Ребека Занети
Пленен (16)

Глава 16

Въздишайки, Ема едва успя да се сдържи да не хвърли компютърната разпечатка на пода на малката лаборатория. Дейдж го нямаше от часове и тя се бе впуснала в проучвания, за да не мисли за него. Миризма на белина и каучук изпълваше въздуха в малкото пространство.

— Пробата АС-21 не действа по никакъв начин на вируса. — На хартия предположенията показваха, че сместа може да повлияе на протеините и да унищожи малкия шибаняк. Но това не се случи в епруветките. Вирусът все така се бе вкопчил в хромозомите и изглежда малкото копеле беше непобедимо. По дяволите! Ако й се наложеше да облече отново проклетия стерилен костюм, щеше да полудее.

Кейн потърка с ръка очите си, проучванията му бяха разпилени по масата.

— Мостра от вируса ли опита, или от катализатора? — Той се изправи, разтърквайки тила си.

— И двете. — Пробата беше близо до новото лечение на рак, което заразяваше хромозомите и побеждаваше туморните клетки. — Количеството от катализатора е на привършване. Налага се Маги да даде още кръв. — Разбира се, тялото й вече може да бе променило вируса в нещо специфично единствено за вълчите шифтъри. Или за върколаците.

Кейн погледна към часовника и после обратно нагоре.

— Чия кръв е в епруветката? — Той посочи към пробата върху подноса. — И защо е тук, а не в чистата лаборатория.

— Кръвта е моя, а аз не съм заразена, затова няма нужда да е в чистата лаборатория. — Ема се намръщи. Беше взела проба преди часове, може би трябваше да вземе нова. Тя погледна към чука, лежащ на ъгъла върху плота.

Кейн повдигна вежди и проследи погледа й.

— Ъх, добре. Да не се боиш, че може да си заразена?

— Какво? — Ема се обърна към него. — О, не. Взимам проби от кръвта си, откакто Дейдж ме маркира. — Топлина пламна в гърдите й и пое като река на север към бузите й.

— О! Винаги учен, а? — Кейн се ухили.

— Да. Промяната ми от човек с двадесет и три хромозома до почти безсмъртен с двадесет и седем е невероятно. — Умът й все още не можеше да проумее генетиката, замесена във всичко това. — Не знам къде може да ни отведе наученото, но смятам, че е жизненоважно да документираме всичко.

Кейн погледна към чука.

— А оръжието?

Ема прехапа устни и се размърда колебливо.

— Аз, ами…

Кейн се засмя.

— Моля те, кажи ми, че не планираш да се нараниш. — Той посегна с дългата си ръка и взе чука, удряйки го леко в дланта на другата си ръка. Дръжката почти изчезна в огромната му длан.

— Ами… просто, ако имам уменията на Дейдж да се лекувам, бих искала да видя как работи процеса. — Боже, чувстваше се като идиотка. Цялото й лице пламтеше.

— Не — Кейн поклати глава. — Не е гарантирано, че ще добиеш всички умения, които има половинката ти, Ема. — Той хвърли чука в чекмеджето на бюрото и металът издрънча срещу дървото. — Но дори и да е така, ще отнеме време. Вероятно десетилетия.

О, гадост! Добре, че я бе хванало шубето, преди да си счупи някой пръст.

— Значи, ако си счупя кост, може да отнеме повече време, отколкото обикновено, за да се излекувам?

— Да — усмивката на Кейн стана по-широка. — Нямам търпение да видя как синовете ви с Дейдж ще взривяват кухнята ви в името на научните експерименти. — С тих смях той се върна към работата си.

Лека тръпка на удоволствие премина по кожата й. Децата на Дейдж… малки дяволчета със сребристи очи. Тя побърза да прогони тази мисъл.

— Хей, чудих се. Защо всички вампири и Кърджани могат да създават само момчета?

Кейн се обърна към нея.

— Вампирите и Кърджаните имат „Х“-хромозома и „Z“-хромозома, но предават на поколенията си само „Z“-хромозомата. Затова, комбинирано с „Х“-хромозомата, предавана от жената, получаваш „XZ“ бебе, или вампир от мъжки род. Без значение какво.

Колко странно бе да знае, че ако с Дейдж имаха бебета, те всички щяха да бъдат малки момченца.

— Ами демоните? Има ли жени демони?

— Да, има жени демони, макар че по същата причина те са много редки. Едно от петстотин родени демонски бебета е момиче.

Ема се напрегна.

— Това умишлено ли е?

Кейн повдигна вежди.

— Не. Никак даже. Бебетата момичета при демоните са силно ценени, нещо рядко и безценно.

Е. Така и трябва да бъде.

— А каква е науката, замесена тук.

Кейн потърка брадичката си.

— Демоните имат „D“-хромозома. Жените демони са с „DX“-хромозоми, докато мъжете демони притежават „DY“, подобно на хората. — Той се ухили. — Чудя се дали децата ви ще се интересуват така силно от науката, колкото се интересуваш ти?

Тя сви рамене. Генетиката на различните видове наистина я очароваше. И като се замисли за сребристите очи, тя затвори своите и се опита да го достигне.

„Дейдж? Можеш ли да ме чуеш.“

„Силно и ясно, любов.“

„Стигнахте ли?“

„Да. Тъкмо чакаме мъжете на Кейлъб да влязат. Сега трябва да се концентрирам. Обичам те.“

Щитовете му се спуснаха, откъсвайки я от мислите му.

— Хммм! — Тя се намръщи.

Кейн се засмя.

— Да разбирам ли, че кралят те изключи.

Ема се завъртя на стола си.

— Защо го правиш?

Кеърс повдигна вежда към нея.

— Какво правя?

— Наричаш го „кралят“. Всички вие използвате титлата му.

Кейн потърка брадичката си.

— За да не забравяме. — Виолетовите му очи бяха пълни с мъдрост. — Защото Дейдж забравя. Скача пред всеки от нас, и като най-големия брат изпитва нужда да ни пази и защитава.

— Това лошо ли е?

— Не. Но той е кралят. Главата на монархията. Това значи много. — Кейн поклати глава. — Кралят трябва да бъде пазен. Почти на всяка цена.

— Почти?

— След кралицата, разбира се.

Идеята наистина да бъде кралица я накара да иска да се засмее на глас. Ема извъртя очи, точно когато Джейни и Кара влязоха в стаята.

Ема прегърна племенницата си, позволявайки на познатия аромат на бебешка пудра да я обгърне за миг.

— Защо вие двете не си почивате? — Под зачервените очи на Кара имаше огромни тъмни кръгове. Трябваше да поправят това.

Кара седна изтощена на мекия стол с лека въздишка.

— Джейни не искаше да заспи, преди да говори с теб. — Костите на шията й бяха прекалено изпъкнали, и макар да беше рано, бе видимо, че е изгубила част от теглото си. Прекалено много от теглото си.

Ема коленичи и отметна къдриците от лицето на племенницата си.

— Какво има, миличка? — О, моля те, нека да не е ново болезнено видение. Все още не.

Джейни си пое дъх.

— Трябва да се обадиш на Моура. Веднага. Обади се на Моура. — Тя стискаше Мистър Мълът в ръце. Ема бе подарила на момиченцето мечето със странната синя козина преди повече от две години. Когато животът им бе нормален. — Моура може да оправи братчето ми. Обади се на Моура.

Кейн се намръщи и се отпусна на колене пред Джейни, за да застане очи в очи с детето.

— Как може да помогне Мойра, Джейни?

Сините очи се разшириха.

— Не знам. Но трябва да се обадите на Моура.

— Кейн? Коя е Мойра? — Ема се изправи, а коленете й изпукаха. Боже, трябваше да се движи повече.

— Половинката на Конн. Тя е седмата дъщеря на седмата дъщеря. — Кейн вдигна Джейни и я сложи да седне на масата.

Ема погледна към Кара, която сви рамене.

— Това говори ли ти нещо?

— О! Да. Могъща вещица. Много могъща. — Кейн започна да рови в чекмеджето, изваждайки близалка, която даде на Джейни.

— Науката ще поправи това, не магията. — Ема погледна покрай Кейн. Колко дълго тази близалка е стояла в шкафа?

Джейни я грабна от ръката му и Ема се обърна, за да се фокусира върху племенницата си. Малкото момиченце изкриви лице в намръщена гримаса.

— Каза ми да се доверявам на това, което казва главата ми. Да се доверявам на това, което чувам и виждам.

Ема кимна бавно.

— Да, така е. — Никой нямаше да учи малкото момиченце, че дарбата й е нещо лошо, или че трябва да се срамува от нея. Беше се заклела в това от първия ден, в който научи, че Джейни притежава дарба.

Малките очички я гледаха с невероятна мъдрост.

— Значи ми вярваш, лельо Ема. Обади се на Моура.

Детето беше право.

— Добре. Чичо Кейн и аз ще се обадим на Моура. — Сега се съгласяваше да се консултира с вещица. Какво следваше?

— Мойра — поправи я Кейн, хвърляйки й малък бонбон. Той се наведе, помагайки на Кара да се изправи. — Сега, вие отивате да спите, а ние ще се свържем с половинката на Конн. Сигурен съм, че ще се радва да ни чуе. — Резците му блеснаха, когато се ухили.

Ема вдигна ръка.

— Само ни дайте секунда, става ли? — Тя хване ръката на Кара и я изведе в коридора.

Кара се облегна на стената, покрита с тапет, и вдигна едната си вежда.

— Какво има, Ем?

Добре. Какви би трябвало да са правилните думи тук?

— Аз просто… Ами. Искам напълно да разбереш, че вече не си обвързана.

Лека бръчица се появи между веждите на Кара.

— Дааа. Наясно съм с това. — Тя наклони глава настрани.

— Просто, ами, имам намерението да унищожа вируса. И ти ще имаш избор.

Лека усмивка изви устните на Кара.

— Избор?

Ема прочисти гърлото си.

— Да — тя въздъхна. Въображаеми яйчени черупки се счупиха под краката й. — От самото начало имах чувството, че съдбата не ти бе дала право на избор. Или по-скоро Талън не ти бе дал право на избор. — Зет й изглежда бе сила извън всичко нормално. — Не е нужно да се обвързваш с него.

Мек смях се изтръгна от Кара.

— Обичам те, Ем.

Какво пък значеше това?

— И аз те обичам.

Кара навлажни устните си и в погледа й блесна истинско веселие.

— Затова, моля те, разбери ме добре. Този мъж ще се обвърже отново с мен, дори ако се наложи да го закова за пода и сама да се наместя върху дланта му.

Облекчението накара Ема да се усмихне широко.

— Значи го обичаш, а?

— С цялата си душа. — Кара се усмихна. — Вече съм голямо момиче, Ема. Знам какво правя.

— Добре. Щастлива съм за теб. — Нещо топло обгърна сърцето на Ема.

Кара обви ръка около нейната.

— Време е да се бориш за това, което ти желаеш.

Разбиране и приемане изпълниха Ема.

— Дейдж.

— Да. Дейдж.

— Да. Време е. — Тя се усмихна на сестра си. Смъртта нямаше никакъв шанс срещу сестрите Паулсън.

— Добре. — Кара надникна през вратата и повика Джейни, която скочи напред и хвана ръката на майка си. — По-късно довечера ще се видим отново с вас, генийчета — каза Кара и с Джейни излязоха навън.

Ема започна да върви напред-назад из лабораторията, а Кейн я дари с крива усмивка. Мъжът вероятно имаше супер вампирски слух или нещо подобно. Тя въздъхна.

— Трябва да намерим акушер и да вземем ултразвукова машина.

Той прочисти гърлото си.

— Талън вече се свърза с двама акушери, които ще са тук следващата седмица. Но ултразвукът не работи при вампирските бебета.

— Какво? Защо?

Кейн сви рамене.

— Нека просто кажем, че вълните не могат да проникнат, за да видим бебето… прекалено много естествени защити.

Това можеше и да е добре. Може би бебето щеше да има и някаква защита срещу вируса. За разлика от Кара.

— Иска ми се да науча какво да очакваме от вампирската бременност. — Ема имаше доста работа за вършене.

Кейн кимна.

— Разбира се. — Той пусна папките си. — Трябва да отида до града, за да взема провизии, и като се върна, ще се обадим на Мойра. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря. — Ема насочи поглед отново към разпечатките. — Има още някои опити, които искам да направя с пробите от АС-21, и предпочитам да го направя, докато са все още пресни в ума ми.

— Добре — каза Кейн и я остави с работата й.

Тя започна да изучава цветната таблица. Бяха комбинирали лечение за рак с кръв от върколак… от върколака, затворен два етажа по-надолу. И нищо. Една идея започна да се заражда в основата на тила й. Какво щеше да стане, ако комбинираше лекарството с кръвта от върколак и с кръв от вампир?

През нея премина вълнение. Протеинът щеше да се вкопчи в хромозомата и вероятно антителата на върколака и вампира щяха да атакуват.

Неочаквана, оглушителна аларма преряза тишината. Тя натисна няколко от бутоните на най-близкия лаптоп, включвайки камерите на първата чиста лаборатория, което я накара да възкликне. Девън Джонсън лежеше на пода, обграден от счупени епруветки. Какво, по дяволите, се беше случило? И какво, по дяволите, правеше той в лаборатория номер четири? Само тя и Кейн имаха достъп до нея.

Със сърце, блъскащо силно срещу ребрата й, тя се затича надолу по коридора и въведе кода си в клавиатурата на стената, след което се наведе, за да й бъде направен скан на ириса и изрече на глас числата за гласовата идентификация. Вратата се отвори и тя нахълта вътре, повтори още два пъти същата процедура, докато преминаваше през ултравиолетовата стая и душовете, подминавайки предупреждението на компютъра, че не е преминала през всички процедури. Спомени за шантавите шеги на Девън и за изчервеното му лице, докато говореше за Санди Нюкомб преминаха през ума й. Трябваше да му помогне.

Най-после тя нахълта в лабораторията, затръшвайки вратата след себе си, само за да се подхлъзне на някаква субстанция и да падне на колене до Девън.

— Ох! — Дъхът заседна в гърлото й, когато седна на пети и видя, че парче стъкло се е забило в коляното й. Стенейки, тя го измъкна и кръвта й започна да тече свободно. Сложи пръсти на гърлото на Девън.

Пулсът му бе слаб, а очите напълно отворени.

— Странен лазер. Излез оттук. Излез веднага.

Лазер? Тя се огледа из стаята, но не видя нищо необичайно.

— За какво говориш?

Цветът се върна в лицето му и той немощно се изправи в седнала позиция. Той отметна кичур черна коса от челото си, очите му бяха зачервени, а усмивката му печална.

— Някакъв странен лазер се появи от камерата и ме повали. — Той посочи към камерата в ъгъла.

Лазер в камерата? Тя се намръщи. Вероятно би трябвало да се разкарат от лабораторията, а после да мисли над това какво се е случило. Кръв, химикали и счупени епруветки се простираха по пода, докъдето стигаше погледа на Ема. Коляното й вече трепереше.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Девън въздъхна, изправяйки се на крака, и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.

— Съжалявам. Санди се е издънила с резултатите от протеина, който ти дадох вчера, и напълно се паникьоса. Боеше се, че ще я уволните, затова…

— Затова влезе с взлом в охранявана лаборатория? Да не си луд? — Ема пусна ръката му. — Знаеш колко проблеми може да си навлечеш… тук става въпрос за лекарствени патенти, струващи милиарди долари.

— Знам. Но Санди забърка пропорция от протеин за антивирусния агент, който напълно може да прецака проучванията ви и да съсипе всичките проби, които имате.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Разбирам. Но защо просто не ми се обади? В договора, който подписахте, обещавате да следвате правилата, както и да държите в тайна проучванията. — По дяволите, мразеше, че се налага да лъже мъжа. Тя се намръщи. — Как въобще влезе тук?

Той извъртя очи.

— Имаш ли представа през какво комбинирано обучение са минали някои от нас? Не беше никак лесно, но никоя система не е перфектна. — Той погледна към стъклата, покриващи пода и отново пребледня. — Паднах върху плота и изглежда съм направил много поразии. Моля те, кажи ми, че не си имаме работа с преносим по въздуха вирус — страх изпълни гласа му.

— Нямаме — отвърна тя, поглеждайки към стъклото, което бе извадила от крака си. — И все пак имаме нужда от кръвни проби от теб. — Както и от нея. Да се надяваме, че вирусът не е бил в епруветката, която я поряза. Миризмата на белина изпълни ноздрите й. Стъклениците се бяха счупили, изливайки се на пода, където бе хвърлила стъклото. Беше невъзможно да се разбере какво са съдържали. Колко са се счупили? Поне пет. И поне една от тях е съдържала вируса. Страхът накара дъха да заседне в гърлото й.

Вратата се плъзна настрани и двама охранителни нахълтаха вътре с извадени оръжия.

— Д-р Паулсън, всичко наред ли е?

— Да — тя побутна Девън към вратата. — Моля ви, изключете алармата, всичко е наред. — Не беше сигурна какво да направи, ако мъжете я спрат, но те останаха извън лабораторията. След секунди най-после алармата се изключи. Почти тичайки към лабораторията, до която всички имаха достъп, тя грабна спринцовка и се обърна към Девън.

— Навий ръкава си.

* * *

Тридесет минути по-късно тя последва протокола и излезе от лабораторията, облечена в чист гащеризон. Дали бе длъжна да уведоми Кейн относно Девън? Вероятно. Не можеше да вини младежа, че бе опитал да спаси задника на гаджето си.

Тя вдигна крачола на туптящия си крак. Дълбоката рана продължаваше да кърви. Остра болка премина през нервните й окончания. Коя ли епруветка я бе порязала? Тя огледа зачервената плът, а очите й се изпълниха със сълзи. Добре. Щеше да се справи с това. Тя си пое дълбоко дъх и се концентрира. Дейдж имаше способността да се лекува, със сигурност част от това се е предала и на нея.

Тя вложи цялата си концентрация в това да излекува кожата, представяйки си как двата края се залепят от само себе си, точно както се бе случило и с плътта на Дейдж, докато бяха в гората. Нищо. По дяволите.

Сумтейки раздразнено, тя посегна към комплекта за първа помощ под масата и напръска раната с антисептичен спрей, преди да покрие коляното си с чиста превръзка. Каква беше вероятността да се е заразила? Навярно малка. Макар че определено бе възможно. Тя отвори ума си, търсейки Дейдж, но щитовете му бяха по местата си. Ледена тръпка от страх се спусна по гръбнака й. Къде беше краля?

* * *

Кралят почука по комуникатора си.

— Кейлъб, мъжете ти по местата си ли са?

— Да. Свалих двама пазачи при северния вход. — Гласът на приятеля му се чу ясно по линията. — Чакам знака ти.

Дейдж направи сигнал с ръка на Джордан. Шифтърът кимна и цялото му тяло се напрегна за спринта към сградата. Той щеше да остане в човешката си форма, освен ако не се появят върколаци или шифтъри.

— Талън, щом си готов — изсъска Дейдж.

И започна да брои. Едно. Две. Бууум! Експлозия разкъса спокойната нощ, последвана от още две, докато братята му отваряха другия край на главната сграда. Полетяха тухли, а във въздуха се надигна облак прах, последван от пламъци и звука на стрелба.

Грабвайки оръжията си, той се хвърли в дима през зеещата дупка, сваляйки на мига един Кърджански войник на пода, откъсвайки главата му. Кръв се разплиска по лицето му, изгаряйки като пепел от цигара. Двама войници на врага се хвърлиха към него, но единият бе прикован към пода, когато Талън влетя през въздуха, стреляйки със зеления си пистолет. Дейдж свали втория Кърджан, забивайки ножа си в гърлото му и обезглавявайки го толкова бързо, че движението почти не можеше да се проследи.

Дейдж изтича в коридора и опря гръб на стената. Въздухът бе изпълнен с дим, а през съоръжението пищеше оглушителна аларма. Стъпките и изстрелите на бягащите мъже се съревноваваше с ритмичния вой.

Той намери центъра си и в ума му, в душата му настана тишина. Воинът в него отхвърли краля от пътя си и намеренията му станаха остри като бръснач. Яснотата на задачата му го обгърна, докато тичаше през задименото пространство.

— В комуникационната стая сме — чу се гласа на Конн през слушалката. — Пророк Милнър е три етажа по-надолу, в малка килия. Виждам само двама пазачи пред вратата. — Чуваше се бясното натискане на клавишите по клавиатурата. — Стълбището е в североизточния ъгъл. — Той продължи да натиска бутони и изруга. — Гайлс не е тук.

Дейдж кимна рязко.

— Добра стратегия. Намери къде държат Гайлс. — Тънък сноп пушек се виеше през въздуха. — Екип едно към стълбището, екипи две и три осигурете прикритие — нареди той. Пред него блесна зелена светлина и той се хвърли настрани, претъркулвайки се, преди да открие огън. — Джейс, изчисти пътя. — Да се надяваме, че най-малкия брат бе упражнявал дарбата си да контролира природните елементи.

Джейс се появи до него в пълно бойно снаряжение, насочил погледа си към дима с протегната напред ръка. Пушекът започна да се завихря, докато не достигна силата и енергията на торнадо. Със завъртането на китката на Джейс виещата се маса пое надолу по коридора, завличайки със себе си тухли, мръсотия и тела.

Един Кърджански войник бе уловен и изпищя, когато тялото му се разби в стената, костите му се разтрошиха, а кръвта му се разплиска навсякъде. Той залитна към пода и стените потрепериха, когато се сгромоляса.

Джейс се ухили.

— А сега искаш ли огън?

— Мърдай! — Ботушите на Дейдж ехтяха по пода, докато прескачаше тела и отломки.

Талън сложи експлозиви на тежката метална врата.

— Пазете се, детонация!

Всички се наведоха, закривайки главите си. Силната експлозия разтърси сградата и горещина премина през кожата на Дейдж въпреки защитното облекло. Звуците от битката утихнаха за миг, сякаш сградата си пое дъх. Тогава през слушалката му отново започнаха да ехтят викове, сумтене и стрелба.

Времето забави ход.

Погледът му се изостри.

Дейдж скочи през зеещата дупка и хукна надолу по стълбите, отклонявайки се, когато остър нож разряза шията му. Той намери опора и, завъртайки се, изрита странично Кържданския войник, изпращайки го към циментовата стена. В следващия миг Талън беше върху него с нож в ръка.

Още трима Кърджани хукнаха нагоре към него с червени коси, веещи се зад тях, и остри жълти резци, проблясващи на мъждивата светлина. Талън прикова единия на място с мисълта си, а очите на Кърджана се разшириха от шок и изненада.

— Никога няма да ми писне да виждам това — засмя се Дейдж и, забивайки рамо в корема на един от войниците, го хвърли към пода. Копелето заби нож в прасеца на Дейдж.

— Ох! — Един удар от ножа на Дейдж сложи край на битката.

— Благодаря. — Талън хвърли втория войник на Дейдж, който блокира един удар и изрита лазерния пистолет от ръката на Кърджана. Войникът замахна, целейки се към гърлото на Джейс, и изпищя от болка, когато ръката му се блъсна в невидима стена, а звукът от счупване на костите му проехтя над виещата аларма.

Джейс се пресегна напред и почти небрежно обезглави чудовището с един замах на двойно наточения си нож.

Дейдж насочи поглед към него.

— Как го направи?

Брат му сви рамене.

— Просто пренаредих молекулите на кислорода, докато не станаха твърди като на гранит. Нищо работа.

Нищо работа? Кейн беше прав. Кралят не използваше рационално дарбите на Джейс.

— Ясно. — Дейдж насочи вниманието си към последния Кърджан, чийто мускули трепереха в опит да се откъсне от психическата хватка на Талън. — Не е особено силен.

— Не — Талън си пое дълбоко дъх. — Мога да го убия и така.

Дейдж сви рамене.

— Тогава действай, не ме е грижа.

Кърджанът се срина на пода.

— Стигнахте ли вече до третото ниво? — попита Конн през слушалката му.

— Не. Срещнахме малко съпротива. — Дейдж ги поведе надолу по стълбите, забързвайки хода си до леко тичане.

— Действайте по-живо. Кърджаните успяха да изпратят сигнал за помощ… подкреплението ще е тук до десет минути. — Конн изруга и звука от трошене на врат изпълни линията. — Прощавайте. Този се промъкна зад мен. — Алармата замлъкна рязко. — Ще взривя контролната зала и ще ви подготвя път за отстъпление. Да сте готови до пет минути. Конн, край.

— Аз ще водя — каза Дейдж, скачайки напред към стълбището.

— Не! — Талън прелетя над парапета, приземявайки се няколко циментови стъпала по-надолу.

— Аз съм отзад — промърмори Джейс.

Дейдж се затича след брат си.

— Какво става, по дяволите? Вие двамата ме прикривате? Аз съм ви учил да се биете.

Талън стигна до площадката и зае бойна готовност.

— И си свършил страхотна работа. Но сме във война и да изгубим краля си би било… ами… кофти.

Дейдж достигна до площадката с Джейс плътно зад него, заставайки вдясно на брат си. Той измъкна пистолета си и го насочи към металната врата. Поглеждайки, за да види Джейс на позицията му, кралят кимна на Талън.

Един силен ритник накара вратата да зейне отворена и последва огън от зелена светлина. Дейдж се отдръпна настрани, прикривайки Талън, без значение дали той го искаше или не. Мъжът имаше дете на път. Три куршума се забиха в бронежилетката му, карайки го да отстъпи няколко крачки назад. На мига пред него се появи мъглява стена, през която зелените лазери не можеха да преминат, а куршумите от тях започнаха да падат по пода.

Исусе! Той погледна Джейс с ъгъла на очите си.

— Страхотен талант.

— Не мога да го задържа дълго. — Той сведе пистолета си. — Стреляй сега.

Стената изчезна и Дейдж стреля. Проехтяха болезнени викове.

— Ето защо трябва да се целите във врата, а не в бронежилетката, идиоти такива.

Талън скочи напред, приковавайки единия Кърджан за стената, докато Джейс се хвърли към другите двама, а вятърът омотаваше косите им около лицата им.

Дейдж премина покрай тях, ботушите му ехтяха в тъмния коридор, докато вървеше напред. Защо нямаше повече стражи?

Гласът на Конн проехтя в слушалката му.

— Подкреплението им ще е тук след три минути. Побързайте, по дяволите.

Дейдж стигна до края на коридора, облегна гръб на стената и си пое дълбоко дъх, преди да се отпусне на едно коляно и да надникне иззад ъгъла. Изстрелът му улучи първия охранител между очите. Той се срина на пода, пръскайки кръв навсякъде. Не беше мъртъв, но определено щеше да остане известно време в безсъзнание.

Вторият страж вдигна оръжието си, но дори не успя да стреля, преди Дейдж да се хвърли върху него и ножът му да премине през плътта и костите на гърлото му като през коприна. Още един млад войник.

Изправяйки се, Дейдж огледа тежката метална врата с индустриални ключалки. С едно завъртане на китките си ключалките се отключиха шумно. Той отвори вратата с насочен напред пистолет.

Пророкът седеше завързан и със запушена уста върху твърдия под, с гръб, облегнат на циментовата стена, а погледът му бе смесица от синьо и жълто. Дейдж никога не бе виждал вампирските цветове на Милнър. Мислеше, че мъжът има металически кафяви очи.

Дейдж нахълта вътре, разкъса въжетата и помогна на Милнър да се изправи. Ароматът на гняв се смесваше с този на страха и изпълваше малката килия.

Пророкът се спъна.

— Седативи. — Той стисна ръката на Дейдж. — Лили?

— Тя е в безопасност. — Дейдж помогна на пророка да излезе от килията, преди да го накара да върви напред, където видя, че Джейс и Талън са приключили. — Да вървим — нареди той.

Талън застана начело, докато Дейдж почти носеше Милнър по стълбите и през унищожения коридор. Ботушите им отекваха в пространството, а въздухът бе изпълнен с дим.

Слънцето навън започваше да блести, докато излизаха от сградата. Кърджаните не можеха да ги последват там. Дейдж изръмжа.

— Жертви?

— Няколко — каза Конн през слушалката, махайки им отвън от хеликоптера. — Изпратихме сериозно ранените в болницата на Реалм в Канада, тези с леките наранявания ще отидат в Колорадо.

— Силите на Кейлъб?

— Петима към Канада, останалите се прибират у дома. Те са добри бойци. — Конн помогна на Дейдж да качи Милнър на хеликоптера, и скочи отстрани, сядайки до пророка. — Войните ни и съюзниците ни се изтеглиха.

Дейдж кимна и затвори вратата, щом Джейс и Талън скочиха вътре.

— Тръгвайте.

Машината полетя и всички погледнаха надолу към земята.

— Когато си готов — каза Дейдж.

Конн изчака за миг, преди да натисне бутоните на малкия контролен панел в ръката си. Тътен изпълни въздуха, преди съоръжението да експлодира. Тухли, тела и дърва полетяха във въздуха, покривайки земята. Гневен черен дим изпълни въздуха, докато огъня поглъщаше сградата, изяждайки всичко в пламъците си.

Пророк Милнър възкликна с разширени очи, притиснал ръка към гърлото си.

— Взривихте целия комплекс.

Дейдж се усмихна без следа от веселие.

— Добре дошъл във войната, пророко.