Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (20)

Първа глава
Тод Фъштън и Черепа влизат в спор

Тод Фъштън очевидно познаваше „Залива на костенурките“ като зъбите в устата си. С помощта на лунната усмивка и накичените по небето звезди, той успя да преведе всичките си хора на брега още по мръкнало. Щом скриха лодката в джунглата, те се отправиха към възвишението в западния край на залива. Вървяха по водата, за да не оставят следи по пясъчния килим, а когато стигнаха полите на възвишението се закатериха по ронливия му склон.

Черепа пренебрегна волята на другарите си и самоволно избра две места за наблюдение. Предвид тънките снаги на какаовите дръвчета, първото изглеждаше рисковано, що се отнася до успешното прикриване, но пък откриваше гледка към целия залив. Второто, което гледаше към кораба, се намираше между боричкащите се клони на едно червено тити, в което човек трудно би забелязал и слон.

— Тоди! — подритна го Гал О’ Гор. — Събуди се, по дяволите!

— Тръгнаха ли? — ококори очи Тод Фъштън.

— Назлъндисват се още — отвърна Ян Стоунец.

Тод Фъштън се изправи и загради с поглед дружинката, която се поклащаше пред него.

— Какво сте ми се сбрали такива? — попита той.

— Трябва… — пристъпи едни гърди напред Черепа — да обсъдим… стратегия за действие.

— Какво има да обсъждаме толкова? Ще действаме както се разбрахме!

— Нищо не сме се разбирали — изсумтя Черепа. — Или поне никой не ти е давал съгласието си.

— Нима не се разбрахме да ги оставим да намерят съкровището и чак тогава да се избавим от тях? — потърси с поглед по-колебливите от отбраната група Тод Фъштън.

— В главите на повечето от нас бродят други мисли, Тоди — обади се мистър Камън.

— И какво по дяволите броди в проклетите ви глави?

— Първо ти не си никакъв капитан, че да ни редиш какво да сторим — поде Пасѐ Д’Ериш. — И второ…

— И какво сте решили да сторите? — прекъсна го Тод Фъштън. — Да се отървете от мен?

Черепа присви змийските си очи и издутата на челото му вена се провря между веждите му.

— От днес насетне решенията ще ги взимаме дружно! — процеди той през зъби.

— И какво решение взехме „дружно“? — попита с ирония в гласа Тод Фъштън.

— Мислим — пое думата Бярн Чослинг — да прочистим терена и сами да си намерим съкровищата.

— Мислим… сами да го намерим, значи!…

— За какво са ни ония трима негодници и тая… напудрена кокошка? — наду гробовен глас Пааво Коси.

— Коси е прав — подкрепи го Пасѐ Д’Ериш. — Наследството на инките ни принадлежи по право и е смъртен грях да го делим с враговете си.

— Защото пазят знания в главите си! Защото с умове като орехчета, не съкровищата, а сянката си дори не можете да откриете, празноглавци такива! — бълваше лава устата на Тод Фъштън. — Ето затова са ни нужни!

— Глупаци ли ни наричаш? — плъзна се ръката на мистър Камън към камата в пояса му.

— А не сте ли? — закрачи по протежение на редицата Тод Фъштън. — Колко от вас, умници такива, могат да напишат трите си имена и родното място без грешка?

— Стига вече, бръщолевици! — озъби се Черепа. — Мнозинството взе решение и твоят глас не струва.

— Аха… Значи на това му викате „дружно“ вземане на решения? Да решите вместо някой друг?

— От днес Черепа ще има последната дума — обяви Бярн Чослинг с гръмък глас.

Обвит в пурпурната аура на властта, Черепа открито демонстрира своето превъзходство, разголвайки уродливата си усмивка до дяволска гримаса.

— Отърваваме се от капитана и досадната му компания и прибираме съкровищата само за нас — ликуваше гласът му. — Аз казвам: Всеки с равен пай!

— Всеки с равен пай! — повториха вкупом всички.

— Правете каквото щете — присви устни Тод Фъштън, — но знайте, че рано или късно дяволски ще съжалявате. Защо забравихте за проклятието?

— Това са бабини деветини! — запени се Пасе Д’Ериш. — Говорещи русалки, кръвожадни октоподи, кракени, прокълнато злато и куп още небивалици.

— Решението е взето, Тод Фъштън — протегна ръка към групата Черепа. — Картата!

— Ето я — подаде му рулото Ян Стоунец.

— Аз като казвам, че кратуните ви са кухи, вие си мислите, че шега си играя!

— Отбирай си приказките, Тоди! — изръмжа Черепа.

— Тази карта не плуваше ли в мазнина? — заклати невярващо глава Тод Фъштън.

— Подмених я още сутринта — отвърна Ян Стоунец. — Ония глупаци я криеха в мазнина, ама аз я обърсах, навих я на руло и я мушнах в една от лодките.

— Глупаци викаш! — засмя се Тод Фъштън. — И как ще разгънеш сега картата?

— Защо да не може да се разгъне — наежи мустак мистър Камън. — Я дай на мен!

— Защото в главата на дърводелеца дрънчат само трески и пирони — рече със задоволство в гласа Тод Фъштън. — Картата цял ден се е пекла на върлото слънце и сега е твърда като гьон. Ако се опитаме да я отворим, ще я раздробим на трохи и буква не ще можем да хванем от нея.

Думите на Тод Фъштън сякаш се завързаха на моряшки възел около врата на Черепа. Той едва преглътна напоения с отрова въздух. Кокалчетата на пръстите му запращяха в ужасяващо предупреждение за варварска саморазправа. Погледът му зашари от картата към самодоволната физиономия на Тод Фъштън и обратно.

— Дай ми картата, негодник такъв! — издърпа я той грубо от ръцете на Ян Стоунец.

— Ето тук се държи още мека — изпелтечи Ян Стоунец.

Пръстите на Черепа нервно се мушнаха в пролуката на навитата на руло карта, тя изпращя и се пръсна на няколко парчета. Той загуби самоконтрол и ръцете му се увиха като дива лоза около врата на виновника. Челюстта му се разбунтува и слюнките полетяха към лицето на дърводелеца.

— Ти, вмирисан трюмен плъх! — насичаше думите на трески гневната му брадичка.

— Ама… ти ми нареди… само да я взема…

Тод Фъштън и Пасѐ Д’Ериш се намесиха и разделиха Черепа и Ян Стоунец малко преди очите на дърводелеца да опразнят леговищата си.

— Заслужаваш да те обесим на дебелото ти черво — заплю го Черепа в лицето — и да те провесим на някоя палма за назидание на всички глупаци.

— Ето че прозорливостта на Ян Стоунец — подгъна устни в ехидна усмивка Тод Фъштън — не ни оставя друг избор, освен да следваме капитана.

— Тръгнаха! — долетя глас от наблюдателницата.

Слънцето срамежливо надничаше зад паравана на безкрайния хоризонт и обливаше „Залива на костенурките“ с румените си багри. Ранобудните чайки се плацикаха във водата и проглушаваха околността с необузданите си крясъци. Кралските терни с безразличие наблюдаваха търчащите около тях малки. Те забиваха оранжеви клюнове в лъскавите си жакети, за да извършат сутрешната си хигиена. В западния край на залива, току до подстъпите към възвишенията, вирееха ниски дървета, от които често излитаха диви гълъби подредени в боен строй. По цялото протежение на пясъчния сърп стърчаха рошави палми окичени с огърлици от кокосови орехи.

Псето и боцманът гребяха в стегнат ритъм. Госпожица Йоланда протягаше в едната си ръка чадър на цветя, а с другата махаше ветрило пред лицето си. Хлапето донареждаше инвентара и провизиите в платнените денкове.

— Утринната чаша ром е роса за очите — замига капитанът. — Погледът ми така се избистри, че лази като диверсант по пясъка. Нюхът ми отсява вонята на ония крастави кучета, които, убеден съм, ни наблюдават отнякъде.

— Ако можеше да се намъкнеш в кожата на Тод Фъштън… — поде боцманът, — какво би сторил, Псе?

— Ами… — огледа се Псето. — Бих изкарал лодката, бих я скрил в джунглата и бих превзел онова възвишение в западния край на пясъчната ивица.

— Гледай, ти! — удиви се капитанът. — Псето загатва за наченки на мисъл. Скоро, друже, ще се изправиш пред предизвикателството да разгърнеш въображението си в решаването на проклетите загадки.

— Когато не съм окован в напрежение, мозъкът ми цъка като часовник с махало — сви пръсти Псето и почука по главата си. — Цък-цък-цък…

— Ако питаш мен — погледна го капитанът, — главата ти дрънчи като зелена диня.

Псето му отвърна с резервирана усмивка.

— Намерим ли съкровищата, идеите в нея ще узреят и тогава… — заклати глава той.

Йоланда човъркаше под мишниците на боцмана с голите пръсти на краката си и докато тялото му се гънеше в гърчове, тя потайно се кикотеше.

— Желаете ли да ви подредя една загадка? — разля се меденият й глас в лодката. — Ей така, да видим, кой как… управлява своята фантазия!

— Да я чуем, милейди! — рече Псето.

Йоланда спря да маха с ветрилото, повдигна брадичка и стана сериозна.

— Една млада и изискана дама пътувала сама е каретата си от Бирмингам към Глостър — започна тя. — Не щеш ли в гориста местност около Устър, едно от колелата на каретата се счупило и се наложило кочияшът да прескочи до града, за да го поправи. Преди да тръгне обаче, той наредил на дамата да се заключи в каретата и да не пуска при себе си никой. Когато се върнал, каретата все още стояла заключена, но вътре имало един непознат човек, а дамата лежала мъртва. В загадката се пита, какво се е случило, след като младата дама изпълнила стриктно указанията на кочияша?

— Дори и за едно око е очевидно какво!

— Нека чуем как точно ще разбудите загадката, господин Доди — подкани го тя.

— Ами… — набра се Псето. — Още преди оная фуста да се качи в каретата, някой мераклия, дето отдавна точел лиги по пищните й форми, се скрил в тайник под седалките. Когато кочияшът отишъл да оправя колелото, тя, нали каретата заключена, и оня, като излязъл, тя не могла да свари да отключи и да бяга. Сетне… той й залепил един шамар, набрал й фустата, съдрал й кюлотките и я… остъргал като… докер. Като се опитал обаче да й отмъкне златните накити, тя яростно се възпротивила и той… удушил я с колана си. Като се върнал кочияшът, онзи се мъдрел още вътре, каретата стояла заключена, а фустата мъртва. Според мен просто е нямал достатъчно време да офейка.

Йоланда избухна в неистов смях, а след нея това сториха и останалите.

— О, демони от тъмнината! Вече години наред загнезден между гънките на мозъка ми един въпрос търси своя отговор. „Защо ли дяволът те бави, а не дойде да те прибере във врящия си казан?“ — обърна се назад капитанът. — Не може обаче да отречем, че Псето рисува сцени с доста пъстра фантазия за… кормчия.

— Намирала се е сама в каретата, нали така? — попита боцманът. — Нека поразчепкаме мисли, за да видим къде се спотайва уловката.

— Точно така — едва сподавяше гъргорещия в гърдите й смях Йоланда. — Когато са потеглили от Бирмингам за Глостър в каретата нямало никой друг.

— Въображението е изпълнено е хиляди драматични възможности, от които винаги само една е реална — рече капитанът. — Аз смея да знам отговора, защото вече ми се е случвало нещо подобно.

— Намирал си умряла фуста в карета? — попита Псето.

— Нека да го чуем, капитане! — рече Йоланда е озарено от снежнобялата й усмивка лице.

— Дамата нямала компания в каретата, но в корема й ритал юнак. Когато кочияшът я оставил сама, тя издъхнала при раждането на сина си, абсолютно непознат за кочияша.

— Ами… — вдигна и отпусна рамене Йоланда — признавам се за победена.

— И какво точно ти се е случвало, Кептън? — виеше поглед по прилитащи над главите им чайки Хлапето.

— Всъщност… — покашля се капитанът. — Случило се на един свинар, който аз лично познавах.

След досадното мълчание капитан Мафо реши да им подхвърли и остатъците от неговата версия:

— Свинарят решил да тегли ножа на единствената си свиня. За да не я гони като чакал из полето, той я хванал и я затворил. Когато на идния ден отишъл при нея, той видял, че свинята опънала петалата при раждането на 14-те си прасенца.

— Абсолютно непознати за него! — зацъка с език Псето.

— За които очевидно дори не е и подозирал, господин Доди — включи се Йоланда.

— Е, какъв е тоя свинар, да не угади, че свинята е надула тумбака? — усъмни се Псето. — Все едно да не можеш да различиш дебелата от бременната жена!

— Несъмнено по цял ден се е наливал с ром — вметна Хлапето с поглед прикован в капитана. — Какво друго?

Псето опипа главата си и след като си помириса пръстите, разяреният му вой полетя към небето:

— Bliddy skurry drappit ’er thingmies only ma heid. (Проклетата чайка се изцвъка на главата ми.)

— Ето, там ни чака удобно за акостиране място — протегна ръка капитанът. — Греби, Псе, греби, че корпусът на Несъразмерния се е разсъхнал като пробита каца!

Боцманът и Псето загребаха дваж по-енергично и не след дълго лодката целуна златните устни на острова. Щом разтовариха вещите, те я издърпаха на сушата и я обърнаха с носа към водата. После запотени и задъхани, всички потърсиха закрилата на палмовата сянка.

— Тая жега така ме пали на ром — изпръхтяха устните на капитана, — че…

— С такава любов съзерцавате бъчонката, капитане — подухна Йоланда в пораздърпаното си деколте, — че всяка жена би завидяла за вниманието, с която я дарявате.

— Човек, госпожице Йо — забоде я с поглед капитанът, — има два важни момента в живота си. И те не са, когато се ражда в болка и умира в самотия, а когато истинската любов идва като фея и си отива като вещица!

— Да отдъхнем за миг и да скроим план — рече боцманът.

— От душата ви блика поезия, капитане! — сгъна колене в лек поклон Йоланда.

— Ами Тод Фъштън и главорезите му? — просна се по гръб върху пясъка Псето. — Откраднаха картата! Ограбиха провизиите! Защо им е да ни оставят живи?

Боцманът свали елека и разкопча ризата си. Потта проблясваше по напрегнатите му мускули.

— По моему няма да рискуват атака, преди да сме открили съкровището — рече той.

— Ще оставят прокълнатата част за нас! — събу обувките си Хлапето и пръстите му заиграха на воля.

— Когато обаче се домогнем до него — продължи боцманът, — ще ни трябва истинско чудо, за да се измъкнем богати и едновременно живи от тоя остров.

— Стъпвайки по логиката, заключението ти, Митс, носи своята тежест — съгласи се капитанът. — Това обаче не значи, че не трябва да ги държим под око.

— Ама ние дори не знаем къде са се дянали — заоглежда се Хлапето.

— Пая си залагам, че ония мерзавци ни шпионират от възвишението на запад — рече капитанът. — Нека имат пряка видимост към нас, за да ги държим на разстояние. Скрием ли се от тях и ние няма да знаем къде се спотайват.

— А ако ни нападнат? — попита Йоланда.

— Ако ни нападнат — изръмжа капитанът, — то тогава ще напоим острова е кръвта им!

— Ама ние сме… — запецна Хлапето — само петима.

— Дяволът си знае работата, Хла… — задави се на последната сричка капитанът.

— Gee ae bliddy hauch, Cap’n! (Кашляй, Кептън!) — потупа го Псето по гърба.

— Сливиците ми залепнаха една за друга и проклетите думи се закеркенечиха в сухото ми гърло — изви врат към бъчонката е ром капитанът.

— Още няма пладне — замаха с ветрилото Йоланда, — а вятърът сякаш долита от отворена пещ.

— Права сте, госпожице Йо — рече капитанът. — Без достатъчно ром в кръвта, минутите се нижат мъчително бавно по броеницата на времето. Да го пришпорим малко, а?

Псето притича за бъчонката и напълни насмолената кожена чаша до ръба. Когато капитанът наля рома в устата си, чашата тръгна на обиколка из ръцете на останалите.

— Само да пробудим въображението си — предупреди ги боцманът, преди да отпие.

— Митс — поде капитанът, — хвърли малко светлина върху тъмните ъгълчета на съкровището!

— По моему трябва да тръгнем от най-незначителния на пръв поглед текст. Този татуиран най-отгоре.

— Разплитането на всяко кълбо с проблеми започва именно от най-малкия възел — кимна капитанът.

Боцманът погледна към Йоланда, сякаш да потърси отговора в загадъчните й очи.

— Текстът гласеше следното: „Мънисто до мънисто, до мънисто, а то остана в края на гердана“ — рече той.

— Мисля, че става дума за… последователност — обърна се тя към Хлапето. — Помниш ли имението в Девън, там, където в езерцето имаше беседка?

Пълната до ръба чаша се разплиска в трепереща ръка на Хлапето. Погледът му се гмурна в огнената течност.

— Как да не помня — отпи жадно то и облиза устни. — Всеки следобед там пиехме чай и похапвахме бисквити.

— До беседката се стигаше по едни гладки камъни подредени в пътека над водата — започна да ги чертае по пясъка Йоланда. — Те подаваха гърбове в редица и ако само един липсваше, нямаше как да прекрачиш до следващия и съответно да стигнеш до беседката, без да се намокриш.

— Значи ако пропуснем и една стъпка, то няма да можем да стигнем до края, така ли?

— Поздравления, Псе! — рече капитанът. — Най-подир и ти успя да сглобиш адекватен въпрос.

Боцманът се изправи и започна хаотично да крачи по димящия пясък.

— Именно това е! — закова той на място. — За да стигнем до истинското съкровище, трябва да следваме последователността на загадките, а не да ги разрешаваме безразборно. Но какво ли, за бога, ще се крие зад първите три от тях?

— Ами… В първите три места ще има по един-два сандъка със злато, а накрая ще са дузина…

— Въображението ти, Псе, е като на новороден холандец. Празен лист хартия, друже! Не забравяй, че говорим за наследството на инките!

— Ама и аз съм един, Кептън! — укори се Псето.

Капитанът затвори очи, протегна ръце и пръстите му палаво зашариха във въздуха. После подхвана гатанка:

— Блести като безброй слънца и по-нежно е на допир от кълките на уелска девственица. Що е то, ако пък не е…

— Злато — ухили се Псето.

— А какво гласеше първата загадка? — попита Хлапето.

Боцманът бръкна в джоба си и изкара пожълтял, намачкан лист хартия. Разтвори го и зачете:

„Когато ръцете на кантара сключат мир,

настъпил е момент за златен пир.

Един-единствен воин го пази, а духът му лази, лази.

50 ярда от духа, и пътят води към целта.

200 дължини на юг те чакат и 100 на запад,

… Ала за кръвта ти млада пълзят пълчищата от ада!“

— Този воин… — започна да оформя въображаеми фигури във въздуха Хлапето. — Трябва да е нещо, което се вижда и вероятно… стърчи.

— И как се добра до този умопомрачителен извод? — поглади брадата си капитанът.

— Както в природата, така и в мислите на хората се гнезди логика — отвърна Хлапето. — Ако воинът е три инчов и е скрит под камък. Кой ще го види? Дори и самият капитан Суейн трудно би го намерил при нужда. В крайна сметка, тоя, който е измислил всичко това, се съревновава с онзи, който евентуално би искал да му отмъкне съкровището. Тук… става дума за логическа битка, кой е по-умният, по-хитрият.

Гневът в очите на капитана се задържа достатъчно дълго, за да ги превърне в две туптящи болки.

— Контето от Бристол! — изръмжа той. — Кълна се в рогата на дявола, че ще разнищя на конци малоумните загадки на испанския мерзавец!

— Att belly-gut Spanish futret wull birn en hecklebirnie! (Тази алчна испанска невестулка ще гори в ада!)

— Нямаме цялата луна на разположение! — плесна с ръце боцманът, подканяйки ги да стават. — Да вземем каквото ни е нужно и да се гмурнем в зеления океан, за да видим какви тайни крият дълбините му.

Капитанът замаза потта по челото си с длан, а гальовният му поглед отново прегърна бъчонката с ром.

— Вие, джентълси, вървете! — рече той. — Право е, че обстоятелствата ни притискат с наглостта на пияна французойка, но в тая проклета жега… дама е кралска одежда и еднокрак левент… Ние с госпожица Йо ще останем да вардим багажа, че току-виж някой извратеняк е проявил неблагоразумието най-безсрамно да източи соковете на моята дървена метреса.