Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (6)

Пета глава
Островът на спасението

На развиделяване и тримата се събудиха в карнавално настроение. Макар и без посока лодката вече се движеше. Оцветиха деня в шарени истории и отново потънаха в интимната прегръдка на съня с изписана по лицата надежда. Същото сториха и на следващия ден, като не преставаха да си повтарят, че само човек с желязна воля би могъл да се избави от дългите ръце на Дейви Джоунс.

На десетия ден рибата и водата свършиха и отчаянието триумфално се завърна в лодката. Псето и боцманът не отрониха ни дума и едва слепиха клепачи от нервна превъзбуда. Капитанът отново намери утеха в рома. Пременени в монашески дрехи, ругатните се промъкваха в изблиците му на откровения, отлитайки от лодката като еднокрили лешояди чак до късни доби.

Сутринта пристигна с вик.

— Земя! — протегна ръка Псето. — Земя на хоризонта! Гръм да ме удари! Ето, там!

— Триста дяволи, Псе! — кокореше очи капитанът. — Или погледът ми е като на сляпо куче, или проклетото ти око е по-зорко и от това на скален орел.

— Ако не е мираж — примигна боцманът, — надявам се в това парче земя да дебне нашето спасение.

— В миража няма чайки, нали? — погледът на Псето следеше ято прелитащи птици.

— Не че егото ми очаква аплаузи, но… — прокара език по нетърпеливите си устни капитанът — мисля, че трябва да отпразнуваме това знаменито събитие.

Боцманът посочи нещо в далечината.

— Трябва да избегнем скалните зъбери! — рече той. — Вземи греблото и се приготви да гребеш, Псе!

Скоро островът отвори обятия, за да приветства свидните си гости. Стражът от отвесни скали посрещаше приливите в западната си част. По склоновете на хълмовете зад тях се мержелееха малки групи иглолистни дървета, чиито върхове сякаш подпираха небето. В южната равнинна част блестеше златиста пясъчна ивица, зад която се кипреше буйната тропическа растителност.

Над лодката започнаха да кръжат черните фрегати, които с огромния си шестфутов размах на крилете, хвърляха сянка като малък дъждовен облак. В търсене на храна, малки ята от черноглави смеещи се чайки обхождаха крайбрежните води, вдигайки врява чак до небесата. Кафявите пеликани ровеха с клюнове под разперените си криле, приличайки се по стърчащите от водата скали. Червенокраките бубита се поклащаха в игра на гоненица и пееха на фалцет. По-гладните от тях често се изстрелваха във въздуха, за да проследят с дяволско спокойствие движението на пасажа и да го бомбардират с острите си клюнове. Патрулиращите черни фрегати, обаче, с нетърпение очакваха поредното изскочило с риба в човката буби, за да го ограбят след кратко преследване още във въздуха.

— Греби към ниската част, Псе! — извика капитанът. — Инак, кълна се в рогата на дявола, ще се разбием на трески в скалите и докато се носим подути на повърхността на океана, гларусите ще ни изкълват очичките.

— Готов съм да драпам със зъби и нокти, за да мога отново да се вкопча в живота, Кептън!

— Темпо! Темпо!

— Що за остров е този, Боцман? — попита Псето.

— Съзнанието ми не е запечатало спомени от подобен ландшафт — отвърна боцманът.

— Признавам, джентълси — затвори очи капитанът. — Влюбен съм във величествената природа. Тези звуци… цветове… аромати… Греби, дявол те взел, Псе!

Псето гребеше с умението на римски каторжник. Когато останеше без дъх, спираше за секунда, за да нахрани дробовете си с порция въздух. После пак грабваше греблото и започваше борбата с теченията и вълните. При всяка по-дълга пауза лодката се извърташе на борд и поредната мазна вълна ги връхлиташе, за да ги отблъсне отново към назъбените скали. Подхранван от енергията на адреналина, боцманът омаловажи болката в хълбока и на два пъти смени Псето на греблото, за да му осигури почивка.

След титаничната битка лодката най-сетне попадна в челюстите на един залив. Високи скални носове, врязани в океана, го приклещваха от двете му страни, а между тях се виеше пясъчен пояс. От западната страна на залива, там, където започваше равнинната част, се открояваше устието на кротка река, която покрай тясна пясъчна коса вливаше водите си в океана.

— Трябва да тръгнем по реката — рече боцманът. — В противен случай рискуваме да се обърнем в прибоя и да загубим лодката.

— Към мочурището, Псе! — забарабани с ръце капитанът по бедрата си. — Раз, два… Раз, два…

Псето изцеди и последните си сили, но успя да пребори местните течения, които тикаха лодката им ту в една, ту в друга посока, и да я насочи пряко на пясъчната коса. Щом навлязоха по криволичещата река, корените на мангровите дървета, които изпълзяваха от водата като питони, ги обърнаха в кокалестата си прегръдка.

Скоро пред лодката се изпречи масивният ствол на един капок, който, полегнал върху плещите на реката, им отряза пътя. Псето посочи една просека, зад която се мяркаше китна полянка и заби греблото между паничките на лилиите, за да обърне носа на лодката.

Веднага щом стъпиха на сушата и тримата се проснаха върху живия килим. Ръцете им докосваха росната трева и трошливите бучки пръст. Устите им онемяха, за да могат да поглъщат от изпълнения с живот въздух. Ноздрите им жадно попиваха от богатата палитра аромати. Гладните им очи подскачаха към всяко движение — прелитащи от цвят на цвят колибри, реещи се във въздуха птици, катерещи се по трънките насекоми. Гласът на острова — шепотът на листата, крякането на жабите, плясъкът на разбиващите се в скалите вълни, дори гърлените звуци на фрегатите — долиташе до ушите им в перфектно съзвучие.

— Изплъзнахме се от пипалата на Дейви Джоунс като по чудо! — осмели се да зачене разговор Псето.

— Така е — включи се боцманът, — но мисля, че трябва да останем нащрек.

Капитанът духна към пеперудата кацнала на ръката му и тя отлетя. При всеки един размах на ефирните й криле, усмивката му ставаше все по-човешка.

— В душата ми цари чудна тишина, джентълси! — рече с благ тон той. — Заровете мисли в тайните на природата и полетете към безкрая!

— A’m are sae nakker. Noo A mey a-sleep fer days an nicht awa. (Каталясал съм от умора. Мога да спя три дни нощи без почивка) — преглътна лиги Псето. — An ’е be hungert likker dokker, eih Dug! (И Псето е гладно като докер!)

— Вече ми се въртят някои неща в главата — надигна се на лакътя си боцманът и се пресегна, за да скъса една разцъфнала канна.

— Говори, Митс! — рече отнесено капитанът.

— Първо — започна боцманът, — нищо чудно в другите заливи да има акостирали кораби на френски или испански капери или, което е още по-лошо, такива на кралския флот. И в двата случая няма да свършим добре.

— Да не чуе дяволът, Боцман! — изпусна Псето.

— Второ — продължи боцманът, — не знаем дали този остров не е дом на някое негостоприемно племе.

Космите по ръцете на капитана заеха отбранителна позиция. По челото му се извиха дълбоки като издълбани от ноктите на смъртта бразди. Захапката му се стегна.

— Пазя мрачни спомени от чужди преживявания, Митс — промълви той. — Бедният Франсоа Л’Олоне! Племето Куна го оглозгали до кокал!

— Трето… — изправи се боцманът, — махаме се от това заблатено място. Вечерта около реката ще падне мъгла от комари. Трябва също така да оставим лодката на удобно за отплаване място и да я прикрием с клони. Не се знае дали няма да се наложи да се спасяваме с бягство.

— С бягство!? — гласът на капитана възвърна грапавината си. — Защо караш съзнанието ми да рови в плесенясали спомени с вкус на кръв, сълзи и сополи? Не съм бягал от хлапе, когато все още ползвах два крака и не умеех да се бия. Несъразмерния не бяга, а защитава възгледите си с аргументирани доводи, или… със сабя в ръка, ако думите не вършат работа.

— Трябва да си направим лагер на пясъчната ивица, откъдето да виждаме океана и да потърсим извор с прясна вода, защото тази в реката е застояла — рече боцманът. — И разбира се нещо за хапване. Съветът ми е никой да не опитва плод или корен, ако не е дяволски сигурен, че ще посрещне идната сутрин.

След като насочиха носа на лодката към океана и я замаскираха с клони, тримата корабокрушенци нарамиха празните бъчонки и започнаха да си пробиват път през джунглата в посока океана. Напускайки райската поляна, те се изправиха пред почти непреодолими препятствия — лабиринт от треволяци и бодливи храсти, мочурище и дълбок ров. Псето тъпчеше сляпо през гъсталака. Зад него, боцманът маркираше пътя с червени парцалчета, скъсани от банданата си. Капитанът се мъкнеше последен.

Наближавайки океана, те все по-често започнаха да се натъкват на ниски дървета, такива като морското грозде и манчинелата, докато накрая не останаха да стърчат само кокосовите палми, някои от които се надвесваха над океана, сякаш се опитваха да го целунат.

Настаниха се току в края на пясъчна ивица, откъдето се разгалваше целия хоризонт, след което се пръснаха, за да проучат мястото. Боцманът взе едната бъчонка и се отправи в търсене на сладка вода. Псето се шмугна отново в джунглата, за да потърси храна. Останал сам, капитанът излока няколко гълтока ром, след което подгони един рак отшелник, който умело се изплъзна от атаката на дървения му крак, за да се мушне във водата.

Мисията на боцмана завърши с неуспех, но Псето изскочи от джунглата с два кокосови ореха и плодове събрани в ризата си. Боцманът махна неядливите, такива като матопалото, чиито плодове пускаха гъста мъзга и миришеха ужасно, а другите ги излапаха с охота.

След скромната вечеря, боцманът намери един суров клон, подостри го и го заби под ъгъл 45 градуса в земята. След това взе кокосовия орех и с един замах го наби в кола. Изтегли го бързо, за да не му изтече сока и го подаде на Псето.

Капитанът отказа да пие от кокосовото мляко. Той си скалъпи легло от палмови листа за постеля и натъпка в ризата си пясък за възглавница, за да се отдаде на сладка дрямка под опеката на палмовия чадър. Когато Псето и боцманът потушиха жаждата си, те се гмурнаха в заспалите води на залива, за да свалят запечената по телата си кир.

До заник-слънце събраха още ядливи плодове, а капитанът настоя да вдигне тост за успешното им акостиране. Решиха да не огласяват нощта с песните си, за да не предизвикат евентуално внимание, но пресушиха до капка втората бъчонка с ром.

На сутринта корабокрушенците се събудиха почти по едно и също време и дълго протягаха ръце, преди да станат. Огледаха пустия хоризонт, излапаха остатъка от плодовете и седнаха да мъдрят план за действие. След кротки дебати, тримата единодушно решиха първо да огледат острова от най-близкото до тях възвишение.

Предвид каменистия баир, капитанът остана да изследва брега. Псето и боцманът се запасиха с кокосови орехи и се насочиха към западния склон. Видно от пъргавите му крака, Псето вреше от енергия. След храната, банята, здравия сън и компреса от млечка, положен на наранения хълбок и боцманът също изглеждаше далеч по-жизнен.

Пътят към върха им предложи своите препятствия. Ръцете им се бореха с жилавите шубраци, краката им се плъзгаха по ронливите камъни. Когато спряха да си поемат дъх под едно дърво, Псето се оказа в територията на слялата се с листата зелена куфия. Бързо напуснаха мястото, а боцманът му обясни, че отровата на тази змия може да убие човек само за една лула време.

Щом покориха върха на голия хълм, пред тях се откри целият остров. Сочеха ту в една, ту в друга посока, ръкомахаха, обсъждаха, а когато слънцето започна да ги хапе, побързаха да се спуснат към джунглата и сянката на палмовите дървета. По пътя към лагера Псето се натъкна на дрозд банани, а боцманът накъса няколко шепи крайбрежни бадеми от дръвчетата в подножието на залива.

Капитанът ги посрещна с подобие на усмивка.

— Ако не вярвах в историческата предопределеност, щях да си помисля, че дяволът се е отказал от услугите ми и ме е захвърлил на този остров, за да бъда сготвен на яхния!

— Историята не кърми всички с благодатното си мляко, Кептън — рече задъхано боцманът. — Някои имат нещастието да опитат и от отровата й.

— По-добре забравен от историята, отколкото… — преглътна Псето — изяден от нея!

— Ако моментите на прозрение те връхлитаха, когато трябва, щеше да си безценен, Псе!

— Откри ли нещо интересно? — попита боцманът.

— Пясъчната ивица е по-девствена и от Дева Мария — закачи лулата в устата си капитанът. — Вие какво видяхте там горе?

Боцманът проследи с поглед дупките по пясъка, които отвеждаха само до бъчонката с ром.

— Островът е малък и доста обрасъл с гори. На запад и север е хълмист, а на юг и изток, равнинен — сочеше той посоките. — По източното крайбрежие се мяркат удобни за акостиране заливи, но няма кораби в тях.

Псето изхлузи вкиснатата си от пот риза, метна я на земята и се забърза към бъчонката с ром.

— Няма признаци на живот — рече той, — но мисля, че екипажът ни ще оцелее, Кептън.

— Право, че трябва да напоим душите си с кураж, Псе! — облиза устни капитанът. — Та кой, ако не ромът, може да надгради чувството за единство!

— Какво има, Кептън? — сбърчи чело боцманът.

— Сетивата ми вият в минорни тонове, Митс. Погледът ми гасне. В ушите ми кънти гробовен глас. Мирише ми на смърт. Глътката ми горчи. Тръпки ме побиват!

— Yalla Jaikie?! (Жълтият Джек?!)

— По-скоро изтощение — рече боцманът. — Истината е, че на всички ни трябва силна храна и почивка.

— И кога ще ни открият? — изтърколи се по вълните кахърният поглед на Псето. — И кой?

— Не унивайте, джентълмени!

Боцманът им обясни, че кокосовите орехи биха им набавили нужната течност, докато не открият вировете на реката. Че макар и горчива, сърцевината на палмата също става за ядене. Че океанът може да им достави риба, която заровена в пясъка може да се съхрани от убийствената жега, и раци, които могат да изпекат в огън, щом го запали с лък от гъвкава клонка и вървите на обущата си. Че дори в краен случай могат да събират ларви под корите на дърветата и да ги ядат сурови.

— А няма ли да е по-благоразумно… — стегна мускули Псето и се престори, че гребе.

Капитанът мълчеше и въртеше очи към онзи, който подемаше разговора.

— Знаете ли какво, момчета? — взря се в синята бездна боцманът. — Предлагам утре да навестим другата страна на острова. Ако и там не намерим признаци на цивилизация, ще се снабдим с кокосови орехи и плодове, ще си направим още едно гребло, ще стабилизираме лодката със странични поплавъци от сух ствол на дървото анона и ще се върнем в океана. Сигурен съм, че наоколо ще изплуват и други острови.

— Да не сте посмели да изсипете рома и да напълнете бъчонката с миризливото кокосово мляко.

— Кокосовите орехи може да ги отваряме и на лодката — рече боцманът. — Ще отнеме време, но можем да филтрираме вода от мочурището през натрошени въглени и така ще се запасим за пътуването.

Капитанът отхапа от бадема и бързо изплю всичко с най-киселата физиономия, която владееше.

— Що за отрова е това, Митс?

— Всъщност — подаде му банан боцманът — наличието на бананови палми ми навява мисълта, че най-вероятно португалци са се опитали да ги култивират на този остров.

— Бананът, джентълси, е като жената! За да го ползваш, първо трябва да го съблечеш — съживи се изведнъж капитанът. — И въпреки че съдържанието под обвивката винаги е едно и също… е понякога по-крехко, друг път пък по-жилаво, всеки път вълнението от подобен безсрамен акт те превръща в нетърпелив хлапак, на когото му предстои да загуби девствеността си от най-обиграната проститутка.

— Тия испанци и португалци са голяма напаст! — размаха ръка Псето, за да прогони кръжащите около главата му насекоми.

Капитанът изръмжа. Очите му рязко потъмняха. Юмруците му се стегнаха. Гласът му задра в гърлото:

— Само като си представя преливащите от злато галеони, отправили се към проклетата Испания, направо ми изтръпват ноктите на десния крак — той се изправи и подостреното дърво потъна в пясъка. — Няма да я бъде „Волята на Адам“. Не и докато Несъразмерния усеща полъха на вятъра, докато чува грохота на вълните, докато ближе солта от устните си и реже с поглед хоризонта!

— Adam? Fa’s aat bas? (Адам? Кой е тоя копелдак?)

— Не знаеш какво е „Волята на Адам“!?

— Какво, Кептън?

— Дългата версия, Митс! — настоя капитанът.

— Ами… На 4 май 1493 година папа Александър VI — Борджия издава папска була Inter Caetera, която дава на Испания всички земи на запад и юг отвъд 100-те левги от Азорските островите и Капо Верде. „Няма мир отвъд линията!“ — прокара с ръка една мислена ос боцманът. — На дипломатичен език това идвало да рече, че отвъд 100-те левги на двата острова, европейските споразумения не важат и там господар е само Испания. Дори и в мирно време, ако чужди кораби навлязат отвъд 100-те левги, то Испания ги нападала като врагове.

— Мръсни католически гадове! — изруга Псето. — Един ден този уродлив израстък на вярата ще се пържи в собствената си мас!

— „Волята на Адам“ всъщност се нарича договорът от Тордесияс, сключен година по-късно между Португалия и Испания, които си поделят новооткритите земи отвъд Европа — продължи боцманът. — Разделянето на света станало по така наречения „Папски меридиан“, защото португалците успели да измолят папата да премести линията от 100-на 370 левги западно от Кабо Верде. Така земите на изток от този „Папски меридиан“ принадлежали на Португалия, а на запад на Испания.

— А за Шотландия… грънци!

Боцманът отмина коментара на Псето с усмивка, след което захвана да довърши историята:

— Така през 1500-та година Педро Алварес Кабрал достигнал бреговете на Бразилия с флотилия от 13 кораба. Те попадали на изток от папския меридиан, съответно не принадлежали на Испания, и той обявил земите за колония на португалската корона.

Последва мълчание изпълнено с напрежение — най-вече от неспокойното око на Псето.

— Кептън! — поде най-сетне той.

— Какво има? — суровата гримаса продължаваше да стои като маска на лицето на капитана.

— Загубихме и двете обици — задра нокти по лобовете на ушите си Псето.

— И половината ми ухо, Псе — допълни капитанът, — но надхитрихме смъртта и подарихме живот на боцмана. Клетвата си е клетва!

— Не забравяй да намажеш раната с билковата помада — напомни му боцманът.

— Викаш, твоята носеше сантимент, а? — провлачи глас Псето. — Обицата, Кептън?

Капитанът реагира с усмивка.

— О, да! Истинска реликва, Псе! С умиление си спомням деня, в който Каня ми я дари. За благодарност приготвих вечеря и й сътворих рая. Светлината от трипръстовите медни свещници караше сенките ни да оживеят в Шекспирова пиеса. Ръцете ни сграбчили сребърните прибори се потяха в очакване да погалят пламтящата плът. Сърцата ни сякаш туптяха в кристалните чаши и плискаха капчици любов по масата. Всяка провряла се между устните дума политаше в ехо, наподобяващо греховните степания на преплетени в едно тела. Погледите ни срамежливо се докосваха по интимните зони. Обонянието ни крадеше от аромата на живота.

— Сготвил си й?! — учуди се боцманът.

— Салмагунди.

— Признавам, че продължавам да трупам изненади — повдигна вежди боцманът. — Салмагунди!?

— И то какво, Митс! Нарязваш на кубчета мариновано месо от пуйка, свински бут, див заек и няколко гълъба — заизвираха ароматни спомени от устата на капитана. — После добавяш гъби, солена херинга, раци, сини смокини и лук, а накрая поливаш обилно с ром.

— Може би, когато един ден всичко това свърши, ще ни нагостиш с вълшебствата, които приготвяш.

— Менюто ще ви сполети като изненада, Митс. Ненавиждам дирижираните удоволствия — катереше се по тоновете гласът на капитана. — А знаеш ли, Псе, как да разбереш кога една жена те желае?

— Как? — изгледа го косо Псето.

Приповдигнатото настроение на капитана му наля ентусиазма на даровит оратор. Думите започнаха да пълнят устата му, а езикът му — да ги тика една през друга:

— Няма да те оставя да тънеш в блажено невежество и веднага ще ти сервирам отговора, Псе.

— Я да чуем — подкани го боцманът.

— Когато една жена — подхвана капитанът, — освен да отговаря на породистите ти въпроси, с които я обсипваш от сутрин до вечер, започне тя самата да ти задава такива, значи вече не е безразлична към теб.

— За любов ли говорим или…

— За любов, Митс! — увери го капитанът.

— Аха — кимна боцманът.

— А Каня, джентълси… — прехапа долната си устна с вълчи вой капитанът. — Още щом ме зърна и изстреля залп от въпроси към мен. А аз…

— Foo affen ye be aff Tortuga? Foo mony shiners ye fesh frae een sailin? Foo mukkul she tak wull, fin ye cross ye great divine? (Колко често те няма на Тортуга? Колко мангизи носиш от едно плаване? Колко ще получи, ако гушнеш китките?)

Боцманът застана нащрек.

— Ти, еднооко чучело! — кожата по врата на капитана се стегна. — Подслушвал си ни, нали? Плужек нещастен! Скорбутен плъх! Ще ти изтръгна гръкляна навън!

— Не забеляза ли, че обиците изглеждаха еднакво? — отдръпна се назад Псето.

— Псе! — смръщи очи боцманът.

— Една вечер ти се отряза като докер, Кептън, а ние с Каня, така да се каже… — разчекна уста в ранена усмивка Псето — такова… малко… нали се сещаш…

— Хъм… — изгледа го изпод вежди капитанът.

— Даже Тери Чавсър и Буч Мълинк ги носят същите — продължи Псето. — Наясно съм с бакалските сметки, които фусти като Каня правят на гърба на моряците. Предлагат измамна любов в замяна на истински мангизи!

— Ако човек сподели обяда си с гладния — покашля се капитанът, — това е състрадание! Ако сподели жена си с другарите, това вече е акт на благородство!

Боцманът сграбчи Псето за лакътя и го издърпа далеч от ушите на капитана.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Не знам какво целиш, но имам чувството, че си подтикван от противоречиви нужди.

— Не е тайна за никой, че Каня има сключени поне дузина „нелегални бракове“, за да се грижи за мангизите на наивници като капитана.

— И какво от това?

— Тя обича само мангизите, а той говори за… любов.

— Отмъщаваш си заради нападките му в лодката?

— Ъ-ъ-ъ…

— Знаеш колко е чувствителен на тая тема. Спри да ръчкаш с ръжена в незарастващата рана на любовта и да газиш по разкаляните пътища на чувствата му!

— Той си го изпроси!

— Заливах на съседната маса в „Малката русалка“, когато ти спечели на зарове онази обица от Уилям Пешки, така че… не се оплитай в лъжи!

— Нека… душата му си поциври, Боцман!

Когато Псето и боцманът се върнаха, капитанът изглеждаше нетърпелив да вземе думата:

— Всички жени са еднакви, Псе. Съмнявам се, обаче, невежа като теб да е разгадал думите на Росалинда: „You shall never take her without her answer unless you take her without her tongue!“^[1] („Никога няма да попаднеш на жена без отговор, освен ако тя не се окаже без език!“)

— Росалинда ли? Знам я тая… — изломоти Псето. — И тя е същата шафрантия като…

— Та какви казвате са плановете за утре? — плесна с ръце боцманът по бедрата си. — Аз смятам да стана по-рано, да наловя малко стриди и да се опитам да хвана от ония огромни костенурки, защото, както казват старите морски вълци: „Не може да има приключение без месо“. Ще ви я приготвя по рецепта на племето Сименола и ще си оближете пръстите.

Капитанът надигна бъчонката. Тлъстият гълток наводни очите му и го задави.

— Да, реалността има много версии, Митс! — изпусна устата му някаква недоизказана мисъл. — Която и да избереш, все е твоята!

— Небето се къпе в червено — кимна боцманът. — Изглежда утре ще духа силен вятър.

— Дано отвее някой кораб насам — рече Псето.

Тъмнината сякаш подмени егоистичните им мисли и тримата корабокрушенци отново разпалиха с думи огнището, за да изпекат в него оцеляването си. Пиха ром, спориха, някои стари предложения се отхвърляха или променяха, нови се раждаха. Не отвориха повече дума за любовта.

Наближаваше полунощ, когато пламъкът в погледа на капитана започна да чезне. Той се опитваше да симулира съзнателно поведение, но по вените му вероятно вече циркулираше повече ром, отколкото кръв.

— Право ще ти кажа, Псе… — изхълца той. — Вибрациите в гласа ти… Днес ми тури чатала на врата, друже… Този поглед на ранен вълк, който… Държа се дръзко, Псе! Прегриза със зъби пъпната връв на отмъщението, но…

Паузата продължи достатъчно дълго, за да накара Псето и боцмана да се обърнат назад. Мушнал ръце под главата си, капитанът тихичко си похъркваше.