Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (35)

Седма глава
Капитан Суейн акостира на остров Карукера

Далеч от погледите на капитана и сподвижниците му, една фрегата на кралския флот наближаваше бреговете на остров Карукера.

Веднага щом акостира, капитан Суейн слезе от нея с дузина кралски войници и се качи на борда на „Рагнарок“. Демонстрирайки открито своето надмощие, той закрачи по палубата с щраусовата си походка, подритвайки онези, които лазеха в краката му и го молеха за пощада. Мистър Камън му разкри подробности от случилото се при първата и втората загадка, за влечението на боцмана към госпожица Йоланда, за заровените в земята Тод Фъштън и Ян Стоунец. Не подмина и амбициите на Черепа, преиначавайки събитията изцяло в своя угода.

Една муха на няколко пъти кацна на носа на Псето. Видимо изнервен от наглостта й, той свали ризата си и я подгони с нея. Замахваше, но тя като че ли предусещаше движенията му и винаги се изплъзваше. После пак избръмчаваше около главата му в опит да кацне на носа му.

— Ей сега ще ти видя сметката!

Той събу парцаливите си обуща и се закатери след мухата. По облите камъни преминаваше с животинска пъргавина, а там, където малки камъчета боцкаха краката му, се налагаше да се хваща за стърчащите между скалите бутраци, за да се изтегли. Скоро се озова на една каменна площадка. Погледът му прихвана мухата и краката му го поведоха към нея. Тъкмо се канеше да замахне с ризата, когато тя направи някакъв странен въздушен пирует и се улови в една сребриста паяжина. Псето взе една пръчка и се закатери по скалите. Щом паяжината влезе в обсега му, той замахна, но в последния момент задържа ръка.

— Защо ме зяпаш в окото? Ти да не си онази муха от проклетия ми сън? Затова ли те последвах?

Мухата изжужа и замлъкна. Псето разтърси глава и се огледа. Погледът му тръгна по цепнатината, в която проблясваше паяжината и се спусна надолу, за да се спре на изсечения в скалите процеп. Той скочи енергично, сграбчи младото дръвче, прораснало между стиснатите челюсти на скалата и се надвеси от ръба на каменната площадка.

— Кептън!

— Какво има? — дори не вдигна глава капитанът. — Какво си се разврякал?

— Трябва да… видите това.

Импулсите, които изпращаше гласът на Псето, приковаха вниманието на всички. Боцманът се отдръпна, за да се предпази от сипещите се отгоре камъчета и попита:

— Какво има там горе, Псе?

— Една… цепнатина — посочи зад гърба си Псето. — Доста е дълга е… и крива е.

Всички затърчаха нагоре като стадо скални козли. От каменната площадка скалата продължаваше отвесно нагоре, а в разцепената й основа зееше тесен процеп.

— Щом усещам вятъра в лицето си — мушна глава в него боцманът, — значи това е нещо като тунел, който отвежда до другата страна на скалата.

— А как ще преминем през него? — опита се да навлезе навътре Псето, но раменете му опряха в стените.

— Като рак — отвърна Йоланда. — Настрани.

— Не влизайте навътре! — рече боцманът.

— Мислите ли, че от другата страна ни чака съкровището? — попита Хлапето.

— По-скоро решението на загадката — отвърна боцманът.

— А защо просто не слезем и не минем от другата страна на тази скала? — разклати полупразната манерка до ухото си капитанът. — Току-виж сме пропаднали в някоя яма на контрабандисти на ром, което няма да е по-малко съкровище.

— Защото, ако сме на прав път, то вероятно височината, на която се намираме, е от значение — рече боцманът.

— Мисля, че госпожица Йоланда е достатъчно кльощава, за да премине през процепа — пусна налудничавия си поглед към голите й глезени Псето.

— Защо пък не! — прибра роклята към тялото си тя и понечи да се шмугне в цепнатината. — Мога да го направя.

— Чакайте, чакайте! — хвана я през кръста боцманът и я придърпа към себе си.

— Целувчица? — затвори очи тя.

— Не и от черната вдовица!

— Каква черна вдовица? — нацупи вапцаните си устни тя.

— Това е поредният капан. Тези малки черни паячета с червени пясъчни часовници по коремчета, които са направили паяжините си в цепнатините, могат да убият с отровата си дори зрял мъж.

— Значи това е… господарката от ада! — плахо пристъпи към процепа Псето. — Защо се викат вдовици?

— Защото след като се чифтосат, женската изяжда мъжкия — отвърна боцманът.

— Както се случва и с хората — рече капитанът.

— И как тогава ще стигнем до другата страна? — плъзна погледа си по скалата Хлапето. — Нагоре повече не можем да се катерим, а явно това е единственият път към златото.

— Ще можете ли да се справите, госпожице Дичет? — попита я боцманът.

— Само ако ми обещаете нещо — отвърна тя.

— А имам ли избор?

Йоланда зашепна в ухото му, а боцманът само кимаше в знак на съгласие.

— Обещавате ли? — руменина се спусна по бузите й.

— Обещавам!

— Хъмм! — изхъмка капитанът. — Жените са странни създания, Псе! Готови са да преминат през деветте кръга на ада, но да изтръгнат душата ти, барабар е корените, за да я посеят в саксия и да я поливат със сълзите си.

Боцманът свали ризата си, за да я увие на един клон, счупен от дръвчето и я запали като факла. Повтаряйки си всички съвети, които й дадоха, Йоланда се промуши настрани в процепа и предпазливо започна да напредва. Първо минаваше с огъня по стените, после пристъпваше, опитвайки се да стъпче паяк, ако такъв лазеше по земята. Когато изчезна от погледите им, всички затаиха дъх.

— Излязох от другата страна — долетя гласът й през кривините на процепа.

— Добре ли сте? — попита боцманът.

— Там ли е съкровището? — попита Хлапето.

— Цяла-целеничка съм си.

— Какво виждате? — попита боцманът.

— В далечината стърчат скали. Долу равно поле. И дървета вдясно от мен. И… две реки.

— Кажете ми за реките! — извика боцманът.

— Раздалечени са, но в далечината образуват нещо като… чатал и се сливат в… — изведнъж думите й избледняха. — Факлата започва да гасне!

— Тръгвайте веднага назад! — извика боцманът.

— И сега какво? — попита Хлапето. — А съкровището?

— Ако интуицията не ме е подвела отново — подхвана боцманът, — то двете реки би трябвало да са погледите на очите, които сочат пътя. Мисля, че съкровището, каквото и да е то, лежи скрито зад каскадата, която образуват двете реки. Просто трябва да отидем и…

— Ааааааааааааа… — изпищя Йоланда.

— Какво стана? — навря се боцманът в цепнатината, доколкото му позволяваше телосложението.

— Факлата угасна и една вдовица едва не ме ухапа — показа се зад кривината Йоланда.

— Подайте ми ръка!

Щом боцманът я издърпа навън, Йоланда се метна в прегръдката му и страстно го разцелува.

Хлапето извърна глава.

— Да тръгваме, докато Черепа и главорезите му не са ни надушили! — изпусна през зъби то.

— А съкровището? — попита Йоланда.

— Съкровището, госпожице Йо, е това, от което човек чувства най-много нужда — рече капитанът.

Без тя да забележи, той изстреля с пръст един паяк разхождащ се по дантелената й яка и тръгна надолу.

— Кептън — догони го Хлапето. — А какво стана с Матю Кътбърт и жена му?

— Повече никой не го видя, Хлапе — закима капитанът, — но след месеци инспекторите намериха кокалите на жена заровени под вишната на двора им.

— Дали от ревност я е умъртвил?

— Ревността умъртвява само разума, Хлапе! Физическият извършител винаги е дяволът!

Слизането от скалите очевидно изискваше повече умение от изкачването. Когато най-сетне достигнаха насипа, дървеният крак на капитана се оказа добър инструмент за закотвяне по ронливата пътека и той често се оказваше водач. Щом заобиколиха скалата, групата навлезе в една иглолистна гора, през която се провираше една от двете реки. Когато дърветата оредяха, те прегазиха реката и изскочиха на ширналата се между двете реки зелена морава. Тръгвайки по течението, те скоро достигнаха мястото, където двете реки се сливаха в малка каскада.

През това време Черепа и главорезите му, следвайки ги неотлъчно по петите, се спотайваха зад ствола на едно паднало дърво на не повече от петдесет ярда от тях.

— Кога? — попита Пааво Коси.

— Шъъъъъъъъъът — изръмжа Черепа.

Боцманът и Псето нагазиха към каскадата и изчезнаха зад водната преграда. Те се забавиха достатъчно дълго, за да изнервят както капитана, така и Черепа. Щом се показаха с един среден по големина, но богато обкован с медни орнаменти сандък, Хлапето и Йоланда се затичаха да им помогнат да го изкарат на сушата.

Пасѐ Д’Ериш и Гал О’ Гор понечиха да се впуснат в атака, но Черепа ги издърпа назад.

— Мирни! — изсъска той.

Капитанът пристъпи към сандъка.

— Това ли е наследството на инките, Митс? — погледът му ридаеше. — Един-единствен сандък, който не тежи повече от… 100 фунта?

— Навътре пещерата става подводна — повдигна рамене боцманът. — Дори се гмурках, но…

— Нима това е… всичко? — побледня Хлапето.

— Не аз съм този, чиито дела ще се окажат заметени като трохи под килима на човешката история — нагази във водата капитанът. — Трябва да има още купища сандъци, Митс. А златната верига?

— Изчакай поне да видим какво пази този! — протегна ръка боцманът към Йоланда.

Младата госпожица свали връвта е ключето от шията си и го подаде на Псето. Той бавно го мушна в специалната ключалка, за да пасне то идеално в нея.

— Ean lefty, een richty, afore o’ye it’s tae com oof michty! (Едно наляво, две надясно и пред теб ще грейне ясно!)

В този момент Черепа реагира спонтанно и поведе главорезите си в яростна атака. С изстрели във въздуха и варварски викове, жадуващата за кръв шайка за секунди се озова пред сандъка. Пааво Коси закачи яката на Псето с кътласа си, принуждавайки го да се изправи.

— Махни си гнусните ръце оттам, еднооко чудовище! — изрита го той към другарите му.

— О, демони от тъмнината! — изкара флотската си сабя капитанът и мина в настъпление. — Ей сега ще ви видя сметката, проклетници!

Черепа пръв посрещна атаката на капитана, а Псето се спусна към Пааво Коси. Боцманът успя да издърпа Йоланда и Хлапето малко преди лицата им да се озоват на куката на Пасѐ Д’Ериш. След като си размениха по няколко хаотични атаки, при една, от които Псето успя да разреже с кътласа си рамото на непохватния отец Мендерес, всички изведнъж замръзнаха на местата си, стреснати от пушечния пукот на пистолетен изстрел.

— Хвърлете оръжието! — метна пистолета на земята Хлапето, сграбчи Йоланда и опря кама в гърлото й.

— Исо — изстена Йоланда. — Какво те прихваща? Вразуми се, за бога! Вразуми се!

Отец Мендерес хвърли кътласа си на земята и вдигна ръце. Черепа въртеше очи от капитана към Хлапето и ръмжеше в недоумение.

— Не вие, по дяволите! — вресна Хлапето към Черепа. — Капитанът, любовчията и омразното Псе! Веднага!

— Ума си ли загуби, Хлапе? — начумери се боцманът.

— Не аз — разрида се Хлапето. — Тя погуби ума и достойнството си дори! Ти я превърна в… уличница!

— Злохулните ти речи, Хлапе — погледна го капитанът, — са само подправката на попарата от собствени грехове, която скоро ще изсърбаш!

— Предупредих ви аз — изстреля език Псето, — че малкият дрисльо играе копой! Ако не я пуснеш, кълна се, ще ти изгриза гръцмуля!

Хлапето бавно се присламчи към групата на Черепа.

— Време е всеки да си получи заслуженото — погледът му хвърляше мълнии към боцмана. — Ние не сме никакви брат и сестра, а…

Черепа стовари дръжката на кътласа си в тила на Хлапето и то се свлече безмълвно на земята.

— Достатъчно с този театър! — устата му се пенеше по ъгълчетата на сатанинската усмивка. — Можеше да се постараете малко повече и да изберете по-кадърен актьор за пошлото ви представление!

Куката на Пасѐ Д’Ериш се уви около косата на Йоланда и той я натири в ръцете на отец Мендерес.

— Вдигни си кътласа и я пази като… вярата си! А вие хвърлете оръжията! — обърна се той към капитана. — Само без излишни действия! — пусна рапирата си на земята и бавно вдигна ръце боцманът.

— Кукувица ли ти изпи мозъка, Митс?! — плесна ръце по бедрата си капитанът. — Вдигни си рапирата и ми помогни да им разпоря задниците!

Гал О’ Гор забеляза камата, препасана в колана на боцмана и с едно движение я издърпа.

— На умник ли ми се цаниш Крази Михс? — проблясваше злото в жадните му за мъст очи.

— Оръжието, Несъразмерни! — с ироничен нюанс в гласа, подаде куката си напред Пасѐ Д’Ериш.

Вместо да я закачи на кривия ченгел, капитанът запрати сабята си в краката му и гнусно се изплю върху очуканите му ботуши.

— За глупостта, която така често ви спохожда — избърса уста с ръкава си той, — не пред мен ще отговаряте, непрокопсаници такива, а…

— Пред самия дявол! — довърши Псето, преди да хвърли оръжията си и вдигна ръце.

— Колко сандъка има още? — допря острието на кътласа си Черепа в корема на Йоланда. — Казвай, Мих!

— Зад водната преграда има огромна пещера — посочи каскадата боцманът. — В дъното й са струпани най-малко още 200 такива сандъка.

— Отивам да проверя! — нагази във водата Пааво Коси.

— Чакай! — извика Черепа. — Нека първо видим какво има в сандъка.

— Няма да са картофи — ухили се Пасѐ Д’Ериш.

— Картофи не — рече Псето, — но проклятието, което ще ви ослепи, е вътре.

— Затвори си плювалника! — хапеше думите треперещата брада на Черепа.

— Марш назад! — изтласка капитана и хората му зад сандъка Гал О’ Гор.

— Нека някой от тях да го отвори, Череп — трепереше пред гърлото на Йоланда кътласът в ръката на отец Мендерес. — Проклятието не е игра работа!

— Млък!

Черепа застана пред сандъка, а зад него се струпаха останалите му трима другари. Без много да му мисли, той сграбчи капака и рязко го отвори.

И изведнъж от сандъка бликнаха снопове ослепителна светлина.

— Очите ми! — извика Пасѐ Д’Ериш.

— Пари, пари! — търкаше очи с юмруци Пааво Коси.

Гал О’ Гор докопа лицето на Пасѐ Д’Ериш и слепешката започна да го опипва.

— Ти ли си, Коси? — попита той.

— Нищо не виждам! — изрева Черепа.

— Къде сте, мътните ви взели? — размахваше пред себе си куката Пасѐ Д’Ериш, която като по чудо всеки път се разминаваше на косъм от нечие лице.

Погледът на отец Мендерес скачаше от капитана върху неадекватните му другари.

— По дяволите! — захвърли кътласа той и грухтящ като диво прасе се спусна към гората.

Боцманът ритна капака на сандъка с крак, заключи го и закачи ключа на врата си.

— Какво чакате? — рече шепнешката той. — Да грабваме сандъка и да се пръждосваме!

— А проклятието? — попита Псето.

— Скачаме в реката! — рече боцманът.

— Мисля, че някой търчи откъм скалите — посочи нещо в далечината Йоланда.

Всички извърнаха глави, за да видят черната потеря, вдигаща облаци прах.

— Хайде, размърдайте се! — пришпори ги боцманът.

— Ще ви чакам в рая! — скочи в реката капитанът и се понесе с течението.

Боцманът бутна един клон в ръцете на Йоланда и я пусна след капитана. След това двамата е Псето грабнаха сандъка и нагазиха във водата.

— Gweed luck tae ’ee, ye bliddy glaiks! (Желая ви късмет, загубеняци такива!) — извика Псето към главорезите, които продължаваха да търкат очи.

— Гнети ме мисълта — присви очи боцманът, — че един от ония, които се носеха към нас… приличаше на самия капитан Суейн.

— Само така ти се е чинило, Боцман.

— Дрехите, походката!

— А забелязваш ли — погледна го Псето, — че не ние държим сандъка, а той държи нас на повърхността?

— Предвид тежестта му, която мисля идва основно от тежките медни орнаменти по него — закима боцманът, — сандъкът очевидно е конструиран така, че да запази положителната си плавучест в случай на нужда.

— Искаш да кажеш, Боцман, че реката е пътят, по който контето от Бристол е възнамерявал да го изнесе един ден от проклетия остров?

— Именно! — отвърна боцманът. — Даже мисля, че ще се озовем в залива, в който акостирахме.

— А… дали проклятието сполетя онези глупаци?

— Съмнявам се — отвърна боцманът. — Когато ритнах капака, от сандъка паднаха няколко парченца огледала.

— Огледала?

— Мисля, че „съкровището“, каквото и да е то, е скрито под купчина начупени огледала. Вероятно целта им е да отразят слънчевата светлина и запалят умовете на тия, които вярват в проклятия.

— А ти?

— Аз вярвам само в… любовта, Псе.

Черепа пръв хвана измамата.

Докато хокаше себе си и обезумелите си от гняв другари, пред тях, яхнал апокалипсиса, се появи самият капитан Суейн. Придружен от капитана на фрегатата и дузина кралски войници, зад гърба му се мяркаха още мръсните лица на Тод Фъштън и Ян Стоунец. Лазейки в краката му, Черепа разказа случилото се преди броени минути и капитан Суейн тутакси се метна във водата.

През това време реката носеше услужливо боцмана и Псето към брега и когато те се озоваха в един открит участък, забелязаха, че до „Рагнарок“ стърчат мачтите на една кралска фрегата. Докато се опитваха да разсъждават върху вероятностите с нея да е акостирал и капитан Суейн, реката ги изхвърли в залива, където ги чакаше лодката им.

— Насам! — махаше с ръце Йоланда.

Двамата грабнаха сандъка и се затичаха по пясъка.

— Ама — вибрираше гласът на Псето, — „Рагнарок“ не е, където го оставихме, Боцман.

— Вероятно заради силния вятър са го преместили в съседния залив — отвърна запъхтяно боцманът.

— И за наш късмет! — добави Псето.

— По-бързо, дявол ви взел! — изропта капитанът. — Да бутнем лодката!

Щом качиха сандъка в лодката, те я издърпаха във водата с дружни усилия. Капитанът пръв се качи в нея и подаде ръка към Йоланда.

— Хайде, госпожице Йо — рече той. — Скачайте на борда и да се пръждосваме от тоя прокълнат остров!

Йоланда отстъпи крачка назад и виновните й очи потърсиха разбиране.

— Всичко мога да обясня! — миглите й не смогваха да отпращат сълзите. — Аз и Исо…

— Не сега е моментът, госпожице Йо — прекъсна я капитанът. — Виждам, че очите ви се умориха да крият тази тайна, но… семейните ви драми не са по-величави от тези на нечий друг живот!

— Корабите не могат да отплават в този щил, но трябва да побързаме — метна се в лодката Псето. — Хайде, скачайте бързо в лодката!

Йоланда прошушна нещо в ухото на боцмана и той кимна в знак на съгласие.

— Спокойствието ти ми нищи нервите на парцали, Митс? — пушеха нажежените думи в устата на капитана. — Не видя ли фрегатата на кралския флот? Нима искаш да нахранят проклетите бубита с нас?

Боцманът започна да тика лодката навътре пред смаяните погледи на другарите си.

— Вода за ден! Без храна и посока! Четирима в едно джоли! — рече той. — Едва ли съдбата ще бъде толкова благосклонна към нас отново!

— Съдбата е една меркантилна кучка, Митс, която не се различава с нищо, от която и да е блудница! — рече капитанът. — В момента, в който й предложиш и пени повече, отколкото струва, тя е готова да лази в краката ти!

— Вие вървете, джентълмени! — закима боцманът. — Аз оставам с Йоланда. Дал съм…

— Изпросено обещание! — припомни му капитанът.

— Всички капитани на кралския флот, патрулиращи из Испански Мейн могат да разпознаят дъщерята на губернатор Дичет — избърса сълзите от бузите й боцманът. — Ще използвам тази възможност, за да я върна у дома!

— Ще ти турят прангите и ще те обесят като куче, Боцман — предупреди го Псето.

— Ще измислим нещо — отвърна с усмивка боцманът.

— Чакай тогава да го сторим по-правдоподобно! — рече капитанът, ровейки в торбата.

Докато боцманът се опитваше да разгадае намеренията на капитана, едно острие проблесна пред очите му и е крещящ пирует отвори люта усмивка на рамото му. Алената кръв рукна по ленените нишки на бялата риза, а капитанът с не по-малко отработено движение от първото заби острието на камата в бедрото му.

— Какво по дяволите те прихваща? — притисна бедрото си е ръце боцмана.

— Госпожице Йо — подхвана капитанът, — вероятно стадото, което тичаше срещу нас е предвождано от капитана на кралската фрегата. Не ми чини ясно какво дирят тук, но изиграйте пред него театро, че Крази Митс се е обърнал срещу кръвожадния капитан Мафо, за да ви избави от сигурна гибел. Това, и влиянието на алчния ви баща, ще го избавят от представлението на наказателния док на Темза.

— Бутайте сега навътре! — провикна се Псето. — Бутайте! Бутайте!

— Дано успеете да се измъкнете! — хвърли ключето в лодката боцманът. — И да пазите сандъка! Изглежда се разминахме с наследството на инките, но убеден съм, в него се крие нещо много по-ценно!

— Капитане! — усмихваше се през сълзи Йоланда, докато сковано махаше за сбогом. — Дълбоко се надявам, че ще си останем приятели…

— Един човек може да бъде приятел с жена, само ако и той е жена, госпожице Йо! — отвърна капитанът. — Всичко останало е написан провал, защото похотта е тази, която властва в душата на човека.

— Признавам, че владеете изкуството на шегата!

— Но не по-изящно от изкуството на истината, госпожице Йо — заби капитанът греблото във водата и двамата е Псето загребаха в такт.

— Наскоро си признахте, че изоставате с цели две бройки от боцмана — сви палеца и кутрето на дясната си ръка тя, за да му покаже останалите три пръста. — Направете ги три!

— Вече съм ви отбелязал в мой ущърб, госпожице Йо — върна им капитанът усмивката. — Един ден пътищата ни пак ще се пресекат, Митс! И тогава, при равен старт, Несъразмерния хубаво ще ти натрие носа!

— Сбогом! — извика боцманът с просълзени очи.

Когато реката изхвърли капитан Суейн на пясъка, лодката вече приличаше на порещ водите делфин. Обладан от гняв той хвърли шапката си на земята и скочи няколко пъти върху нея. Щом погледът му прихвана женската фигура и лежащия в краката й мъж, краката му мигом го понесоха към тях. Малко след това, капитанът на фрегата се появи с войниците си и последва вдълбаните му в пясъка стъпки.