Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (11)

Седем

След няколко ужасни дни отидох при Ерик в апартамента му и му съобщих новината. Той трепна, после помълча. Накрая ми вдаде въпроса:

— Щастлива ли си?

Това беше моментът, в който се разплаках и зарових глава в рамото на брат си. Той ме прегърна и полюля успокояващо.

— Не трябва да продължиш с това докрай, ако не искаш — прошепна той.

Вдигнах глава от рамото му.

— Какво предлагаш?

— Просто казвам, ако искаш да се освободиш, възможно е да мога да ти помогна.

— Искаш да кажеш по медицински начин?

Той кимна с глава.

— Една приятелка актриса познава един лекар…

Вдигнах ръка.

— Не мога да направя това.

— Добре — каза той. — Просто предложих…

— Знам, знам и съм ти благодарна…

Заплаках и отново зарових глава в рамото му.

— Наистина не знам какво, по дяволите, да правя — казах аз.

— Отговори ми на един въпрос — наистина ли искаш да се ожениш за този човек?

— Не. Ще бъде грешка. Дори майка му ми каза това.

— Кога?

— След нощта, която прекарах в къщата им в Гринуич.

— Това ли беше нощта, в която ти и Джордж…

Кимнах с глава и се изчервих.

— Тя беше разбрала, кой знае как.

— Сигурно е стояла до вратата и е подслушвала. Във всеки случай, ако тя казва, че е грешка, значи няма да бъде чак толкова изненадана, ако решиш да не стигнеш до женитба.

— Не знаеш какво говориш. Джордж знае, че съм бременна. Родителите му знаят, че съм бременна. Те по никакъв начин няма да ми позволят да се измъкна от това положение.

— Не сме във феодализма, независимо от всички усилия на Републиканската партия. Ти не си робиня. Можеш да направиш всичко каквото искаш, по дяволите.

— Имаш предвид да отгледам детето сама.

— Да. Всъщност можем да го отгледаме заедно.

Трябваха ми миг или два, за да проумея това.

— Трогната съм. Страшно съм трогната! Но тази идея е лудост. И ти знаеш, че е така. Не мога да отгледам това дете сама.

— Ще бъда с теб.

— Не става дума за това.

— Безпокоиш се какво ще си помислят другите хора.

— Безпокоя се от това, че животът ми ще бъде напълно ограничен. Ние поставяме вън от обществото всеки, който извърши някаква постъпка извън приетите норми за сексуално общуване. А да имаш дете, без да си омъжена, и да го отглеждаш сама, това се смята за много голям грях.

— Значи да живееш в ужасен брак е по-добра алтернатива?

— Сигурна съм, че мога да обърна нещата на добре. Джордж не е лош човек.

— Не бил лош човек! Какво адски противно определение, Ес.

— Знам, знам. Но какво мога да направя?

— Постъпи по по-трудния начин. Кажи му, че ще запазиш детето, но него не го искаш.

— Не съм толкова смела, Ерик. Дяволски много съм свикнала да се съобразявам с условностите.

— Е, добре, но когато милият Джордж и неговите родители приключат с теб, ще се чувстваш като героиня от Ибсенова пиеса.

— Много ти благодаря.

— Как приеха те новината?

Поразмислих и накрая отговорих:

— Приеха я със загриженост.

— Със загриженост? Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Отговорът им беше доста сдържан.

— Те са бели англосаксонски протестанти, а не италианци, за бога! Разбира се, че ще са сдържани. Обзалагам се обаче, че в реакцията им е имало и известна студенина като на айсберг.

Не казах нищо. Защото айсберг беше точната дума. Въпреки че Джордж бе уведомил родителите си за нашия годеж същия ден, в който приех предложението, решено беше да почакаме месец-два, преди да определим датата за сватбата.

После дойде новината от доктор Балънсуиг, която аз трябваше да предам на Джордж. Той я прие възторжено, като ми каза колко много иска да има деца от мен. Изтъкнах му, че детето може да създаде допълнително напрежение в едно новосъздадено семейство, особено когато двамата, които го създават, са се познавали само около месец преди годежа. Но Джордж ме увери, че всичко ще бъде наред.

— Ние ще сме просто супер — каза той. — Защото когато двама души се обичат толкова много, всички проблеми се разрешават лесно.

— Просто супер. Чудесно.

— Естествено — каза той. — Майка ми и баща ми може малко да се притеснят от това, че трябва да ускорим сватбата.

— Ще им кажеш новината, нали?

Последва дълга тишина по телефона. Когато заговори отново, гласът му звучеше като този на човек, току-що приел „доброволно“ да поведе наказателен отряд в територията на индианците.

— Ще им кажа, разбира се — рече той със съвсем очевидна нервност. — И знам, че ще бъдат радостно изненадани от това, че ще станат баба и дядо.

Той замина за Кънектикът следващата вечер. Рано на другата сутрин телефонът в офиса ми иззвъня. Беше моята бъдеща свекърва.

— Тук е Джулия Грей — каза тя енергично.

— О, здравейте — казах аз с явна неприязън.

— Планирам утре да бъда в града. Важно е да се срещнем. Да кажем в четири следобед в „Палм Корт Плаза“. Нали?

Преди да успея да отговоря, тя затвори телефона, показвайки ясно, че не иска да знае дали това време е удобно за мен, или не. Бях призована. Трябваше да се явя.

Веднага грабнах телефона и се обадих на Джордж в офиса му.

— Миличка, тъкмо щях да ти се обаждам — каза той.

— Майка ти те изпревари — казах аз.

— О, така ли?

— И от резкия й тон беше съвсем ясно как е приела новината.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си. Силно. После каза:

— Естествено, това ги изненада. Но след първоначалния… ъ-ъ…

— Шок?

— Е, добре, ъ-ъ, те бяха, ако трябва да бъда напълно откровен, доста шокирани. Но това беше само за миг или два. След което те…

— Бяха бесни?

— Озадачени.

— Сега вече наистина ме мразят.

— Миличка, въобще не те мразят. Даже напротив…

— Те мислят какво? Че съм изключителна придобивка от обществена гледна точка? Идеал за съпруга на банкер?

Можех почти да го видя как пристъпва от крак на крак от другата страна на телефонната линия.

— Миличка, всичко ще бъде наред. Наистина наред! Повярвай ми.

— Нямам избор, нали?

— И не обръщай внимание на това, че майка ми се държи рязко. Това е просто…

— Стилът й, предполагам?

— Гледай, гледай, вече си довършваме изреченията един на друг.

Затворих телефона. Стиснах глава в ръцете си. Чувствах се в безизходица, в капан. Изход нямаше.

Следващия следобед излязох от офиса си в три и половина и отидох пеш до Пето авеню, изпълнена с ужас. Влязох в „Плаза“ в определения час. Госпожа Грей седеше на една маса в „Палм Корт“. Видя ме, че се приближавам. Не се усмихна. Не ми подаде ръка. Просто ми посочи стола до нея и каза:

— Седнете, Сара.

Направих както ми беше наредено. Тя ме гледа съсредоточено дълго време, с устни, така стиснати, че се бяха превърнали в тънка линия, разрязваща лицето й на две. Опитах се да издържа презрителния й поглед. Започнах да трия ръце в скута си. Естествено, тя забеляза това.

— Притеснявате ли се, Сара? — запита тя меко.

Ръцете ми замръзнаха.

— Да. Притеснявам се.

— Предполагам, че ако бях във вашето положение и аз щях да се притеснявам. Но всъщност аз никога не бих поставила себе си в такова положение. Човек винаги плаща висока цена за своята импулсивност.

— И предполагам, вас никой никога не би могъл да обвини в импулсивност?

Устните й се разтегнаха в типичната студена усмивчица.

— Не — каза тя.

— Нито една прибързана, необмислена постъпка в живота ви?

— Страхувам се, че не.

— Какъв великолепен самоконтрол!

— Ще приема това за комплимент. Но да се върнем към работата…

— Не знаех, че говорим за работа.

— О, да. Разговорът ни без съмнение е делови. Защото, както аз го разбирам, нямаме за какво друго да говорим освен за практическия въпрос как да уредим сватбата възможно най-бързо. Никой от нас няма желание да се появите пред олтара видимо enceinte (бременна), нали?

Още една от усмивчиците й. Не казах нищо.

— Разбира се, всички присъстващи ще знаят защо така избързваме с церемонията. Което на свой ред означава, че ще искаме събитието да бъде дискретно и в ограничен кръг. Без съмнение това няма да отговори на вашите детски фантазии за голяма сватба с бяла рокля…

— Откъде можете да знаете какви са били моите детски фантазии? — запитах аз.

— Всички момичета мечтаят за голяма сватба, нали?

— Не.

— О, разбира се, забравих, че вие и вашият брат винаги сте били малко настрани от правия път, нещо, което е причинявало доста болка на вашите много порядъчни родители.

Погледнах я гневно с широко отворени очи.

— Как смеете да правите такива предположения…

— Не правя никакви предположения, мила. Просто съобщавам установен факт. Наши много стари приятели — семейство Монтгомъри, живеят в Хартфорд. Те са били съседи на родители ви, n’est pas?

— Да, живееха през няколко къщи от нашата.

— И така, когато господин Грей и аз открихме някак неочаквано, трябва да допълня, че вие ще ни станете снаха, ние решихме да попроучим малко вашия произход. Оказа се, че господин Грей познава господин Монтгомъри от Принстън. Випуск хиляда деветстотин и осма. И господин Монтгомъри и неговата съпруга Мириам ни дадоха обширна информация за вашето семейство. Откъде можех да знам например, че брат ви е комунист.

— Той не е комунист.

— Бил е партиен член, нали?

— До… но това беше през трийсетте, когато беше мода…

— Мода? Доколкото знам, комунистическата партия иска да свали правителството на страната ни. Това ли е идеята ви за шик, Сара?

— Брат ми напусна партията през хиляда деветстотин четирийсет и първа. Направил беше грешка. И самият признава това сега.

— Колко жалко, че нещастните ви родители не са живи да чуят за неговото самоотрицание.

Почувствах, че започвам много да се ядосвам.

— Ерик може да не е човек, който спазва всички традиционни условности на обществото, но той винаги е бил добър син към родителите ни… и е най-добрият брат, който човек може да си представи!

— Безкрайно се възхищавам на лоялността към собственото ви семейство. Особено в този случай при тази нетрадиционност.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— О, да, разбирате много добре. Както са разбирали това и вашите родители. Всъщност говори се, че нетрадиционното поведение на вашия брат така е разстроило баща ви, че е ускорило удара, който го е убил.

— Престъпление е да се обвинява Ерик за това…

— Никой не отправя обвинения, Сара. Аз просто предавам това, което съм чула от другите. Както също тъй чух, че вие в пълно противоречие с желанията му сте отишли в Ню Йорк след Брин Мор. И скоро след това ударът го е повалил…

Едва се удържах да не започна да й крещя. Или да я ударя. Или да се изплюя в лицето й. Сърцето ми биеше до пръсване, гневът ми беше безмерен. Тя забеляза това и в отговор ми отправи една от усмивчиците си. Усмивка, която ме подканваше да извърша нещо непростимо… и да платя цена, по-голяма дори от тази, която вече плащах. Усмивка, заради която трябваше да си наложа да запазя контрол над себе си.

И така, след няколко успокоителни поемания на въздух, аз просто станах и казах:

— Нямаме какво повече да си кажем, нали, госпожо Грей?

Тонът й остана спокоен, твърд:

— Ако сега излезете оттук, мила, ще си създадете огромни проблеми.

— Все ми е едно.

— О, не ви е все едно, разбира се. В никакъв случай не мога да си представя, че едно уважавано семейно списание като „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ ще позволи една неомъжена майка да работи в него. А след като веднъж „Сатърдей/Съндей“ ви уволни за лош морал, има ли някой на света, който ще ви вземе на работа? Освен това стои и въпросът за вашия апартамент. Няма ли там стандартна клауза в договорите за наемане на жилища в Ню Йорк… Господин Грей ми съобщи en passant (между другото), че собствениците имат правото да изгонят наемател, който е извършил деяния, довели до морално разложение? Без съмнение, да родиш дете, без да си омъжена, не е точно нарушение на закона, но ще можете ли вие да си позволите материално да се борите срещу такова изгонване по съдебен път?

Седнах. Не казах нищо. Госпожа Грей наведе за миг глава. Когато я вдигна отново, беше образец на учтивост.

— Бях сигурна, че вътре в себе си сте разумно момиче, Сара. Сигурна съм, че от този момент нататък прекрасно ще се разбираме. Чай?

Не отговорих. Вероятно защото се чувствах така, както може би се чувства осъден на смърт престъпник. Това беше бездна. И аз бях на дъното й.

— Ще приема мълчанието ви за да — каза тя, като направи знак на келнера. — А сега да се върнем на въпроса. Сватбата…

Тя изложи плановете си. Предвид необходимостта да се бърза, сватба в семейната енорийска църква в Кънектикът беше немислима („човек просто не организира такова нещо само две седмици по-рано“). Вместо това щяхме да направим кратка, обикновена служба в църквата „Марбъл Коледжиейт“ в Манхатън, на която ми се разрешаваше да поканя свои гости, включително и брат си. (Предполагам, че той ще ви доведе до олтара, нали? — сухо запита тя.) След това ще има малък, скромен прием тук, в „Плаза“. Джордж ще се заеме с организирането на „подробностите, свързани с медения месец“, макар че госпожа Грей му беше предложила един „приятен скромен хотел“ в Провинстаун, в който той бе направил вече резервация за една седмица. След медения месец щяхме да се нанесем в новия си дом… в Олд Гринич, Кънектикът.

Отне ми малко време да проумея тази новина.

— Джордж и аз се местим къде? — запитах аз.

— В Олд Гринич, Кънектикът. Имате предвид, че не ви е казал още?

— След като той ви съобщи нашата новина едва вчера…

— Разбира се, разбира се. Толкова много му се струпа на главата на горкото момче. Както и да е, когато вчера той ни донесе вашата радостна новина вечерта, господин Грей му поднесе тази изключителна, великолепна изненада. Като сватбен подарък от нас за вас ние ви предоставяме една малка къща, която купихме като инвестиция преди около година в Олд Гринич. Вижте, тя едва ли може да се нарече луксозна, но е прекрасна за първи дом на младо семейство. И е само на пет минути път пеш до гарата — ще бъде много удобно на Джордж да пътува до Манхатън. Познавате ли Олд Гринич? Много сладко градче… и точно до Лонг Айлънд, ще ви бъде страшно удобно да…

… се удавя.

— … излизате на разходка с другите млади майки. След като бебето дойде, сигурна съм, ще имате толкова много неща за правене там. Матинета. Църковни събирания. Благотворителни базари. Родителско-учителски комитети…

Докато я слушах как описва прозаичното ми бъдеще с истинска наслада, си мислех: ето какво е майсторски клас по това как се сипва сол в раната.

Не издържах и я прекъснах:

— Защо да не останем за известно време в апартамента на Джордж?

— Това отвратително място? Не мога да позволя това, Сара.

Апартаментът с една спалня, с включено в наема поддържане, намиращ се в хотела за продължителен престой „Мейфлауър“ на 61-ва улица и Сентръл парк Уест, съвсем не беше така отвратителен.

— Винаги бихме могли да намерим нещо по-голямо в града — казах аз.

— Градът не е място за отглеждане на деца.

— Но бебето ще дойде чак след седем месеца. Не ми се иска да пътувам до работата си и обратно от Кънектикът.

— Вашата работа? — запита тя развеселена. — Каква работа?

— Моята работа в „Сатърдей/Съндей“, разбира се.

— О, тази работа. Вие напускате в края на другата седмица.

— Не, не напускам.

— Разбира се, че ще напуснете. Защото една седмица по-късно ще бъдете омъжена. А омъжените жени не работят.

— Смятах да бъда изключение.

— Съжалявам, мила. Това не е възможно. Както и да е, като се има предвид състоянието ви, така или иначе ще трябва да се откажете от работата след няколко месеца. Това е пътят на майчинството.

Опитвах се да бъда рационална, разумна, да се контролирам.

— Да кажем, че откажа? Да кажем, че просто изляза сега от този хотел и не приема нищо от това, което казахте?

— Вече ви обрисувах в общи линии последствията. Аз вярвам в свободната воля на индивида. Що се отнася до мен, вие можете да правите каквото искате. Колкото и да е тъжно, изходът от такова решение, като да отглеждате дете сама без работа или прилично жилище, може да ви се види малко тежък. Но ние в никакъв случай дори и не си представяме, че можем да ви спрем да…

Очите ми започнаха да се овлажняват. Почувствах, че по лицето ми шурти водопад от сълзи.

— Защо правите това? — прошепнах.

Госпожа Грей ме погледна учудена.

— Правя какво, мила?

— Разбивате живота ми.

— Разбивам живота ви? Моля ви, спестете ми тази евтина мелодрама, Сара. Да не би да съм ви накарала насила да забременеете?

Не казах нищо.

— Във всеки случай ако бях на ваше място, щях да съм направо щастлива от начина, по който се подреждат нещата. В последна сметка колко са момичетата, които получават като сватбен подарък къща в хубав район в околностите на града.

Последна заключителна студена усмивчица. Гледах надолу, към масата. Последва продължително мълчание.

— Котка ли ви отхапа езика, мила? Или просто разбрахте колко логични са моите аргументи?

Погледът ми остана втренчен в масата.

— Прекрасно — каза тя. — Работите ще вървят, както се разбрахме. О, я вижте кой идва да ни види. Какъв великолепен усет за време има това момче.

Погледнах нагоре. Джордж стоеше на входа на „Палм Корт“, очаквайки с несигурност помахването на майка си, с което тя щеше да го покани да се приближи до масата. Без съмнение, тя му беше определила предварително часа, в който да дойде в „Плаза“. Точно така, както му беше и обяснила как отсега нататък ще дирижира живота ни. Защото на този свят, според госпожа Грей, това беше цената, която плаща онзи, който си е позволил да престъпи нейното разбиране за ред, външно приличие и обществено положение.

Госпожа Грей използва десния си показалец, за да извика Джордж. Той срамежливо се приближи до масата ни като ученик, когото са извикали в кабинета на директора.

— Здрасти, ето ме и мен — каза той, като се опитваше да звучи весело. — Всичко е наред, нали?

Погледна ме и видя, че съм плакала. Веднага се стегна.

Майка му каза:

— Сара и аз обсъждахме плановете за бъдещето и сме на едно и също мнение по всички въпроси.

Не казах нищо. Продължих да гледам масата. Гласът й прозвуча раздразнено:

— Нали така, мила?

Не вдигнах поглед, но все пак казах:

— Да. Всичко е наред.

— И сега вече така добре се разбираме една друга, нали?

Кимнах.

— Ето виждаш ли, Джордж, всичко се разрешава чудесно. Както ти казах, че ще стане. И както, не се съмнявам, добре знаеш, Сара, горкото момче е малко притеснително. Нали, Джордж?

— Май е така — каза той нервно. И като седна до мен, се опита да вземе ръката ми. Но аз я отдръпнах, преди да може да я хване.

Госпожа Грей улови с поглед тази малка драма и се засмя.

— Мисля да отида да си напудря носа и да оставя двамата влюбени за минута сами.

Веднага щом тя беше достатъчно далеч, за да не може да ни чуе, Джордж каза:

— Миличка, не се разстройвай…

— Не знаех, че се женя за майка ти.

— Не се жениш за нея.

— Не, точно за нея се женя… тъй като очевидно тя решава всички въпроси тук.

— След сватбата напълно ще я изключим от живота си…

— След сватбата ще живеем в Олд Гринич, Кънектикът. Колко мило от твоя страна, че обсъди тази малка промяна в адреса ни първо с мен.

— Къщата ни беше предложена едва снощи.

— И ти, естествено, реши да я приемеш, без да се посъветваш с мен.

— Мислех да ти се обадя в работата тази сутрин.

— Но не ми се обади.

— Бях много зает със служебни съвещания.

— Лъжец! Страхуваше се от моята реакция.

Той наведе глава.

— Да, страхувах се от начина, по който може да реагираш. Но виж, къщата в Олд Гринич е наистина щедро предложение от страна на родителите ми. Ние не сме задължени да го приемем.

Погледнах го с пълно презрение.

— Не, задължени сме — казах аз — и знаеш това много добре.

Пауза. Той се повъртя на стола си. Най-после каза:

— Олд Гринич наистина ще ти хареса.

— Радвам се, че мислиш така — казах аз.

— А ако не ти хареса…

— Тогава какво?

— Тогава… — Той се размърда отново. — Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Нека само да свършим със сватбата.

— И тогава, нека да отгатна, ти ще й кажеш да стои настрани от живота ни завинаги?

Още една неудобна пауза.

— Ще се постарая — каза той тихо, почти шепнешком. После се изкашля дълго и шумно, за да даде знак, че майка му се връща.

Когато тя се приближи до масата ни, Джордж веднага стана и й задържа стола. След като седна, тя му кимна, за да му каже, че и той може да седне. После обърна погледа си към мен.

— Е — каза тя, — поговорихте ли си хубаво за едно-друго?

Ако бях смел човек, щях да се изправя, да изляза от „Плаза“ и да приема съдбата си. Но да направиш това през 1947, значеше да поемеш най-големия личен риск, който човек може да си представи. Е, да, колкото и да я ненавиждах, госпожа Грей беше права за едно — решението да бъда самотна майка означаваше веднага да остана без работа и да бъда напълно изхвърлена от обществото. Тогава, преди толкова много години, само на вдовиците и изоставените жени се разрешаваше да бъдат самотни майки. Решението да имаш дете, без да си омъжена, или, даже по-лошо, да отхвърлиш предложението за женитба на бащата на детето, се считаше в най-добрия случай за крайно осъдително, а в най-лошия — за пълна лудост. А аз не притежавах психологията хич не ми пука, необходима, за да се пребориш с предразсъдъците. Копнеех да имам бунтарския дух на Ерик, но знаех, че няма да ми стигнат силите за такова нещо. Независимо от това дали ми харесваше, или не, бях консервативна с малко „к“. Родителите ми може да са се разстройвали от дребните ми демонстрации на неподчинение като отиването ми да живея в Манхатън след колежа. Но те ми бяха внушили такъв страх от всякаква власт и такова силно чувство за порядъчност и приличие, че се чувствах неспособна да извърша невъзможното — да кажа на Джордж Грей и на неговите отвратителни родители да вървят по дяволите.

Естествено, реших да не казвам на Ерик за моя разговор с госпожа Грей (нито пък за начина, по който бях насила вкарана в живота в Олд Гринич, Кънектикът), защото знаех, че ще побеснее. В най-добрия случай щеше да трябва да изслушам неговите напълно безпристрастни, напълно убедителни аргументи, с които щеше да ме моли да се откажа от този бъдещ домашен кошмар, докато все още имам някакъв шанс за това. В най-лошия случай щеше да извърши нещо мелодраматично като това да ме изстреля вън от страната — в Париж или в Мексико Сити, докато бебето се роди.

Но аз бях взела решението си. Решила бях да се оженя за Джордж. Щях да отида да живея в извънградската къща в Кънектикът. Щях да имам дете. Щях да напъхам себе си в тази каша. Щях да приема съдбата си. Защото я заслужавах.

Започнах също така да убеждавам сама себе си като луда. Е, добре, Джордж беше притиснат от майка си, но след като се оженим, ще мога постепенно да я изключа от живота ни. Е, добре, неприятно ми беше, че трябва да напусна Ню Йорк, но може пък Олд Гринич да ми даде мира и спокойствието, които ми бяха необходими, за да започна да пиша отново. Е, добре, бъдещият ми съпруг беше емоционален еквивалент на ванилов сладолед — не си ли бях обещала никога повече да не ставам жертва на неразумна страст? Не си ли бях обещала на всяка цена да избегна втори…

Джак.

Джак. Джак. Проклет да си, Джак. Онази нощ — онази единствена абсурдна нощ — ме отведе директно в „достойните“ прегръдки на Джордж Грей.

През двете седмици преди сватбата се съгласявах с всичко. Оставих подготовката на церемонията и тържеството на госпожа Грей. Оставих я да ми резервира по бързия начин час при шивачка, която ми изтрака стандартната бяла сватбена рокля за 85 долара. („И през ум не ни е минало да ви караме да плащате това, мила“ — каза госпожа Грей на пробата.) Оставих я да избере реда на църковната служба, менюто за приема, украшението за средата на тортата. Отидох заедно с Джордж с влак до Олд Гринич, за да видим нашата нова къща — малка двуетажна къща в стил Кейп Кодър, разположена на улица на име Парк авеню, на пет минути път от гарата. Парк авеню беше с много дървета, много приятна на вид за живеене. Всяка от къщите имаше голям преден двор с много зелена морава. Всички морави бяха идеално поддържани. По същия начин и самите къщи нямаха и следа по себе си от износване, никъде не се виждаше белеща се боя, повреден покрив или мръсен прозорец. Още при първата си разходка по Парк авеню разбрах, че това е общност, която не толерира грехове против приетата линия като например неокосена трева или недобре покрити с чакъл алеи.

Къщите на Парк авеню бяха типично новоанглийски — къщи като че ли завещани от По, в готически стил, които стояха редом с къщи, облицовани с бели дъски или федералистки тип къщи от червени тухли. Нашата беше една от най-малките: на два етажа в стил Кейп Кодър, с ниски тавани и малки стаички. Стените им бяха покрити с тапети на дребни дискретни цветенца или червени и сини квадратчета — от този вид стари американски щампи, които ми напомняха вътрешността на кутията за шоколадови бонбони „Уитман“. Мебелите бяха спартански по характер и разположение — твърди, тесни дивани; твърди, дървени кресла; две тесни единични легла в голямата спалня. В другата спалня бяха поставили проста дървена маса с един дървен стол с извити крака.

— Това е идеалното място да си пишеш романа — каза Джордж, като се опитваше да изглежда весел.

— Добре, а къде ще спи бебето? — попитах тихо.

— През първите няколко месеца — в нашата стая. Във всеки случай ние не трябва да гледаме на това място иначе, освен като на първоначален дом. Щом като си имаме поне две деца, ще ни трябва…

Прекъснах го.

— Нека караме с децата едно по едно, става ли?

— Добре, добре — каза той, притеснен от острия ми тон. — Нямах намерение да форсирам нещата.

— Знам това.

Върнах се обратно по коридора до голямата спалня и седнах на едно от единичните легла. Дюшекът беше като бетонна плоча.

Джордж седна до мен и взе ръката ми.

— Можем да си вземем истинско легло, ако искаш.

Свих рамене.

— Ще имаш всичко, каквото поискаш.

Какво ще кажеш да изгорим до основи къщата, миличък?

— Всичко ще е наред — казах едва чуто.

— Разбира се. И ще сме страшно щастливи тук, нали?

Кимнах.

— И знам, че постепенно ще обикнеш това място. Пък к’во, Олд Гринич е страхотно място за отглеждане на деца.

Пък к’во. Женех се за човек, който казва неща като пък к’во.

Но все още не се опитвах да се откопча от женитбата. Вместо това, кротко обърнах живота си наопаки. Връчих оставката си на „Сатърдей/Съндей“. Предупредих хазяина, че напускам апартамента си. Тъй като го даваха мебелиран, нямах много вещи за опаковане. Малко книги, грамофонът ми „Виктрола“ и колекцията плочи, няколко семейни фотографии, три куфара дрехи и пишещата ми машина. Като гледах малката купчина, представляваща моето имущество, си помислих с колко малко багаж всъщност пътувам.

Накрая, няколко дни преди церемонията, събрах кураж да кажа на Ерик, че се местя в Олд Гринич. Бях отложила толкова дълго това по стратегически причини — знаех, че ще побеснее веднага щом го чуе.

Както, разбира се, и стана.

— Манипулираха ли те да приемеш това? — попита той ядосано, крачейки напред-назад из моя готов за опразване апартамент.

— Родителите на Джордж просто ни предложиха тази чаровна малка къщичка като сватбен подарък и аз си казах защо не.

— И толкова?

— Да.

Той ме погледна с неприкрит скептицизъм.

— Ти, най-привързаната към града нюйоркчанка, която някой може да си представи, просто реши да приключиш с живота си в Манхатън и да се преместиш в дяволски забутания Олд Гринич само защото родителите на малкия Джорджи са ти дали къща? Не мога да повярвам!

— Реших, че е време да сменя обстановката — казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. — И очаквам с нетърпение да заживея в мир и тишина.

— О, Ес, моля те! Спести ми глупостите за безметежното съществуване. Ти не искаш да ходиш в Кънектикът. Знам това, както и ти.

— Рисковано е, но може да се окаже, че е за добро.

— Казах ти преди. Можеш да се откажеш от всичко сега и аз ще те поддържам по всякакъв възможен начин.

Докоснах корема си.

— В случая нямам избор.

— Имаш. Просто не го виждаш.

— Повярвай ми, виждам всичко. Но не мога да надскоча въображението си. Трябва да направя това, което се очаква от мен.

— Даже и ако съсипеш живота си?

Прехапах силно устна и се обърнах на другата страна с очи, пълни с горещи сълзи.

— Моля те, престани.

Той дойде до мен и постави ръка на рамото ми. За пръв път в живота си отблъснах с рамо ръката му.

— Съжалявам — каза той.

— Не толкова много, колкото аз.

— Всички ние по някакъв начин проваляме живота си, изглежда…

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не, трябва да накара мен да се почувствам по-добре.

Успях да се засмея.

— Прав си — казах накрая. — По един или друг начин всички объркваме нещата. Само че някои от нас правят това по по-явен начин от другите.

Като безспорен плюс за Ерик трябва да спомена, че никога след това той не ме упрекна, че съм се преместила в Кънектикът. Три дни след този труден разговор в апартамента ми, той облече единствения си костюм, чиста бяла риза, сложи дискретна вратовръзка и ме поведе към олтара на църквата Марбъл Коледжиейт. Джордж беше облечен в зле стоящ му полуфрак (в риза с висока яка), което само по-силно подчертаваше момчешката му пухкавост. Свещеникът беше отегчен човек с оредяваща коса и силен пърхот. Той прочете бързо думите на службата с тънък монотонен глас. От началото до края цялата церемония отне петнайсет минути. Тъй като бяха поканени само дванайсет души, църквата изглеждаше огромна — нашите отговори кънтяха над празните редици столове. Беше наистина много самотно.

Приемът след това също не беше особено приятен. Състоя се в един от специалните салони за хранене на „Плаза“. Господин и госпожа Грей не бяха от най-радушните домакини. Не се опитаха да завържат разговор с Ерик или с моите четири приятелки от „Сатърдей/Съндей“. Приятелите на Джордж от банката бяха също изключително сдържани. Преди вечерята те се събраха в единия ъгъл на стаята, говорейки тихо помежду си, като от време на време се изсмиваха групово. Бях сигурна, че си говорят това, което всеки един от присъстващите на тази безрадостна сватба си мислеше: Ето какво значи прибързана сватба по необходимост.

Но тъй като това беше прибързана сватба по необходимост на бели англосаксонски протестанти, всички се държаха така, като че ли това беше съвсем нормална сватба.

Приемът беше с вечеря на маса. Господин Грей произнесе тост. Както всичко останало през този ден той беше хладен и кратък:

— Моля, вдигнете чаши, за да приветстваме Сара в нашето семейство. Надяваме се, че тя и Джордж ще бъдат много щастливи.

И това беше всичко. Тостът на Джордж беше почти също толкова флегматичен:

— Искам да кажа, че съм най-щастливият човек на света и че Сара и аз ще бъдем страхотен екип. И искам всички да знаете, че вратата на дома ни в Олд Гринич е отворена за всеки по всяко време. Така че, очакваме много гости в най-скоро време.

Погледнах към другата страна на масата и видях брат си да върти очи нагоре. Той разбра, че съм забелязала, че се държи подигравателно и ми се усмихна виновно. Като изключим този единствен, незабелязан от другите миг, Ерик беше образец на такт и дипломатичност през целия следобед. Макар и да изглеждаше безупречно порядъчен в черния си костюм, господин и госпожа Грей го гледаха с нервна неприязън — като че ли беше някакъв странен извънземен с леви убеждения, готов всеки момент да скочи на масата и да започне да цитира пасажи от „Капиталът“. По време на приема той направи всичко възможно обаче да поговори с моите свекър и свекърва и дори успя да ги накара да се засмеят един-два пъти. Това беше нещо невероятно — да открие човек, че двойката Грей има чувство за хумор, затова пресрещнах Ерик, когато пресичаше стаята на път към бара за нови питиета, и му прошепнах:

— Какво си им сложил във виното?

— Просто им казах колко много ми напомнят „Великолепните Амбърсън“.

Потиснах смеха си.

— Щастлив съм, че все още имаш чувство за комичното — каза той. — Ще ти трябва.

— Всичко ще бъде наред — казах аз неубедително.

— А ако не бъде, можеш винаги да избягаш при мен.

Стиснах ръката му и я задържах в моята.

— Ти си най-добрият на света!

Той сви вежди.

— Радвам се, че най-после проумя това.

Ерик си позволи още една малка лудория, когато Джордж го покани да говори „от името на семейството на булката“. Като се изправи, той вдигна чашата си и каза:

— Най-хубавият цитат по отношение на domicile conjugale (семейния живот) принадлежи на онзи много нисичък французин, Тулуз-Лотрек, който е казал, че „брачният живот е като ядене, което е предшествано от десерта“. Сигурен съм, че с Джордж и Сара няма да бъде така.

Е, за мен беше остроумно, но повечето от гостите се разкашляха нервно, след като Ерик отново седна. После Джордж и аз разрязахме тортата. Позирахме за няколко снимки. Тортата беше сервирана с кафе. Десет минути по-късно господин и госпожа Грей станаха, с което показаха, че е време да свършваме.

И тъй, казахме си довиждане. Свекърът ми ме целуна, по-скоро клъвна, по челото, но не намери думи да ми пожелае късмет или да ми каже довиждане. Госпожа Грей ме целуна по бузите, без да допира устни, и каза:

— Държа се прекрасно, мила. Продължавай да се държиш добре и чудесно ще се разбираме.

После Ерик дойде при мен, прегърна ме и ми прошепна:

— Nil carborundum, което на латински май ще рече: „Не оставяй копелетата да те смажат“.

Той си тръгна. Стаята се изпразни. Приемът беше започнал в пет и трийсет следобед. Сега беше осем часът вечерта и всичко беше свършило. Не ни оставаше нищо друго освен да се оттеглим горе в „апартамента за младоженци“, който Джордж беше резервирал за вечерта.

И тъй, качихме се горе. Джордж изчезна в банята и се появи облечен в пижамата си. Аз изчезнах в банята и си сложих халат. Влязох в стаята и намерих Джордж вече в леглото. Разтворих халата и се пъхнах в леглото при него, гола. Той ме привлече към себе си, започна да целува лицето ми, шията ми, гърдите ми, разкопча долнището на пижамата си отпред. Разтвори краката ми и се качи върху мен. След една минута изпъшка леко и се изтърколи настрани от мен. После отново оправи долнището на пижамата си, целуна ме по тила и ми пожела „лека нощ“.

Трябваше ми малко време, за да разбера, че е дълбоко заспал. Погледнах часовника на нощното шкафче. Осем и четирийсет. Осем и четирийсет в събота вечер — моята проклета първа брачна нощ — и мъжът ми вече бе заспал!

Затворих очи и се опитах да потъна в същото безпаметство. Не успях. Отворих отново очи. Станах от леглото и отидох в банята, като затворих плътно вратата след себе си. Започнах да пълня ваната. Докато гледах как водата струи от крана, изведнъж стана нещо, което заплашваше да ми се случи през последните няколко часа — започнах да плача.

След няколко минути не бях в състояние да контролирам плача си повече и риданията ми станаха толкова силни, че трябва да са се чували въпреки шума на водата. Но на вратата на банята не се почука, не последва и силната успокоителна прегръдка на Джордж и заедно с нея успокояващото обещание, че всичко ще бъде наред.

Защото, естествено, Джордж имаше здрав сън. Щом течащата с шума на Ниагара вода не можеше да го събуди, как би могъл да чуе плача на жена си?

Накрая успях да се овладея. Затворих крана. Погледнах се в огледалото на банята. Очите ми бяха червени, сватбеният ми грим се бе разтекъл по лицето. Плъзнах се във ваната. Взех кърпа, натопих я в горещата вода и я сложих върху лицето си. Втренчих се в нейната бяла празнота и си помислих: „Извърших най-голямата грешка в живота си“.

Много бързо, да, много бързо. Всичко ставаше прекалено бързо. Той свършваше прекалено бързо. Сгодихме се прекалено бързо. Съгласих се на тази женитба прекалено бързо. Той заспа прекалено бързо.

А сега…

Сега бях в капан… макар че, разбира се, аз сама бях влязла в него.

И меденият месец не беше кой знае колко приятен. Хотелът в Провинстаун, предложен от госпожа Грей, беше един поостарял хан, държан от възрастна двойка и посещаван преди всичко от възрастни хора. Беше изискано износен. Дюшекът на леглото ни беше хлътнал. Чаршафите миришеха на мухъл. Банята беше в дъното на коридора, далеч от стаята ни. По ваната имаше петна от ръжда, а емайлът на умивалника се лющеше. Тъй като бяхме там извън активния сезон, в Провинстаун имаше много малко заведения, в които можеше да се вечеря, затова бяхме принудени да се задоволим с храната, сервирана в хотела, а там всичко беше смито от преваряване.

През три от петте дни на престоя ни валя дъжд, но все пак успяхме да се поразходим по плажа. През останалото време седяхме във фоайето на хотела и четяхме. Джордж се стараеше да бъде весел. Аз също. Успях все пак да го накарам да прави любов без пижамата си. Независимо от това, всичко пак свършваше за по-малко от минута. Помолих го след това да не се изтърколва на другата страна и да не се прави на умрял. Той се извини. Дълго и многословно. Вместо това, което правеше преди, ме прегърна и притисна силно към себе си. След няколко секунди беше дълбоко заспал, а аз — хваната здраво в ръцете му. Не спах добре през тази нощ. Всъщност нито една нощ в Провинстаун не спах добре, заради хлътналия навътре дюшек, заради лошата храна, заради безличната сивота на хотела и заради това, че започнах да осъзнавам какво наистина представлява брачния ми живот с Джордж.

Петте нощи свършиха. Качихме се на автобус, който за пет часа измина разстоянието от Кейп Код до Бостън. Хванахме влак, отиващ на юг. Пристигнахме в Олд Гринич малко преди полунощ. В този час на гарата нямаше никакви таксита, затова трябваше да изминем десетте минути път до Парк авеню, носейки чантите си. Когато приближихме нашата къща, единственото, което ми мина през ум беше, че тук ще умра.

Е, добре, бях малко мелодраматична. Но къщата изглеждаше безлична, сбутана и така дяволски тъжна. Вътре във всекидневната, натрупани на купчини, лежаха кашоните и куфарите от нашите нюйоркски апартаменти. Гледах ги и си мислех: „Бих могла утре, докато Джордж е на работа, да извикам транспортната фирма, да ги накарам да изнесат целия ми багаж и да се махна оттук, преди той да се е върнал вечерта“.

Но къде щях да отида?

В спалнята ни двете единични легла бяха разделени с нощно шкафче. Когато най-напред видях къщата, Джордж каза, че първото нещо, което ще направим, когато се нанесем в нея, ще бъде да махнем шкафчето и да преместим леглата едно до друго. Но бяхме толкова изморени след дванайсетте часа път от Провинстаун, че просто се пъхнахме в съответните легла и мигновено заспахме. Когато се събудих на другата сутрин, на масата ме чакаше бележка:

Миличка,

Заминавам за града, за да изкарам за хляба. Тъй като ти си спеше кротко, реших, че мога и сам да си изпържа бекона. Връщам се в 6:12.

Обичам те, много целувки…

„Заминавам за града, за да изкарам за хляба.“ Съвсем ли не усеща този човек, че става глупаво смешен?

Прекарах деня в разопаковане на багажа. Разходих се до Саунд Бийч авеню — главната улица на Олд Гринич, и направих някои покупки. Тогава, през 1947, този ъгъл на Кънектикът все още не беше се превърнал в пренаселена спалня на Манхатън, така че Олд Гринич все още притежаваше атмосферата на малък град. Както беше обичайно за малките градове, собствениците на магазини веднага разбраха, че съм нова в града и веднага пуснаха в ход целия си чар.

— О, вие сте момичето, което се омъжи за сина на стария Грей и живеете на Парк авеню — възкликна жената в Къфс — местният магазин за канцеларски материали и единственото място, където продаваха „Ню Йорк Таймс“.

— Да, аз съм Сара Грей — отвърнах аз, запъвайки се на новото си фамилно име.

— Приятно ми е, че ще живеете в нашия град. Надявам се, че ще бъдете истински щастлива тук.

— Да, тук наистина всички се държат много приятелски — казах аз, като се надявах, че прозвуча искрено.

— Такова е мястото. И е страхотно за отглеждане на деца.

Тя хвърли поглед към средната част на тялото ми, на която предстоеше да се появи издаващата изпъкналост, и се постара да потисне многозначителната си усмивка.

— Ако планирате да имате деца толкова скоро след сватбата, разбира се.

— Човек никога не знае — произнесох аз спокойно.

Във всеки магазин по Саунд Бийч авеню бях посрещната все с този въпрос: „Нова ли сте в града?“. Когато обяснявах коя съм, следваше усмивка на посветени, придружена от приятен целенасочен коментар от рода на: „Чух, че сте направили приятна сватба в тесен кръг“ и „Боже, каква светкавична любов ви събра двамата с Джордж!“.

Към края на това първо пазаруване чувствах, че би трябвало да нося окачен на врата си надпис: „Току-що омъжена и вече бременна“. Но по-неприятен беше пристъпът на отчаяние, който получавах, когато си помислех, че осемте магазина от двете страни на Бийч Саунд авеню щяха да бъдат целият мой свят.

Джордж пристигна вкъщи в 6:12 от Гранд сентръл стейшън с цветя в ръка. След като ме целуна по устните, забеляза, че половината от кашоните и куфарите са изчезнали от всекидневната.

— Вече си започнала да разопаковаш?

— Да, подредих повечето от моите неща.

— Браво — каза той. — А утре можеш да се захванеш и с моите дрехи. И, миличко, ако нямаш нищо против, поизглади костюмите ми…

— О, да, защо не.

— Чудесно, чудесно. Виж, качвам се горе да се преоблека. Какво ще кажеш за по едно мартини, за да отпразнуваме първата истинска вечер в новия ни дом?

— Мартини? Добре.

— Не много сухо. Нали съм по сладкото, предпочитам го с повече вермут. И с четири маслини, ако имаме.

— Нямаме. За съжаление.

— Е, нищо. Просто ги включи в списъка си за пазаруване за утре. И… ъ-ъ… забравих да попитам какво ще вечеряме.

— Ами, купих агнешки котлети и броколи…

— О, сега пък… Да бе, трябваше да ти кажа — аз всъщност мразя броколите.

— Ох, съжалявам…

— Че откъде ще знаеш? Месо и картофи — това е моят стил. Знаеш ли да правиш руло „Стефани“?

— Всъщност, не.

— О, жалко. Ще накарам Беа — готвачката на мама, да ти се обади утре и да ти каже нейната строго секретна рецепта за рулото. И сладкишче…

— Да? — казах аз със задавен глас.

— Ако ям след седем вечерта, просто не мога да спя добре. Затова ако можеш така да планираш нещата, че вечерята да е на масата не по-късно от шест и четирийсет и пет, ще е чудесно.

— Ще се постарая.

Той се наведе и ме целуна по челото.

— Един мъж едва ли може да иска нещо повече.

Качи се горе да се преоблича. Аз се оттеглих в кухнята и поех новата си роля на домакиня. Сложих котлетите във фурната да се запекат. Обелих картофите и ги пуснах в тенджера с кипяща вода. Намерих стъклена кана, бутилка с „Джилбис“ джин и бутилка вермут. Направих голяма кана с мартини. Внезапно почувствах нужда от силен алкохол.

Джордж ми направи комплимент за коктейла, като нежно ми напомни да не забравя да „взема маслините“ утре сутринта. Хареса котлетите, но намекна, че ги предпочита по-препечени („Всъщност обичам месото да ми е направо прегоряло.“). Моето картофено пюре обаче не издържа изпита („Малко е на буци, нали, сладкишче? Във всеки случай аз съм по печените картофи.“). Не бях направила нищо за десерт, което го разочарова…

— Но, виж сега, за пръв път ми готвиш като за мъж и жена, така че какво, откъде да знаеш какво обичам и какво — не. Това влиза в кривата на обучението, нали?

Усмихнах се. С малка стегната усмивчица. Точно като майката на Джордж.

— Успя ли да поразгледаш Олд Гринич? — попита той.

— Да. Много е… странно.

— Странно — каза той, превъртайки думата на езика си. — Това е идеалната дума, наистина. Казах ти, ще ти хареса тук.

— Всички хора в града изглежда знаеха коя съм.

— Ами, малък град е. Всичко се научава бързо.

— Очевидно, защото изглежда всички знаеха, че съм бременна.

— О-о! — възкликна той разтревожено.

— Та, чудно ми е как тази новинка се е разнесла из градчето.

— Не знам.

— Не знаеш?

— Какво намекваш?

— Не намеквам нищо. Просто ми е чудно…

— Ще ти кажа какво може би е станало. Хората са разбрали, че се женим толкова набързо и просто са сметнали две и две.

— Освен ако някой не им е казал нашата малка тайна.

— Че кой ще направи това?

— Майка ти.

— Грозно е да се говори така…

— Това е просто предположение.

— От къде на къде ще бъде толкова злобна?

— Това е в нейния стил. Без да споменаваме опита й да ме постави на място. Всъщност, ако имах парите, щях да се обзаложа на хиляда долара, че тя е намекнала на някого в града, че съм бременна, защото е знаела съвсем добре, че новината ще се разнесе мълниеносно.

— Защо говориш така? — реагира той, този път остро.

— Както казах и преди, просто предполагам.

— Е, добре, престани да предполагаш вече. Не разрешавам да говориш така.

Погледнах го с широко отворени очи.

— Ти — какво?

Той си пое бързо въздух и се опита да бъде дипломатичен.

— Всичко, което искам да кажа, е, че майка ми може да си има трудни страни в характера, но тя не е толкова злонамерена. Във всеки случай те обича…

— Е-е, това е вече смешно.

— Не знаех, че съм се оженил за циничка.

— А пък аз не знаех, че съм се оженила за мамино синче.

Той се обърна на другата страна като че ли го бях ударила.

— Извинявай — казах.

— Всичко е наред — каза той.

Но и двамата знаехме, че не е.

Когато на другата сутрин се събудих в девет, на възглавницата ми имаше бележка:

Ей, сънльо!

Всяка сутрин ли ще си пържа бекона?

Беа ще ти се обади сутринта за тайната рецепта за рулото. Очаквам с истинско нетърпение да опитам твоето руло довечера.

Прегръдки и целувки…

Да, ще си пържиш бекона всяка сутрин. Защото няма начин да ставам в ранни зори, за да ти бъда готвач за спешни поръчки.

Беа се обади същата сутрин, веднага след като бях завършила с прибирането на дрехите на Джордж. Звучеше като жена над петдесетте със силен южняшки акцент и с някак си уважителен маниер, който ми напомняше Хети Макданиъл в „Отнесени от вихъра“. Тя ме наричаше Миз Грей. Съпругът ми за нея беше Миста Джордж. Каза ми, че е започнала да готви за Миста Джордж още откогато е бил ей таквоз детенце и че той бил най-големият лакомник за сладкиши, когото била виждала в живота си. Информира ме също така, че ако му правя достатъчно сладкиши, Миста Джордж няма да иска друго, за да е щастлив. Обещах й, че ще направя всичко, което е по силите ми.

После ми даде рецептата си за руло „Стефани“. Беше дълга и сложна. Използваха се и няколко кутии кондензирана доматена супа „Кембъл“ и най-малко килограм говежда кайма. И преди не обичах руло „Стефани“. От този ден започнах вече да го ненавиждам.

След като записах рецептата, отидох до центъра и стоварих всички костюми на Джордж в местното химическо чистене, защото нямаше начин да му стана и личен камериер. След това купих необходимите за рулото продукти, не забравих и буркан с маслини, както и седемпластова торта от местния пекар. Когато се връщах към къщи, минах покрай гараж, който продаваше велосипеди. Те имаха употребяван дамски „Шуйн“ — боядисан в черно, с високо кормило. На задното колело бяха закрепени две кошници, което го правеше идеален за пазаруване. Беше в добро състояние и макар че двайсет долара не бяха малко за велосипед втора ръка, аз все пак сметнах, че е изгодна покупка, особено защото собственикът на гаража ме увери, че ще го поддържа лично. И така, връчих му парите, натоварих покупките си в двете кошници и завъртях педалите към Парк авеню.

Но вместо да тръгна към къщи, подкарах велосипеда към края на главната улица — отминах местното училище, местната малка болница и няколкото по-представителни къщи, после завих наляво и карах около километър и половина, докато стигнах портите с надпис „Само за местни“, което ми показа, че съм пристигнала на плажа Тодс Пойнт.

Тъй като беше в края на април и на входа нямаше пазачи, продължих напред с велосипеда, отминах паркинга, после завих наляво. Бързо натиснах спирачка. Изведнъж почувствах на лицето си първата от много дни усмивка. Защото там, пред мен, се разстилаха дълга гладка ивица от бял пясък и сините дълбоки води на пролива Лонг Айлънд.

Паркирах велосипеда до една дъсчена ограда, свалих обувките си и оставих пясъка да се промъкне между пръстите на краката ми. Времето този ден беше меко, слънцето — достигнало най-високата си точка, небето — безоблачно. Напълних няколко пъти до краен предел дробовете си с морски въздух, после тръгнах надолу по плажа. Беше дълъг около километър и половина. Криволичех бавно, освободила мозъка си от мисли, като се наслаждавах на първите мигове спокойствие, които чувствах от момента, в който бях открила, че съм бременна. Седнах на пясъка в най-отдалечения край на плажа и прекарах около половин час, без да правя каквото и да било, просто гледах водите. Следях движението на прибоя напред-назад, подобно на метроном, което притъпяваше болката ми до състояние на временен покой и си мислех: „Този плаж ще бъде предпазния ми клапан, моят спасителен изход. Този плаж ще бъде единствената възможност за мен да издържа Джордж, семейството му, Олд Гринич, рулото от кайма“.

Върнах се в къщата и стриктно изпълних рецептата на Беа. Взех килограм кайма, размесих я на ръка с една глава ситно нарязан лук, сол, чер пипер, ситно натрошени корнфлейкс (да, корнфлейкс!) и една трета от кутията кондензирана доматена супа Кембъл. Оформих го като самун хляб. Поставих го в тава. Залях го с останалата супа, така че да бъде напълно покрит. Пекох го след това трийсет и пет минути.

Като знаех, че Джордж ще бъде вкъщи в 6:12, поставих рулото в печката в 6:05, което ми даваше достатъчно време да изпълня крайния срок, поставен от съпруга ми за „вечеря преди седем“.

Той премина през вратата в 6:20. Отново носеше цветя. Целуна ме набързо по бузата.

— Нещо ми мирише вкусно — каза той. — Беа трябва да се е обадила.

— Обади се — казах аз, като му връчих чаша с мартини.

— О, купила си маслини! — възкликна той с пълно гърло, като че ли съм направила нещо изключително — например разцепването на атома.

— Твоето желание е заповед за мен — казах аз с лека ирония.

Той ме погледна внимателно.

— Това беше шега, нали?

— Да, Джордж, шега беше.

— Питам за всеки случай. Ти си по изненадите.

— О, така ли? — казах аз. — Какви изненади?

Той отпи от мартинито си, после каза:

— Като новия велосипед отвън.

— Не е нов, Джордж. Втора ръка е.

— За мен е нов, понеже досега не съм го виждал.

Усмихна се. Сега дойде моят ред да отпия дълга глътка мартини.

— Купих го днес.

— Очевидно. Скъп ли е?

— Двайсет долара.

— Не е евтино.

— Хубав велосипед е. Искаш да карам нещо сигурно, нали?

— Не е там въпросът.

— Добре тогава, в какво е въпросът?

— В това, че си го купила, без да се посъветваш с мен.

Погледнах го като човек в състояние, близко до шок.

— Занасяш ли ме?

Усмивката замръзна на лицето му.

— Всичко, което казвам, е, че ти отиваш и правиш сериозна покупка като велосипед. Искам да ми се казва.

— Беше моментно решение. Видях велосипеда в гаража на Фланъри, цената беше добра и затова го купих. Както и да е, имам нужда от велосипед, за да се придвижвам из града.

— По това не споря.

— Какво оспорваш тогава?

— Изхарчила си двайсет долара от парите за домакинство, без да…

Прекъснах го.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Този тон е излишен, Сара.

— Не, необходим е. Защото се държиш абсурдно. Да можеше да се чуеш. Звучиш като толкова щедър, толкова доброжелателен, толкова любящ съпруг.

Лицето му помръкна.

— Не знаех, че ти е присъща подобна злост — каза той.

— Злост! Всичко, което правя, е, че отговарям на глупостите ти, като например, че ми трябва писмено разрешение от теб, преди да си позволя да те разоря, като купя велосипед за двайсет долара.

Тишина. Накрая той каза:

— Не съм споменавал въобще писмено разрешение.

След тези негови думи изпих на един дъх останалото си мартини и излетях вбесена от стаята, като хлопнах вратата след себе си и паднах по лице върху леглото. След минута на вратата предпазливо се почука.

— Не плачеш, нали? — попита той с разтревожен глас.

— Не плача, разбира се. Прекалено ядосана съм.

— Може ли да вляза?

— Стаята е и твоя.

Вратата се отвори. Той внимателно пристъпи към леглото. Държеше в дясната си ръка моята чаша. Отново напълнена с мартини.

— Лулата на мира — каза той, като ми я подаде.

Седнах и взех чашата.

Той клекна до мен и докосна чашата си до моята.

— Всички казват, че първите десет години от семейния живот са винаги най-тежките.

Опитах се да се усмихна.

— Това беше шега — каза той.

— Разбрах.

— Не започваме добре, нали?

— Да, така е.

— Какво да направя, за да стане по-добре?

— Преди всичко, престани да се отнасяш с мен като с твоя икономка. Да, вкъщи си седя, което означава, че ще се занимавам с неща като покупки и общото поддържане на дома. Но това, че сега съм финансово зависима от теб, не означава, че мое задължение е да ти слугувам.

— Никога не съм се държал с теб като с прислуга.

— Повярвай ми, точно така се държиш. И искам това да престане веднага.

— Чудесно — каза той с вид на дете, на което току-що са се скарали.

— А що се отнася до парите… ще откриеш, че когато става дума за харчене, аз съм вярна на корените си от Нова Англия и не се интересувам от кожи, диаманти, специалните апартаменти на парахода „Куин Мери“ или от това да не би семейство Джоунс да изглеждат по-добре от нас. И не мисля, че един велосипед е предмет на лукс, особено след като ще го използвам за пазаруване.

Той взе ръката ми.

— Ти си права. Аз не съм. Съжалявам.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Просто не съм свикнал да живея със съпруга.

— Не съм съпруга. Аз съм Сара Смит. Има разлика. Постарай се да я откриеш.

— Разбира се, разбира се — промърмори той.

Отпихме от мартинито си и двамата.

— Искам нещата да вървят добре, Сара.

Докоснах корема си.

— Трябва да вървят добре. По очевидни причини.

— Ще направим така, че да вървят добре. Обещавам.

Целуна ме леко по устните, и разроши косата ми.

— Добре — казах аз, като го погалих по бузата.

— Радвам се, че проведохме този разговор.

— Аз също.

Придърпа ме към се себе си и ме прегърна силно. После каза:

— Как мислиш, дали рулото е готово вече?

Беше готово. Слязохме долу и вечеряхме. Той одобри рулото ми. Беше доволен от седемпластовата торта и се смя, когато му предадох думите на Беа за неговата слабост към сладкишите. Легнахме си. Любихме се. Този път той успя да издържи почти две минути. Изглеждаше истински доволен от това. После ме целуна силно по устните, стана, блъсна се в шкафчето, което разделяше леглата, и когато се пъхаше под завивките, каза:

— Трябва да взема и да го махна това проклето нещо оттук.

Тази нощ спах добре. Но рано на другата сутрин Джордж ме разтърси, за да се събудя. Като дойдох на себе си, видях, че е силно разстроен от нещо.

— Какво е станало, мили?

— Костюмите ми…

— Какво?

— Костюмите ми! Къде си сложила костюмите ми?

— Занесох ги на химическо чистене.

— Направила си — какво?

Бях вече напълно будна.

— Ти искаше да бъдат изгладени, затова ги занесох на…

— Помолих те ти да ги изгладиш!

— Не знам да гладя костюми.

— Не знаеш? Наистина ли?

— Съжалявам, в Брин Мор не ми преподаваха такива основно важни за бита предмети.

— Отново тоя твой отвратителен език!

— Отвратителна съм само защото ти въобще не мислиш за другите.

— Не мисля? Кажи ми какво ще облека днес, за да отида на работа?

— Ами костюма, с който беше облечен вчера?

— Смачкан е.

— Тогава изглади си го.

Той отиде до гардероба и ядосано смъкна костюма от закачалката.

— Добре, ще го изгладя — каза той. — Защото аз поне знам как се глади костюм.

— Е, хубаво е човек да открие, че в Принстън все нещо ви учат.

Отпуснах се отново на възглавницата си и дръпнах завивките над главата си. Останах в това положение почти половин час, докато чух, че външната врата се хлопна и Джордж отиде на работа. Докато лежах в леглото, стомахът ми започна да се бунтува. Гадеше ми се. Но това не беше гадене, причинено от бременността. Беше от отчаяние.

Джордж се почувства страшно виновен за разправията рано тази сутрин и огромен букет цветя пристигна със специален куриер рано следобед, придружен от картичка:

Аз съм добре изгладен глупак.

Но те обичам.

Поне беше проявил някакво чувство за хумор.

Когато Джордж се върна същата вечер вкъщи, се държеше така, като че ли беше преживял приемането от Свети Павел на вярата. Естествено, носеше още един букет цветя, допълнен с кутия шоколадови бонбони, което показваше колко виновен се чувстваше.

— Два букета за един ден? — казах аз, кимайки към дванайсетте рози с дълги дръжки, пристигнали по-рано през деня. — Стаята започва да прилича на погребение на важна клечка.

Лицето му помръкна.

— Не обичаш ли цветя?

— Просто се опитвам да кажа нещо смешно.

— Разбира се, разбира се — измърмори той. — Просто проверявах за по-сигурно.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря.

— За какво?

— Че ме понасяш. Знам, че сигурно не е лесно.

— Всичко, което искам, е малко взаимна толерантност.

— Имаш я. Обещавам.

— Наистина?

Той ме прегърна.

— Сбъркано започна всичко, но ще се промени.

— Добре — казах аз и го целунах по челото.

— Обичам те.

— И аз теб — казах бързо, като се надявах, че не звуча неубедително, но Джордж вече мислеше за други неща, тъй като попита:

— Пак на руло ли мирише?

Кимнах.

— Наистина си чудесна.

През следващите няколко седмици Джордж наистина положи усилия да установи entente cordial (сърдечно разбиране) между нас. Изключи всякакви домакински искания от разговорите ни. Не накара Беа да ми се обажда пак с още някоя от любимите му рецепти. Прие факта, че не знам как се глади костюм. Прие и когато предложих да плащаме по пет долара два пъти седмично на чистачка. Опитваше се да бъде внимателен, особено като забелязваше, че бременността ми започва да личи и аз лесно се изморявах. Опитваше се да се държи с обич и разбиране.

Накратко, стараеше се. И аз също се стараех. Стараех се да се приспособя към живот, ограничен вътре в дома; живот, далеч от забързания ритъм и безкрайното разнообразие на големия град. Опитвах се да свикна със задължението да ръководя домакинство; да бъда такава, каквото някога тайно се бях заклела никога да не стана — провинциална домакиня.

Преди всичко, опитвах се да привикна към състоянието на омъжена жена, към усещането, че делиш с друг човек пространството, споделяш грижи, цели и съдба. Но дълбоко в себе си знаех, че няма никакъв реален смисъл от споделяне на каквото и да било. Ако не беше нашият малък биологичен инцидент, годежът ни щеше да е приключил само след няколко месеца (особено след като бях усетила колко властна беше майка му). Но ето, стигнали бяхме дотук, играехме си на мъж и жена, опитвахме се да претендираме, че сме щастливи младоженци, а при това знаехме, че това е лъжа. Защото между нас всъщност нямаше нищо, което би могло да ни свърже — никаква основа за истинско приятелство или близки взаимоотношения. Да не говорим за любов.

Усещах, че Джордж също разбира това. Един месец след сватбата вече почти нямаше какво да си кажем. О, да, водехме разговори, но те бяха насилени, измислени, мудни.

Ние нямахме общи интереси. Приятелите му в Кънектикът бяха от типа „кънтри клуб“. Човек имаше чувството, че мъжете не говорят за друго освен за голф, последната средна стойност на индекса Дау Джоунс и страшилището за момента, наречено Хари С. Труман. Жените си разменяха рецепти и съвети, свързани с майчинството, планираха матинета на кафе и ме гледаха с крайно подозрение. И не защото се опитвах по някакъв начин да им натрапя предишния си живот в Гринич Вилидж на самостоятелна жена с професия. Аз ходех на техните матинета и се опитвах да се включа в разговорите за опасността от получаване на стрии и за това, че е просто невъзможно да се направят наистина бухнали блатове от пандишпаново тесто вкъщи. Но знаех, че те усещаха моето безразличие. Не бях от „техните“. Смятаха ме за книжен плъх, за резервирана, за съвсем неочарована от новото си обществено положение на издържана жена. Полагах наистина всички усилия, за да мога „да се приобщя“, но скритото нежелание винаги се надушва. Особено ако с душенето се занимава цяла клика.

Ерик настоя да идва при мен един път в седмицата. Взимаше по-късен сутрешен влак от Гранд сентръл стейшън и прекарваше целия ден с мен, като скачаше в 6:08 същата вечер на влака обратно за града — точно в часа, който му даваше възможност да избегне среща с Джордж. Приготвях обяд за двама ни. А когато времето беше хубаво, му уреждах велосипед под наем от Фланъри (Собственикът, Джо Фланъри, и аз се бяхме сприятелили.) и се отправяхме към Тодс Пойнт, шляейки се по цял следобед на плажа.

— И да ти кажа, Ес — рече той един топъл четвъртък следобед в средата на май, докато лежахме върху едно одеяло и гледахме ранното лятно слънце, — Олд Гринич може да е единственото място на света, по-безвкусно и от бял хляб, но дяволски сигурен съм, че с плажа му мога да свикна.

— Ако не е този плаж, сигурно ще полудея.

— Толкова ли е лошо?

— Ами, той не ме бие с оловна тръба и за радиатора не ме оковава с вериги…

— Това поне щеше да бъде колоритно…

Разсмях се на висок глас.

— Ти наистина имаш нещо психически нездраво в себе си, Ерик.

— Едва сега ли го разбра?

— Не, но когато живеех в Содом и Гомора на Манхатън, твоят хумор като че ли не изглеждаше толкова краен.

— Докато тук, в самата щабквартира на белите англосаксонски протестанти…

— О, ако живееше тук, щяха да те смятат за самия Антихрист. Сигурно щяха да те привържат за стълба за мъчения на селската ливада.

— Как издържаш тук?

— Идвам често на плажа.

— Липсва ли ти градът?

— Само по пет пъти на час.

— Тогава, кажи му, че искаш да се върнете в града.

— Все едно е да кажа, че искам да отидем да живеем в Москва. Във всеки случай майка му няма да даде и дума да се издума. А когато Джулия Грей не иска нещо, въпросът е приключен.

— Обзалагам се, че тайно се меси във всичко.

— Не тайно. Открито и нахално. Първите една-две седмици ни остави на мира. Но сега, след като меденият месец наистина свърши, ми се обажда поне веднъж на ден.

— Блазе ти.

— Никога за никой друг човек не съм казвала това преди, но нея истински я мразя.

— Толкова лошо ли е?

— Да, толкова.

И всичко показваше, че ще става все по-лошо. Защото след като сега бях официално свързана със сина й, госпожа Грей се чувстваше в правото си да ръководи живота ми по всякакъв начин. Тя изясни недвусмислено също така, че единственият интерес, който изпитва към мен, е в качеството ми на продължителка на великия род Грей.

Всекидневното телефонно обаждане беше винаги някъде малко след девет сутринта.

— Здравей, мила — произнасяше тя бодро. После, без общоприетите учтивости, веднага преминаваше към програмата за деня. — Записала съм ти преглед при един прекрасен гинеколог в Гринич.

— Но аз съм доволна от местния лекар, при когото ходя.

— Искаш да кажеш доктор Рийд?

— Да, искам да кажа Питър Рийд. Кабинетът му е на пет минути от къщи и което е по-важно — с него не се чувствам неудобно.

— Сигурна съм, че е много симпатичен. Но знаеш ли къде е завършил медицина? В „Макджил“ в Монреал.

— „Макджил“ е отличен университет. И доколкото знам, бебета се раждат и в Канада. Затова сигурна съм, че доктор Рийд…

Тя ме прекъсна.

— Мила, „Макджил“ може да е добър университет, но не е американски университет. Докато специалистът, при когото те изпращам — доктор Айзенбърг, е завършил Харвард. Чувала си за Харвард, нали?

Не казах нищо.

— По съвпадение той е и шеф на акушеро-гинекологичното отделение на „Доктърс Хоспитал“ с практика както в Манхатън, така и в Гринич. И е евреин.

— Какво значение може да има това?

— Евреите са най-добрите лекари. Това е нещо, свързано с тяхното вродено чувство за малоценност в обществото, прави ги много по-съзнателни и работливи. Защото, разбира се, те винаги чувстват нужда от колкото се може повече старание, както и да доказват себе си. Особено в случая с доктор Айзенбърг, който все още се старае да получи членство в клуба на Гринич Кънтри. Нямаш нищо против това лекарят ти да е евреин, нали, мила?

— Разбира се, че не. Това, с което не съм съгласна, е да ми се казва при кой лекар трябва да ходя.

— Но, мила, ние плащаме за лекаря…

— Мъжът ми плаща за лекаря.

— Не, мила. Заплатата на Джордж в банката може да осигури заплащането на услугите на доктор Рийд, но в никакъв случай не може да стигне, за да се плати на такъв известен лекар като Милтън Айзенбърг.

— Тогава няма да ходя при доктор Айзенбърг.

— Разбира се, че ще отидеш, мила. Защото това е за нашето внуче. И на него трябва да му се осигури най-доброто.

— Позволете ми да преценя сама кой лекар е най-добър за…

— Въпросът е приключен, мила. Прегледът при доктор Айзенбърг е в десет и половина утре сутрин. Ще изпратя такси да те вземе в десет.

После затвори телефона, без да каже довиждане.

Когато излях яда си върху Джордж същата вечер, той просто сви рамене и каза:

— Прави го за добро.

— Не, не е така.

— Тя иска за теб да се грижи възможно най-добрият лекар.

— Иска всичко да диктува.

— Това е несправедливо…

— Несправедливо? Как смееш да кажеш, че това е несправедливо.

— Достави й удоволствие, моля те. Това ще улесни живота на всички ни.

И така, намерих се прехвърлена при доктор Айзенбърг — лаконичен, рязък човек малко над шейсет, лишен от всякаква топлота, но преизпълнен с чувство за собствена важност. Нищо чудно, че госпожа Грей го одобряваше.

Всеки ден телефонът звънеше. Всеки ден имаше нов въпрос, който госпожа Грей искаше да обсъди с мен. Повечето пъти поводът за обаждане беше без всякакъв смисъл.

— Здравей, мила, искам да отидеш до „Къфс“ на Саунд Бийч авеню и да купиш на мъжа си днешния сутрешен брой на „Уолстрийт Джърнъл“. В него има статия за един негов състудент от Принстън, Прескът Лорънс, който прави страшни работи на Уолстрийт.

— Знам със сигурност, че Джордж получава „Уолстрийт Джърнъл“ в банката.

— Ама може да не го получи днес. Затова, бъди добричка, мини през „Къфс“ и вземи вестника.

— Добре, добре — казах аз и изобщо не изпълних нареждането.

По-късно следобед на вратата се почука. Беше момчето, което разнася вестници, с един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ в ръка.

— Ето вестника, който сте поръчали — каза то.

— Не съм поръчвала вестник.

— Е, някой го е поръчал.

Един час по-късно телефонът иззвъня.

— Мила, получи ли вестника?

Прехапах си езика да не кажа нещо излишно.

— Постарай се да накараш Джордж на всяка цена да прочете статията за Прескът Лорънс. И моля те, не прави фасони в бъдеще, когато отново те накарам да свършиш нещо толкова дребно.

Ден след ден, телефонът звънеше. Накрая, когато вече бях с над четиримесечна бременност, нервите ми не издържаха. Беше горещ ден през юли — температурата минаваше трийсет градуса, влагата — към деветдесет процента. Къщата беше като сауна. Чувствах се натежала, раздута. Спалнята се беше превърнала в пещ. Не бях спала няколко дни.

Дойде редовното телефонно обаждане на госпожа Грей.

— Добро утро, мила…

Преди да успее да се впусне в тазсутрешния инструктаж, аз затворих телефона. Той звънна няколко минути по-късно. Не му обърнах внимание. Пет минути по-късно позвъни отново, но аз не го вдигнах. Всъщност не отговарях на телефона през по-голяма част от деня, въпреки че той продължи да се тресе от звънене почти всеки двайсет минути.

Към три следобед непрекъснатото звънене най-после спря. Изпитах огромно облекчение. Бях спечелила малка победа. Най-после я бях накарала да разбере. Отсега нататък нямаше да ме притеснява.

Към шест и двайсет същата вечер телефонът отново се съживи и зазвъня. Като мислех, че Джордж ми се обажда да ми каже, че ще закъснее тази вечер, аз го вдигнах. Не трябваше.

— Здравей, мила. — Гласът й беше сдържан, както всякога. — Би ли ми обяснила защо ми затвори телефона тази сутрин?

— Защото не исках да разговарям с вас.

Настъпи пауза. Почувствах, че е леко поразена от това, което казах. Най-после каза:

— Това е неприемливо.

— Не искам да знам дали е приемливо, или не. Аз просто повече няма да се примирявам с вашето отвратително отношение към мен.

Последва къс, тих смях.

— Леле, леле, много смели се чувстваме днес, а?

— Смела — не. Просто ми дойде до гуша.

— Е, добре. Уви! Ще трябва за съжаление да се примириш с моя, според теб, досаден характер. Защото си се оженила за сина ми и…

— Това, че съм женена за сина ви, не ви дава никакво право да ми казвате какво да правя.

— Напротив. Дава ми всички права. Ти носиш нашето внуче…

— Той или тя е мое дете.

— Опитай се да се откажеш от този брак и доста бързо ще разбереш чие е детето.

— Нямам намерение да се отказвам от брака си.

— Не, имаш. Иначе защо брат ти ще идва при теб поне веднъж в седмицата?

— Защото ми е брат, ето защо. И защото тук се чувствам самотна.

— Самотна си, защото никой не те харесва, мила. Не се вписваш… нещо, за което, не се съмнявам, си се оплакала на скъпоценния си брат през дългите следобеди, които прекарвате заедно на Тодс Пойнт.

— Откъде, по дяволите, знаете, че брат ми идва при мен…

— Градчето е малко. Хората говорят и най-вече говорят специално с мен. И, мила, друг път не богохулствай. Не понасям такива изрази.

— Хич не ми пука дали понасяш, или не понасяш…

— О, не, интересува те — каза тя с мек тон. — Защото запомни: ако искаш да се откажеш от брака си, аз няма да имам нищо против това и господин Грей също няма да има нищо против. Просто ни остави детето…

Трябваше ми поне миг, за да проумея чутото.

— Какво казахте току-що? — попитах с приглушен глас.

Нейният тон остана сърдечен, мек.

— Казах, че ще бъда много щастлива, ако се откажеш от брака след раждането на детето си… при условие, разбира се, че ние задържим настойническите права над детето.

— Ние?

— Джордж, разбира се… от юридическа гледна точка.

Слушалката затрепери в ръката ми. Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея.

— Чувате ли се какво говорите?!

— Какъв невероятен въпрос — каза тя с насмешлив глас. — Разбира се, че чувам какво говоря. Истинският въпрос е ти чуваш ли, мила?

— Да кажем, че просто изчезна…

— Къде? В колиба в гората? Някакво едностайно апартаментче в голям град. Знаеш, че ще изхарчим всички средства, които са необходими, за да те намерим. А когато направим това, самият факт, че си избягала и си се скрила, ще засили нашата правна позиция срещу теб. Разбира се, можеш да изчакаш детето да се роди и после да съдиш Джордж за развод. Но преди да избереш този път, в никакъв случай не забравяй, че господин Грей е партньор в една от най-старите и уважавани адвокатски компании на Уолстрийт. Ако бъде необходимо, цялата юридическа армия на тази фирма ще се обърне срещу теб. Повярвай ми, съдът по бракоразводни дела ще те обяви негодна да изпълняваш задълженията на майка, преди да си успяла и дъх да поемеш.

Слушалката започна да се тресе отново. Изведнъж ми се догади.

— Там ли си още, мила?

Не можех да говоря.

— Разстроих ли те?

Тишина.

— О, боже, чувствам, че е така. Моята цел всъщност беше само да очертая жестоките алтернативи, в случай че решиш да направиш някоя глупост. Но нямаш намерение да правиш глупости, нали, мила?

Тишина.

— Искам отговор.

Тишина. Не можех да отворя уста.

— Отговори. И то веднага.

— Не — прошепнах. — Няма да направя нищо глупаво.

После пуснах слушалката върху телефона.

Когато Джордж се върна от работа, ме намери свита на леглото с одеяло, увито плътно около мен. Той изглеждаше разтревожен.

— Миличка? Миличка?

Разтърси ме за раменете. Гледах го с празен поглед.

— Миличка, какво е станало?

Не му отговорих. Защото чувствах, че не съм в състояние да му отговоря. Способността да говоря ме беше напуснала. Бях тук. И не бях тук.

— Миличка, моля те, кажи ми какво не е наред?

Продължих да го гледам втренчено. Съзнанието ми беше невероятно празно. Вакуум.

— О, боже… — каза Джордж и изтича вън от стаята.

Главата ми клюмна и изключих напълно. Когато дойдох на себе си, беше пристигнала помощ — под формата на свекърва ми. Тя стоеше изправена в дъното на леглото ми, Джордж — до нея. Когато реагирах, Джордж дойде до мен, коленичи от моята страна и започна да гали главата ми.

— По-добре ли си, миличка? — попита той.

Все още не бях в състояние да комуникирам. Той се обърна отново към майка си със силно обезпокоен вид. Тя му посочи вратата с глава, с което го застави да излезе. Веднага щом той напусна стаята, тя се приближи и седна на леглото на Джордж. Гледа ме много дълго време. Погледът й беше напълно безчувствен.

— Предполагам, че вината за всичко това е моя — каза тя със спокоен както винаги глас.

Обърнах очи надолу. Не можех да понеса да я гледам.

— Знам, че си на себе си, мила — каза тя. — Както и знам, че подобни демонстрации на отчаяние са обикновено признак на голяма лична слабост и често човек ги допуска. Но, разбери, мен не можеш да ме заблудиш. Изобщо.

Затворих очи.

— Продължавай, преструвай се, че спиш — каза тя. — Както се преструваш и че имаш нервна криза. Разбира се, ако беше нещо, свързано с бременността ти, щях да изпитвам някакво съчувствие. Мога да ти призная, че и аз мразех да бъда бременна. Мразех всяка минута от това състояние. Предполагам, че и ти го мразиш. Особено като се има предвид колко мразиш семейството, в което си се омъжила.

Беше права за омразата ми съм нейното семейство. Не беше права обаче за чувствата ми към бременността ми. Ненавиждах обстоятелствата, в които се бях поставила. Абсурдността на моя брак, отвратителният характер на госпожа Грей… Едно нещо — единственото нещо, което ме спасяваше от подлудяване, беше детето, което носех. Не знаех какво или какъв човек щеше да бъде това дете. Всичко, което знаех, беше, че изпитвам към него или нея силна, всеобхватна, безусловна любов. Ако бяха ме накарали, вероятно нямаше да мога да обясня тази любов по рационален, разбираем начин. Защото не беше нещо рационално, нито обяснимо. Тя беше просто всепоглъщаща. Детето беше моето бъдеще, raison d’utre (смисъл на съществуване) за мен.

Но сега госпожа Грей беше закрила това бъдеще с тъмна сянка.

„Ако искаш да се откажеш от брака си, аз нямам нищо против това и господин Грей няма да има нищо против. Просто ни остави детето…“

В съзнанието ми започна да се оформя сценарий. Бебето се ражда. Позволяват ми да го подържа няколко минути. Сестра идва и казва, че ще го върне в стаята на бебетата. Веднага щом вземат бебето от ръцете ми, се появява съдебен пристав, носещ призовка. Госпожа Грей е изпълнила заканата си.

„Повярвай ми, съдът по бракоразводни дела ще те обяви за неспособна да бъдеш майка, преди да си успяла и дъх да си поемеш.“

Тръпка премина по тялото ми. Имах чувството, че съм докоснала оголен проводник. Обгърнах се с ръце.

— Студено ли ти е, мила? — каза госпожа Грей. — Или просто играеш сценка заради мен?

Затворих отново очите.

— Добре, тъй да бъде. Скоро ще дойде лекар. Но сигурна съм, че ще потвърди това, което вече знам — напълно здрава си физически. Все пак, ако упорстваш и продължаваш да се държиш по този отсъстващ начин, сигурна съм, че в окръг Феърфийлд има няколко добри санаториума, където за теб ще могат да се грижат, докато дойде бебето… а може би даже и след това, ако умственото ти състояние остане непроменено. Чувала съм, че не е чак толкова трудно някой да бъде затворен на такова място. Особено ако лицето, подобно на теб, проявява всички признаци на умствено разстройство.

На вратата се почука.

— А, това трябва да е докторът.

Лекарят беше важен, намръщен човек, минал петдесетте. Представи се като доктор Рътан и обясни, че тази вечер прави посещения по домовете вместо доктор Айзенбърг. Притежаваше цялата топлота и чар на доктор Айзенбърг. Когато не отговорих на първите му няколко въпроса, тъй като все още не се чувствах в състояние да говоря, той не изрази загриженост или безпокойство. Просто се захвана за работа. Измери пулса ми, кръвното ми налягане. Преслуша сърцето ми. Постави стетоскопа на издутия ми корема и ме преслуша и там. Попипна ме тук-там с ръце. Отвори устата ми и, като използва шпатула и фенерче, погледна вътре. После извади малко фенерче и светна в очите ми. Като се обърна към мъжа ми и свекърва ми, каза:

— Всичко се развива съвсем добре. По всяка вероятност тя или има малка нервна криза, или онова, което най-добре се определя с думите голямо цупене. Това не е необичайно през време на бременност. Ако жената е деликатна, цялото това изживяване може да я натовари и да я накара да възприема нещата в преувеличен вид. И затова, подобно на малки деца, жените се затварят в себе си. И се цупят.

— Колко дълго може да продължи? — попита Джордж.

— Не зная. Постарайте се да я храните и да й осигурите спокойствие. След ден-два трябва да излезе от това състояние.

— А ако не излезе? — запита госпожа Грей.

— Тогава — каза лекарят — ще мислим за други медицински варианти.

Затворих очи отново. Само че в този случай желаният ефект се осъществи. Потънах в нищото.

Когато отворих очи, веднага разбрах, че нещо много лошо е станало. Беше среднощ. Можех да чуя лекото хъркане на Джордж в съседното легло. Стаята беше черна. И гореща. Толкова гореща, че се чувствах прогизнала. Прогизнала до кожа. Чувствах също и силна нужда да отида до тоалетната. Но когато се опитах да седна, почувствах главата си някак лека, имах световъртеж, бях замаяна. Най-после успях да поставя краката си на пода. Потрябва ми известно усилие, за да се изправя. Опитах се да пристъпя и трябваше да се подпра. Малкият епизод с мен, който се случи по-рано вечерта — състоянието ми на неконтактност, както госпожа Грей го наричаше — трябва да е бил по-сериозен, отколкото мислех. Защото се чувствах наистина слаба.

Преминах с несигурна стъпка през тъмната стая, намирайки вратата на банята пипнешком с протегнати напред ръце. Когато я намерих, влязох вътре и завъртях ключа. Стаята като че ли се сви от ярката светлина.

А аз изкрещях.

Защото там — от огледалото на банята — ме гледаше отражението ми. Лицето ми беше бяло като вар. Очите ми бяха жълти. А долната половина на бялата ми нощница беше червена. Аленочервена. Потънала в кръв.

После имах чувството, че отново пропадам в нищото. Само че този път пропадането беше придружено със страшен звук от падане. После светът потъна в мрак.

Когато дойдох отново в съзнание, бях в бяла стая. С ярка бяла светлина. И един възрастен човек, облечен в колосана бяла престилка, светеше с фенерче в очите ми. Лявата ми ръка беше завързана за леглото. Забелязах, че от ръката ми излиза тръба, която отвеждаше до банка с плазма, висяща над леглото.

— Добре завърнала се — каза той.

— О-о… добре заварила — изфъфлих аз неразбираемо.

— Знаете ли къде сте?

— Ъ… какво?

Той заговори високо, като че ли бях глуха.

— Знаете ли къде се намирате?

— Ъ-ъ… ами… не.

— Намирате се в „Гринич Хоспитал“.

Трябваше ми малко време да проумея това.

— Добре.

— Знаете ли кой съм аз?

— Трябва ли да знам?

— Срещали сме се и по-рано. Аз съм доктор Айзенбърг — вашият гинеколог. — Знаете ли защо сте тук, Сара?

— Къде съм?

— Както ви казах вече, намирате се в „Гринич Хоспитал“. Вашият съпруг ви е намерил на пода в банята, цялата в кръв.

— Спомням си…

— Вие сте млада жена с голям късмет. Получили сте припадък, близък до кома. Ако бяхте паднала лошо, можехте да си счупите врата. Но както е станало всъщност, имате само тук-там по някое ожулване.

Започна да ми се прояснява. Изведнъж почувствах страх.

— Добре ли съм? — попитах тихо.

Той ме погледна внимателно.

— Както ви казах, получили сте само повърхностни ожулвания. И сте изгубили доста кръв…

Сега вече бях много изплашена. И съвсем в съзнание.

— Докторе, добре ли съм?

Айзенбърг срещна погледа ми.

— Изгубихте бебето.

Затворих очи. Имах чувството, че падам отново.

— Съжалявам — каза той.

Повдигнах дясната си ръка до устата. Захапах с всичка сила едно от кокалчетата й. Не исках да плача пред този човек.

— Ще дойда по-късно пак — каза той и се отправи към вратата.

Внезапно запитах:

— Момче ли беше или момиче?

Той се обърна.

— Беше извънматочна бременност. Зародишът беше само частично оформен.

— Отговорете ми: момче ли беше или момиче?

— Момче.

Премигнах. Отново захапах кокалчето си.

— Имам и още… една неприятна новина — каза той. — Поради това, че бременността беше извънматочна, трябваше да отстраним зародиша от яйчниковата тръба по оперативен начин. През време на операцията открихме, че тази тръба и част от стената на матката ви са повредени от ненормалната бременност. Всъщност толкова повредени, че е почти невероятно някога да можете да забременеете отново, камо ли да износите дете до пълния термин. Това, разбира се, не е окончателна диагноза. Но съгласно моя клиничен опит при сегашното положение, за съжаление, нямате реални шансове да имате дете.

Последва продължителна тишина. Той гледаше в обувките си.

— Имате ли някакви въпроси?

Поставих дланите си върху очите си и ги притиснах силно с желание да закрия света. След миг доктор Айзенбърг каза:

— Сигурен съм, че предпочитате да останете за известно време сама.

Чух, че вратата се затвори. Продължих да закривам очите си с длани. Защото нямах смелост да ги отворя. Не бях в състояние да погледна каквото и да било в този момент. Падах с главата надолу.

Вратата се отвори отново. Чух, че Джордж тихо произнася името ми. Махнах ръцете си. Улових го с поглед. Беше много бледен. Имаше вид на човек не спал с дни. До него стоеше майка му. Изведнъж се чух, че казвам:

— Не я искам тук.

Госпожа Грей побледня:

— Какво точно каза? — запита тя.

— Майко… — каза Джордж, като сложи ръка върху нейната, ала тя веднага го отблъсна.

— Махни я оттук, по дяволите! — изкрещях аз.

Тя спокойно се приближи до леглото.

— Ще ти простя тази реплика поради факта че премина през много травматично преживяване.

— Не искам да ми прощаваш. Просто се махай.

Лицето й се изкриви в една от студените й усмивчици. Тя се наведе към мен.

— Позволи ми да те запитам нещо, Сара. След като сама си причини тази трагедия, сега се опитваш да отклониш вниманието на другите от факта, че си дефектна стока, като проявяваш неуважение, така ли?

Тогава точно я ударих. Ударих я силно през лицето, като използвах свободната си ръка. Ударът наруши равновесието й и тя полетя към пода. Извика. Джордж се втурна напред, крещейки нещо неразбираемо. Той помогна на майка си отново да стъпи на крака, като шепнеше в ухото й: „Съжалявам, съжалявам…“. Тя обърна лице към мен, дезориентирана, силно объркана, лишена от тържествуващата си злоба. Джордж я обгърна с ръка и й помогна да излезе през вратата. Няколко минути по-късно той се върна с разстроения вид на човек, който току-що се е спасил от автомобилна катастрофа.

— Една от сестрите се грижи за нея — каза той. — Казах, че се е подхлъзнала и е паднала.

Обърнах се на другата страна.

— Толкова съжалявам — каза той, като се приближи към мен. — Не мога да ти кажа колко съжалявам…

Прекъснах го:

— Нямаме какво повече да си кажем един на друг.

Той се опита да ме докосне. Вдигнах ръка, за да го отблъсна.

— Миличка… — каза той.

— Моля те, Джордж, иди си…

— Имаше право да я удариш. Тя си го заслужи…

— Джордж, точно сега не ми се говори.

— Добре, добре. Ще дойда по-късно. Но, миличка, знай, всичко ще се оправи. Не искам да знам какво казва доктор Айзенбърг. Това е само мнение. В най-лошия случай винаги можем да осиновим дете. Но, наистина…

— Джордж, ето там е вратата. Моля те, използвай я.

Той въздъхна тежко. Изглеждаше смазан. И изплашен.

— Добре. Ще дойда утре рано сутринта.

— Не, Джордж. Не искам да те виждам и утре.

— Добре тогава, мога да дойда вдруги…

— Не искам да те виждам повече!

— Не казвай това.

— Казвам го.

— Ще направя всичко…

— Всичко?

— Да, миличка. Всичко!

— Тогава искам да направиш две неща. Първото е: обади се на брат ми. Кажи му какво стана. Разкажи му всичко.

— Разбира се, разбира се. Ще му се обадя веднага щом се върна вкъщи. И второто искане?

— Стой далеч от мен.

Трябваше му време, за да го проумее.

— Не искаш да кажеш това — каза той.

— Не, точно това искам да кажа.

Тишина. Най-после го погледнах. Плачеше.

— Съжалявам — казах аз.

Той изтри очите си с ръце.

— Ще направя, каквото искаш.

— Благодаря ти.

Остана като замръзнал на мястото си, неспособен да помръдне.

— Сбогом, Джордж — прошепнах и се обърнах на другата страна.

След като той си отиде, дойде сестра, която носеше керамична купичка със спринцовка и ампула. Тя постави купичката на шкафчето до леглото, вкара иглата в гумения връх на ампулата, обърна я и напълни част от спринцовката с гъста течност.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ви помогне да заспите.

— Не искам да спя.

— Лекарско предписание.

Преди да успея да продължа, почувствах бързо убождане в ръката. Заспах след секунди. Когато дойдох отново на себе си, беше сутрин. Ерик седеше на края на леглото ми. Усмихна ми се тъжно.

— Здравей — каза той.

Протегнах ръка, за да хвана неговата. Той се премести по-близо до мен на леглото и вплете пръсти в моите.

— Джордж обади ли ти се?

— Да. Обади ми се.

— И каза ли ти…

— Да. Каза ми.

Изведнъж се разплаках. Ерик веднага ме прегърна. Зарових глава в рамото му. Плачът ми бързо се усилваше. Той ме държеше плътно притисната, докато плачех. Плачех безутешно. Никога дотогава не бях изпитвала такава дива, безпределна мъка. И вече не можех да спра.

Не знам колко съм плакала. Ерик не казваше нищо. Никакви думи на успокоение или съчувствие. Защото в такъв момент думите губят смисъл. Никога нямаше да имам деца. Това беше най-ужасното от случилото се. Никакви думи, казани от когото и да е, не можеха да променят това. Голямото нещастие прави езика безсилен.

Най-после млъкнах. Пуснах Ерик и паднах назад на възглавниците. Ерик погали лицето ми. Мълчахме дълго време. Все още бях в шок. Накрая той наруши тишината.

— И така… — каза той.

— И така… — повторих аз.

— Диванът ми не е най-удобното легло на света, но…

— Ще свърши работа.

— Тогава, значи, се разбрахме. Докато чаках да се събудиш, говорих с една от сестрите. Тук смятат, че ще бъдеш готова за изписване след около три дни. Така че, ако нямаш нищо против, ще се обадя на Джордж и ще се уговоря с него за време, по което да отида в къщата в Олд Гринич и да опаковам нещата ти.

— Тази къща никога не е била моя.

— Джордж беше много развълнуван, когато говорихме по телефона. Помоли ме да те убедя да премислиш нещата.

— Няма никакъв начин това да стане.

— Намекнах му го.

— Той трябва да се ожени за майка си и така да реши въпроса.

— Защо ли аз не можах да измисля тази реплика?

Успях почти да се усмихна.

— Много хубаво е, че се връщаш, Ес. Липсваше ми.

— Скапах нещата, Ерик. Всичко скапах.

— Не мисли така — каза той, — защото не е вярно. Но продължавай да използваш същия език. Той позамърсява образа ти на фина дама, но аз одобрявам това.

— Сама се набутах в тази невъобразима катастрофа.

— Това е интерпретация и то такава, която гарантирано ще ти причини прекалено много безполезни страдания.

— Заслужавам да страдам…

— Престани! Не заслужаваш нищо от това, което се случи. Но то просто се случи. И след време ще намериш начин да се примириш.

— Никога не ще се примиря!

— Ще се примириш. Защото ще трябва. Нямаш избор.

— Мога да скоча през прозореца, предполагам.

— Но я си помисли преди това колко лоши филми ще изпуснеш.

Този път почти се разсмях.

— Липсваше ми, Ерик. Повече, отколкото бих могла да си представя.

— Поживей само две седмици с мен и сигурен съм, че след това няма да си проговорим.

— Преди това да се случи, астероид трябва да удари Манхатън. Няма други двама на света като нас.

— Хубав израз.

— Да. Ирландците са измисли най-хубавите изрази.

Той завъртя очи нагоре и каза:

— Не питай старило, питай патило.

— Дяволски вярно.

Погледнах през прозореца. Беше прекрасен летен ден. Бездънно синьо небе. Сияйно слънце. Ни най-малък намек за жестокото бъдеще. Беше ден, в който всичко трябваше да изглежда възможно, безгранично.

— Кажи ми, Ерик…

— Да?

— Винаги ли е толкова трудно?

— Какво да е толкова трудно?

— Всичко.

Той се разсмя.

— Разбира се. Не си ли го проумяла досега?

— Понякога се чудя дали ще проумея някога нещо.

Разсмя се отново.

— Знаеш отговора на въпроса, нали?

Задържах погледа си върху света извън стаята и казах:

— Да. Мисля, че за съжаление го знам.