Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (23)

Четвърта глава
Самотният воин

Вечерта капитанът и хората му си накладоха огън и изпекоха в него малкия гризач, както и няколкото яйца от водна костенурка, които успяха да изровят от пясъка. Въпреки че Йоланда се зарече да не сложи и залък в устата си, тя не удържа обещанията си. Първо яде от костенурските яйца, а после опита и от месото на бозайника. Упорито отбягвайки погледа на боцмана, след няколко гълтока ром тя най-сетне се осмели да го издърпа настрани, за да си изяснят тъмната част на неговото минало. Разговорът не свърши работа, но чувствената целувка по лебедовата й шия очевидно я накара да забрави всичките му прегрешения.

Сдобряването им покачи градуса на настроението и капитанът поддържа жарта на разговора за съкровището под опеката на насмолената чаша чак до полунощ. Решиха да не оставят постови, а хубаво да се наспят.

На сутринта капитанът бързо изръчка всички да стават. Докато стягаха багажа, госпожица Йоланда поиска малко време за женски задължения по тоалета си и се отдалечи, за да се шмугне в шубраците до едно малко поточе. Малко след това Хлапето я последва.

— Тия двамата започват да посаждат съмнение в мислите ми — присви око Псето.

— Какво битува в главата ти, Псе?

— Играят цирк, Кептън, но не мога да угадя с капитан Суейн ли са, е главорезите му ли, или с баща си…

— И кое те води натам? — попита боцманът.

— Доста често ги сварвам да се усамотяват и да си гукат като… гълъбчета.

— Деца! — нарами бъчонката е ром капитанът. — Но дръж ги за всеки случай под око!

— Да се приготвяме за тръгване! — рече боцманът.

Хлапето разчекна един храсталак и се провря през него, за да се отправи към Йоланда. Клекнала до криволичещото поточе, тя мокреше една кърпа и бършеше снежнобелите си ръце. Тялото й се поклащаше като стебло на орхидея, очите й искряха като цвят на ягода. Насекомите жужаха около нея сякаш нямаха търпение да я вкусят. Гласът на ручея наподобяваше най-нежните тонове на флейтата. Кантото на птиците допълваше идилията на един вълшебен свят.

— Наспа ли се добре? — спусна се гласецът й по течението на потока.

— Защо се опитваш да удавиш мечтите ми в океан от поквара? — полетяха към нея тричавите му думи с дъх на прегорели чувства. — Защо не…

Тя се обърна и го изгледа някак си равнодушно. Краката му тъпчеха върху разцъфналите цветя с варварска злоба. Зъбите предъвкваха неродените думи. Лицето му се гънеше в уродлива маска. Юмруците помпаха кръв във вените.

— Не драматизирай, моля те! — извърна глава тя и продължи да изцежда парцала върху ръцете си.

— За вас, жените, животът е просто театър в няколко действия. Аранжирате букет от пъстри лъжи, за да си проправите път през джунглата на времето за сметка на… Защо не им разкри истината?

— Ти също излъга, че си на 19 години.

— Безобидна лъжа.

— Няма безобидна лъжа! И за коя истина говориш?

— Истината, че не сме брат й сестра. Че преди баща ти да те натресе в ръцете на капитан Суейн…, ти прие да станеш моя съпруга. Че ние се обичаме!

— Да, обичахме се — изправи се тя и в очите й заплуваха спомени. — Обичахме се, докато ти не развали магията. Колко пъти прощавах прегрешенията ти? Каква глупачка съм си аз! Ти се разкайваше до момента, в който алкохолът и евтините забавления не обладаваха отново сетивата ти. Чувствата залиняха много отдавана, Исо. Не мога да имитирам любов! Да, искаше да се качиш на „Рагнарок“, за да се грижиш за мен. Позволих ти! Да, скрих те зад куп лъжи, но…

— Знаеш ли как се чувствам, когато очите ми стават свидетели на това блудство, онова плямпало Крази Митс да те докосва с гнусния си поглед — пламтяха от ревност очите му. — Знаеш ли как се чувствах в бъчвата? Оживях заради теб, Йоланда.

— Дори когато те върнах на беседката в Девън, мислите ти се гмурнаха в поредното канче ром, а не в спомените на нашата любов. От сутринта се наливаш с алкохол!

— И ти не си светица!

— Да, понякога близвам няколко глътки, но…

— Позволи ми да се боря за обичта ти, Йоланда! — клекна той на коляно и се разрида. — Аз съм от благородно семейство. С мен бъдещето ти ще искри в пурпурни цветове! Онзи опърпан пират ще те зареже на първото пристанище. Кълна се! За него жените са парцал, с който бърше нечестивото си его. Ще го убия! Кълна се!

— За бога, Исо! Овладей ума си!

— Тогава нека останем само двамата на този остров! Или да се присъеденим към Тод Фъштън — щураха се напосоки мислите му. — Капитанът и проклетата му компания скоро ще легнат мъртви от ръката на…

— Искам да откупя свободата си!

— Да откупиш свободата си?! От кого?

— Предлагам ти сделка.

— Сделка!

— Цял живот си мечтал да се преселиш в Париж и да предложиш живота си на тамошната бохема. Да пушиш цигарета по изисканите кафенета, да усъвършенстваш уменията си на рояла, да търгуваш с картини. Знам, че си готов да платиш висока цена за всяко ново усещане!

Той се изправи и я погледна в очите. Лицето му се разкриви от порочна усмивка.

— И какво предлагаш?

— Моят дял от съкровището. Той ще ти предостави свобода далеч от отровните мини на баща ти.

— Твоят дял от съкровището! Та първо, не се знае, дали ще го открием. И въобще има ли нещо ценно в това, което е заровил онзи подлец.

— Мисля, че боцманът и капитанът са достатъчно умни, за да се справят със загадките, а що се отнася до съдържанието на съкровището…

— Какво?

Тя изкара малко, замъглено в единия край огледалце и започна да оправя буклите си.

— Веднъж под формата на шега попитах капитан Суейн би ли ме разменил с това, което крие на Карукера — рече тя. — И знаеш ли?… Той първо се озадачи, че знаех за острова и заровените му съкровища, а после…

— После какво?

— Отговори ми с най-алчната си усмивка!

— Хъм… — замисли се Хлапето. — Щом не мога да те имам, ще приема сделката. Ще продължа да се преструвам на онзи наивен хлапак, който не разбира живота. Да говоря като селяк и да… Но, не обещавам, че когато всичко това свърши, Крази Митс няма да си получи заслуженото!

— Умолявам те, Исо! Не игнорирай здравия разум!

Когато двамата се върнаха в лагера, Псето започна да ги отрупва с въпроси:

— Защо се забавихте толкова? Какво правихте? За какво си говорихте?

Хлапето пренебрегна червивото му любопитство и посочи нещо в далечината.

— Намерих нещо много странно, ей там — рече отново със своята типична младежка наивност той.

— Какво е то? — попита боцманът.

— Една кокошка без глава — отвърна Хлапето. — Червена, като тези в кафезите от трюма на „Рагнарок“.

— Тод Фъштън и хората му! — закатери се по възвишението погледът на капитана.

— Време е да вървим! — рече боцманът.

— Не знам как тия празноглавци си мислят, че ще надхитрят Несъразмерния — додаде капитанът. — Всеки техен ход е предвидим и за слепец. Дори и оттук мога да прочета алчните им мисли и да надуша прикритото им като лоялност лицемерие.

Боцманът поведе колоната, а след него в редица по един се наредиха и останалите. Капитанът се тътреше най-отзад, като често спираше, за да утолява жаждата си. След като прекосиха един обраснал от гъсти лиани терен, те се озоваха в равнинна част. Започнаха да си проправят път през ниски и сухи трънаци. Тук-там зеленееха алое вера и бодлив крушовиден кактус, който с червените си плодчета и жълти цветчета предизвика Йоланда да клекне и опознае аромата му. След това се спуснаха по един стръмен баир, който ги изтърколи до коритото на малка, но доста сърдита река, откъдето по люлеещ се въжен мост продължиха похода си на север.

Щом зърнаха вечнозеления дъб, те се разделиха на две групи. Боцманът и Псето се запътиха на запад, откъдето се надяваха да огледат непозната част на острова. Хлапето, Йоланда и капитанът се отправиха към огромното дърво. Когато стигнаха до него и стотиците му ръце ги обгърна в хладна прегръдка, те започнаха да го проучват с неприкрито страхопочитание.

Пряко волята на Черепа, другарите му решиха да се придържат към първоначалния план на Тод Фъштън и да не се намесват все още. Те заеха позиция на едно възвишение, откъдето се откриваше всеобхватна гледка и зачакаха.

Боцманът и Псето се върнаха под дървото е пламнали лица и изплезени езици. Многопластовата сянка на короната му им предложи закрила от юмруците на слънцето и те започнаха да се освобождават от прогизналите дрехи.

— Gee’s sum waater, by thunner! Me pipe o’ mine gat brunt! A’m are dry likker dokker! (Дайте вода, по дяволите! Изгоря ми гърлягата ми изгоря! Жаден съм като докер!)

— Какво видяхте там? — попита Хлапето.

— Нищо толкова масивно и да е едно-единствено — надигна бъчонката боцманът. — По дяволите! Празна е!

— Значи няма съмнение, че това е той? — потърси потвърждение Йоланда. — Самотният войн!

— По моему този дъб е очевидец на издигането и падението на карибската цивилизация, и е поне на 1200–1300 години. Висок е не по-малко от 65 фута, а короната му вероятно обхващаща… 17 000 квадратни фута. Дори и всички да се хванем за ръце, пак няма да обгърнем ствола му… Има диаметър 28–30 фута. Залагам си главата, че най-дългият от клоните, които пълзят по земята е над 80 фута — едва оформяше думите сухият глас на боцмана. — Умирам от жажда!

— Хлапе — извика капитанът, — впрегни бъчонката и ела да налеем вода.

През това време Черепа изтръгна далекогледа от ръцете на сащисания Ян Стоунец.

— Какво си мислиш, че правиш, глупако?

— Аз, такова… Гледам да не вземат да изровят съкровището и да офейкат с него, Череп.

— Вчера изтърва закланата кокошка — излая Черепа, — днес им пускаш сигнали. Не си ли даваш сметка, че лупите на далекогледа могат да ни издадат?

— Дали това е онзи воин? — посочи с поглед дървото мистър Камън.

— Съвсем скоро ще разберем, друже — сниши се Черепа зад гърбицата на хълма. — А когато докопаме съкровището, лично аз ще отприщя ада изпод краката им.

Докато боцманът и Псето утоляваха жаждата си, капитанът обикаляше около тях напосоки.

— Никой да не поглежда към възвишението на север! — извика внезапно той.

— Защо? — извърна глава именно натам Псето.

— Тод Фъштън и хората му.

Йоланда разтвори роклята си и седна. Пръстите й се преплетоха един в друг, а тъжната мелодия в гласа й се понесе като пух от глухарче:

— За какво ни е това съкровище, ако то ще внесе в живота ни само нещастие? Не е ли по-разумно да намерим начин да напуснем острова живи, докато не е станало прекалено късно?

— Как мога да се чувствам жив, госпожице Йо — погледна я капитанът в мрачна агония, — когато в джоба ми зее дупка по-голяма от кратера на Попока Тепета?

— Истина е, че рано или късно ще ни нападнат — положи главата си в скута й боцманът, — но…

— Не мърдам от тук без проклетото съкровище — отсече Хлапето.

— Така те нравя, Хлапе! — рече капитанът.

— Искам само да добавя — настоя да доразвие своята мисъл боцманът, — че ако сме достатъчно далновидни, може да надхитрим смъртта и да отплаваме оттук…

— С трюмове пълни със злато — довърши Псето.

— Защо пък не — кимна боцманът.

— А озверелият екипаж на капитан Суейн? — погали го Йоланда по косата.

— На първо време трябва да играем, че не ги забелязваме, за да не си сменят мястото и после да се маем къде ли са се дянали — отвърна капитанът.

— Не са решили не са ни заличили от лицето на земята — измърмори под носа си Хлапето.

— Бихте ли прочели загадката, госпожице Йо? — подаде й пълна чаша с ром капитанът. — Но пийнете преди това, за да смажете басовите си струни.

Тя отпи глътчица, облиза устни и зачете:

„Когато ръцете на кантара сключат мир,

настъпил е момент за златен пир.

Един-единствен воин го пази, а духът му лази, лази.

50 ярда от духа, и пътят води към целта.

200 дължини на юг те чакат и 100 на запад,

… Ала за кръвта ти млада пълзят пълчищата от ада!“

Боцманът се изправи, разкърши уморените си плешки и заслони поглед към безкрайното поле.

— Не можем да копаем безразборно — рече той. — Нека се пръснем и потърсим нещо, което не се вписва в пейзажа. Нещо, което да асоциираме с дух. Не размествайте нищо. Ако вдигнете камък, оставете го на мястото му, ако намерите дупка на диво животно, не я рушете. Всичко може да има значение!

Капитанът раздаде по още малко ром, след което групата се пръсна в търсене на духа. Огледаха цялото дърво инч по инч. Хлапето се покатери, за да проучи клоните. Псето провери ствола. Повдигаха камъни и храсти, бъркаха в дупки, но не намериха нищо, което да им покаже пътя към отговора на загадката. Накрая се върнаха под сянката на дървото със запенени по гънките усти и се напиха — кой с вода, кой с ром.

— Нека гори в ада онзи кльощав караконджул! — изсумтя в яда си Псето. — Най-малкото ни прави на глупаци!

— Няма да е лесно — рече боцманът.

— Дайте да погледна загадката — протегна ръка капитанът. — Сигурно нещо се крие между редовете.

— Убеден съм, че е нещо очевидно — започна да търка слепоочията си Хлапето.

— Ти само имай късмета да имаш нещо общо с това — заплашително размаха пръст Псето.

— Че какво общо може да има… брат ми е това? — попита Йоланда.

— Само да…

— Псе — извика капитанът, — спри да лаеш и мръдни 2 румба на североизток, че носът ти хвърля сянка по-голяма от трикраката бесилка в Тайбърн и не мога да закова танцуващите пред погледа ми букви.

Псето се обърна, видя издължената си сянка, която отиваше право върху капитана, а после погледна и дървото. Когато очерта с поглед огромната му сянка, той разкри кучешката си усмивка в целия й потенциал.

— Благодарско, Господи, че ми показваш пътя към истината — побърза да се прекръсти той.

— Пак ли изпадна в състояние на религиозна еуфория? — надигна гневен поглед капитанът. — Разкарай задника си оттам, Псе!

— Ама… това е самата сянка! — не смогваше да си поеме дъх Псето. — Воинът! Духът! Лази! Ето! Вижте! Сянката! Огромна! Воинът! Духът! Сянката!

Всички разтегнаха погледи до края на тъмното петно.

— Знаете ли, че… — поде Йоланда.

— Me fantice o’ mine be likker whirl-blast, ay? (Щрака ми фантазията, а?)

— Гръм да се стовари връз празната ти кратуна, Псе! — замига капитанът.

— „А духът му лази, лази“ — скочи енергично боцманът. — „50 ярда от духа, и пътят води към целта“. Точно така, сянката на дървото е… духът на воина!

— Значи, когато сянката достигне точно 50 ярда… — поде Хлапето.

— Копаем и изравяме проклетото съкровище — започна да запрята крачоли Псето.

Боцманът излезе от обсега на короната и започна да оглежда терена. На север и юг от дървото лежаха хълмове, на изток се простираше дълбока равнина и от върха на дървото човек вероятно би видял и океана. На запад се издигаше верига от остри скали.

— Пладне отдавна мина, слънцето върви към своя заник и сянката вече лази на изток. Там обаче стърчат доста високи скали — посочи той към голите чукари, — които скоро ще скрият слънцето и съответно сянката не ще да може да порасте чак до 50 ярда.

— Ама… — нае се Псето.

— Предвид спецификата на терена — продължи боцманът, — мисля, трябва да измерим тези 50 ярда при изгрев-слънце, когато слънцето ще изгрее от изток, а сянката на дървото ще залази на запад.

— Вероятно си прав, Митс, но… — размаха листчето капитанът — не трябва ли първо да разгадаем, какво точно се крие зад това: „Когато везните на кантара сключат мир, настъпил е момент за златен пир“?

— По моему, в основата на това отново е… слънцето — взе една пръчка боцманът и започна да чертае смисъла на думите си в прахта. — Само два пъти в годината слънцето изгрява точно от изток. То се издига на височина колкото е географската ширина на дадена точка, в случая вечнозеленият дъб, и залязва точно на запад на хоризонта.

— И кога са тия дни? — попита Псето.

— Интелектуалната ти елементарност ме заслепява, Псе! — възмути се капитанът. — Митс?

— Дните на пролетното и есенното равноденствие — отвърна боцманът. — През останалото време от годината, изгревът постоянно се променя, което води и до промяна на височината на слънцето спрямо хоризонта и съответно на залеза.

— Значи — поде Хлапето, — ако съм те разбрал правилно, тези 50 ярда трябва да се измерят, когато сянката лази на запад и то точно в един от тези два дни — пролетното или есенното равноденствие, за да няма отклонения.

— Точно така — кимна боцманът. — Когато слънцето изгрее, сянката на дървото първо ще залази по полето и ще стане толкова дълга, че ще се размие. Когато обаче огненото кълбо поеме към зенита си, тя ще започне да се скъсява. Щом се върне на отстояние 50 ярда от дървото, именно там ще да е мястото, откъдето трябва да измерим ония дължини, за които става дума в картата. Трябва да си признаем обаче, че сме дяволски късметлии, защото есенното равноденствие, мина само преди два дни и отклонението ще да е незначително. В противен случай разлика от няколко градуса ще ни отпрати далеч от целта.

— Историята си знае работата! — грабна насмолената чаша капитанът. — Да полеем сладката победа!

Всички откликнаха на призива на капитана да празнуват. Въпреки оскъдните си запаси, те хапнаха бисквити и пиха ром на корем. След като нощта ги зави с кадифената си мекота, емоционално изтощени, те се потопиха във водите на своите паралелни светове.