Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (10)

Първа глава
Край на пируването

От два дни на борда на „Рагнарок“ цареше библейски разгул. Стратегията на капитана очевидно целеше да сплоти екипажа, но алкохолът превръщаше някои от тях в животни. На няколко пъти препирните прерастваха в примитивни сблъсъци, които капитанът потушаваше с изстрел във въздуха, последван от украсени в златен обков пиратски истории.

След епичното му слово. Псето се изправяше и подемаше песен в негова възхвала. След него, един по един, гърляги отпускаха и останалите:

Me temple be ye tavern, ye barkeep be me Gosh;

I’r gorgin likker swine an drinkin likker fush

if I smell sum bloomers, be so fool an naive

five minutes wi Venera, then mercury fur life.

If shiners gone away, we wade en briny deep

we’ll kek ye farty erses o’ ye Spanish pigs.

Doubloons, muadors an gold stuffed en coffin.

Disproper is thy great, long live cap’n Mafi!

* * *

Кръчмата е моят храм, а кръчмарят — Бог;

Плюскам кат’ прасе, пия ром кат’ смок.

Но надуша ли кюлоти, ставам аз глупак,

минути пет с Венера — и цял живот с живак.

Свършат ли мангизите — океанът ни зове.

Право да му мислят испанските свине.

Дублони, муадори и сандъци пълни със злато.

Несъразмерни е велик, да живее Кептън Мафо!

На третата утрин от коронясването си за капитан на „Рагнарок“, капитан Мафо се събуди проснат по корем на люлеещия се стол в капитанската каюта. Вдигна глава с помощта на двете си ръце и изпусна каменна въздишка. Изправи се. Плисна шепа вода от легенчето на втасалото си лице. Изруга. Дясната му ръка сама запълзя към чаша с ром, но лявата и отряза пътя и отмести чашата на бюрото. После мушна лулата в джоба, сложи си шапката и напусна покоите си.

Когато се качи на палубата, погледът му първо се спря на боцмана и Тод Фъштън. Двамата ръкомахаха, като че ли между тях бушуваше спор. Натръшкани един връз друг, моряците от екипажа се приличаха като тюлени. Гледката го вбеси и острият му език разсече лепкавия въздух:

— Жалки, дегенерирали човекоподобни! Глутница лентяи! Вдигайте си проклетите задници и се захващайте за работа! Не умеете дори да пирувате!

— Когато стана капитан… — промуши се един глас през телата и отлетя.

— Оххх… — изсвистя друг глас.

— Главите ви бъкат от недоносени мисли и умрели думи! Вие двамата — сочеше напосоки ръката на капитана, — грабвайте свещения камък и излъскайте до кокал осраната палуба. Ти, ти и ти, уродливи бълхарници такива, марш да опушвате трюма, че вонята на гнилоч се пропи в мозъка на костите ми!

— Няма ми го единият пръст! — изпусна грапав глас.

— А на мен два зъба! — изфъфли друг.

— Ерозиралата ви душевност ме отвращава! — начумери се капитанът. — И не забравяйте, че нравственият разпад е в състояние да ме превърне в деспот!

По пътя си към боцмана и Тод Фъштън, капитанът продължи да подритва натъркаляните по палубата моряци и да ги облива в ругатни. Миризливите му слюнки полепваха като пиявици по лицата им. Точно до гротмачтата, той грабна една кофа с вода и я ливна върху проснато по корем тяло.

— Кептън! — обърна глава Псето.

— Погледът ти е по-съдран и от брича ти, Псе!

— Мислех, че съм… умрял — разтърка слепоочия Псето. — Чувам… как в главата ми, кучета се давят!

— Изпъни снага, Псе! В идните дни ще ми е нужен варваринът в теб!

— Изплува ми… странен сън. Кептън!

— Ъъъъъ…

— Една муха кръжеше около главата ми… бъъъъъзз — следеше хвърчащия си пръст Псето, — а после кацна на гърлото на бутилката и ме погледна право в очите.

— А откъде знаеш, че не те е гледала между веждите? — прихвана овдовелия му поглед капитанът.

— Всеки път, когато аз премигнех и… тя го правеше.

— Аха…

— И с чисто човешки глас ми проговори: „Ти, Псе, си белязан, вика, за велики дела! Притежаваш стил, а хората със стил изсичат името си върху каменните гърди на историята! Следвай ме и всичките ти мечти ще се превърнат в реалност!“.

— Гръм да се стовари върху празната ти глава, Псе! Защо не използваш аномалиите в разума си, за нещо… разумно?

— Уморен съм като докер, Кептън — изстена Псето. — Май трябва да си… полегна.

— Чувай сега, Псе — заговорнически понижи тон капитанът. — От днес ти ще си окото и ушите на този кораб. Усетиш ли, че тия маларийни паразити започнат да коват заговор, искам веднага да ми снесеш. Не храня вяра към тия червеи. Отвори ли се дума за злато, тия чудовища биха прегризали и гърлата на майките си!

— Тука се шляе един… Хлапето му викат. Не се придържа към нито една дружинка и често тича към трюма. Мяза ми на копой — огледа се Псето. — Ето го там!

Хлапето видя сочещата към него ръка и клекна, за да жули палубата с буца пемза. Рехавият му мустак се вееше от вятъра. Брадичката му приличаше на горски мъх. Очите му, ясни и будни, излъчваха по-скоро детска невинност, отколкото страхопочитание.

— Изглежда на хлапещак, който още си опикава пелените — рече капитанът. — Нищо чудно да е поставен тук от капитан Суейн, в случай че се случва това, което се случва…

— И ще стори какво?… — прокара обложения си език по острието на камата Псето.

— Животът е като партия шах, Псе. Всеки следващ ход те доближава все по-близо до края на играта. И докато гледаш да спасиш царя, дори пешка може да ти оноди царицата…

— Само кажи и ще му главата отделя!

— Преливаш от лоялност. Псе!

— Преливам. Кептън!

— Оооо, тоя мирис прогаря дробовете ми — започна да бърчи ноздри капитанът и да се оглежда. — Я ми подай онова безпризорно канче!

— Безпризорно, Кептън!

Капитанът гаврътна врящия ром от канчето на една глътка и киселата слюнка го намръщи.

— Да го чуя, Псе!

— Щом овцата дава лой, за другаря влизам в бой. Твоите неволи и врагове са и мои, а моите са и твои. Нека утрешният ден ни донесе злато и слава или шест фута пръст!

— Щом овцата дава лой, за другаря влизам в бой. Твоите неволи и врагове са и мои, а моите са и твои. Нека утрешният ден ни донесе злато и слава или шест фута пръст!

След като засвидетелства предаността си един към друг, капитанът потупа Псето по гърба и го отпрати. После се подпря на фалшборда, свали си шапката и обърса потния си врат. Изведнъж сякаш силите му възкръснаха и той с бодра крачка се отправи към квартердека.

— Ако от спора, който чепкате, скубехте вълна — завъртя той очи ту към единия, ту към другия, — досега щяхте да навиете кълбета за… чифт терлици!

— Нашият квартирмастер търси гаранции — погледна боцманът към начумерения си събеседник, — че съкровището ще се подели по равно между всички.

— Да — застърга гласът на Тод Фъштън. — Искам гаранции, че ще удържиш обещанието си.

— Гаранции, гаранции! — изсумтя капитанът. — Не съм ли аз този, който трябва да търси гаранции, че докато си бленувам нощем, ти и шайката ти главорези няма да ми изтръгнете гръцмуля барабар с дроба и туптящото ми сърце?

— Не и докато спазваш пиратския кодекс! — отсече твърдо Тод Фъштън.

— Какво по дяволите трябва да направя? Да си отрежа здравия крак и да ти го връча като гаранция, а като си спазя обещанието да ми го върнеш!?… Това ли очакваш?

— Да се държиш като истински капитан — отвърна му сопнато Тод Фъштън. — А когато открием съкровището, да делим по равно и после всеки по пътя си. Вие тримата на една страна, а Рагнарок към…

— Давам ти думата си, Тод Къни Фъштън от Файрвах! Все пак множество невидими нишки свързват общото ни минало! Клер Фъштън, червени бузи и тлъсти бели кълки! — подхвърли с насмешка в гласа капитанът.

— Какво за сестра ми? — размаха език Тод Фъштън.

— Ето ти доказателството, Тоди — енергично засмука лулата си капитанът, за да разпали тютюна. — Чувството ти за хумор е крайно оскъдно, за да можеш да командваш екипаж от себични идиоти!

— Джентълмени! — намеси се боцманът. — Излишно е да кроим планове за нещо, което може да не намерим!

— Какви ги плямпаш, Крази Мист? — изплю думите на куп Тод Фъштън.

— Митс — поправи го боцманът.

Кръвта заблъска с юмруци в слепоочията на капитана. В очите му затанцуваха дяволи. Разстроените му гласови струни търсеха правилния тон:

— Да не си затрил картата. Митс? Спасявал си ми живота неведнъж и дваж, но… за това ще си платиш!

— Картата е поставена в мазнина, за да не се свие кожата, докато я прерисувам, но…

— Какво „но“ тогава?… — изръмжа Тод Фъштън.

— Картата представлява остров с пътеки, които водят доникъде. Информация носят само… загадките.

— Какви загадки, Крази Михс? — изграчи Тод Фъштън.

— Мозъкът ми се изпоти! — изстреля потта от челото си с палец капитанът. — Да не би да хвърляш намеци, Митс, че пътят към съкровището е застлан със загадки?

— Четири кръстчета са татуирани над очертанията на острова — начерта ги боцманът във въздуха, — а под всяко едно се мъдри загадка, с която най-вероятно се стига до отделно съкровище.

— Четири съкровища! — грейнаха като кандилници очите на капитана.

— Е, няма ли нарисувано дърво — набра се Тод Фъштън, — а на няколко ярда от него кръстче, което да оказва къде точно е заровено проклетото злато?

— Заровено до дърво!!! — изсмя се капитанът. — Тоди, приятелю мой, наивната ти мисъл би втрещила дори сетивата на камък. Нима не си чувал историите на капитан Лерой Орк, капитан Джак Доноу и капитан Терион Принфъл?

— Какви истории? — събра вежди Тод Фъштън.

— След като плячкосал няколко испански галеона, капитан Лерой Орк решил да скрие част от плячката, за да продължи да тормози проклетите конквистадори. Той навлязъл в тропическия лес и го заровил, като взел за ориентир една палма. Когато обаче след няколко години се върнал, палмата я нямало на обозначеното място.

— Отсекли са я проклетите индианци!? — предположи Тод Фъштън с половин уста.

— Нищо подобно — слепи устни и разклати глава капитанът. — Впоследствие капитан Лерой Орк разбрал, че ориентирът му се оказал ходеща палма. Стволът на това дърво не опира земята, а множеството корени, спускащи се от стеблото, се заравят плитко в почвата и придвижват дървото в търсене на слънчева светлина. За една година една ходеща палма може да измине повече от един ярд.

— Ходеща палма! — изпухтя Тод Фъштън.

— Загубили точния ориентир — пое боцманът, — хората на капитан Орк започнали да копаят безразборно, докато не се изпокарали и не се изпозастреляли. Всички до един!

— Капитан Джак Доноу пък си присвоил смелостта да пристъпи моралните закони и открадне не малка част от плячката с няколко наивни свои съмишленика — продължи капитанът. — Те заровили съкровището, а след като капитан Доноу очистил всички, които носели тайната в мислите си, той се върнал, за да го изрови.

— Не щеш ли, заспал подпрян на ствола на дървото, и се събудил чак към полунощ — пое отново боцманът. — За негово нещастие обаче… съкровището се оказало заровено в основата на едно омагьосано дърво.

— Омагьосано дърво! — смръщи се Тод Фъштън. — Не съм ви някакъв вчерашен сополанко, за да ми пробутвате врели-некипели.

Капитанът посрещна със задоволство смутения поглед на Тод Фъштън. После изпусна дима от дробовете си, за да изкашля поредните думи:

— Корените на омагьосаното дърво имат способността да изсмукват голямо количество фосфор от почвата, препращайки го към клоните и листата. През деня то изглежда досущ като останалите дървета, но през вечерта, особено когато е новолуние, свети като факла.

— Въпросната вечер, черни облаци скрили луната — пое боцманът, — а когато капитан Джак Доноу се събудил и видял дървото, той загубил разсъдък. Скоро след това го намерили удавен край бреговете на Флорида.

— Капитан Терион Принфъл успешно градял репутация в Индийския океан — продължи капитанът. — Натрупал несметно богатство далеч от родния дом, той се озовал принуден да го зарови в Индия.

— Нарисувал карта — кимна боцманът, — която изцяло се осланяла на стрелките на компаса.

— Когато обаче след пет години се върнал с шайка празноглави разбойници, за да изрови съкровището и обезпечи пенсионирането си, той не намерил нищо друго, освен недостойната си смърт.

Тод Фъштън се обърна към боцмана.

— Оказало се — поде боцманът, — че на обозначеното място поникнали много псилотеки. Псилотеката обаче, за разлика от омагьосаното дърво, не излъчва светлина, а складира енергия, за да я освободи при допир с птица, животно или пък… човек. Освен че усетили събрания в дърветата електрически заряд върху собствените си тела, те установили, че напрежението смущавало компасите.

— Капитан Терион Принфъл, бързо намерил решение и заповядал да изсекат всички дървета, за да може компасът да ги отведе до съкровището. Секли само нощем, защото, за разлика от пладне, когато дървото освобождавало най-силен заряд, през вечерта той едва се усещал. Щом обаче повалили всички дървета и останали на голо, равно поле, едно човекоядно племе забелязало пиратите и ги оглозгало до кокал.

— Това си е чист… фолклор! Не можете да ми насадите страх с някакви си тука… басни!

— Басните са за животни, а не за растения — рече с усмивка боцманът.

— На кой му пука, Крази Миш!

— Гръм и мълнии, джентълси! — изропта капитанът. — Пая си залагам, че контето от Бристол е надминал себе си, за да запази съкровището си непокътнато. Мътните да вземат тоя алчен и смрадлив опосум! Няма да ме спре!

— Готови ли сте да надникнете под полата на тайната, заключила съкровището на капитан Суейн? — попита боцманът.

Тод Фъштън го прониза с поглед.

— Слушам те, Крази Ми…

— Митс — побърза да го поправи боцманът, след което измъкна измачкан лист хартия от джоба си. — Цитирам:

„Когато ръцете на кантара сключат мир,

настъпил е момент за златен пир.

Един-единствен воин го пази, а духът му лази, лази.

50 ярда от духа — и пътят води към целта.

200 дължини на юг те чакат и 100 на запад,

… Ала за кръвта ти млада пълзят пълчищата от ада!“

— Ръцете на кантара!? Воин?! И… пълчищата от ада? — нагорчи се Тод Фъштън. — Какво се опитваш да посадиш в главата ми, Крази Мих?

— За да разбием кода на загадката, трябва да четем между редовете — отвърна боцманът.

— Логично — натърти Тод Фъштън. — Не съм толкова невеж, колкото си мислиш!

— И каква е тая проклета дължина? — попи с ръкав извиращата от челото си пот капитанът.

Боцманът направи досадна за събеседниците си пауза, преди да добави:

— „Една дължина е равна на ОМД“.

— Каква пък е тая мярка ОМД — замисли се Тод Фъштън. — Ммм… Миля?

— Това е нещо, над което трябва да умуваме, докато плаваме към острова, но… има и нещо друго.

— Мътните те взели. Крази Михт? — избухна Тод Фъштън. — Какво криеш още?

Капитанът почука Тод Фъштън по рамото.

— Словесните форми на агресия са присъщи за жените, друже Тод! — рече му с благ тон той.

— Гъъъъррр — изръмжа Тод Фъштън.

— Най-отгоре е татуирано следното:

„Мънисто до мънисто, до мънисто,

а то остана на края на гердана“

— Гръм и мълнии. Митс! — изропта капитанът. — Право е, че кожата по гърба на Големия Ник се спущаше като чаршаф, който би събрал дори сонетите на Шекспир, но… чак пък в рими да се гаври онзи… испански мерзавец!

— Кучият му син през цялото време е вършил това под носа ми, без да угадя — зъбите на Тод Фъштън сдъвкаха последните думи. — Поне дузина пъти сме ходили на Карукера, където се наливахме до безпаметност, докато той е заравял съкровищата и си е редил разни загадки.

— И съм врял, и съм кипял в подобна пресолена каша — високомерният поглед на капитана налази Тод Фъштън. — Щом превземем Карукера, на място ще ни се изяснят всички неизвестни — кантари, духове, воини… и прочие.

Тод Фъштън пристъпи крачка напред и заби миризливия си въпрос в самия нос на капитана:

— А ако не го намерим?

— С умрели плъхове ли закусваш, Тоди? — размаха ръка пред носа си капитанът. — В условията на взаимна ненавист, не крия прегорените си чувства към нахалството ти. Дал съм ти обаче дума. Ако успееш да съхраниш живота си и ако си с мен, ще си получиш пая, ако ли не…

— Какво ако ли не?

— Успокойте духовете, момчета! — намеси се боцманът.

— Няма да свърши добре тая работа! — избоботи Тод Фъштън. — Никак, няма да свърши добре тая работа!

— Несъразмерния ще изрови проклетото съкровище, защото самият дявол ще му разгадае загадките! Помни ми думата, Тод Къни Фъштън от Файрвах, брат на Клер Дроуни Фъштън от Файрвах — облиза се той. — Помни ми думата!

Капитанът хвърли оловен поглед към друго безпризорно канче с ром и очите му се усмихнаха.

— Несъразмерния ще изрови проклетото съкровище, защото самият дявол ще му разгадае загадките! Помни ми думата, Тод Къни Фъштън от Файрвах, брат на Клер Дроуни Фъштън от Файрвах — облиза се той. — Помни ми думата!