Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889

История

  1. — Добавяне

Две

Външната врата се отвори изведнъж. Влязоха още десетина души. Всички бяха много шумни, много войнствени и доста пийнали. Стаята вече беше толкова претъпкана, че човек не можеше да се движи в нея. Все още не можех да видя брат си и започвах леко да се ядосвам, че се оставих да ме убеди да дойда на този абсурден купон. Обичах приятелите на Ерик, но не en masse (всички на куп). Ерик знаеше това и често ме дразнеше, че съм била необщителна.

— Не съм необщителна — отговарях аз. — Просто не обичам тълпите.

Особено тълпите в миниатюрен апартамент. Брат ми, обратно на мен, обожаваше масовите сцени и обичаше да бъде част от някаква група. Винаги беше имал безброй приятели. Никога през ум не му минаваше, че би могъл да прекара спокойна вечер вкъщи. Необходимо му беше да се среща с приятели в барове или да открие купон, на който да отиде, без да е канен, или да влезе в някой джазклуб, или (в най-лошия случай) да пропилее нощта в някое от работещите цяла нощ кина на 42-ра улица, които показваха по три игрални филма на сеанс за двайсет и пет цента. Откакто се бе върнал от Южна Америка, талантът му да се забавлява между много хора бе достигнал нови висини — до такава степен, че започвах да се чудя дали въобще намираше време за сън. За да получи работата на гег-сценарист при Джо Е. Браун, той бе променил, макар и с нежелание, външността си. Беше си подстригал косата и беше престанал да се облича като Троцки, защото знаеше, че няма да му дадат работа, ако не се съобразява със строгите норми по отношение на мъжкото облекло.

— Обзалагам се, че баща ни ще се залива от смях в гроба си — каза ми той късно една вечер, — като разбере как неговият тъмночервен син сега купува дрехите си от „Брукс Брадърс“.

— Дрехите не значат нищо — казах аз.

— Не се опитвай да подслаждаш хапчето. Те значат всичко. Всеки, който ме познава, разбира какво значат тези дрехи. Аз съм неудачник.

— Ти не си неудачник.

— Всеки, който започва да пише, като си мисли, че е следващият Бертолд Брехт, но завърши изстрелвайки шеги за шоу със загадки, може да нарича себе си неудачник.

— Ще напишеш и друга голяма пиеса — успокоих го аз.

Той се засмя тъжно.

— Сара, аз никога не съм написал голяма пиеса. Ти знаеш това. Никога не съм написал дори и хубава пиеса. И това също го знаеш.

Да, разбира се, знаех, макар че никога не бях го казвала. Също както знаех и че стигащата до маниакалност общителност на Ерик, беше форма на анестезия. Тя притъпяваше болката от разочарованието. Знаех, че е в мъртъв период. Знаех също и причината за това — пълна загуба на вяра в собствения му талант. Но Ерик не ми позволяваше да проявявам съчувствие — винаги променяше темата, когато заговорех за това. Накрая разбрах намека му и престанах въобще да говоря по този въпрос, като страдах, че не мога да го накарам да говори за очевидното си мъчително състояние и се чувствах безпомощна, когато виждах, че с болезнено упорство запълва всеки момент, в който не спи, с безкрайни разпивки, разновидност на които беше този купон.

Тъй като шумът във всекидневната му достигна нивото на канонада, бързо реших, че ако не видя брат си през следващите шейсет секунди, ще си тръгна.

Тогава почувствах, че една ръка леко докосва рамото ми и чух в ухото си мъжки глас:

— Изглеждате като някой, който търси противопожарен изход.

Обърнах се. Беше човекът с военната униформа. Той стоеше на няколко сантиметра от мен с чаша в едната ръка и бутилка бира в другата. Погледнах го по-отблизо — приличаше наистина на ирландец. Имаше нещо в руменината на лицето му, квадратната му челюст, леката закачлива искра в очите му, лице на паднал ангел, което говореше едновременно за невинност и опитност. Той беше олекотена версия на Джими Кагни. Ако беше актьор, щеше да бъде идеален в ролята на млад пастор идеалист от квартала, който дава последно причастие на Кагни, след като някой гангстер съперник го е напълнил с олово.

— Чухте ли ме първия път? — изкрещя той над ехтежа на купона. — Приличате на човек, който търси противопожарен изход.

— Да, чух ви. Да, вие сте много наблюдателен — казах аз.

— А вие се изчервявате.

Изведнъж почувствах, че страните ми се зачервяват още повече.

— Трябва да е от горещината тук.

— Или поради факта че аз съм най-красивият мъж, когото сте виждала в живота си.

Погледнах го внимателно и забелязал, че повдига вежди палаво.

— Красив сте, спор няма, но не умопомрачително красив.

Той ме погледна за миг с възхищение, после каза:

— Добър ответен удар. Вас ли видях да се биете с Макс Шелинг в градината?

— Да не би случайно да говорите за Ботаническата градина в Бронкс?

— Да не би случайно да се казвате Дороти Паркър?

— Ласкателството няма да ви помогне, войниче.

— Тогава ще трябва да ви напия — каза той, като пъхна бутилката с бира в незаетата ми ръка. — Пийнете бира.

— Вече си имам бира — отвърнах аз, като повдигнах бутилката „Шлиц“, която стисках в другата си ръка.

— Пияч с пиене и в двете ръце. Харесва ми. Да не сте случайно ирландка?

— Страхувам се, че не.

— Каква изненада. Бях сигурен, че сте от рода О’Съливан от Лимерик, а не любителка на коне от типа на Катрин Хепбърн…

— Не яздя — отговорих, прекъсвайки го.

— Но все пак сте бяла англосаксонска протестантка, нали?

Направих гримаса.

— Това е бяла англосаксонска усмивка, нали?

Опитах се да не се засмея. Не успях.

— Я виж! Тя имала чувство за хумор. Мислех, че това не е част от окомплектовката на белия англосаксонски протестант.

— Всяко правило си има изключение.

— Радвам се да го чуя. Така… измъкваме ли се оттук?

— Моля?

— Казахте, че жадувате да се измъкнете оттук. Аз ви предлагам точно това. С мен.

— Но защо пък трябва да бъда с вас?

— Защото ме намирате забавен, очарователен, интересен, привлекателен, съблазнителен…

— Не, не мисля така.

— Лъжкиня. Във всеки случай има още една причина, поради която трябва да си тръгнете с мен. Защото си подхождаме.

— Казва кой?

— Аз го казвам. И вие също.

— Не съм казала нищо. Дори не ви познавам.

— Това има ли значение?

Разбира се, че не. Защото вече бях влюбена. Но положително нямах намерение да покажа колко.

— Някакво име може да помогне — рекох аз.

— Джак Малоун. Или сержант Джак Малоун, ако искате да се обърнете към мен официално.

— И откъде сте, сержант?

— От един рай — Валхала, място, където белите англосаксонски протестанти не смеят да стъпят…

— Известно като?

— Бруклин. Флетбуш по-точно.

— Не знам къде е Флетбуш.

— Виждате ли! Точно това имам предвид. За белите англосаксонски протестанти Бруклин винаги е бил забранена зона.

— Ами, ходила съм на височините Бруклин?

— А били ли сте в дълбините?

— Там ли ще ме водите тази вечер?

Лицето му светна.

— Гейм, сет, мач?

— Не се съгласявам толкова лесно. Особено когато въпросният противник е забравил да ме попита как се казвам.

— Леле!

— Така че, хайде, задайте въпроса.

— Как ваш име? — попита той с престорен немски акцент.

Казах му. Той сви устни.

— Пише се с „и“, нали?

— Впечатлена съм.

— О, в Бруклин ни учат на малко правопис. Смит…

Той превъртя името през езика си, произнасяйки го отново, този път с пресилен английски акцент.

Смит… Обзалагам се, че някога си е било най-обикновено име. Но после някой от вашите превзети прадеди от Нова Англия е решил, че е прекалено просташко и го е променил…

— Откъде знаете, че съм от Нова Англия?

— Не ме занасяйте. Ако играех на залози, щях да се обзаложа на това.

— И щяхте да спечелите.

— Ясно е, досетлив съм. Сара. Много красиво… ако имаш слабост към пуритани от Нова Англия.

Чух гласа на Ерик зад себе си:

— Искаш да кажеш като мен?

— И кой, по дяволите, си ти? — попита Джак, леко раздразнен, че нашият словесен флирт беше прекъснат.

— Аз съм нейният брат пуритан — каза Ерик, като ме прегърна през раменете. — Но по-важно е кой, по дяволите, сте вие?

— Аз ли? Юлисис С. Грант[1].

— Много смешно — каза Ерик.

— Има ли някакво значение кой съм?

— Просто не мога да си спомня да съм ви канил на този купон, това е всичко — каза Ерик с широка усмивка.

— Това място ваше ли е? — попита Джак любезно, без каквото и да било смущение.

— Прекрасна дедукция, доктор Уотсън — каза Ерик. — А сега, кажете ми как попаднахте тук?

— Един приятел, когото срещнах във военния клуб недалеч от Таймс Скуеър, ми каза, че има един приятел, който има приятел, който има приятел, който знае за купон на улица Съливан. Но вижте, не искам да създавам никакви проблеми, така че, тръгвам си веднага?

— Защо трябва да си ходите? — казах аз толкова бързо, че Ерик ми хвърли хитра въпросителна усмивка.

— Да — каза Ерик. — Защо трябва да си ходите, когато някои хора очевидно искат да останете.

— Сигурен ли сте, че нямате нищо против?

— Всеки приятел на Сара е…

— Благодаря ви, наистина ви благодаря.

— Къде служехте?

— В Германия. Всъщност не служех, а бях репортер.

— За „Старс енд Страйпс“? — запита Ерик, като спомена официалния вестник на Армията на Съединените щати.

— Как така познахте? — запита Джак Малоун.

— Мисля, че униформата ми подсказа. Къде бяхте дислоцирани?

— Англия. За малко. После, след капитулацията на нацистите, бях в Мюнхен. Или поне в това, което е останало от Мюнхен.

— Да сте били на Източния фронт?

— Аз пиша за „Старс енд Страйпс“, а не за „Дейли Уъркър“.

— Искам да знаете, че десет години съм чел „Дейли Уъркър“ — каза Ерик с лека самомнителност.

— Браво — възкликна Джак. — И аз четях хумористичните страници всеки ден.

— Не виждам никаква връзка — каза Ерик.

— Ние всички надрастваме юношеските си увлечения.

— „Дейли Уъркър“ е вашата представа за нещо юношеско?

— Лошо написано юношеско четиво… като повечето пропагандни листовки. Искам да кажа, ако човек иска да пише ежедневни проповеди на тема класова борба, нека поне ги пише добре.

— Проповед — промърмори Ерик лукаво. — Я виж ти! Знаем някои литературни думи, а?

— Ерик… — намесих се аз и го изгледах сърдито.

— Нещо лошо ли казах? — каза той, леко заваляйки думите. Тогава разбрах, че беше пиян.

— Нищо лошо — каза Джак. — Само показахте класово пренебрежение. Но всъщност един неграмотен ирландски католик от Бруклин…

— Не съм казал нищо такова — възпротиви се Ерик.

— Не, вие просто дадохте да се разбере. Но, вижте, аз съм свикнал парвенютата да се подиграват на моите лишени от елегантност гласни.

— Ние едва ли сме парвенюта — каза Ерик.

— Но ви харесва моето френско произношение, n’est pas?

— Върху акцента ви може още да се поработи.

— Както и върху вашето чувство за хумор. Разбира се, говорейки като човек от другата страна на Манхатън бридж, стояща по-ниско от вашата интелектуална среда, на мен винаги ми е било забавно, че най-големите сноби на света най-често подсвиркват Интернационала през зъбите си на колежани от Бръшлянената лига. Или вие може би четете „Правда“ в оригинал на руски, другарю?

— А аз се обзалагам, че вие сте един от най-верните поклонници на отец Кохлин.

— Ерик, за бога — казах аз, огорчена от такава обидна забележка. Отец Чарлс Е. Кохлин беше свещеник с лошо име и десни разбирания, предшественик на Маккарти, който водеше седмично предаване по радиото, през време на което сипеше ругатни срещу комунизма и всички чужденци, както и срещу всеки, който не се покланя и не целува американското знаме. Всеки човек, които имаше дори и грам разум, го ненавиждаше. Но аз изпитах облекчение, когато видях, че Джак Малоун не се хвана на въдицата на брат ми.

Със съвсем спокоен глас той каза:

— Считайте се щастлив, че ще класирам това изказване в раздела празни приказки.

Бутнах брат си с лакът:

— Извини се.

След миг колебание Ерик произнесе:

— Това, което казах, беше неуместно. Извинявам се.

Внезапно лицето на Джак бе осветено от мека усмивка.

— Значи оставаме приятели, нали? — попита той.

— Ъ-ъх… разбира се.

— И така… Честит Ден на благодарността.

Ерик с неохота пое протегната ръка на Джак.

— Да. Честит Ден на благодарността.

— И извинявайте, че дойдох непоканен — каза Джак.

— Няма нищо. Чувствайте се като у дома си.

С тези думи Ерик се оттегли бързо в другия край на стаята.

— Това донякъде ми достави удоволствие.

Ами?

— Наистина, дявол да го вземе. Искам да кажа, армията не е бъкана с ерудирани типове. И затова много отдавна не бях обиждан по такъв образован начин.

— Извинявам се най-искрено. Той може да се държи страшно важно, след като е изпил десет чаши повече от обикновено.

— Както казах, беше ми забавно. И сега разбирам откъде идва твоя силен ляв ъперкът. Това очевидно е семейна черта.

— Досега не знаех, че се представяме като боксьори със силни удари.

— Е, правиш се на скромна. Както и да е. Сара Смит, време е за мен да напусна сцената, тъй като трябва да се явя на служба точно в девет утре сутринта.

— Тогава, хайде да тръгваме — казах аз.

— Но аз мислех…

— Какво?

— Не знам. Че след шоуто, което разиграх с брат ти, ти сигурно няма да искаш да имаш нищо общо с мен.

— Грешно мислиш. Освен ако ти не си решил нещо друго.

— Не, не… Да изчезваме.

Той ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата. Когато прекосявахме антрето, аз се обърнах назад и срещнах погледа на Ерик.

— Тръгваш ли си вече? — надвика той страшния шум, видимо недоволен от това, че си тръгвам с Джак.

— Обяд на благодарността утре в „Лъкоус“? — извиках аз в отговор.

— Ако изобщо стигнеш дотам — додаде той.

— Повярвай ми, там ще е — каза Джак, след което тръгнахме към стълбището. Веднага щом достигнахме външната врата на къщата, той ме привлече към себе си и силно ме целуна. Целувката продължи дълго. Когато свърши, промълвих:

— Не ме попита дали искам…

— Права си. Не те попитах. Може ли да те целуна, Сара Смит?

— Само ако престанеш с това Смит.

— Дадено.

Този път целувката като че ли продължи час. Когато най-после се откъснах от него ми се виеше свят, като че ли бях пред колелото на рулетка. Джак също изглеждаше зашеметен.

— Ей, здрасти — каза той.

— Да. Здравей.

— Нали знаеш, трябва да съм в…

— Каза ми: точно в девет нула нула. Но сега е колко? Малко преди един.

— Така, като махнем времето за път до Бруклин, имаме…

— Седем часа.

— Да, точно седем часа.

— Трябва да ни стигнат — казах аз и го целунах отново. — А сега, заведи ме да пийнем по нещо.

Бележки

[1] Осемнайсетият президент на САЩ. — Б.ред.