Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (14)

Пета глава
Неканени гости

Капитанът измъкна от дрешника една светлосиня туника, черен брич и бяла риза. По инерция дръпна и чифт хесиански ботуши от мека кожа с пискюл на върха, но бързо върна десния в дрешника. След като се премени, той сложи триъгълната си шапка, лапна лулата и се закичи с флотската сабя на капитан Суейн. Когато мина покрай огледалото, той се спря и се извърна към него. Докато се възхищаваше на приказния си вид, в ръцете му попадна един флакон с парфюм, който му предложи пролетната си есенция. Щом видя отражението на одобряващата си усмивка, той изпъна врат и напусна покоите си.

Когато стигна до каютата на госпожица Дичет, той доближи ухо до вратата и почука три пъти с точно отмерена честота. После отстъпи крачка назад, завъртя се и кавалерски закачи ръка на левия си хълбок. След секунди пантите изграчиха, Йоланда го хвана под ръка и стъпка по стъпка двамата се отправиха към палубата.

— Вие сте изключително… — палавият поглед подхвърляше веждите му във въздуха.

— Каква?

— Възнамерявах да ви сторя комплимент, колко сте красива, но се отказах.

— Не ви разбирам, капитане!

— Комплиментът, госпожице Йо, винаги налива положителни емоции у потребителя, като той, самият потребител, въобще не си прави труда да потърси мотива другаде. Извън суетата си. Тоест комплиментът е отговор, чийто въпрос може да ви облее с разочарование. Така че окъпят ли ви с комплименти, трябва да знаете, че става дума или за пари, или за… полово сношение — натърти капитанът. — А аз, драга, не желая от вас нито едното от двете.

— Да, но… все пак го казахте — подари му тя очарователната си усмивка. — Имате ли го предвид, или просто се наслаждавате на еротичната си интелигентност?

— Няма нищо по-прекрасно от това да разменям думи е неомъжена интелигентна дама! Но също така и нищо по-измамно от нейната усмивка.

— Ако Ви е трудно, можем да вървим и по-бавно — дискретно забави хода Йоланда.

— Може да ползвам един-единствен крак, но стоя на борда на „Рагнарок“ по-стабилно и от стоножка — закачи той любимата си усмивка. — А вие няма от какво да се страхувате. Не и докато в гърдите ми бие това необуздано джентълменско сърце.

— Не желая да ви нанеса обида капитане, но сте се напарфюмирали като… версайска метреса — простря ръка пред устата си Йоланда, за да затисне напиращия я смях.

— Разпрегнете остроумието си, госпожице Йо. Сторете го! — подкани я той. — Жена с чувство за хумор е като рядък диамант, открит между купчина пилешки курешки!

— Ако това е комплимент, капитане — извитите й мигли трепкаха, — то аз го приемам с отворени обятия, каквото и да ми коства това.

Капитанът подаде ръка, за да й помогне да прекрачи последното стъпало.

— Суетата, милейди, е любимият грях на Лукавия. Морален недъг, който те лишава от оригиналност, тласкайки те към посредствеността на нетрайните ценности. Тази отвратителна воня се издига от туниката на онзи напудрен нос, капитан Суейн и аз тозчас ще я превърна в история — съблече я той и я разкъса на парчета.

— Каква импулсивност!

Когато капитанът я изведе, на палубата настъпи суматоха, която прерасна в кръжащи като лешояди ругатни. Боцманът и Псето застанаха до капитана, а пред тях се блещеха недоумяващите очи на моряците. Псето гръмна с пистолета във въздуха и всички млъкнаха. Капитанът избродира набързо историята на Йоланда, като я тропоса с плодовете на собствената си фантазия. После той ги заплаши, че ще устрои пир за акулите с всеки, който се опита да стори нещо лошо на благородната дама.

В качеството си на квартирмастер, кипналият от гняв Тод Фъштън, потърси разговор с него, но капитанът бързо се изхлузи през вратата на квартердека. Видимо смазан от безсънието и поетите количества ром, той изпрати дамата до каютата й и се оттегли, за да даде покой на тялото си.

Мистър Камън се начумери и мустакът му настръхна като четината на глиган. Той метна една плювня през зъби и се обърна към Тод Фъштън.

— Да им видим сметката още тази вечер! Нямаме нужда нито от куц капитан, нито от едноок кормчия, нито пък от онова плямпало Крази Миех. И оная фуста също трябва да гори в ада, ако питате мен.

— Търпение, мистър Камън! — злорада усмивка пробяга по лицето на Тод Фъштън. — Съвсем скоро съкровището ще бъде само наше!

Капитанът заспа веднага, щом главата му докосна възглавницата. Крехкият му сън обаче се късаше при всеки шум или по-нагла вълна. Облян в димяща пот, той пухтеше, въртеше се като шугав и бълнуваше осакатени думи. Лицето му се кривеше в агонизиращи гърчове. Клепачите му подскачаха, сякаш под тях дълбаеха червеи. От време на време ококорваше черни очи, ставаше тромаво от леглото, удряше с треперещи ръце гълток ром, поглеждаше в дрешника и отново си лягаше.

Нощта не му предложи друг сценарий. Чак на развиделяване похъркването му стана ритмично и лицето му възвърна човешките си черти. Един юмрук обаче заби по дъсчената врата и откъслечните удари прогониха съня от очите му.

— Трябва веднага да поговорим, Мафо — промуши се настоятелният глас на Тод Фъштън през кухините на проядената от дървеници врата.

— Разкарайте се от ума ми, дръвници такива!

— Не търпи отлагане, дявол го взел! — нахълта в каютата Тод Фъштън, заедно с мистър Камън и гологлавия моряк, който ги следваше неотлъчно.

Капитанът разкъса залепналите си клепачи и започна да върти очи по обикалящите около леглото му натрапници.

— Навлизате в териториалните ми води пряко волята ми, негодници такива!

— Дължиш ни обяснение за това, което се случва на борда — настоя мистър Камън.

— Всичко, което знам — покашля се капитанът, — го знаете и вие, но ще ви го кажа пак. Контето от Бристол е качил годеницата си на борда и…

— И какво ще правим с нея? — изпръхтя гологлавият. — С тая сладка кифличка?

— Как какво ще правим? — попита на свой ред капитанът. — Ще я подкараме по екипажен списък и когато копеленцето се пръкне на бял свят, ще хвърлим едни зарове да видим чие име ще носи!

— Тогава аз съм първи — предложи се гологлавият.

— Не ти знам името, моряко, ама акълът ти е колкото на водна костенурка — рече му капитанът.

Мистър Камън не се поколеба да разчекне паст в парцалена усмивка.

Правилните овални форми по лицето на гологлавия изведнъж нарушиха геометрията си. Очите му изпъкнаха и сякаш се раздалечиха едно от друго. Брадичката му се прибра към шията и започна да потрепва. Издутата вена на високото му чело бъхтеше в галопен ритъм. Кожата по обръсната му глава настръхна като кучешки език. Ръката му сграбчи мистър Камън за ревера, а вонящата му на тютюн уста се сниши към носа му.

— Искаш ли да ти замръзне усмивката, умнико? — престърга грапавият му глас. — Само посмей пак да ми се присмееш и ще ти оскубя козината от мустака с ковашки клещи!

— Ама, Череп, аз… — смотолеви мистър Камън.

— Установете спокойствие, красавици! — рече капитанът, след което погледна към Тод Фъштън. — Не е лошо да усмириш гавазите си, преди да са си измъкнали гръцмулите.

— По дяволите! — възропта Тод Фъштън. — Мистър Камън, Йон Арая Сонкяер… Кротко!

— И ви уверявам… — додаде капитанът — че докато Несъразмерния е капитан на „Рагнарок“, сексуалните ви щения ще си останат мираж.

Черепа блъсна в гърдите мистър Камън и той се удари във вратата на дрешника.

— Само посмей! — повтори той.

— Чувай, друже Тод! — привика го капитанът. — Ти поне не дундуркаш главата си само за равновесие. Госпожица Йо ни е нужна невредима, за да я използваме като разменна монета, ако се наложи. Нали се сещаш, че я капитан Суейн е оцелял, я ни нападне някоя фрегата на кралския флот.

— Като разменна монета? — попита мистър Камън.

— Защо пък да не поискаме откуп?… — надигна глава капитанът. — Пая си залагам, че губернатор Дик Дичет се къпе в златни дублони.

— Кучият му син! — скърцащите зъби на Черепа оповестяваха нови признаци на раздразнение.

— Съгласни сме — провлече скъперническа усмивка Тод Фъштън, — но мисля, че е време да подхвърлим приказка за съкровището.

— Не сега, друже Тод! — потъна в леглото капитанът. — Изживях кошмарна вечер и не съм мигнал. Ще говорим, когато му дойде времето.

Откъм вратата проехтяха стъпки и след секунди на нея вече стояха боцманът и Псето.

— Хората ми искат още ром — надигна глас Тод Фъштън. — А и в тоя последния имаше толкова вода, че и децата не биха го пили!

— Конска пикоч! — метна една кафява плюнка на пода Черепа и я размаза с крака си.

— Всичко наред ли е, Кептън? — сложи ръка боцманът върху дръжката на рапирата си.

— Свидни гости!? — погледът на Псето следеше ръцете на Черепа.

— Ако изпитваш нужда от нещо — приближи леглото боцманът, — само кажи!

— Просто оставете ума ми да си почине! — изстена капитанът.

— Господа — любезно показа вратата на тримата натрапници боцманът.

— Крази Михт! Гъъъърр… — изръмжа Черепа под носа си, докато подбутваше мистър Камън пред себе си.

— Затвори проклетата врата, Псе! — рече капитанът. — И си домъкнете задниците насам.

— Fit’s brottlin inty yer heid? (Какво ти се върти в главата?)

— Ти, Митс, си по-ценен от всички ония мерзавци навън — рече капитанът. — А ти, Псе, си притежател на уникална комбинация от свещена простота и извънчовешка умствена активност. Колко ром остана?

— Три бъчонки и няколко полупразни галона. Когато ромът свърши, най-вероятно ще се изправим пред бунт — припомни му боцманът. — Знаеш, че именно той е балансът между капитана и екипажа.

— Не разтваряй раната на загнилите проблеми, Митс — сниши глас капитанът. — Нали дори и за секунда не сте си помислили, че когато изровим проклетото съкровище, ще го делим с тази жалка пасмина?

— Изковал си план, нали Кептън?

— Златото бързо облада сетивата ти, а Псе? — успя да се ухили капитанът.

— Не мога да знам какво си наумил, Кептън — намеси се боцманът, — но имай предвид, че те ни превъзхождат в пъти и ако се стигне до сблъсък…

— Още с раждането на всеки един от нас дните му са преброени. Дяволът те записва в екипажния си списък и когато ти дойде реда нито илачите на доктора, нито молбите към бог могат да те оставят сред живите, а самият дявол няма навика да ти отпусне и секунда повече. Това обаче няма да стане, преди да си свършил това, за което си проектиран да съществуваш. Всеки човек се ражда с някаква мисия в живота, за някои по-важна, за други не чак толкова. Когато приключиш с нея, няма да има никакво значение, дали е понеделник или събота, дали под дюшемето ти блестят купища злато, или пък в джоба ти се разхожда едно-единствено пени, дали си обичан или мразен, защото смъртта е вечна и тя не слугува на нищо, което носи удовлетворение и наслада за тялото и душата — задъха се капитанът. — Въпросът тук е „Защо?“. Не е важно колко си живял или как, а „Защо?“, по дяволите, си живял?

— Право е! — съгласи се Псето. — Смъртта ти остава за цял живот, но делата, делата…

— По-жив съм от всякога, джентълси! — прекоси стаята с мъка гаснещият поглед на капитана.

— Мая се — поде Псето, — дали не е угодно за нас, ако поискаме откуп за госпожица Йоланда. Корумпираният й баща трябва да е въшлив от мангизи. Ако го одерем… 100 000 паунда, все едно бълха го е ухапала.

— Нека не си играем с огъня! — рече боцманът. — Бълхата може да е много малка, но е смъртоносна!

— Чак пък смъртоносна! — усъмни се Псето.

— Кептън?

— По-накратко, Митс!

— През далечната 1347 година няколко кораба вдигнали котва от Кримския полуостров, за да акостират в град Месина на остров Сицилия. Освен стока обаче, генуезките моряци пренесли и бубонната чума. Заразата плъзнала и за няколко месеца половината население на града измряло. Тя се предавала както чрез въздуха и храната, така и чрез ухапване от бълха. Ходела по гризачи като плъховете и мармотите. Веднъж посята, по тялото на заразения се издували виолетови подутини с големината на юмрук, наричани бубони, а на клетника не му оставали повече от 2–3 дни живот. Черната смърт, както наричали чумата по онова време, се промъкнала из цяла Европа и за четири години покосила повече от двадесет милиона души.

— Да, но… — почеса се по врата капитанът, — какво общо имат проклетите бълхи с идеята на Псето?

— Моята идея — потвърди Псето.

— Метафорично казано, бълхата, която ще ухапе губернатора, може да се окаже смъртоносна, но… за нас — прозвуча безкрайно сериозно боцманът. — Искането на откуп може да се превърне в бумеранг, който ще се върне към нас, за да отсече главите ни. Мислите ли, че толкова властен и безскрупулен човек като Дик Дичет би се спрял пред нещо преди напълно да ни унищожи? За бога, та той е изтъргувал собствената си дъщеря!

— Може и да казваш право, Митс — рече капитанът, — но да не забравяме, че именно по време на чума се случват най-пищните пирове!

— Отдай покой на тялото си, Кептън! — потупа го боцманът по рамото. — А когато отмориш и ума си, ще обсъдим всичко на спокойствие.

Псето започна да се оглежда като съсел, канещ се да отмъкне нечие птиче яйце.

— A kinna wunner masel… (Мая се… Такова…)

— Нужда от лична аудиенция? Господа! — кимна боцманът и напусна каютата.

— Ща да си похортуваме, Кептън.

— Кое е толкова важно, Псе?

— Ъъъъ… такова… Да… любовта.

— Готов съм великодушно да ти подаря житейския си опит и знания — отвърна капитанът. — Въпрос?

— Как да угадя, че съм влюбен? Досега не съм усещал нищо друго, освен първичното животинско привличане. Знаеш, всички онези бездарни шафрантии по бардаците, които измъкват и последното ти пени — надигна рамене Псето. — Но дори и животните употребяват ласки, Кептън!

— Няма да те оставя да тънеш в блатото на невежеството и ще ти отсея правилния отговор — облегна се капитанът на таблата на леглото. — Когато това се случи ще го угадиш не с това, което шава в гащите ти, а с това, което бие в гърдите ти.

— Имаш предвид… сърцето — сложи лявата си ръка върху дясната си гръд Псето. — Ще ме стегне ли, или ще направо спре да лупа?

— Нито едно от двете, Псе. Ще започне да ти говори на език, който няма да разбираш, защото в него няма думи, а чувства, на които трябва да дадеш излаз. В противен случай сърцето ти ще се пръсне и ще оплескаш всичко със страха, които е взел превес и те е лишил от най-красивото нещо, любовта. И между другото, сърцето е вляво, друже.

— Ляво, ляво — повтори Псето.

— Има, разбира се, и други признаци, по които можеш да познаеш, че си срещнал любовта — погледна към чашата с ром капитанът и започна да се облизва.

— Какви са те? — подаде му я Псето.

— Стомахът ти започва да ръмжи, сякаш там живее звяр, който те яде отвътре. Първо започва от черния ти дроб, после ти изяжда бъбреците, червата, далака, за да стигне до сърцето и си устрои най-кръвожадния пир на планетата.

— Ето! Чуваш ли как скрибуца? — погледна стомаха си Псето. — Дали оная гад не ме ръфа вече? Да не би да съм… в любовен период с госпожица Йоланда, а?

— О, демони от тъмнината! — изпусна проклятие капитанът, преди да гаврътне рома от чашата.

Псето забели поглед в тавана и устата му започна да ниже думите в броеница:

— Ohhh, puir bonnie lass! Fit ae aipple-dumplin’ shop! Fit cat-stick! Fit ae roon’ globe! Keppit ma keeker rieht aff! (Ооо, истинска красавица! Каква пищна гръд! Какви изящни крака! Какъв сочен задник! Веднага ми хвана окото!)

— Просто си гладен, Псе.

— А няма ли някой по-верен признак?

— Ако всеки твой ден започва с образа на желаната жена, то вече си оплетен в лепкавата паяжина на любовта. След това остава само да бъдеш повит на пашкул и изяден — уморените устни на капитана едва смогваха да оформят мислите му.

— Изяден!?

— С какво обича човек, друже? — изхлузи се капитанът от възглавницата и погледът му се заби в тавана.

— Със сърцето си — побърза да постави ръка на лявата си гръд Псето.

— Сега вземи оная креда от писалището и нарисувай на пода едно сърце!

— Hert… Hert… (Сърце… Сърце…) — повтаряше си Псето, докато драскаше по пода. — Готово!

— Сега ела и го погледни от тази страна.

— От тази страна — повтори Псето.

— Какво виждаш, друже?

— Weel… Weel… (Ами… Ами…) — надигна вежди Псето и взе да върти глава. — Ae erse! (Един гъз!)

— Виждаш ли, истината е като бич в ръцете на дявола — зениците на капитана се разшаваха.

— Не ми трябваха много камшици в гърба, за да угадя болката — сгърчи се Псето.

— Право ще ти река, Псе — затвори очи капитанът и сплете пръсти с ръце поставени на корема. — Ако си решил да се влюбваш, то приготви се да приемеш последствията от разочарованието!

— Разочарованието!

Капитанът вдигна единия си пръст, който щръкна като свещ между пръстите на мъртвец.

— И още нещо — добави той.

— Има и още ли?…

— Истинската любов е несподелената любов, защото тя остава чиста и непорочна. Всичко друго се оказва клатене на бакенбарди, водещо до душевната ти смърт — духна към пръста си капитанът сякаш да изгаси горящата свещ. — Амин!

— D’ye fancy… (А мислиш ли, че…)

— Мисля, че трябва да знаеш нещо, което ще ти помогне да запазиш мъжественото си равновесие. Решението се крие в това да надникнеш в кюлотите на живота, но откъм крачолите. Да потърсиш друга гледна точка.

— Да, но…

— Знам, Псе — прекъсна го капитанът. — Ограниченият ум ти пречи да преминеш отвъд границите на общоприетите норми, но опитай се да довършиш изречението.

— Кое изречение?

— Когато един мъж не е с жената, в която е влюбен, той е…

— Глупак — изстреля Псето.

— Ха-ха-ха — изкикоти се капитанът. — Когато един мъж не е с жената, в която е влюбен, той е… с друга жена!