Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (3)

Втора глава
Клетвата на тримата пирати

Догаряха последните звезди, когато капитанът се разбуди. Още преди да отлепи гурелясалите си клепачи, устата му започна да бълва злъч, а щом изпъна дряновата си снага и съзря спящия кормчия, зениците му се напукаха и погледът му освирепя. Яростта пулсираше в гърлото му като рана изрязана с касапски нож.

— Ти, неблагодарен плъх… — заплющя словесният му бич по гърба на кормчията.

Когато потокът от ругатни и закани изтече, боцманът се надигна и разстла поглед върху необозримата водна пустош. Бръснещият вятър свиреше покрай ушите му. В своята игра, океанът изстрелваше солените си стрелички право към лицето му, принуждавайки го често да притваря очи.

Псето се събуди последен. Ранобудното слънце свенливо надзърташе в лодката и го гъделичкаше. Той се изправи и разкърши врат. Танцуващите по водата слънчеви зайчета се заиграха в сънения му поглед.

— Липсва ми това — изпусна прозявка той — да се покатеря на марса, да пусна орловия си взор и да изкрещя с пълно гърло: „Кораб, кораб на хоризонта!“.

Чувството за примирие очевидно отвращаваше капитана. Ръцете му се събраха в юмруци и пръстите му изстенаха от приложената сила. Дървеният му крак престъргваше по дъното на лодката. Всяко едно мускулче по лицето му потръпваше в сатанински танц. Погледът му го захапа, а думите засвистяха от устата му:

— Гарван да ти изпие проклетото око, задето ни курдиса на произвола на вятъра, вълните и теченията!

Псето не отвърна. Езикът на тялото му обаче подсказваше, че моментът да сплетат отново езици назряваше. Той стисна зъби и сложи ръка на челото, за да предостави комфорт на погледа си.

— Ако изплува земя… — поде той.

— Скоро ще угадиш защо и дяволът се плаши от „стрападото“. Как се обяздва „испанско муле“ или как се целува „дъщерята на топчията“. Кълна се в рогата на дявола… Ще си платиш всичко до последното пени, Псе!

— Ти, еднокрако чудовище!… — излая Псето. — Умееш само да ругаеш като докер с подутия си език. Болно от бъчвена треска, неблагодарно копеле! Не притежаваш друго, освен прословутия си холандски кураж. Стой си в територията, иначе…

— Не смей да оспорваш качества ми. Псе! Издигнал съм се до капитан, не защото така е решил вашият бог. Мен дяволът ме е дарил с умението да вземам съдбовни решения. Сядай си на задника и кротувай, че…

— По дяволите, джентълмени! — изгуби спокойствие боцманът. — Отегчихте ме до смърт с детинската ви разпра. Забравете миналото и акостирайте в настоящето! Реалността ни притиска и трябва час по-скоро да установим контрол над нея. Надявам се укорът ми да ви напомни за опасността, която ни дебне.

— Скоро всички ще свършим като храна за акулите! — изхленчи Псето в отворилата се пауза.

— Просто се успокойте и проверете с какво разполагате, за да знаем как да разпределим силите и провизиите си!

— Какви ти провизии, боцман! — заслуша се Псето във воя на своите бунтуващи се черва. — Толкова съм гладен, че не бих отказал нито блудкавата овесена каша покрита със сажди, нито твърдите като камък сухари или гранясалите кнедли бъкани с гъгрици.

Когато и последният стон от устата на Псето замря, боцманът зарови ръце в джобовете си и помоли другарите си да сторят същото.

— Признавам, че не пазя спомени от последната нощ на „Огнения дракон“ — начумери се капитанът. — Къде по дяволите са пръстените от ръцете ми?

— Отцепи се като докер още по пладне, Кептън — оживи се Псето. — И онова отвратително ирландско копеле Голди Пехлин ти ги отмъкна на зарове.

Капитанът нагъна ноздри. Кървави жилки прорязаха бялото на очите му като реки изливащи гнева си в кладенците на дълбоките зеници.

— Едно ще ти река, Псе — изригна демоничният му глас, — ако ми разголваш самата истина, то дяволът ще награди онази подмолна твар, онзи безмозъчен примат с мозък на мекотело!

— A dee fancy „’E“ awreadies wreakit ’is wraith, bit upo… masel o’me!(Мисля, че „Той“ вече изля гнева си, но върху… самия мен!) — измърмори гузно Псето.

— Значи — плесна с ръце боцманът, — разполагаме с три бъчонки ром, две бъчонки вода, фалина — около 35 фута, пропукано в лопатката гребло, торба с тютюн, лулата на капитана, три френски луидора, гълито на Псето и тази празна бутилка, която открих тук в лодката.

Съмнението в нахалния поглед на Псето залази по лицето на капитана.

— В лодката? — попита той.

— Откога ви разправям — смръщи се капитанът, — че някой негодяй смуче от провизиите с ром!

— Внимавайте да не цопнете във водата, че течението за секунди ще ви отнесе в ада! — рече боцманът, преди да им върне притежанията.

— Любимата ми лула! — рече капитанът.

— Да имаше сега един нажежен въглен! — втренчи се в торбата с тютюн Псето.

— Бих удушил и дете за това, Псе! — всмукна от лулата капитанът и се престори, че изпуска дим от дробовете си.

— Носи ми топла радост да виждам екипажа сплотен — закима боцманът. — Храня надежди, че с желязна воля ще се преборим с океана и върнем при любимите хора. Имам усещането, че вятърът постоянно ми навява я гласа на Мелиса, я на Анджелика, я на Елизабет.

— Погледът ти, Митс — сплете вежди капитанът, — загатва, че въображението ти рисува картината на сладострастието с лекотата на художник от венецианската живописна школа.

— Любовта е онова, което ми вдъхва сили да се боря, Кептън — отвърна с усмивка боцманът.

— Поне един мускет да имаше и… шепа барут! Току-виж океанът ни изхвърли на някой остров с диваци. Може да ползвам само един комбал — посочи окото си Псето, — ама перушина няма да оставя по главите им!

— Повечето карибски острови са обитавани от племената на Араваките, като Локоно и Тайно — рече боцманът, — а те, както знаете, са миролюбиви и гостоприемни.

Докато обсъждаха вероятния развой на събитията, те често се отплесваха в някоя пиратска история, в която като галеници на съдбата се присмиваха над смъртта. Така от приказка на приказка, започнаха да надигат бъчонката с ром и не след дълго опиянението ги сграбчи в лапите си. На свечеряване Псето и капитанът отново се счепкаха, но боцманът стори необходимото да потуши кавгата в зародиш. Пяха песни, смяха се. Проклинаха съдбата. А когато облаците завиха луната с пухкавата си премяна, тримата се свиха на дъното на лодката и заспаха.

Към полунощ една вълна връхлетя джолито на борд и ги изтръгна от полето на съня. Докато боцманът и Псето се блещеха в мрака, капитанът скочи като попарен от врял катран и размаха ръце пред спящите си очи.

— Триста дяволи, джентълси! — изви глас той. — Грабвайте абордажните куки! Джеремая, Буч, Теодор, натъпчете мускетите и марш на кърмата. Клевор Бенкс, нахвърляй кокошите крака по проклетата им палуба, за да няма къде тези испански свине да тъпчат с копита. Предайте доброволно всичкото злато, проклети католици!

После коленете му изведнъж омекнаха и той се свлече безмълвен.

Втората вълна изсипа гнева си в лодката.

— Ето че моментът да се опълчим на майката природа настъпи, Псе! — рече боцманът.

— Какво да сторя?

— Подай ми бързо бъчонката и ножа си!

— Ножа!

Капитанът отново щръкна и занарежда:

— Вдигнете капаците на амбразурите и натъпчете в гърлото на железния Джак стрелите на Купидон! Нека онези, които имат дързостта да се репчат на Несъразмерния угадят що значи любов от пръв поглед. Огъъъъ…

— Не се разсейвай, Псе! — протегна ръка боцманът. — Фокусирай ума си над надвисналата опасност!

— Ето я! Ето я!

Боцманът нави ръкавите на ризата си, грабна бъчонката и изсипа във водата малкото останал в нея ром. Използвайки гълито и дебелото дъно на бутилката като чук, той отстрани най-горния обръч. Щом махна капака и върна обръчите, започна да изтребва водата от лодката.

Псето прокара длан по челото си и вдигна поглед.

— An’ nivver ae baad ’at cudna be waur! (Никога не е толкова лошо, че да не може да стане по-лошо!)

Сърдитите облаци приличаха на разперени орлови нокти, готови да сграбчат лодката като малко беззащитно зайче и да я отнесат в гнездото на дявола. Ръмжащият вятър атакуваше с резки пориви от всички посоки. Запечените езиците на вълните се плезеха в лицата им.

— Дай на мен! — рече Псето.

Докато единият изтребваше водата, другият се опитваше да насочва с греблото носа на лодката към връхлитащите ги вълни. Течението обаче пак я обръщаше на борд с опасност да я преобърне. Вместо да се снижат, вълните се издигаха като планини, а за да ги приветства в царството на водния ад, небето над главите им се съдра, за да изсипе шевните си сълзи върху тях. Когато след няколко часовата борба, океанът най-сетне се кротна, Псето и боцманът се проснаха в лодката и заспаха.

Призори младият бриз натири облаците. Слънцето нямаше търпение да се надвеси над света и да протегне огнените си пипала към спящите корабокрушенци. Боцманът и Псето се размърдаха, отвориха очи и пак ги затвориха. Останаха да лежат неподвижни, но дишането ги издаваше, че не спяха.

Капитанът изскочи от съня с нервен тик. Изруга. Намести дървения си крак и се надигна. Алигаторската кожа по врата му лъщеше с блясъка на абалон. По спиралата на къдриците, спускащи се под триъгълната му шапка, се процеждаха капки вода. Протритият по коленете брич лепнеше по бедрата му. От жвакащия му ботуш стърчаха ръждивите пирончета, които придържаха изядената подметка.

Той запретна ръкави на износения по лактите червен жустакорпс, под който се спотайваше мърлява риза и размаха късите си пингвински ръце. Горещият вятър пърлеше дробовете му и го давеше.

— Търпя усещането, че преглъщам парчета тел! — покашля се той. — Какво по дяволите е ставало тук?

— Бушува щорм, Кептън — отвърна Псето.

— А вятърът ли разби черепа на маймунката? — погледът на капитана залепна за раздънената бъчонка.

— Вълни като… докери, големи вълни!…

— За да надхитрим смъртта ще ни трябват някакви правила, джентълмени — рече боцманът. — Прости и ясни!

— И си адски прав, Митс! — закима капитанът.

— За малко да нахраним акулите! — додаде Псето.

Капитанът се олюля и седна.

— Я подай бъчонката да й плесна една целувка, че главата ми е изтръпнала, колкото и десният ми крак — рече той. — Чувствам как мислите ми се блъскат като шайка слепи копелдаци, които се опитват да открият малките блудници на Тортуга само по миризмата на разцъфтелите им теменужки.

— На! — добута бъчонката с крак Псето.

Капитанът разтръска глава сякаш да изхвърли недъгавите мисли от нея. После надигна бъчонката. Ромът шурна по шията му и се мушна в пазвата му. Щом се налочи, езикът му старателно облиза остатъка по устните и брадата.

— Митс, друже, добре си спомням деня, в който ми спаси кожата край бреговете на Кравешкия остров. И този на път за Веракрус. И този… онзи ден! И никога не ще ги забравя — гърчеше се в предсмъртна агония погледът му. — Ето, затова сега те награждавам с правото да поемеш капитанския рул и да скроиш тези правила.

Псето и боцманът се спогледаха.

— Първо — започна да отброява на пръстите си тутакси боцманът, — ако се сблъскаме с кралските фрегати, трябва да ги заблудим, че не познаваме пиратството. Освобождаваме се от миналото си и скалъпваме правдоподобна история, че сме корабокруширали с търговски кораб. Или пък въобще не махаме за помощ!

— Така, така, Митс — разклати вяло глава капитанът. — По-добре да се полутаме още малко из рибения бульон, отколкото да ни нагиздят с въжената папийонка на наказателния док в Лондон.

— Лягаме в лодката и играем умрели лисици, значи — закима Псето.

— Второ — продължи боцманът, — забравяме за рома, защото утоляването на жаждата с него е измамно. Вода ще пием на дажби. Дори само ще квасим устни…

— О, демони от тъмнината! — насъска думите си по боцмана капитанът. — Правото да си капитан не значи да бръщолевиш нелепици, Митс!

— На всичко съм готов съм — изправи се Псето. — Ей го на… като фърля комбал в бъдещето, виждам собствения си живот изпълнен с… радостност и веселина.

— Кучешката супа я оставям на вас — избута бъчонката с вода капитанът, — но ако искате да дочакам изгрева… — придърпа към себе си онази с ром.

Псето сведе глава и думите заклокочиха в устата му:

— А не ли е грях човек цял живот да си купува любовта? А и то една любов окаяна! Ония пачавретини те обират до шушка, а какво ти в замяна предлагат? Дамски буби и сифилис! Копнея един ден да се завърна в Абърдийн, да отворя дрогерия на Недъркърктейт между Уолъс Тауър и църквата „Сейнт Никълъс“, да взема най-личната мома и да създам свое собствено семейство, дечурлига, къща. Ех… — изпусна въздишка с дъх на носталгични спомени той.

— Планове, семейство?! — изсъска капитанът. — Чуй се само, какви ги плещиш, Псе! Звучиш като… енорийски проповедник в бакалия. Копнеел деца! За да отглеждаш семейство, трябва да можеш да носиш отговорност, а ти дори не знаеш как се пише тази дума. Това, което влачиш след себе си са само… неприятности! Сложил си кръвта си върху пиратския кодекс на Несъразмерния! Нима клеясалият ти мозък забрави, че не можеш да напуснеш борда, ако не си дръпнал дявола за опашката или преди да си струпал най-малко 1000 лири стерлинги?

— 1000 pound! (1000 лири!) — изсвири с уста Псето. — A hinna git ae pennie tae blissy masel wi, sae ain’t. Bit A ’hink maitter not, acau… (Нямам пукната пара, но мисля, че това едва ли вече има значение, защ…)

— Трето… — продължи боцманът, — трябва да скрепим правилата с клетва, джентълмени. Клетва, която да гарантира, че каквото и да се случи, ще останем единни. Че не ще изоставим или предадем другар.

— И нека Бог да ни е на помощ! — начерта Псето кръст във въздуха.

— Бог! Бог! Бог! — изграчи капитанът. — Някой виждал ли е тоя… подлизурко? Подал ли е Той ръка на някого? Къде се е дявал, когато ония варвари са ме захвърлили в проклетото море? Къде се кри този ваш Бог, когато онзи испански негодник ми отнесе проклетия крак? Къде е сега? — гласът му отново загуби волята си и премина в шепот. — Дяволът е този, който трябва да се смили над нас! Дяволът!

Боцманът протегна ръка. Псето я сграбчи и я стисна. Макар и с неохота в погледа, капитанът хвана ръцете на другарите си, за да се заключат в клетва.

Тримата заповтаряха в един глас:

— Кълна се във Веселия Роджър и в златните жили опасали недрата на земята! Нека, ако пристъпя клетвата за вярност, кокалите ми да бъдат пръснати по четирите края на света, а душата ми завинаги да бъде прокълната и остане в плен на Дейви Джоунс!