки предвид това, че имаха един и същ вкус за мъжете.

— Добре е да го знам.

Бяха пуснали къщата й за продан. Невероятно. Бе прекарала часове само в избиране на правилните цветове за всяка стая. Беше й отнело седмица да изцикли и освежи твърдите дървени подове… с Кара и Джейни, които й се бяха притекли на помощ. Градината беше произведение на изкуството с растенията и хортензиите. Ема обичаше тази къща. Умът й все още се въртеше около това, когато Дейдж се обърна и я поведе надолу по коридора. Тя стисна толкова силно зъби, че челюстта й изпука.

— По-късно ще обсъдим това. — Точно сега не можеше да формира смислена мисъл, без да иска да го убие.

— Разбира се. — Дейдж посегна към големите двойни врати и стисна ръката на Ема по-здраво в своята. — Тази вечер трябва да стоиш близо до мен или до някой от братята ми.

Тя кимна и едва сдържа възклицанието си, когато той отвори вратите, разкривайки бална зала, която можеше да си съперничи с всички други кралски балове, провеждани през годините. Над двеста човека вече бяха заели местата си около маси, покрити със сини покривки, скъп китайски порцелан и блестящи кристални чаши. Ароматът на печено пиле се носеше във въздуха. Дейдж я поведе през стаята, кимайки на няколко посланика, докато не стигна до маса, на която Талън, Кара и Джейни седяха до още една двойка.

Дейдж стисна ръката й.

— Ема, това са Джордан Прайд и Кейти Смит.

Джордан се изправи и протегна голямата си ръка. Ах… шифтър на планински лъв. Смесица от кафяви, черни и руси кичури се стелеха по раменете му. Жълтеникавокафявите му очи проблясваха срещу нея.

— Удоволствието е мое.

Тя разтърси ръката му, осъзнавайки, че не е вярвала напълно в съществуването на шифтърите до този момент. Странно електричество премина през ръката й, щом го докосна. Странно.

— Приятно ми е да се запознаем. — Той я освободи и тя се настани на стола, който Дейдж й бе издърпал.

Кейти се усмихна, а златистите й очи проблеснаха весело.

— Радвам се, че най-после можем да се срещнем лично.

Ема отвърна на усмивката й. Беше се наслаждавала на телефонните разговори с лъвицата, докато Талън и Кара бяха отседнали при шифтърите.

Кейти се наведе напред, русите й къдрици бяха събрани в елегантен кок.

— Все още съм невероятно впечатлена, че успя така успешно да избягаш не само от Кърджаните, но и от вампирите, които те търсеха. — Тя хвърли шеговит поглед към Дейдж.

Ема сви рамене.

— Не виждах алтернатива. Трябваше да продължа да пътувам на северозапад, докато стигна до дома на приятелката си в Монтана. — И почти бе успяла. В едната секунда бе в кола, пътуваща към Тексако извън Бозмън, а в следващата лежеше във вана на Кърджаните, полудрогирана и дезориентирана. Все още не знаеше как я бяха намерили. Освен ако Дейвис някак не бе разбрал какъв е планът й, което беше повече от вероятно.

— Къде е сега приятелката ти? — попита Кейти.

— Работи в чужбина.

Джордан се наведе напред.

— А къде е флашката с данните?

Горчилка се надигна в стомаха на Ема.

— Кърджаните казаха, че са открили бунгалото и флашката, която бях скрила в колата. Вероятно са я унищожили, макар че имам много добри спомени за почти всички лабораторни изследвания. — Отвличането й бе довело до отвличането на Кара. Нима едва вчера тя и сестра й бяха заключени в Кърджанската лаборатория? Кара погали коляното й под масата, без съмнение споделяйки чувствата на сестра си в този момент. Проклет емпат.

Сервитьорът й поднесе чаша вино. Кара вдигна вежда, виждайки билковия чай, който поставиха пред нея.

— Не можеш да пиеш вино, Кара — каза Талън и се усмихна, когато сервитьорът сложи пред Джейни коктейл „Шърли Темпъл“.

Кара извъртя очи.

— Вероятно бих могла, но тъй като стомахът ми е малко претенциозен, ще пия чай.

Кейти покри ръката на сервитьора със своята.

— Боря се с настинка, затова и аз бих искала чаша чай. — Сервитьорът веднага й поднесе чаша билков чай.

Ема се усмихна, подозирайки, че Кейти твърди, че има настинка, само за да прави компания на Кара. Очевидно сестра й си бе намерила добра приятелка. Приятелка, която можеше да се преобразява в планински лъв. В какъв странен свят се бе озовала.

Дейдж се наведе към нея и отметна къдрица от лицето й, изпращайки тръпка на нужда през тялото й. Уникалният аромат на кожа и сандалово дърво, който се носеше от него, я накара да потръпне.

— Аз ще пия вино. — Тя отпи голяма глътка, надявайки се така да охлади желанието си. Да, точно. Сякаш щеше да има ефект.