Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (8)

Седма глава
Контето от Бристол на борда на „Рагнарок“

Вятърът пристигна с изгрева. Мъглата, увила лодката в лепкавия си пашкул се вдигна като театрална завеса и на сцената се появи скитащото слънце. Зажадняло за внимание, то задра нокти в очите на боцмана.

— По дяволите! — изропта той.

Пъшкането на гротмачтата го накара да ококори очи. Пред погледа му се извисяваше грациозен кораб. Той се пресегна към капитана, дръпна го за ръкава и подвикна:

— Събуди се, Кептън!

Капитанът разкопча очи и подскочи, сякаш някой хвърли шепа нажежени въглени в скута му. Невярващият му поглед обхождаше всеки един инч от корпуса на кораба.

— О, демони от тъмнината! — изпусна устата му. — Съновидения ли ме спохождат. Митс, или това е…

— Дева Марио! — изпелтечи Псето.

— „Рагнарок“ флагманският кораб на капитан Анн Ван Сопо — свали шапка и изряза дълбок поклон във въздуха капитанът. — 1200 тона водоизместимост. 120 тона гранит за баласт. 40 фута широчина на напречните греди. Дължина от 201 фута без бушприта и 226 фута с него. Гази 16 фута дълбочина. Дължината от кила до върха на гротмачтата — 170 фута. Височина на кърмата до пул дека е точно 65 фута. Фокмачтата е вертикална. Грота и бизанмачтата наклонени. Стъкмяват се с 10 платна, чиято обща площ е 13.700 квадратни фута.

— Впрегнати сме с абордажни куки към галеона, а на палубата няма никакво движение — рече боцманът, прехвърляйки разсъдливия си поглед от лодката към кораба.

— Складът с барута е в трюма. На орлоп дека се съхраняват въжетата, провизиите с храна и ром и плячкосаното. Общият брой на оръдията е 64. Всички до едно са бронзови, а общото им тегло надхвърля 80 тона. 48 от тях са 24 фунтови с калибър от 4.5 инча. Всяко едно е с тегло от почти 3000 фунта и дължина от 12 фута. Зарежда се с 14 фунта барут, има откат от 15 фута и далекобойност от 2000 фута. До 250 ярда пробива 4 инча дъб и 5 инча чам. Леките оръдия са 10 на брой. 8 двуфунтови и 2 еднофунтови. Има 6 мортири, една — 16 фунтова, две — 24 фунтови и три — 35 фунтови, а при атака по бордовете се монтират до 10 патареро.

— ’Tis… „Ragnarok“ hirsel, ay?! (Нима това е… самият „Рагнарок“?!) — провисна ченето на Псето.

— От корпуса му те гледат над 500 скулптури, коя от коя по-жива — животни, демони, русалки, крале, рицари и… десетки човешки гримаси — погледът на капитана се отмести от оцветените фигури по кърмата и балконите към носа на галеона. — А на бака, Псе, 10 фунтова лъвска фигура. Зърнат ли лъвската грива, испанците пълнят крачолите от страх.

— Каква хубост! — възкликна Псето.

— По дяволите, джентълси! Какво чакате, още? — сграбчи едното въже капитанът. — „Рагнарок“ по право ми принадлежи, защото е дяволско творение, а аз съм слуга на дявола, така както вие сте слуги на вашия Бог.

Изведнъж дузина главорези накацаха като корморани на фалшборда и насочиха мускетите, пистолетите и пиките си към тримата в лодката. От устите на онези, чиито бузи се издуваха от тютюна, политаха миризливи плюнки. Останалите дъвчеха грозни думи.

— Aye, aye, loons! Foo’s yer doos? (Привет, момчета! Как е хавата?) — дари ги с кучешката си усмивка Псето.

— О, небеса, носени на пиките на шепа простосмъртни! — заслони очи с ръка капитанът и погледна нагоре. — Води ли ви капитан, джентълси, или се шляете из океана като стадо въртоглави овце?

Гологлав моряк с високо чело и брадичка, потрепваща в такт, различен от клатушкането на кораба, наруши мълчанието на екипажа.

— Води ни капитан! — избуча той.

— А той добър ли е в надушването на богата плячка?

— Най-добрият кръстосвал моретата и океаните — избоботи моряк, размахващ подвита кука вместо дясна ръка.

— А щедър ли е той с вас, или ви подхвърля трохи, с които не би се нахранило и врабче?

— Най-щедрият — провикна се русоляв момък, чиято малка глава не съответстваше на едрото му тяло.

— И кой по дяволите е този… буфонаден герой? И кой по дяволите твърди всичко това?

— Самият „Той“ — отвърнаха хорово моряците.

— Гласовете ви са малко женствени, но признавам, че увертюрата на мюзикъла ви е поносима. Не съм съгласен обаче, драматургът ви сам да се хвали! Самохвалството е като кърлеж. Залепя се на онзи, от който може да смуче кръв, за да го зарази със смъртоносната си бактерия. Следва бавна и мъчителна смърт, а краят отвращава дори майката природа. Земята не желае да го приеме в обятията си, а лешоядите само кръжат над разлагащия се труп, грачейки най-зловещата си песен.

— Колко поетично! Колко патетично! — долетя глас откъм кърмата. — Пищният разкош на думите ви би развълнувал дори и глух козел!

Макар и мажорен, встъпителният акорд в мелодията на гласа внесе смут в погледа на капитана.

— Ейвън Жигори Ду Дочу Суейн! Контето от Бристол! — очите му бродеха по бордовата ограда. — Значи в крайна сметка ти се добра до „Рагнарок“?

Капитан Суейн се появи като от магия. А за демонстрация на личното му благополучие, трима души се втурнаха да палят лулата му. Очевидно притежавайки черти на изключителност, той пусна няколко тлъсти обръча дим, прекарвайки ги един през друг и затропа по палубата с грацията на благороден елен. Когато фигурата му доближи бакборда, самодоволната му усмивка заслепи дори слънцето.

— Капитан Ибан Хигори Де Дучо Свейн — думите се лееха като либрето от устата му.

— Все тая! — изплю се във водата капитанът. — Главата си залагам, че в тия дамски времена си станал… капер?

— Главата ви, приятелю драгий, която впрочем е оценена на 2500 лири стерлинги, ще увисне на наказателния док в Лондон. Капитан Мафо, корабокрушенец! — изкиска се капитан Суейн, поставяйки пръсти пред устата си.

— 2500 лири стерлинги! — изпляска длан Псето в тревожното си чело.

— От едно котило проходихме, Ейвън Ду Дочу Суейн — хрупаха думите в устата на капитана. — Нима забрави, че всички, които са служили на „Рагнарок“ при капитан Сопо, са кръвни братя?

— Не сте забравил да се превъплъщавате в различни лирични форми — отвърна капитан Суейн. — Особено тази да се измъквате в кожата на скъп приятел.

— Не можеш да се подиграеш с мен и да ме подхвърлиш на лешоядите в Олд Бейли. Остави ме на Тортуга или на Испаньола и аз ще ти се отблагодаря щедро.

— Увенчан със славата на старо морско куче, понастоящем капитан на орехова черупка! Чудя се дали въобще сте управлявал истински кораб, или просто си играете на войници с тези идиоти — защипа лулата между зъбите си капитан Суейн. — Каква инфантилна драма!

— Ах, ти, проклет кучи син! — изруга капитанът. — Кълна се в очите на дявола, че…

— Както винаги ви липсва дипломатичност и такт! А да не говорим за липсата на словесен финес — възмути се капитан Суейн. — Импулсивността някога ви остави без крак, но да загубите достойнството си…

Боцманът дръпна капитана за лакътя и се изправи пред капитан Суейн.

— Казвам се Крази Митс! Дър…

— Хъмм — зачука с показалец по парапета капитан Суейн. — Ще отрежа десния си крак от коляното надолу, ако не сте отраснал около Пикадили съркъс.

— Държа около 3000 лири в Барклис банк — насили усмивка боцманът. — Всички до последното пени са ваши, ако ни оставите на сушата и забравите, че сте ни срещали.

— О, не, приятелю драгий! Алчността е религия, която не изповядвам. Времената се менят по-бързо от сезоните по тези адски ширини. Сега златната жила е… влиянието. Предпочитам да ви връча на британските власти и да получа обещания пост в адмиралтейството.

— Ама нали с капитан Мафо сте кръвни братя! — припомни му Псето.

Капитан Суейн се усмихна, след което тънките му мустачки заиграха под ритъма на думите:

— Дори и вещица като Марджори Джордейн не може да съживи мъртвото ни приятелство!

— Глупак си ти, Ейвън Суейн! — развъртя глава капитанът. — Още един испански глупак, който си мисли, че може да надхитри дявола.

— Усещате ли, капитане, смъдящата болка на поруганата си чест? — краката на капитан Суейн едва докосваха палубата в танцувална стъпка. — Онази…

— Имай милост! — изхленчи Псето.

— Не ви познавам, господин Никой — превзе се капитан Суейн, — но ви предупреждавам, че сложна химична реакция разтваря емоциите ми до гняв, ако Никой се осмели да прекъсне бременните ми мисли!

— Не съм изненадан от нравствената ти смърт — стисна зъби капитанът. — И ти, като всеки друг предател, ще свъртиш на дъното на океана с изкълвани от гларусите очи. Помни ми думата, ти… по-гърбав от двугърба камила и по-лукав от Лукавия, ходещ скелет!

Капитан Суейн сграбчи оградата и се надвеси над лодката. Лицето му се смачка във варварска гримаса. По врата му се наляха жили по-дебели от корабни въжета. Хамелеонският му език се изстреля към капитана:

— Не смей да ми говориш за нравственост! На „Рагнарок“ се изискваше да поддържаш хуманни липси към враговете си, а не морални към другарите си. Когато изчезна, зад теб останаха само скъсани джобове и горчив вкус в устата при споменаване на гнусното ти име. Би одрал и плъховете в трюма, за да не останеш с празни ръце!

— Това не може да е вярно! — надигна глас Псето.

Погледът на капитана попадна върху гигантската фигура зад гърба на капитан Суейн.

— Виждам, че вярното ти пале те следва по петите! — струеше пренебрежение от устата му. — Големия Ник!

Капитан Суейн плесна глухо с пременените си в кадифени ръкавици ръце.

— Оковете плячката на палубата. Храна и вода — колкото да не умрат от глад! — рече той, след което се завъртя на петите си и с балетна стъпка се понесе към квартердека.

— Знаеш ли как можеш да разбереш дали някой не е глупак, друже Псе?

— Как, Кептън?

— Не по това дали този някой може да чете и пише, дали този някой може да говори на пет езика, дали този някой е музикален гений или блестящ математик, а по това дали този някой може да иронизира собствената си персона.

— И повтарям — изстреля се гласът на капитан Суейн към главорезите му. — Никой да не разговаря с тях!

Големия Ник стовари прангите на палубата и посегна към капитана.

— По-леко, момче! — рязко дръпна ръката си капитанът. — Наясно ли си, че убиецът може един ден да получи опрощение, но предателят никога?

— Стори нещо, Кептън! — изхленчи Псето. — Стори нещо, дявол да го вземе!

— Клел си се с кръвта си! — изсъска капитанът. — На теб говоря, Никълъс Рийд Чуприс!

Капитанът обърна Големия Ник към себе си, но вместо отговор получи мазна храчка в лицето си.

— Що за безочие! — опита да се изправи боцманът, но неочакван ритник в хълбока го съсече.

— Да не ми е името Несъразмерния, ако един ден не си платиш за тази ефирна дързост! — обърса се с ръкава си капитанът. — Не пред мен ще отговаряш, трюмен плъх, такъв, а пред самия дявол!

Големия Ник остана безмълвен.

До падането на нощта, капитанът грабна всяка възможност да подкокороса някои от по-зелените моряци, но те го подминаваха като сянка. Същото се случи и на другия ден, което съвсем обезсърчи Псето. Хранеха ги с овесена каша и ги пояха с плесенясала вода. Отвързваха ги, но без да им махат веригите от ръцете и краката само за да отидат по себе си. Никой не посмя да им обели нито дума.

Капитан Ейвън Суейн произвеждаше впечатление, разхождайки често осанката си по палубата. От кръглата му като чадър шапка стърчаха три бели щраусови пера. Носеше плисирана риза, чиито ръкави завършваха с везана дантела. От синята му кадифена жилетка се кокореха дузина месингови копчета. По яката и капаците на джобовете му блестяха виещи се златисти ширити. През рамото му, на кожен колан с масивна сребърна катарама, висеше флотският му кортик със златен филигран на дръжката и гравирана ножница. Бричовете му се отличаваха с кройка на кралските шивачи. Памучните му чорапи пазеха бялата му кожа с поне 30 изплетени бримки на инч. Обувките му с висок ток лъщяха като полиран черен мрамор. Бял крават повиваше щраусовия му врат. В ръката си стискаше червена дантелена кърпа, с която попиваше потта от челото си.

Капитан Суейн подминаваше ругатните и заканите на капитан Мафо с безпардонно безразличие. Само Големия Ник напомняше на пленниците, че все още съществуват, като ги наплюваше в лицата, или стоварваше железния си юмрук в стомаха на някои от тримата.

На втората вечер времето започна да се преобразява. Кожата на океана се набръчка. Облаците се сбираха на хулигански групички. Вятърът жулеше бузите на „Рагнарок“. Луната бродеше по пустия борд.

От нивото на горната палуба първо се издигаше квартердекът. Стълбите към него се опираха в двете бордови огради. Прилепени до тях, зееха врати, водещи към корема на галеона. Над първата надстройка се издигаше по-късият халфдек, който носеше тежестта на бизанмачтата. Там се намираше и щурвалът, който се поклащаше в ръцете на рулевия на вахта. Най-накрая и най-отгоре, на цели 27 фута от горната палуба се извисяваше пупдекът. Люковете по горната палуба зяпаха към оръдейната, където се мяткаха хамаците, пеейки своята тъжна песен с прегракналите си гласове. Привързани с дебели въжета, три джолита лежаха пльоснати по гръб между гротмачтата и фокмачтата. На носа на лодката ръце протягаше брашпилът.

Притихнали в сянката на нощта, пленниците приличаха на недовършени каменни статуи. При всяка по̀ ината вълна, призрачните им тела подскачаха и меняха положението си. Изтощени от жегата, лошата храна и безсънието, думите едва долазваха до устите им.

На няколко ярда от тях сновеше постовият. Той често спираше и търкулваше поглед към неподвижната купчина. Когато застанеше на открито от ветрилата място, лунната светлина се провираше в прокопаните окопи по лицето му. Присвитите клепачи, караха веждите му да се мръщят. Лютият му поглед с лекота можеше да запали насмолените конопени въжета на вантите. Хлътналите бузи изстрелваха остра брадичка. Закривеният в месестата част нос, опъваше загрубялата кожа на скулите.

— „Рагнарок“! — изпусна Псето. — А истина ли е, че може да изчезва безследно?

— Не само че може да изчезва безследно, Псе — погледна към издутия формарсел капитанът, — но и да се появява там, където най-малко го очакват.

— Това е… „Ваза“, нали? — включи се и боцманът.

— Да, моминското му име е „Ваза“ — погали излъсканите дъски на палубата капитанът.

— Що за име това „Ваза“ е? — изкриви устни Псето.

— Галеонът е отроче на династията на Вазите — отвърна капитанът. — Крал Густав I Ваза разбил датчаните и положил основите на шведската държава. Затова и на пупдека е гравиран гербът на Швеция, а под него датчаните мръщят противни муцуни. А историята му…

Псето повдигна веригите и се смести до капитана.

— Spin ’at yaim, Cap’n! Me rubbit lugs o’ mine greens tae hear real clash! (Разкажи ни я, Кептън! Ушите ми копнеят да чуят някоя истинска история!)

— С удоволствие бих я чул и аз — кимна боцманът.

— Само секунда — развъртя капитанът език по копчето на ризата си. — Сълзите на маймунката!

— Сълзите на маймунката?! — вторачи се Псето в копчетата на собствената си риза.

— Когато галя маймунката — подхвана следващото по реда си копче капитанът, — тя винаги плаче, а сълзите й се лепят по копчетата.

— А-ха… — предпазливо близна най-горното си копче Псето. — Когато надигаш бъчонката, ромът се стича по гушата и засъхва върху копчетата.

— Последният резерв. Псе — облиза устни капитанът и прокара опакото на ръката през устата си. — Готови ли сте да се обвържете с историята на „Рагнарок“?

— Имаме цялата луна на разположение! — пое си дълбок дъх боцманът.

Постовият спря на място, където вятърът отвяваше гласовете на пленниците и наточи слух.

— Та значи — подхвана капитанът, — шведският крал Густав II Адолф наел най-добрите за времето си корабостроители — холандците Хенрик Хибертсун и Ханс Кларк, за да му построят флагмански кораб. След 3 години и 40 акра изсечена дъбова гора, галеонът най-сетне изпъчил снага, но желанието на краля да притежава най-големия, най-красивия и най-тежко въоръжения кораб му изиграло подла шега. Размерите му се оказали твърде големи, мачтите твърде високи, повърхността на платната с твърде голяма площ, тежките му оръдия твърде много и всичко това, заедно с натрупаните по кърмата орнаменти, го направили твърде нестабилен. Първият крясък на тревога наддал тестът за стабилност, който галеонът не успял да издържи.

— Тест за стабилност ли? — учуди се Псето.

— Наредили на 30 мъже, да бягат като щурави от единия до другия борд, за да видят дали клатушкането няма да го преобърне — погледът на капитана потърси постовия. — Вицеадмиралът им Клас Флеминг обаче спрял теста, защото това неминуемо предстояло да се случи.

— За съжаление никой вече не прави подобен тест — вметна боцманът.

Капитанът кимна и продължи:

— На 10-ти август същата година, при лек бриз от югозапад, под дирижирането на капитан Сьофронг Хансен, флагманът „Ваза“ вдигнал котва от пристана на Стокхолм за първото си девствено плаване. Още не опънали бизана, грот-брамсела, форбрамсела, както и крюйса, блинда и бом-блинда, когато един шквал връхлетял върху галеона и го наклонил към бакборда. Моряците не смогнали да се доберат овреме до шкотите, за да изтърсят вятъра от четирите опънати ветрила и водата нахлула през отворените амбразури. За една ругатня време „Ваза“ се оказала на 18 фатома под водата, а с него и 30 души от екипажа.

— Така както се случи и с… „Огнения дракон“ — смотолеви Псето.

— Не ми напомняй, че… Сега заради теб в единия ми джоб свири вятърът, а в другия дяволът играе джига.

— А после как се е появил? — попита боцманът.

— Няколко години след като „Ваза“ се озовал на дъното на океана, плъзнал слух, че галеонът започнал да се появява на различни места. Един твърдял, че го видял до Оркнейските острови, друг, на пристана в Порту, трети, в залива Чесапийк, а четвърти, чак до Мадагаскар и то кажи-речи… по едно и също време.

Устните на лостовия се сбръчкаха от привидна досада и той се шмугна зад двете джолита. Измъкна изпод жакета си бутилка и изтръгна тапата със зъби. Сладникавият аромат излезе като дух от бутилката и се понесе по палубата. Щом отпи, той се върна на мястото си.

— Как така, Кептън? — вдигна рамене Псето. — Все едно сега хем да сме… тук, хем да сме… там?

Ноздрите на капитана започнаха да се разширяват и свиват като хрилете на умираща риба.

— Става дума за пътуване във времето, Псе!

— Awa an burst! (Не думай бе!)

— И тогава съдбата се намесила и пратила видение на дядото на капитан Анн Ван Сопо — преглътна капитанът звучно. — Старият Рууд Ван Сопо сънувал, че докато си лови риба, пред него изплува най-красивият кораб, който някога е порил вълните, и това, друже… действително се случило.

— Не е за вярване, че „Рагнарок“ се е върнал от владенията на Дейви Джоунс — зацъка с език Псето.

— Всъщност съм чувал, че са го построили наново — отпусна гърба си на палубата боцманът.

— Нищо подобно — контрира го капитанът. — Докато един ден си ловял баракуди, пред Рууд Ван Сопо в цялата си прелест и величие от дълбините изплувал „Ваза“, такъв какъвто се репчел при първото му пускане на вода. Без да се колебае, той тутакси скочил на борда му и го кръстил „Рагнарок“ — така, както съветват и виденията му. Оттогава насетне това е най-стабилният кораб, който някога е мачкал вълните по седемте морета. Сражавал съм се в стотици морски битки и съм се борил със стотици свирепи бури, но никога не съм се чувствал на по-сигурно място от борда на „Рагнарок“.

— А капитан Анн Ван Сопо? — попита Псето.

— Капитан Сопо — въздъхна капитанът — гордо носеше славата на „Страшилището на плитките морета“. Всяка акула във водите на испанския Мейн го познаваше. По жилите му вместо кръв течеше солена вода. Оцелял във варварски битки и житейски драми, той приемаше всеки нов ден като награда към вече един изживян живот. Испанците с отвращение го наричаха „Неприятния холандец“, а капитаните на кралските фрегати дълбоко го презираха. За младия Мафо, обаче, той носеше сигурността на любящ баща.

— Сигурно се е къпел в злато?

— Не го интересуваше златото, Псе. Търсеше нещо, което така и не намерихме.

— А къде е той сега?

— Не знам — отвърна капитанът. — Когато преди време напуснах борда на „Рагнарок“ го оставих тук. Както и онези мерзавци — контето от Бристол, който тогава се подвизаваше като щурман, и моряка Големия Ник.

— Сигурно е…

— Дочух, че загубил ума си и в една свирепа буря се покатерил на бушприта, разтворил ръце и поел една светкавица в шепите си!

— Какви ли не легенди се носят около противоречивата му персона! — обади се боцманът.

— Но не вярвам историята да му е приготвила такава безполезна смърт — добави капитанът.

— А капитан Суейн?

— Доколкото знам, натирили са го на самотен остров за измяна — отвърна капитанът. — Как обаче пак се е домогнал до „Рагнарок“?!…

— И дори е станал капер — припомни им боцманът.

Погледът на капитана захапа постовия.

— Тод! Тод Фъштън! Тод Къни Фъштън! — изстрелваше сричка след сричка езикът му. — Не се преструвай, че не ме познаваш, друже Тод. Аз съм от Ландейло, ти си от Файрвах. Израснали сме по бързеите на река Тауи, мътните да те вземат! Нима не пазиш спомени…

Една напориста вълна връхлетя „Рагнарок“ почти на борд и накъса думите на капитана. Галеонът се разтресе и хиляди капчици окъпаха палубата.

— Знам, че си видял и добро, и зло, друже Тод — продължи капитанът. — Ако ми съдействаш да се отърва от капитан Суейн и застана начело на „Рагнарок“, давам дума, че ще те наградя със служба, която заслужаваш, а един ден ще ти издигна златна статуя на мегдана във Файрвах.

— Мисля, че от него ще излезе отличен квартирмастер — рече боцманът. — Маниерите му ми подсказват, че старо морско куче като него носи нужния респект.

— Мълчанието ти не може да задуши истината, Тод и — потърси погледа му капитанът — дори и хлебарките в трюма знаят, че контето от Бристол е един алчен испански мерзавец. На „Огнения дракон“ служеше едно момче — Ед Бригс от Грейт Малвърн. Същият, който преди това е служил на бригантината „Медуза“, преди капитана й… Ейвън Суейн да го простреля и бутне във водата, задето се е осмелил да попита за картата.

— Fit kinna map, ay? (Ама каква карта?) — погледна го въпросително Псето.

— Дори и слепец би забелязал, че Големия Ник и капитан Суейн са в почти… съпружески отношения? Трябва да ти призная, друже Тод, че това, което ми сподели Ед Бригс, ще накара и дявола да наостри уши.

Друга вълна обърса носа на кораба. Краката на Тод Фъштън едва удържаха тежестта на тялото му по влажната палуба и той се спря чак в оградата. Изсвири на кормчията и двамата си размениха знаци.

— Капитан Суейн ви мами с пайовете без капка свян. Правел го е и като пират, прави го и като капер. Залагам си шапката, барабар с главата в нея, че се е договорил с бирниците на крал Джордж III да им снася по една четвърт от плячкосаното, а на вас ви е казал, че дели наполовина с тях. Дяволът да ми раздели езика като на пепелянка, ако не е така. А другото, друже, го прибират с… Големия Ник! — подхвърли прозвището му с присмех капитанът.

— Възхищавам се на сляпата ти лоялност, приятелю! — проехтя изпълненият със съжаление глас на боцмана.

— Ако държах кристален глобус пред себе си — уви ръце в сфера капитанът, — сигурно щях да видя как акостирате на един малък остров, които контето от Бристол нарича със звучното име Карукера, за да зареждате с вода, която уж притежавала божествени качества. А не изчезват ли двамата с Големия Ник, докато вие се наливате дни наред с ром?

— Точно това заслужават предателите, Тод — рече Псето. — На твое място още сега щях да му разцепя ушите и носа и да го изхвърля на необитаем остров.

— Не целя да ви плаша — отправи взор към небето боцманът, — но ме гнети мисълта, че се задава Баямо.

— Гръм и мълнии, друже Тод! — завряха думите в устата на капитана. — Спите натръшкани между оръдията като вмирисана риба и се дръгнете като крастави псета от бълхите в мазния хамак. Пиете смърдяща на котешка урина вода и разреден ром. Ядете корабни бисквити, по-корави от скалите в Ирландия и каша, по-рядка от говното на гларус в очукани калаени паници. Наясно ли си, че контето от Бристол се шири в каюта по-голяма от църквата във Файрвах и се завива в сатенените си чаршафи. Налива се я с арак, я с ромфъсчън или сангрии, кльопа я чаудър, я калалу, сервирани в красив китайски порцелан и си бърше противната муцуна с кадифена кърпа. Докато си кълвете трохите, двамата негодници заравят плячкосаното на онзи проклет остров Карукера. Правил го е и преди — като капитан на бригантината „Медуза“, прави го и сега. Картата ли?

— Картата! — повтори Псето.

— Знам, че в свят, в който лъжата е норма, трябва добре да дресираш ушите си, за да отсяват само истината — продължи капитанът. — Не се съмнявам обаче, че твоите добре си вършат работата, защото слепите ти от алчност очи те издават, че умът ти вече е в състояние на избор.

— Haed yer toung sneddit, ye taffy gode? (Езикът ли си прехапа. Уелсецо?)

— Виждал ли си гърба на онзи орангутан Големия Ник? Не? — повдигна вежди капитанът. — Защото там е татуирана картата, Тоди. Картата, която двамата мерзавци така упорито пазят от хорските погледи.

— Bings o’ gowd! (Купища злато!)

— Чувай, Тод Къни Фъштън! — изсурка се напред капитанът, колкото му позволяваха веригите. — За да не мислиш, че те баламосвам, защо не отидеш да видиш съкровищата със собствените си очи!

Очите на Тод Фъштън пламтяха като овъглени буци. Зъбите му късаха кожички от долната му устна. Той зарови ръка в пояса и измъкна камата си очевидно готов да разкрие най-ужасните черти от характера си. Изръмжа като дива котка и се шмугна под вратата на квартердека.