Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (15)

Шеста глава
Нападението

Псето се появи на палубата умислен. Първо краката му се оплетоха в едно въже, а после се блъсна с рамо в Черепа. След разменените усойни погледи се отправи към корабния готвач, който белеше картофи. Госпожица Йоланда се разхождаше из квартердека с грацията на недостъпна кошута, а боцманът и Хлапето си говореха до фокмачтата.

— Fit’s actin, Derrie? Skin tatties aaf, ay? (Как е хавата, Дери? Картофи стържеш, а?) — грабна един картоф от кофата Псето и изчегърта с нокът останалата по него кора. — Bliddy sun iz Yerl о’ Hell hissel. Makks ma deidlicht seez blaik an fite! (Проклетото слънце е самият дявол. Кара ме да виждам само черно и бяло!)

— Qu’est-ce que tu racontes, espece de conl? (Какви ги бръщолевиш, глупако!?)

По плешивата глава на готвача никнеха капки бистра пот. Тези от тях, които успееха да пораснат, се плъзгаха по вдлъбнатите му слепоочия и капеха през издадената брадичка върху търбуха му, а от там, през лабиринта на прилепналите косми, някои от които стърчаха като чучури, се стичаха в кофата с белени картофи. Посегнеше ли да обърше челото си, от солените му мишници извираше миризма, която цапаше въздуха с киселите си багри. Под ноктите на лявата си ръка пазеше мръсотия вероятно от младежките си години. Стърчащата кука на мястото на дясната му ръка, режеше въздуха при всеки опит да докопа поредният картоф.

Погледът на Псето проследи полета на боцмана по стълбите към квартердека.

— Театърът започва — избоботи той.

— За какъв театър говориш, Псе?…

— Представлението на боцмана, Дери — отмести поглед към квартердека Псето. — То е винаги едно и също…

— Не ти вдявам, дявол да те вземе! — набучи на куката си следващия картоф готвачът.

— Ами, ей сега ще изпее: „Каква чудесна утрин, милейди!“ — престори гласа си като този на боцмана Псето.

— Каква чудесна утрин, милейди! — постави ръце на планшира боцманът и впери поглед в хоризонта.

— Сега е неин ред — прошепна Псето.

Вдишвайки през носа, Йоланда изду гръд и рече:

— След всичко, което преживях през последните няколко дни, оценявам, че именно малките неща, такива като да подишаш чист въздух сутрин рано, са тези, които те правят истински щастлив.

— Очарован съм от… грацията ви, госпожице Дичет — измърмори Псето.

— Очарован съм от грацията ви, госпожице Дичет — рече след секунда боцманът. — Това великолепие, което струи от вас… ме кара да се чувствам като пред райските двери.

— О, ласкаете ме — усмихна се тя.

Вятърът доставяше до ушите на двамата не само думите му, но и аромата на Йоланда.

— Добър суфльор си, Псе — подсмръкна готвачът. — Кръвта на този нерез ври като свинска яхния.

— Сега ще й пробута номера с лунната пътека — предрече Псето.

— Изгревът и сутрешният бриз са впечатляващи, но трябва да дойдете тук вечерта, за да станете свидетел на магията на лунната пътека — прикова я боцманът с изпепеляващия си поглед.

— Признавам си… — зазвънтяха думите между зъбите й. — Страх ме е от тъмното!

Йоланда тактично отклони поканата на боцмана, но езикът на телата им вече демонстрираше дразнеща за останалите моряци фамилиарност.

Готвачът предъвка тютюна в устата си, пусна мазна плюнка в краката си и върна гладните си за женска плът очи към младата госпожица.

— Тая кикимора ще върти душата му на шиш като печено яренце — облиза се той.

— Само да ми падне — заклати глава Псето.

— Ще я напълня като коледна пуйка!

— Я по-полека!

— Надушвам ревност, Псе.

— Не се залъгвай по скрибуцането на корема ми — изпелтечи Псето. — Просто съм гладен.

— В омая на лъжата, гласът ти така стърже, че ще ми обели картофите по-добре от ножа!

— Не ревнувам — настръхна Псето. — Просто се мая как така всички жени се връзват на един и същ номер.

— Запомни едно от Пасѐ Д’Ериш: „Добрият любовник никога няма да остане на сухо“.

Псето пораженчески отпусна рамене.

— Веднъж заложих капана на боцмана за Анна Лучия, която в крайна сметка предпочете да мачка чаршафите на един португалски мерзавец на име… Брезу. Сторих всичко по сценарий — милейди, това; милейди, онова; лунната пътека, а какво стихотворение й подредих… Фустата й с фуста, вместо да се вдъхнови от комплиментите ми, стои и ме гледа опулена като докер. И накрая — хвана се той за бузата — такъв шамар ми нагнети, че още ми се мае свят.

— Ти да носиш душата на поет?! Не ме карай да се кискам, че и без това ме болят проклетите зъби — сгромоляса поглед готвачът върху Псето. — Нещо лирично?

Псето заклати глава.

— Чифтосах някой друга дума в стихотворение, което се зове „Романтика“ — едва му достигаше глас от вълнение. — Искаш ли да го чуеш, Дери?

— Давай, но по-бърже! Ония озверели чакали биха ми оглозгали и другата ръка — метна поредния полуобелен картоф в кофата готвачът.

— „Romance“ bi Dodee MacStann („Романтика“ от Доди МакСтан) — наежи се Псето и зарецитира:

Ма baas turnt tae saidlebags,

ye’r blootert, A’m haird likker aik.

A’l gee ye aa ma precious swags

tae unlaid thaim en yer nael A’d like

gin ye be naaket, A’m gonny raid

ma deathlicht birnin likker torch

betwixt yer legs iz raven ootspreid

ma lance wull hit ye plunkit porch

A’l pick ae flouer, cant ae sang

thy romance iz on hits knees

hiv ae sister, AM bang ’er lang

syne, fair winds an followin seas

* * *

Ей, на! Кесиите ми станали дисаги,

пияна си, аз твърд съм като дъб.

Изял бих двеста и една тояги

да разтоваря ги в жадния ти пъп.

 

Ти гола си, а аз съм разтреперан,

и кат’ факла светва зоркият ми гьоз.

Между краката ти е гарванът разперен,

сега ще го пронижа с моя лост.

 

Ще ти откъсна цвете, песен ще изпея,

ей на, романтика цари навред.

А имаш ли сестра, ще изплющя и нея,

после… ех, желая ви късмет.

— Гъъъъъър… Признавам си, че не вдянах много, но… краят награди ушите ми.

Поетичният дебют пред отбрана публика очевидно внесе колорит в самочувствието на Псето.

— Ye dee likey’t, ay? Ye wints masel tae pit ye wird intae me pipe again, dis ’e? (Наистина ли ти се нрави? Да го кажа ли пак?) — премина гласът му в песнопение.

Пасѐ Д’Ериш метна последния картоф, улови кофата с куката и се затътрузи по палубата.

— Не е важно какво ще кажеш в началото, нито пък стихове-михове — обърна се той и се сграбчи за чатала, — а какво ще развееш в кревата, Псе!

— Аз пък ще ти призная, че не е важно какво стърчи между чатала ти, а какво тупти в гърдите ти — подвикна зад гърба му Псето.

— Хъ-хъ… Хъ-хъ-хъ… Хъ-хъ-хъ… — обстрелваше го, отдалечавайки се, с отровния си смях готвачът.

Минал през задължителните реплики на боцмана, разговорът с Йоланда вече се носеше по течението.

— Вероятно изпитвате непознат страх, сама… между глутница вълци? — попита я той.

— Нали брат ми е наоколо!… А и без да желая, дочух, как капитанът и онзи господин — погледна тя дискретно към Тод Фъштън — се договориха да ме пазят невредима като… разменна монета, ако им потрябва такава.

— Капитанът ли предложи това? — промени тембъра в гласа му изненадата.

— Да — отвърна тя, — но мисля, че го направи, за да ме предпази от неприятности. Позволявам си да твърдя, че познавам хората по техните очи.

— И какво съзирате в моите очи?

— Извинете ме, господин Боцман, но трябва да отскоча до каютата. Нали така ви наричат всички? Боцман? — присви очи Йоланда и сбърчи нос. — Целите ви ми са ясни, но напълно непостижими на този етап. Надявам се да не съм ви обидила с нещо, а и няма нужда да ми кавалерствате — повдигна тя леко роклята си и се отправи към стълбите.

— Звучите обнадеждаващо! — подхвърли боцманът с присъщата си деликатност. — Ако все пак решите да се насладите на магията на лунната пътека, когато тя ви се усмихне през прозореца на каютата, аз ще ви чакам тук.

През остатъка от деня госпожица Йоланда повече не се яви на квартердека. В дълбокия следобед боцманът вече бродеше като призрак из палубата и често изпускаше нишката на разговора, когато Псето се опиташе да завърже приказка с него. Вечерта не сложи залък в устата си, а когато се стъмни, той се качи на квартердека и пое вахтата, като освободи мистър Камън. Чака дълго след като луната разстла пътеката си към прозореца на Йоланда, но тя така и не се появи. Легна си в ранните часове на денонощието, но клепачите му отказваха да се затворят.

Идното утро пукна с попътен вятър и „Рагнарок“ настървено хапеше вълните. С подпухнали и зачервени от недоспиване очи, боцманът се появи на палубата по обичайното време. Щом погледът му откри Йоланда, краката му го понесоха по стълбите на квартердека. Той й подари едно хартиено цветенце, а тя му благодари с прелестната си усмивка. Говориха си дълго. После тя отново се оттегли. Лицето му страдаше от мъчително удоволствие, а когато крачеше безцелно, сърцето му сякаш оставяше кървава диря по палубата.

Хлапето душеше като хрътка и не изпущаше нищо от случващото се между Йоланда и боцмана. Тод Фъштън, мистър Камън и Черепа често се скатаваха в някое кьоше и разменяха скришни думи.

В младия следобед Псето присви око с поглед, вперен в хоризонта, след което скочи на въжената стълба и да се закатери по нея с ловкостта на маймуна. Трябваха му само секунди, за да се озове на марса на гротмачтата.

— Кооорааааб на хоризонта! — извика той. — Дясно на борд. Корааааб на хоризонта. Дясно на борд. Дясно на борд. Корааааб на хоризонта…

Моряците, които се шляеха по палубата започнаха да се трупат по бакборда и да се взират в малката черна точица на хоризонта.

Щом се увери в думите на Псето, боцманът се покачи на квартердека и извика:

— Разлай песа, Пааво Коси!

Боцманът на „Рагнарок“ се затича към камбаната. Малката му кръгла глава заподскача на върха на огромното му туловище. Лицето му, загрубяло от ласките на слънцето, ярко контрастираше на сламената коса и тюркоазените му очи. Огромните му като лопати шепи, в които можеше да събере поне 300 унции златни дублони, запращаха настрани онези, които се изпречваха на пътя му.

— Всички на палубата! — извика той. — Всички на палубата, непрокопсаници такива!

— Повикайте капитана! — нареди боцманът. — Веднага!

Капитанът се появи на палубата, прозя се, след което се дотътри до боцмана.

— Какво е положението, Митс?

— Пред нас тича една шалупа с осем топа под френски флаг.

— Дано това, което си мисля, е това, което е — пое далекогледа от ръцете му капитанът. — В противен случай, това, което е, няма да е това, което трябва да бъде!

— Какво ще предприемем?

— На път ни е… — обърна се към настръхналия екипаж капитанът. — Пригответе се за абордаж!

Всички моряци се разшетаха на секундата и наелектризираха въздуха с димящите си ругатни.

— Твърде са леки и бързи за нас — рече боцманът. — Ако решат да ни се изплъзнат…

— Тактика „Хамелеон“ — нареди капитанът.

Боцманът кимна и започна да разхвърля заповеди:

— Надуйте платната и вдигнете френския флаг! Покрийте топовете и всички на оръдейната палуба или в надстройката на кърмата! Превръщаме се в търговски кораб!

Псето доближи капитана и му подаде канче е ром. Още щом го излочи, погледът на капитана се избистри, а дървеният му крак заподскача по палубата.

— Чувствувам как живителните сили на дяволската течност пробуждат заспалите ми сетива — облиза устни той. — Благодаря ти, приятелю!

— Твой покорен слуга, Кептън.

Капитанът прихвана с поглед Йоланда, която изглеждаше стъписана от случващото се.

— Нека госпожица Йо изкара всичките си налични рокли и шапки — рече той. — Облечете ги и се разхождайте по палубата, все едно сте фустите на офицерите.

— Изкарайте кафезите с кокошки от трюма и ги сложете на видно място! Топчиите да заемат позиция и да чакат сигнал за атака. Пригответе сангренела, горещите въглени, двуглавия змей, и вонящите бомби — извика боцманът, след което доближи Хлапето и го стисна за рамото. — Отведи веднага госпожица Йоланда в каютата й и не излизайте оттам, докато лично не ви изведа. Разбра ли ме добре?

Хлапето кимна, без да каже нищо.

— Погледнете океана, джентълси! Все едно е креват, в който се е търкаляла девственица! — рече капитанът. — Трябва да сме по-хитри от косатка и по-маневрени от делфин. Кормчия, насочи откъм наветрената страна!

— Проверете дали лафетите са здраво завързани. Изкарайте барута и подредете гюлетата — гласът на Черепа излиташе от люковете на оръдейната палуба като вой на трион, стържещ по гранитна скала. — Грабвайте фитилните запалители и дръжте бикфордовя шнур запален!

— Намокрете платната и посипете влажен пясък по палубата — пришпорваше ленивите моряци погледът на боцмана. — По-живо, по-живо!

— Когато узрее моментът, пуснете предупредителен изстрел — провикна се капитанът. — Ако франсетата не се предадат, атакувай без пощада!

— Насочете оръдията вертикално! — потрепваше в ритъма на своя смъртоносен танц брадичката на Черепа. — Помощник-топчиите да са готови с шомполите и зарядните торби. Топчиите да се целят в гротмачтата. Не искам нито един пуст изстрел! Ясен ли съм ирландецо, Гал О’ Гор?

— Да, сър — върна една върлина.

Висок около 6 фута и 5 инча, Гал О’ Гор, стърчеше като камбанария измежду оръдията. Дългите му ръце бързо достигнаха и пуснаха гюлето в гладното дуло. Движенията му изглеждаха отработени до най-малкия детайл, а дръпнатите очи очевидно му помагаха да се бори с парещия пушек в оръдейната палуба.

— Ром за всички! — извика капитанът.

Вятърът изпълни платната като натъпкани със злато дисаги и „Рагнарок“ се понесе към френската шалупа. По палубата му кудкудякаха кокошки и кукуригаха петли, а на квартердека няколко дами се разхождаха с чадърчета в ръка. В един бял петикот с обрамчено в дантела бюстие се спотайваше и самият капитан Мафо.

Когато „Рагнарок“ се изравни на едно гюле разстояние с френската шалупа, капитанът размаха чадър срещу шалупата и варварският му рев разпори небесата:

— Издигнете кървавото знаме! Вдигнете капаците на амбразурите, за да могат лъвските глави по тях да станат свидетели на битка, достойна за наръчниците по превземане и плячкосване на търговски кораб. Изкарайте топовете, заредете мускетите, пригответе пиките и абордажните куки. Насрахте ли се от страх, нещастниците такива?

— Търпение! — крачеше между оръдията Черепа. — Търпение, мътните ви взели!

Френският капитан ги наблюдаваше през далекогледа си в обкръжението на своите офицери.

— Merde! Pirates! (По дяволите! Пирати!) — рече той.

— Amain, ye French gaut! (Предай се, френска свиньо!) — насочи пистолети към него Псето.

— Приготви се да се освободиш от всичките си ценности, ти куче краставо с лице на трюфел! Атакаааааа — понесе се към борда капитанът, но се препъна в ръба на роклята и се залепи за фокмачтата.

Размахващи кътласи, жадните за кръв пирати изпълзяха като хлебарки от всички тайни ъгълчета на кораба и накацаха по борда. Мускетите и пистолетите им изплезиха огнените си езици. Оръдията на „Рагнарок“ се изкашляха с гръмовен пукот и галеонът мощно се разтресе. Гротмачтата на шалупата се пречупи, а в корпуса й зейнаха дузина дупки. Френските моряци се изпокриха до един.

— На абордаааааааааж! — ловко заметна абордажната си кука Тод Фъштън.

Десетки още куки захвърчаха към шалупата и я оплетоха в смъртоносна паяжина. Последваха ги няколко пушечни изстрела и вонящи бомби, които счупиха прозорците по кърмата и паднаха в каютите.

— Чакайте! Чакайте! — пристегнат в роклята, капитанът се бореше да запази контрол над тялото си — Това тук ми прилича на… бурлеска. Я ми дайте проклетата фуния да ги наругая както си знам.

— Някой излиза на палубата — насочи мускета си към борда на шалупата мистър Камън.

— Никой да не стреля! — нареди боцманът.

Обгърнат в къдели барутен дим, на палубата на шалупата пръв се появи френският капитан е вдигнати нагоре ръце. След него това стори и целият му екипаж. Те демонстративно захвърляха оръжието си и вдигаха ръцете си, за да признаят поражението.

— Au nor de la France, nous capitulons! (Предаваме се в името на Франция!) — обяви френският капитан.

Пушекът бавно се разсейваше.

— Какво дърдори този френски мерзавец? — попита капитанът. — Някой негодник говори ли Parleyvoo?

— Проси за милост — отвърна Пасѐ Д’Ериш, след което размени още няколко думи на френски с капитана на шалупата. — Каза още, че можеш да вземеш всичко само да пощадиш животите им.

— А защо не се бие като мъж, а циври като фуста? Не мога да повярвам, че въобще се раждат такива мъже. Къде останаха достойните ни противници, Митс?

— Каза още, че нямало смисъл да се бие със стократно по-силен от него и да погуби живота на екипажа си — отвърна Пасѐ Д’Ериш.

Капитанът хвана полата на роклята, наведе се, и започна да я изхлузва през главата си.

— Кажи на това вмирисано и мухлясало овче сирене — задра гласът му по фината материя на роклята, — че е срам и позор за френската корона и че точно днес е най-щастливият му ден!

— Каза още — почеса се е куката по бузата Пасѐ Д’Ериш, — че имало жени и деца с тях.

— Ако не бързахме толкова — пое си въздух капитанът, — децата щяхме да ги научим да пушат и да играят комар, а фурните на жените им щяха да бъдат заредени със селектирани сортови семена!

— Каза още, че изпълнявал мисия на Жана Антоанет Поасон — продължи Пасѐ Д’Ериш.

— На кой? — смръщи вежди капитанът.

— Мадам дьо Помпадур — отвърна Пасѐ Д’Ериш.

— Метресата на крал Луи XV — поясни боцманът. — Онази, която участва в преговорите за подписването на Версайския договор. Нейни са и онези думи, изречени след поражението на френската армия при Росбах преди четири години: „Au reste, après nous, le déluge!“

— След нас и потоп! — преведе по инерция Пасѐ Д’Ериш.

— Щом бленуват потоп — заклати глава капитанът, — ей сега ще им потопим коритото!

— Каза още, че в знак на дълбоко уважение ще ти връчи сабята си, личен подарък от краля на Франция — продължи да превръща френските думи в познати за капитана звуци Пасѐ Д’Ериш.

— Спри да ми каканижеш празни думи, а го питай какво крие в трюмовете на шалупата!

Екипажът въртеше глави ту в едната, ту в другата посока в зависимост от това, кой капитан подемаше инициативата в разговора.

— Каза още, че превозвали само 20 квинтала стока — започна да изброява Пасѐ Д’Ериш: — Захар и памук, какао, тютюн, прясна вода, храна и някакъв… клавикорд направен от някой си Йохан Адолф Рудолф Хаас, който закупили от Ню Йорк за мадам дьо Помпадур. Нямало никакво злато и скъпоценности.

— Ами… aqua-vitae? — сложи ръка като фуния на лявото си ухо капитанът.

— Каза още, че имало няколко бушела е коняк и пет бурета е карибски ром — свали плетената си шапка и избърса с нея потния си врат Пасѐ Д’Ериш.

— Това франсе направо ни отърва кожите, Митс — измърмори капитанът. — Ако не е пък дяволът, който ни го поднесе на тепсия!

— Какво ще ги правим?

— Изпразнете трюмовете до последната унция! Франсетата оставете живи! Нека един ден внуците им се хвалят, че съществуват по настояване на Несъразмерния, който е по-милостив и от Папата.

Боцманът нареди на френския капитан и хората му да се изтеглят към бака на шалупата, след което пиратите се залюляха по въжетата и се прехвърлиха на френския кораб. Те плячкосаха всичко, което можеше да се плячкоса. Храната и водата, буретата е алкохол, живачните съединения, предназначени за болните от сифилис моряци, стоката, корабния дневник, оръжията на мъжете, пръстените от ръцете и обиците от ушите на жените, такелажа, дори одеялата и възглавниците на децата. По изричното нареждане на капитана, клавикордът изработен от прочутия немски майстор украси каютата му.

Когато „Рагнарок“ пое отново по маршрута си, капитанът вдигна във въздуха канче пълно е ром, за да даде началото на дългоочакваната алкохолна оргия.

— Скоро златото на контето от Бристол ще дрънчи в ръчичките ни, но право ще ви река, джентълси — отпи той, преди да продължи, — дяволът е този, който ще ни покаже пътя към него, защото вашият бог или е глух и сляп, или нехае за вас, щом ви е подредил като последните нехранимайковци. Пийте не до дъно, а до безсъзнание!

Госпожица Йоланда очевидно се нуждаеше от усамотение, защото не отвърна на познатите почукванията по вратата си. Боцманът се включи в пируването само телом, защото душата му остана да кръжи пред каютата й. Той остана на палубата дълго, след като всички се натръшкаха да бленуват съкровището. Луната отново разстла пътеката си към „Рагнарок“, но Йоланда не се появи и тази нощ.