Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (18)

Девета глава
Йоланда отваря дума за съкровището

Когато на идната утрин капитанът се появи на квартердека, боцманът и Тод Фъштън вече обхождаха хоризонта с далекогледите си. Въпреки недоверието, което витаеше из въздуха, между лицемерните думи двамата намираха начин да се закачат и по темата за предстоящите събития. Капитанът също се включи в беседата.

Предвид факта, че „Рагнарок“ умело яздеше вълните, Тод Фъштън предположи, че до заник-слънце щяха да видят бреговете на остров Карукера. Скалъпи им една карта с удобните за акостиране заливи, дълбочината в постъпите към тях и опасните рифове около острова. Обясни им, че Карукера не се обитава от хора и че преобладаващият равнинен терен помага за лесното му прекосяване. Каза им, че от хълмовете се спускат множество реки, които прорязват целия остров, че изобилства от пернат дивеч, но че дърветата не раждат плодове. Предупреди ги за отровните змии и за това, че от време на време на острова акостират и кораби на кралския флот, за да попълнят запасите си със сладка вода.

Капитанът пусна обръч гъст дим и се закашля. Когато димът се разсея, погледът му прихвана появилата се на палубата госпожица Йоланда. Наивната усмивка на боцмана го накара тежко да въздъхне:

— О, демони от тъмнината!

Появата на младата дама веднага провокира верижна реакция в мускулите на Тод Фъштън. Спазмите тръгнаха от лицето и завършиха във вдървените му крака.

— Мисля, че е крайно време да си побъбрим с госпожичката за съкровището! — застърга грубият му глас. — И въобще не ме е грижа за вълненията и любовните трепети на някои хора от екипажа!

— Хъм… — засмука пушек от лулата си капитанът. — Защо си позволил суровият начин на живот да те превърне в животно, друже Тод?

— Струвам хас единствено да намерим съкровището и аз и хората ми да получим полагащия ни се пай. След това…

— Властта е опиат, към който човек, лесно се пристрастява. Недостатъкът й е, че страничните й ефекти те убиват твърде бавно, но… мъчително!

— Не е време за дървена философия! — сочеше с режещия си поглед към младата дама Тод Фъштън.

Капитанът съзря неспокойните очи на боцмана и пристъпи към парапета.

— Добро утро, госпожице Йо — кимна й той. — Бихте ли ни подарили няколко минути от живота си?

— Трябва да притиснем тая малка досадница, за да не скрие нещо важно — изсъска Тод Фъштън.

— Не е лошо да отсяваш приказките си, когато говориш за почтена дама — рече през стиснатите си зъби боцманът. — Защото мисля, че вече прекрачи границата.

— Митх!!! — зейна в противен израз устата на Тод Фъштън.

Капитанът привика боцмана встрани и след като изпусна дима от устата си рече:

— С всяка нова любов идва нова надежда да намериш липсващата от теб част, онова последно зрънце от пъзела, което нарежда картината на живота. След всяка голяма любов обаче, идва и голямото разочарование, чиято звучна плесница дълго време стои отпечатана на бузата ти. Като мъже и аз, и ти, добре знаем това, но въпреки всичко повтаряме тази грешка отново и отново, и отново…

— Но, Кептън…

— Нима дълбоките корени на аргументите ми не са проникнали във всички слоеве на човешката история?

— Тод Фъштън се държи с нея като с… уличница.

— Митс!

— Тя е от благородно семейство!

— Бидейки в състояние на емоционална обремененост, по-скоро приличаш на разгонен котарак, а не на първи помощник. Мисля, че ще е най-добре за всички ни, ако оставиш само двамата с Тод Фъштън да разговаряме с госпожица Йо.

— Но аз…

— Пийни ром, усмири мисли и намери начин да пребориш демона в себе си. На острова ще ми трябва старият Боцман, онзи с остър като бръснач ум, а не влюбен до уши инфантил!

Боцманът сведе глава.

— Не мога да изкореня бушуващите в мен чувства, но ти давам дума, че от утре ще си имаш стария Боцман.

— Върви, Митс! Върви! — изпрати го капитанът с потупване по рамото.

Когато боцманът засече Йоланда на стълбите, той умело прикри душевната си болка с артистична усмивка. Кимнаха си и тя продължи нагоре. Слънчевите й очи сияеха от щастие. Усмивката разкриваше еуфорията в душата й.

— Как спахте, госпожице Йо? — попита с бащинска загриженост капитанът.

— Великолепно, капитане!

— Радвам се, че бързо сте отмили лошото настроение от вчера! Припкате като импала, а от гласа ви струи разкош и очарование с аромат на горски теменужки!

— Дори сънувах нещо много красиво.

— А знаете ли какво всъщност представлява сънят?

— Какво?

Капитанът й подаде ръка и я поведе към Тод Фъштън като на бален прием.

— Сънят е огледалното отражение на реалността, но също така и люпилня на мечтите. Именно в съня мечтите придобиват форма, отделят се от покварата на душата и заживяват свой собствен живот.

— А… кошмарните сънища?

— Това, драга ми Йоланда, е изпитанието, на което те подлага дяволът, защото силата въобще не е тук — демонстрира мускулите на дясната си ръка капитанът, — а ето тук — почука той на слепоочието си. — Всеки еротичен сън може да завърши със сладосластни стонове, но също така може да се превърне и в кошмарна реалност. Всеки сън пък, в който плачете, може да ви покаже пътя към щастието, а такъв, в който сте материално беден — как да тънете в душевен разкош. Всичко зависи от силата на мисълта, госпожице Йо.

— Наредили сме ти няколко въпроса, госпожичке — натресе се в разговора им Тод Фъштън.

— О, да — рече Йоланда. — Очаквах този разговор.

— Разкажете ни всичко, което пазите за съкровището, госпожице Йо — рече капитанът. — Желателно е да не криете нищо от това, което знаете, защото така или иначе заедно ще преминем през изпитанието да го намерим, а изненадите няма да са добре приветствани от никой на борда.

— Истината е, че не нося много информация за съкровището на капитан Суейн.

— Госпожичке… — изръмжа Тод Фъштън. — Това не е игра на кукли!

— Но пък ще ви разкрия всичко, което знам — завъртя тя игриво чадъра над главата си. — Надявам се да съм ви от полза, защото искам всичко това да свърши час по-скоро и да си отида жива и здрава у дома.

— Открих ви хрисима като монахиня — зарови нахапания мундщук на лулата в потръпващите си устни капитанът, — а по всичко личи, че ще ви върна у дома, огризала забранения плод до дръжката!

Йоланда приклекна и сбърчи носле срещу капитана.

— Слушаме те — подкани я Тод Фъштън.

— Ейвън Суейн е странен и потаен — започна тя. — Човек обичащ да прекарва голяма част от времето си в суета. Поддържащ негов си стандарт на живот, той дори не сядаше на гърнето, без да си сложи перука обилно поръсена с бяла пудра.

— По-пъстри от дъгата, очите му умело прикриват свенливия му характер — добави капитанът.

— Подложено на разрушителната сила на слънцето, лицето му се възползваше от привилегията буквално да бъде… поливано със скъпи френски лосиони.

— Носът му по-остър от кливер е трениран да подуши метеж през процепите на каютата.

— Не правеше компромиси с гордостта си, а съвестта му не търпеше упреци — продължи Йоланда. — Тези, които се опитваха да подринат авторитета му или да се противопоставят на капризите му, най-често се озоваваха на върха на шпагата му. Изключително много държеше на вътрешния ред и на правилата, създадени от самия него. Сурово наказваше всеки опит за погазването им.

— Кучият му син владее поне пет езика и пази изключителни познания в морското дело!

— Знам също, че е роден в Испания, но е отраснал в разкоша на аристократичната прегръдка на Англия — размаха ветрилото пред лицето си Йоланда.

— За да се дуе като пуяк и разнася своята пошла изисканост по всички континенти — начумери се капитанът.

— Че по настояване на биологичния му баща, в чиито вени е текла благородна нормандска кръв, майка му, испанската дукеса на Гандия…

— Исабела дел Надал Ретина де Росарио Ана-София Абигейл де Алма инкрустирала към имената му и това на крал Суейн Раздвоената брада, който някога управлявал Норвегия, Дания и Англия. За жалост лицето на контето от Бристол не е достатъчно залесено, за да култивира подобна двуостра брада, но пък амбициите на алчния мерзавец…

— Та вие го познавате по-добре от мен!

— Няколко години сме търкали заедно токове по палубата на служба при капитан Анн Ван Сопо.

— А аз го познавам още от времето, когато чичо ми Франки Дичет служеше като комодор от кралския флот.

— Не сме се сбрали да разплитаме роднинските ти връзки — изплющя на палубата една кървава плювня Тод Фъштън. — Карай по същество и не ми губи времето със словесни буламачи, коконо!

— Тоди, приятелю, защо не оставиш думите да узреят и тогава да ги откъснеш. Суровите могат да те задавят — рече капитанът. — Продължете да крачите по крехките спомени от своето битие, госпожице Йо!

— Капитан Суейн не обичаше да споделя с мен нищо, що се отнася до служебните му задължения. Дочувах обаче разговорите му с… Никълъс Чуприс.

Кратката й пауза успя да изнерви и двамата й събеседници, но този път пръв не издържа капитанът.

— И…

— Това, което разбрах — премина гласът й в шепот, — е, че от всичко заграбено, това, което е заровено на остров Карукера, е… изключително ценно.

Алчните очи на Тод Фъштън лумнаха за приказни богатства. Дланите му се откриха и започнаха да се потриват една в друга. Устата му нямаше търпение да закове жилавия въпрос към дупката в корпуса на покварената му душа:

— И колко злато е скрил на проклетия остров?

Вятърът разхвърли буклите й и тя се обърна към бакборда, за да не позволи на порива да й отмъкне шапката.

— Местата трябва да са четири, но колко точно злато… не мога да знам — отвърна тя.

Капитанът заби поглед в дупето й, но бързо се наложи да го изкорени оттам.

— Четири! — повтори разсеяно той.

— Колкото каза и Михт — рече Тод Фъштън.

— Не съм абсолютно сигурна, но мисля, че ставаше дума за съкровищата на… инките.

— Наследството на инките! — освести се капитанът. — Преди близо 200 години, вицекралят на Перу Франсиско Алварес де Толедо екзекутирал последния им император Тупак Амару, а главата му забучил на кол на площада в Куско. Историята добре помни, че проклетите испански мерзавци плячкосали цели планини от злато, платина и скъпоценни камъни.

— Хъмм… — замисли се Тод Фъштън.

— Дори да натрупам накуп всички думи, които знам — заклати глава капитанът, — пак няма да мога да опиша несметните богатства на Инкската империя.

— Преди време ударихме няколко претъпкани испански галеона близо до Антигуа с много сочна плячка — начумери се Тод Фъштън. — Вечерта пирувахме като за последно, а на сутринта установихме, че четирима от екипажа ги няма, барабар с няколко от сандъците, върху които се мъдреха издълбани някакви маймунски знаци.

— Така, Тоди — размачка потния си врат капитанът. — Спомените ще изплуват в главата ти като удавници търсещи за какво да се хванат.

— Капитан Суейн изобщо не изглеждаше бесен — заби с юмрук по главата си Тод Фъштън. — Изиграл ни е, като е отровил съзнанието ни е ром!

— Твърдиш, че има помагачи, така ли?

— Вероятно!

— Съмнявам се вълк е такава дебела кожа на врата да дели кокала с някой!

— Дочух и за проклятието — вметна Йоланда.

— Проклятие?! — разтресе се Тод Фъштън.

— Проклятието на Шибалба — повдигна рамене и вежди едновременно Йоланда.

— Проклятието на какво? — жилите по врата на Тод Фъштън се стегнаха и издуха.

— На… Шибалба — повтори тя.

— Кучият му син! — изруга капитанът. — И що за проклятие е това? Шибалба!!!

— Изплюй отровата, госпожичке! — огънят в очите на Тод Фъштън отново се разпали.

— Знам, че ще прозвучи налудничаво, но дочух, че който види съкровището ще… ослепее — замаха още по-енергично с ветрилото тя и пушекът от лулата на капитана отиде право към Тод Фъштън.

— Сигурно е искал да каже — разтърка очи Тод Фъштън, — че златото е толкова лъскаво, че ще ни изпепели очите?

— Нищо подобно — изведнъж изражението й стана тревожно. — Според мен думите му носеха посланието, че всеки, който зърне съкровището, ще го застигне проклятието на Шибалба и ще изгуби зрението си завинаги.

Тод Фъштън звучно предъвка тютюна, който издуваше дясната му буза.

— Не вярвам в тия небивалици — рече той. — Магии, проклятия, измишльотини някакви! Опитва се да ни сплаши! Да ни прави на балами!

— А какво имаш да ни разкриеш за загадките около заровените съкровища? — попита я капитанът.

Крехките й рамене подскочиха.

— Какви загадки? — попита на свой ред тя. — Нямам никаква представа, за какво говорите.

— Както и да е, госпожице Йо — махна й е ръка капитанът. — Като му дойде времето, ще разберете.

— Надявам се това да е час по-скоро! — приклекна с лек поклон Йоланда. — Капитане!

— Госпожице Йо! — погледът му я изпрати до стъпалата.

— Мис Дичет — избоботи Тод Фъштън.

— Чувай, Тод — рече капитанът. — Преведи хората си в готовност. Престои ни най-съдбоносната среща с историята. Предусещам, че следващите няколко дни ще осмислят съдържанието на човечеството.

— Вероятно ще стигнем Карукера по тъмно.

— За да няма неприятни изненади, ще слезем на брега чак сутринта.

— Разбрано — отвърна Тод Фъштън.

— Намираме съкровището с цената на всичко, а кой ще ослепява и кой не… не е моя работа!

— Нито пък моя! — изръмжа Тод Фъштън.

— Нека утрешният ден ни донесе злато и слава или шест фута пръст!

— Нека утрешният ден ни донесе злато и слава или шест фута пръст! — изхрипа в отговор Тод Фъштън.

— Тод Къни Фъштън!

— Кептън!

Тод Фъштън кимна, след което с бодра крачка се отправи към стъпалата. Когато слезе на палубата, той размени няколко погледа с Черепа и бързо се шмугна под люка водещ към трюма. След минути всички от близкото му обкръжение вече се стичаха към уреченото място.