Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889

История

  1. — Добавяне

Шест

Нямаше човек, който да не се изненада от новината. Най-изненадана бях самата аз.

— Наистина ли се омъжваш за човек, който се казва Грей? — попита ме Ерик, когато му казах за годежа.

— Знаех, че така ще реагираш — казах аз.

— Не реагирам. Просто задавам въпрос.

— Да, Ерик. Казва се Джордж Грей. Доволен ли си сега?

— Безкрайно. И, чакай да си спомня, спомена ми го за първи път преди около две седмици. Сметнато дотогава, срещала си се с него… Колко време точно?

— Около две седмици — казах аз нехайно.

— И така, само един месец от първата среща до обявяване на годежа. Той очевидно работи бързо… макар че е нищо в сравнение с младежа от Бруклин.

— Чудех се кога ли ще го споменеш.

— Така е, защото той все още надзърта иззад ъгъла…

— Това не е вярно, дявол да го вземе!

— Разбира се, че е вярно. Защо тогава ще се омъжваш за този другия, ако не беше?

— Може би, защото съм се влюбила в него.

— Говориш глупости и знаеш това. Ти не си жена от типа, който може да се влюби в банкер на име Грей.

— Престани да ми казваш какво мисля. Джордж е прекрасен човек. Той ще ме направи безкрайно щастлива.

— Ще те превърне в нещо, което не искаш да бъдеш.

— Как, по дяволите, си позволяваш да кажеш това, след като никога не си се срещал с него?

— Защото се казва Джордж Грей, затова. Това име извиква в съзнанието лула и чехли… които той ще те накара да му носиш, преди да си се усетила.

— Не съм куче — казах със започващ да звучи студено глас. — Не нося неща на никого.

— Ние всички в последна сметка правим неща, които сме се заклели никога да не правим… особено когато тичаме след илюзията на любовта.

— Това не е някаква си проклета илюзия, Ерик!

— Илюзия, делюзия, конфузия — можеш да опишеш състоянието си по много начини.

— Не съм в състояние на…

— Разбира се, че си. И то се нарича „сам да влезеш в капана“ в името на сигурността.

— Благодаря ти, че така високо оцени способността ми да познавам себе си.

— Никой не познава себе си, Ес. Никой. Това е главната причина, поради която всички ние непрекъснато объркваме живота си.

Разбира се, знаех защо се омъжвам за Джордж Грей. Защото беше порядъчен, защото на него можеш да се разчита и защото беше влюбен в мен. Всички ние обожаваме да ни ласкаят. Или още по-точно, да ни казват, че сме специални, неповторими, най-доброто нещо, което някой е срещал в живота си. Джордж непрекъснато правеше това. И аз не можех да му удържа. Чувах точно това, което исках да чуя.

Проявяваше и такова разбиране, особено когато ставаше дума за кариерата ми на писател. Наскоро след обявяването на годежа излязохме заедно с Емили Фултън, която беше станала една от най-добрите ми приятелки в „Сатърдей/Съндей“ след напускането на Натаниъл Хънтър. Емили наскоро беше изоставена от приятеля си, с когото бе имала връзка в продължение на две години, и когато споменах на Джордж, че тя се чувства не съвсем добре, той настоя да я вземем с нас на концерт в Карнеги Хол и после на късна вечеря в Алгънкуин.

Емили и аз прекарахме по-голяма част от вечерята в обсъждане на новия редактор, заменил господин Хънтър — дребна кокалеста жена около четирийсет на име Айда Спенсър. Тя беше убедена да напусне Колиър, за да заеме мястото на наш нов шеф и бързо успя да си създаде в отдела репутацията на жена с държание на съвършено непреклонна директорка на училище (от типа стара мома), която удря през пръстите всеки, който се опита да оспори по някакъв начин нейните твърдо установени методи на работа. Всички я мразехме. Докато чакахме храната си в салона за скара на Алгънкуин, Емили и аз не спряхме да роптаем против госпожица Спенсър. Джордж слушаше внимателно като омагьосан, независимо от това, че отношенията в офиса ни изобщо не го интересуваха. Но той беше винаги толкова внимателен.

— … и тя тогава ми каза, че нямам право да насърчавам каквито и да било нови автори без нейно одобрение — каза Емили. — Само тя можела да решава дали някой писател може да получи насърчително писмо, написано специално за него.

— Сигурно е жена без особено самочувствие — каза Джордж.

Емили го погледна с възторг.

— Как разбрахте това? — попита тя.

— Джордж има много точен усет за хората — казах аз.

— Стига ласкателства — рече той, като стисна ръката ми. — Ще ме накарате да се възгордея.

— Ти да се възгордееш? — възкликнах аз. — Няма начин. Прекалено добър си за такова нещо.

— Сега наистина ще ме накараш да си вирна носа — отвърна той, като ме целуна леко по устните. — Както и да е, единствената причина, поради която казах, че на вашата шефка може да й липсва самочувствие, е, че ми напомня един подобен човек, за когото по едно време работех в банката. Той трябваше да контролира всичко. Всяко писмо до клиент, всяка паметна бележка между отделите непременно трябваше да бъде проверена от него. Направо маниак. Защото всъщност беше най-несигурния в себе си човек. Той изпитваше непрекъснат ужас, че би могъл да отстъпи дори и най-малко на някой друг и живееше с чувството, че не може да има доверие на когото и да било. Причината за това беше много проста — той нямаше доверие в самия себе си.

— Това е точно нашата госпожица Спенсър до последния щрих — каза Емили.

— Толкова е несигурна в себе си, че си мисли, че всички сме я погнали. Което в последна сметка точно така се получава. Какво стана с вашия шеф?

— Повишиха го и го направиха един от директорите на фирмата. Което беше всъщност нещо като благословия, защото, честно казано, почти бях решил да напусна.

— Не мога да го повярвам дори и за миг — казах аз, като го побутнах игриво. — Ти никога няма да си напуснеш работата. Това ще е в противоречие с твоите идеи за дълг и отговорност.

— Правиш ме сега пък да изглеждам като досадник, миличка.

— В никакъв случай, обич моя. Мисля, че чувството за отговорност е голяма добродетел, особено за съпруг.

— Предлагам да пием за това — рече Емили мрачно. — Всеки мъж, с който съм имала нещо общо, изглежда, че е бил роден с гена на безотговорността.

— Ще ти излезе късметът — успокоих я аз.

— Никога няма да имам твоя късмет — каза Емили.

— Ей, късметлията в случая съм аз — каза Джордж. — Искам да кажа, че се женя за една от най-перспективните писателки на Америка.

— О, моля те… — протестирах аз, като станах червена като цвекло. — Имам само един отпечатан разказ.

— Но какъв разказ — възкликна Джордж. — Не си ли съгласна с мен, Емили?

— Напълно — отговори тя. — Всички в отдела смятат, че това е един от трите или четирите най-хубави разкази, които сме публикували миналата година. Като сме има предвид, че другите трима бяха Фокнър, Хемингуей и Дж. Т. Фаръл…

— Стига! Или ще се скрия под масата.

Емили изпъшка.

— Това, от което има нужда тази жена, Джордж, е да получи солидна доза самоувереност.

— Аз съм точно мъжът за тази работа — усмихна се той.

— И трябва да я убедиш да напусне „Сатърдей/Съндей“, преди списанието да е убило таланта й.

— Само един нищо и никакъв разказ — казах аз. — Съмнявам се, че някога ще напиша друг.

— Ще напишеш, разбира се — окуражи ме Джордж. — Защото, след като се оженим, няма да се притесняваш за плащането на наема повече или пък за това как ще се разбираш с ужасната госпожица Спенсър в „Сатърдей/Съндей“. Ще си освободена от всичко това и ще можеш да се концентрираш върху писането си.

— Звучи ми великолепно — каза Емили.

— Не съм въобще сигурна дали ще напусна „Сатърдей/Съндей“ веднага — казах аз.

— Ще го напуснеш, разбира се — измърка Джордж сладко. — Това е идеалният момент да се откъснеш.

— Но това е работата ми…

— Истинската ти работа е да пишеш. И аз искам да ти дам възможност да се занимаваш с това.

Той се наведе и ме целуна по челото. После се изправи и се извини.

— Зовът на природата — каза той, цъкайки с език. — Нека поръчаме по още едно-две. Любовта прави човека жаден.

Усмихнах се. Неловко. И си помислих: „Каква глупава фраза“. Веднага си повторих наум част от нашия разговор на влюбени („Хей, късметлията в случая съм аз… Женя се за една от най-перспективните писателки на Америка“.). Не можех да повярвам, че вече си разменяме епитети, типични за „улегнала двойка женени“ като миличка и обич моя. Почувствах, че потрепервам. Беше просто леко движение на раменете. Едва ли трая повече от милиардна от секундата. Но като следствие на това леко трепване у мен възникна въпросът: не беше ли това първият трепет на съмнение?

Преди да имам време да го обмисля, Емили каза:

— Господи, какъв късмет имаш!

— Така ли мислиш?

— Мисля! Той е страхотен!

— Да, вероятно е така.

— Вероятно? Не виждаш ли какво си свалила?

— Много симпатичен човек.

Симпатичен? Какво ти става тази вечер? Да не си взела таблетки за подценяване на нещата или какво?

— Просто ми е… не знам… малко нервно. Това е всичко. Още едно мартини ще ми се отрази добре. Келнер!

Срещнах погледа на един мъж с табла и му дадох знак да напълни чашите отново.

— Разбира се, че си нервна — каза Емили. — Омъжваш се. Но поне се омъжваш за човек, който направо те обожава.

— Сигурно…

Сигурно? Той боготвори земята, по която стъпваш.

— Няма ли да се притесниш малко, ако си обект на такова обожание?

Емили завъртя очи и се намръщи.

— Да можеш да се чуеш — каза тя. — Ти си автор с публикувано произведение, сгодена за човек, който наистина вярва в таланта ти, който ще те освободи от грижата да си печелиш хляба, за да можеш да се посветиш напълно на „изкуството“, и който те смята за най-прекрасното същество на земята. А единственото, за което можеш да говориш, е някакъв си страх, че си обожавана. Какво да кажа, наистина?

— Всеки има право на малко колебание в последната минута, нали?

— Не и когато си хванала мъжа на годината.

— Той не е риба, Емили.

— Ето, пак започваш.

— Добре, добре…

— Виж какво ще ти кажа, ако наистина не искаш да се омъжиш за Джордж, аз с радост ще заема твоето място. А дотогава постарай се да приемеш факта, че си ударила шестица в любовта. Знам, че ти е трудно да признаеш такова ужасно нещо.

— Емили, аз съм влюбена. Също съм и… притеснена, това е всичко.

— Да ти имах проблемите.

— Ей, тук съм!

И двете погледнахме към Джордж, който се приближаваше към масата с уста, отворена в замръзнала усмивка. Винаги го оприличавах на човек с нещо „момчешко“ у него и това беше вярно. С русата си коса с идеално оформен път, тежките си очила с рогови рамки, луничавото си лице и способността си да изглежда леко небрежен (даже и облечен в един от костюмите си, шити по поръчка в предпочитаната от него „Брукс Брадърс“) той наистина имаше нещо от момчето ученик — някой, който дори на двайсет и осем години би играл футбол, в родния Екзетър (подготвителното му училище, неговата алма-матер).

Но когато дойде и седна при нас, усетих, че гледам отвъд сегашната му юношеска външна обвивка и виждам какъв ще стане след дванайсет години — тежък банкер на средна възраст, чиято младоликост ще бъде заменена от затлъстяла достолепност. Обемист мъж, тежък като олово, без деликатност, без живинка.

— Какво ти е, миличка?

Гласът му показваше загриженост. Излязох от обезпокоителния си транс и му се усмихнах с топла, любяща усмивка.

— Малко се бях отнесла, мили.

— Подозирам, че обмисля следващия си разказ — каза той на Емили.

— Или си мечтае за сватбата — каза Емили с нещо повече от ироничен намек, което моят годеник не успя да долови.

— Виж ти за какво сте си говорили, момичета!

Да, знаех, че Джордж беше изключително конвенционален тип. Знаех също, че е човек, който винаги ще остане плътно на terra firma (твърдата земя). В Джордж нямаше ни следа от фантазия или каприз. Когато се опитваше да бъде страстно романтичен, много често изглеждаше направо глупав. Но имаше и обезоръжаващата (много привлекателна) способност да си признае, че му липсва въображение и че не е в състояние да се отдаде на полета на фантазията. На третата ни среща той ми призна:

— Дай ми папка фирмени сметки и мога да потъна в тях с часове като някой, който обръща страниците на хубав роман. Но започни да ми свириш Моцарт и съм изгубен. Наистина, не знам какво трябва да чуя там.

— Няма нищо особено, което да чакаш да чуеш. Просто трябва да ти харесва това, което чуваш. Както Дюк Елингтън е казал: „Ако нещо звучи добре, значи е хубаво“.

Той ме погледна с широко отворени очи:

— Дяволски умна си!

— Ами.

— Интелектуалка.

— И за теб не може да се каже, че си от Бронкс, Джордж. Искам да кажа, завършил си Принстън.

— Това не е гаранция, че човек е интелектуалец — каза той и двамата започнахме лудо да се смеем.

Обичах умението му да се надсмива над себе си. Също както и начина, по който правеше всичко възможно да ме обсипва с книги и плочи, както и да ме води вечер на театър, а в неделя следобед на концертите на Нюйоркската филхармония, въпреки че за Джордж да слуша как Родзински дирижира една програма изцяло от произведения на Прокофиев, беше все едно да прекара два часа на стола при някой зъболекар. Но никога не показваше, че се е отегчил. Толкова много искаше да ми се хареса.

Също така четеше страхотно много — преди всичко дебели книги с описания и факти. Мисля, че той е единственият човек измежду моите познати, който е прочел изцяло четирите тома на „Световната криза“ на Чърчил. Художествената литература, призна ми той, не беше от особен интерес за него.

— Но можеш да ме насочваш какво да чета.

Така че, подарих му „Сбогом на оръжието“ на Хемингуей. На другата сутрин ми се обади в „Сатърдей/Съндей“.

— Господи, каква книга.

— Прочел ли си я вече?

— Естествено. Той наистина знае да разказва, нали?

— Да, господин Хемингуей има тази способност.

— И всички тези неща за войната… Тъжно е наистина.

— Трогна ли те любовта между Фредерик и Катрин?

— На последната сцена в болницата лицето ми беше мокро от сълзи.

— Радвам се за това.

— Но знаеш ли какво си помислих, след като свърших книгата?

— Какво, обич моя?

— Че ако някой добър американски лекар я лекуваше, тя сигурно щеше да остане жива.

— Ъ-ъ… Това никога не ми е идвало наум. Но, да, сигурна съм, че е така.

— Не че подценявам швейцарските лекари, искам да кажа.

— Не мисля, че и Хемингуей е имал такова намерение.

— Да, но след като прочетох книгата му, в никакъв случай не бих искал да раждаш в Швейцария.

— Трогната съм.

Е, добре, беше прекалено буквален. Но аз реших, че мога да съжителствам с това простодушие заради неговата порядъчност, неговата природна услужливост и защото бях поразена от неговото предано внимание. В седмиците преди женитбата ни потисках непрекъснато измъчващите ме съмнения за бъдещия ми живот с Джордж, като си повтарях той е толкова добър.

— Да, добър е, трябва да призная — каза Ерик, след като най-после се запозна с Джордж. — Той е изключително приятен човек. Прекалено приятен даже, ако искаш моето мнение.

— Как би могъл някой да бъде прекалено приятен? — попитах аз.

— Прекалено много иска да се хареса. Иска на всяка цена да го харесват.

— Това не е най-лошото нещо на света, нали? Във всеки случай той обяснимо се притесняваше от срещата си с теб.

— Че защо някой ще се притеснява да се срещне с мен? — запита сладко Ерик.

— Защото за Джордж да се срещне с теб, е все едно да се срещне с баща ми. Той имаше чувството, че ако не го харесаш, няма да има сватба.

— Това е най-голямата тъпотия, която съм чувал от много време насам.

— Той е малко старомоден.

— Старомоден? Идва направо от палеозоя, искаш да кажеш. Но всъщност не е важно какво мисля аз, защото няма начин ти да чуеш съвета ми.

— Това не е вярно.

— Тогава ако ти кажа, че мисля, че би било страхотна грешка, ще се съгласиш ли с мен?

— Естествено, че не.

— Защитата приключи със случая.

— Но ти не мислиш така, нали?

— Както ти казах, съвсем приемлив е.

— Само приемлив?

— Приятно си поприказвахме с него, нали?

Всъщност това беше вярно. Срещнахме се да пийнем по нещо след работа в бара на хотел „Астор“ на Бродуей, тъй като беше точно зад ъгъла на улицата, на която беше радиостудиото, в което Ерик все още работеше гегове за старото си шоу. Джордж беше ужасно нервен. Аз също. Бях предупредила Джордж, че брат ми би могъл да му се стори особен и че политическите му разбирания са малко вляво от центъра.

— Тогава не трябва да му се казва, че съм в комитета за номинацията на губернатора Дюи за кандидат за президент от страна на републиканците.

— Свободна страна сме, можеш да кажеш на Ерик каквото поискаш. Но знай, че той е истински демократ, поддръжник на Хенри Уолас, мрази Републиканската партия и всичко, за което тя се бори. Независимо от това, никога и в никакъв случай не бих искала да ти диктувам какво да говориш и какво не. Така че, това си е изцяло твоя работа.

Той помисли върху това за миг, после каза:

— Май че по-добре е да избягвам политическите въпроси.

Успя да изпълни намерението си през целия час, който прекара с Ерик. Тъй както успя и да говори с изненадваща вещина за текущото състояние на Бродуей, за работата на провинциалните театри (накара Ерик да си спомни годините, прекарани с Орсън Уелс), както и да зададе няколко умни въпроса за това дали новоизлюпената медия, наречена телевизия, ще измести радиото, на което моят брат веднага хапливо отговори: „Не само ще унищожи радиото във вида, в който го познаваме… ще намали общото ниво на интелигентността на публиката с най-малко двайсет и пет процента“.

Бях поразена (и доста трогната) от това колко добре се бе информирал Джордж по въпросите, които интересуваха брат ми. Още повече че му бях споменала съвсем бегло за годините, които Ерик беше се занимавал с провинциалните театри. Но Джордж си беше такъв — винаги педантично точен, винаги добре подготвен, винаги желаещ да подходи към другия човек правилно. Като го слушах колко умно говори за предстоящия сезон на Бродуей и като знаех чудесно, че театърът всъщност го отегчава и че той трябва да е изучавал „Варайъти“ и други списания, свързани с шоубизнеса цяла седмица преди срещата, не можех да не изпитам истинска любов към него. Защото знаех, че прави това заради мен.

Към края на нашия един час заедно Джордж се извини, че е необходимо да се обади в офиса си. Веднага щом той излезе, Ерик каза:

— Добре си го подготвила.

— Всъщност казала съм му за теб съвсем малко.

— Приятно изненадан съм тогава.

— Наистина ли?

— За републиканец е доста интелектуален.

— Откъде знаеш, че е републиканец?

— Е, хайде, хайде. Напълно подходящ е за тази роля. Обзалагам се на каквото поискаш, че поддържа Дюи за номинацията.

— Нямам представа…

— Имаш, разбира се. И бих се обзаложил и за това, че татко Грей е голяма клечка в Републиканската партия в окръг Уестчестър.

Дявол го вземе брат ми с неговата невероятна проницателност. Само едно нещо беше сбъркал: Едуин Грей-Старши беше всъщност председател на Републиканската партия на целия щат Ню Йорк — човек, който смяташе губернатора Дюи за свой най-близък приятел и който беше неофициален съветник на един млад, издигащ се сега политик на име Нелсън Рокфелер.

Да, бъдещият ми свекър беше човек с голямо влияние, без да споменаваме, че беше и сериозен адвокат с консервативни разбирания — старши партньор в голяма уолстрийтска фирма и човек с викторианската студена сдържаност на баща ми. Съпругата му, Джулия, беше висока, добре сложена жена с аристократичен вид и негласна (но лесно долавяна от другите) увереност, че светът се дели на две групи: отвратителното многобройно простолюдие и малкото хора, които тя би благоволила да намери за интересни.

Семейство Грей бяха презвитерианци както по вяра, така и по темперамент. Живееха като спестовни членове на поземлената аристокрация в онзи край на Гринуич, Кънектикът, който по онова време, през четирийсетте години, все още беше дълбока провинция. Къщата им — псевдосвещенически дом, имитация на стил Тюдор с четиринадесет спални — беше разположена сред около трийсет и пет декара гора, пресечена от рекичка. Беше направо пасторална идилия. Малко преди да ми направи предложение, Джордж ме заведе там за един уикенд.

— Знам, че направо ще се влюбят в теб — каза той във влака, движещ се на север от Гранд сентръл стейшън. Но надявам се, ти няма да приемеш с неприязън техния начин на живот. Те са формални в отношенията си хора.

— Звучи точно като че ли са моите родители — казах аз.

Оказа се, че в сравнение със семейство Грей моите родители можеше да бъдат смятани за луди бохеми. Макар че проявиха към мен любезност и относителен интерес, те бяха напълно във властта на собствения си домашен протокол. Обличаха се официално за вечеря. Напитките се сервираха от прислужник в ливрея във всекидневната. Хранеха се винаги в официална столова. При разговор госпожа Грей взимаше винаги страната на съпруга си. Той беше човекът, който провъзгласяваше позициите, докато госпожа Грей или водеше неангажиращ разговор, или ми задаваше въпроси. Разпитът, който водеше, беше учтив, но ловък и на него тя успя да ме накара да разкажа за родителите си, за образованието си, за професионалния си живот, да изложа общите си възгледи за живота. Знаех какво всъщност прави тя — проверява дали съм подходяща за сина й. Отговорих на въпросите й по приятен, непретенциозен начин. Стремях се да не звуча нито прекалено нервно, нито прекалено раболепно. Отговорите ми винаги бяха посрещани с леко студена усмивка, което означаваше, че аз не можех да разбера реакцията й към мен. По време на тези сесии на въпроси и отговори Джордж гледаше надолу към чинията си.

Татко Грей също зае неутрална позиция по време на разпита, макар че все пак слушаше внимателно всичко, което казвах, нещо, което забелязах, когато за миг отклоних поглед от госпожа Грей и видях, че внимателно ме преценява, с пръсти, вплетени едни в други и подпиращи брадичката му като съдия на катедрата си. Само веднъж прекъсна жена си, за да ме запита бил ли е баща ми член на Хартфордския клуб — едно изключително колосано, с достъп само за белите англосаксонски протестанти място, в което се срещаха водещи фигури от деловия живот в Хартфорд.

— Беше негов президент в продължение на две години — казах спокойно аз.

Погледнах бързо към Джордж през масата. Той се опитваше да потисне усмивка. Когато погледнах отново към Татко Грей, той наклони глава в най-беглото одобрително кимване, като че ли искаше да каже: „Щом баща ти е бил председател на Хартфордския клуб, не може да си чак толкова лоша“. Следвайки съпруга си, госпожа Грей ми отправи още една от нейните студени усмивчици — малко по-широка от предишните. Усмихнах се в отговор, като тайно си мислех, че официалността в отношенията винаги е начин човек да защити тесногръдието си; убеждението, че може да категоризира хората само според училищата и колежите, които са посещавали, техните политически симпатии, клубовете, към които са принадлежали техните родители. Моите родители също оперираха, следвайки този закостенял принцип, и аз изведнъж почувствах вълна на съчувствие към Джордж, защото разбрах, че и той е отгледан в дом емоционална пустиня.

За разлика от мен обаче той не беше имал Ерик, който да служи за противовес на родителите му. Естествено, знаех всичко за по-големия му брат Едуин. Той беше нещо като звездата на семейството. Випускник №1 на своя клас в Екзетър, удостоен с честта да произнесе прощалното слово на випуска. Блестящ студент в Харвард, който завършил със summa cum laude (най-висока похвала) през 1940. И при все че бил приет в Юридическия факултет на Харвард, решил да приеме армейското си назначение като младши лейтенант. Отложил постъпването си в Юридическия на Харвард и отишъл на война, където бил убит при десанта в Нормандия.

— Мисля, че родителите ми така и не успяха да приемат смъртта му — каза Джордж на втората ни среща. — Той беше предметът на всичките им надежди и амбиции. Те го обожаваха.

— Сигурна съм, че обожават и теб — казах аз.

Той просто сви рамене тъжно, а после каза:

— Никога не съм имал особени качества за войник, нито пък съм академично дете чудо.

— Влязъл си в Принстън.

— Да, но само защото баща ми отиде там… както той все още често ми напомня. Моите оценки в Екзетър не бяха особено високи. И в колежа нито съм участвал в университетски отбори, нито пък завърших с отличие. Бях „пет минус“ студент. Справих се доста добре, но за моите родители „доста добре“ е синоним на загуба. Те очакваха превъзходство, а аз не се справих.

— В живота има неща, които са много по-важни от добрите бележки или да бъдеш включен в тима по лакрос. Но и моите родители бяха същите. За тях мерило за социална адекватност беше всичко, което стигаше до крайна степен на праволинейност. Честност на всяка цена.

Джордж по-късно ми каза, че това е бил моментът, в който се влюбил в мен, защото съм била човек, който, благодарение на собствения си произход, така добре разбира кръга, който го е оформил… и защото съм употребила думи като праволинейност и честност.

— Не само си красива — каза той по-късно същата вечер, — но и имаш страхотен речник.

Седейки на масата срещу неговите невероятно сдържани родители, чувствах огромна близост с Джордж. Ние и двамата бяхме скроени от същото аскетично, нефункционално платно. И двамата бяхме се опитали — всеки по свой собствен негласен начин — да се откъснем от ограниченията, налагани от света на белите англосаксонски протестанти. Ние се разбирахме един друг. И Джордж като мен беше изживял любовно разочарование. Въпреки че не ми разказа подробности, той спомена, че е имал двегодишна любовна връзка с жена на име Вирджиния, дъщеря на някакъв известен уолстрийтски адвокат, поради което е била със „статут на високо одобрение“ от страна на родителите му. Когато развалила годежа (защото се влюбила в сина на някакъв сенатор от Пенсилвания), родителите на Джордж приели новината много зле, като счели това за още един неуспех от страна на сина им тогава, когато от него се очаквало да постигне нещо важно. Той ме попита за Джак, но аз му казах малко подробности, освен че е било един вид „романтична глупост“, която не е довела до нищо, особено че той е заминал веднага обратно за Европа, преди започналото да премине в нещо по-съществено.

— Глупак е, че се е оставил да те загуби — каза Джордж.

— И тя — теб — отговорих аз веднага.

— Съмнявам се, че тя мисли така.

— Е, добре, аз мисля така. И това е важното.

Той се изчерви наистина, после се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Поне този път извадих късмет — каза той.

Безспорно, времето беше определено на наша страна. Имахме сходен семеен произход, сходно образователно ниво, сходни обществени перспективи. И най-важното — и двата бяхме готови да се оженим (въпреки всички мои лични тържествени заявления знаех, че това е така). Джордж беше солиден. Беше уравновесен, с чувство за отговорност. Обичаше ме безрезервно. Макар че не изпитвах кой знае каква голяма страст към него, убедих себе си, че отсъствието на плам въобще не е важно. В крайна сметка бях си изгубила ума по Джак и впоследствие се чувствах като глупачка. Страстта — според заключението, до което бях стигнала — беше за глупаците. Тя замъгляваше мозъка. Объркваше рационалното мислене. Водеше човека надолу, по лоши пътеки. Беше грешка, и то такава, която аз нямаше да направя отново.

И така, като улових погледа му през масата на обяда — виждайки как ме гледа с такава безгранична нежност — аз реших. Ако ми предложи да се оженим, ще приема.

Останалата част от вечерята мина с известен успех. Бъбрихме любезно за това-онова. Разказах няколко безобидни анекдота, свързани с работата ми в „Сатърдей/Съндей“. Не казах нищо, когато Татко Грей се впусна в тирада за това, че Хари С. Труман не е нищо освен социалистически лавкаджия (само да беше жив баща ми, за да можеше да се срещне с Тате Грей — това щеше да бъде любов от пръв поглед). Престорих се, че ме интересува злободневният въпрос, в осъждането на който Татко Грей ангажира Джордж. Ставаше дума за правилник на клубовете в Принстън, който ги задължаваше да приемат членове от всички религии („еврейското лоби наложи това решение“, мяташе гръм и мълнии Татко Грей — коментар, който Джордж подмина с неангажиращо кимване). Усмихвах се често и не говорех, ако не се обръщаха към мен.

След вечеря се оттеглихме в библиотеката. Макар че истински имах нужда от чаша бренди, не си поисках. Освен това не ми и предложиха, когато Татко Грей сипа по едно малко на Джордж и на себе си. В огнището пламтеше огън, а аз отпивах кафе от малка чашка. Една от стените на библиотеката изцяло беше посветена на поставени в рамки фотографии на Едуин от различни моменти в живота му. Ъгловата масичка до дивана също беше препълнена с други портрети на Едуин — на всичките бе във военна униформа. Изглеждаше изключително елегантен. Тази стая беше храм и очите ми обходиха останалите стени и масички за някоя снимка на Джордж. Нямаше такава.

Като че ли прочела мислите ми, госпожа Грей каза:

— Имаме много снимки на Джордж другаде из къщата. Библиотеката е на Едуин.

— Естествено — казах тихо, после добавих: — Не знам как може някой да се примири с такава загуба.

— Не сме единственото семейство, което е изгубило син — каза Татко Грей, като гласът му издаде лек тремор.

— Не исках да кажа…

— Скръбта е нещо лично, не мислите ли? — попита той, като се извърна.

— Моля да ме извините, ако съм казала нещо нередно — рекох аз.

Тишина. Тишина, която може би продължи цяла минута. Накрая беше нарушена от госпожа Грей. Гласът й беше приглушен.

— Права сте. Чувството за загуба никога няма да ни напусне. Защото Едуин беше изключителен. Изключителен, невероятно надарен млад човек.

Тя погледна бегло Джордж, после загледа ръцете си, стиснати здраво една в друга в скута й.

— Беше и ще си остане незаменим.

Още една дълга пауза. Джордж гледаше огъня, без да каже каквото и да е с очи, пълни със сълзи.

Малко след това се извиних и се качих в спалнята за гости, която ми беше определена. Съблякох се, облякох си нощницата, легнах и се завих през глава. Сънят не идваше, което не беше изненадващо, след като се има предвид, че се опитвах да осмисля тази вечеря, сцената в библиотеката и начина, по който родителите на Джордж дискретно го караха да плаща за смъртта на Едуин.

„Чувството за загуба никога няма да ни напусне. Защото Едуин беше изключителен. Изключителен, невероятно надарен млад човек.“

Ако в този момент тя не се беше обърнала към Джордж, щях да помисля, че просто изразява неутешима майчина мъка. Но по начина, по който погледна Джордж и каза, че брат му е незаменим, тя му даде да разбере (а и на мен), че ако е трябвало да изгуби едно от децата си, би предпочела да е бил той.

Не можех да повярвам, че беше толкова жестока. Това ме накара да изпитам силно желание да закрилям Джордж. То ми даде и цел — да освободя този човек от семейството му, като го обикна.

И бях сигурна, че след време ще го обикна.

Гледах тавана на спалнята почти един час. После чух стъпки по стълбите, последвани от отваряне и затваряне на вратата на стаята на Джордж (разположена точно срещу моята). Почаках пет минути. После станах, излязох от стаята си и бързо, на пръсти, прекосих коридора. Без да чукам, тихичко открехнах вратата на Джордж. Вече си беше легнал и четеше. Погледна ме стреснато. Допрях пръст до устните си, затворих вратата след себе си, отидох до леглото и седнах до Джордж. Забелязах, че е облечен в пижама на райета. Погалих косата му. Той ме гледаше с широко отворени от изумление очи. Наведох се и го целунах. Той отвърна на целувката — отначало нервно, после с неподозирана страст. След миг леко се откъснах от него. Изправих се и издърпах нощницата през главата си. Потреперих от студа в стаята. Пъхнах се под завивките при него. Взех главата му в ръцете си и започнах нежно да целувам лицето му. Той беше напрегнат.

— Това е лудост — прошепна той. — Моите родители…

— Ш-ш-ш — казах аз, като допрях пръст до устните си. После се качих върху него.

Това беше първият път, когато се любихме. За разлика от Джак, Джордж играеше по правилата на деня за времето си, по които сексът преди брака все още се смяташе за забранена, опасна територия, която можеше да бъде прекосена само след дълъг период от време, прекаран с другия човек. Бяхме се целували, но естествената тенденция на Джордж да бъде внимателен означаваше, че той не е все още готов да направи стъпката. По начина, по който ме разпитваше за Джак (и дали в „Отпускът“ има нещо автобиографично), чувствах, че той знае, че не съм девица. Но сега, когато делях леглото с него, разбрах, че той беше.

Беше ужасно притеснен и несръчен. Свърши бързо. Толкова бързо, че след това, когато лежеше отпуснат върху мен, прошепна:

— Много съжалявам.

— Недей — казах аз с приглушен като неговия глас. — Ще има и други случаи.

— Ще има ли?

— Да. Ще има. Ако ти искаш.

— Искам.

— Добре. Защото бях започнала да се питам…

— Да се питаш какво?

— Да се питам кога най-после това ще се случи.

— Не съм съблазнител, нямам опит.

— Никога ли не си го правил?

Той се обърна на другата страна.

— Никога.

— Даже и с Вирджиния?

— Това не я интересуваше.

— Понякога става така, предполагам.

— Да, но обикновено не и с човек, за когото си сгоден.

— Тогава си имал късмет, че си се е отървал. Помисли си какъв безнадежден брачен живот щяхте да имате.

— Най-големият късмет в живота ми е, че те срещнах.

— Поласкана съм.

— Недей да бъдеш. Ти си прекрасна. И моите родители мислят така.

— Наистина ли?

— Ти наистина им направи впечатление. Аз мога да го кажа.

— На мен лично ми беше много трудно да отгатна какво мислят.

— Такъв е маниерът им. Те имат две религии: презвитерианство и сдържаност.

— Това все пак не им дава право да бъдат студени с теб.

— Всичко е заради смъртта на Едуин.

— Неговата смърт трябваше да те направи още по-ценен за тях.

— Те ме ценят. Просто им е трудно да изразяват такива неща.

— Подценяват те. Не трябва.

Той ме погледна с голямо учудване:

— Наистина ли мислиш така, Сара?

Прекарах показалеца си по лицето му.

— Да — казах. — Наистина мисля така.

Измъкнах се от стаята му малко преди разсъмване. Лежах в леглото около един час, но не можах да заспя. Затова взех вана. Облякох се и слязох долу, като реших да изляза да се поразходя. По пътя за външната врата, когато минавах покрай столовата, чух глас:

— Трябва да сте спали лошо, госпожице Смит.

— Не толкова лошо.

Тя ми хвърли поглед на иронично презрение.

— Щом така казвате. Джордж още ли спи?

Опитах се да не се изчервя. Не мисля, че успях, защото тя сви вежди нагоре.

— Откъде мога да знам, наистина — казах аз.

— Разбира се, не можете. Кафе?

— Ако това няма да ви затрудни…

— Ако ме затрудняваше, нямаше да ви предложа чаша кафе, нали?

— Малко кафе би било прекрасно — казах аз, като седнах.

Тя стана и отиде до маса за сервиране, върху която имаше сребърен кафеник и съответния сервиз за кафе. Сипа ми една чаша, върна се до масата и я постави пред мен.

— Сигурна съм, че кафето ще ви се отрази добре след неспокойната нощ — каза тя.

Господи… Вдигнах чашата с кафе към устните си и отпих бързо глътка. После я върнах отново долу. Реших да не обръщам внимание на последния й коментар. Вместо това попитах:

— А вие лошо ли спахте?

— Винаги спя лошо. А вие заобикаляте въпроса ми.

Срещнах погледа й.

— Ако бяхте ми задали въпрос, госпожо Грей, щях да ви отговоря веднага. Защото обратното би било неучтиво. Но вие не ми зададохте въпрос. Вие просто направихте изявление.

Още една от нейните студени усмивчици.

— Сега разбирам, че наистина сте писателка. Притежавате забележителна наблюдателност.

— Не съм писателка.

— Не сте ли? — каза тя. — Ами разказа ви в „Сатърдей найт/ Съндей морнинг“?

— Един публикуван разказ не прави човек писател.

— Каква скромност… особено като се има предвид нескромността на историята. Бяхте ли влюбена в онзи моряк?

— Това е разказ, госпожо Грей, не личен спомен.

— Така е, разбира се, мила. Двайсет и четири годишните жени писателки винаги пишат разкази за любовта на живота си.

— Има едно такова нещо, което се нарича въображение…

— Не и когато става дума за разказ като вашия. Това е доста обикновен жанр, раздел романтични изповеди. Неща от този род човек обикновено чете в „Лейдис Хоум Къмпениън“[1].

— Ако се опитвате да ме обидите, госпожо Грей…

— Едва ли, мила. Но отговорете ми на този въпрос… И забележете, че перифразирам това на въпрос — наистина ли прекарахте с този ваш моряк нощта в евтин хотел?

Наведох очи.

— Не, той всъщност прекара нощта в моя апартамент. И не беше моряк. Служеше в армията.

Последва пауза, през време на която тя вдигна чашата си и отпи от кафето.

— Благодаря ви, че изяснихте въпроса.

— Няма защо.

— И ако мислите, че няма да кажа това на Джордж, грешите.

— Смятам, че Джордж вече знае.

— Не бъдете толкова сигурна. Когато се отнася до жени, мъжете чуват само онова, което искат да чуят. Това е една от многото слабости на техния пол.

— Мислите, че синът ви Джордж е неудачник, нали?

— Джордж е добро и старателно момче. Но не е от хората, родени със способността да водят. Скромен и човечен е. За нищо на света не мога да разбера какво такова умно момиче като вас е видяло в него. Бракът ви ще бъде катастрофа. Защото в последна сметка той ще започне да ви отегчава.

— Кой казва, че ще се оженим?

— Повярвайте ми. Ще се ожените. C’est le moment just (това е точно моментът). Така става. Но ще бъде зловеща грешка.

— Мога ли аз да ви задам един въпрос, госпожо Грей?

— Разбира се, мила.

— Смъртта на сина ви ли ви превърна в мизантроп, или винаги сте била така озлобена и неспособна да се радвате?

Тя присви устни и заразглежда отражението си в черната лъскава повърхност на кафето си. След миг ме погледна отново.

— Нашият разговор ми достави безкрайно удоволствие, мила. Беше крайно полезен.

— И за мен също.

— Толкова съм доволна. И трябва да кажа, че от нашия разговор ще остана с чудесно разбиране… това, което вие писателите наричате прозрение.

— Което е какво, госпожо Грей?

— Че ние никога няма да се харесваме една друга.

По-късно същата сутрин се качих заедно с Джордж на влака обратно за Манхатън. Пътувахме във вагон-ресторанта. Той настоя да купи шампанско (което се оказа пенливо вино „Ню Йорк стейт“). Настоя да ми държи ръката през целия път до Гранд сентръл стейшън. Не можеше да откъсне пълните си с обожание очи от мен. Изглеждаше болен от любов — имаше точно излъчването, типично за сутринта след онова нещо, което вероятно съм имала и аз преди осемнайсет месеца в сутринта на онзи Ден на благодарността.

Някъде на юг от Порт Честър той каза:

— Омъжи се за мен!

Чух се да казвам:

— Добре.

Той изглеждаше поразен.

— Какво?

— Добре, ще се омъжа за теб.

— Наистина ли?!

— Да, наистина.

Изражението му на крайно учудване се смени бързо с такова на крайно задоволство.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай — казах аз.

— Трябва да се обадя на родителите си веднага щом пристигнем в Манхатън. Ще бъдат толкова приятно изненадани. Особено майка ми.

Не казах на Джордж нито дума за приятния малък разговор, който имах с майка му на закуска същата сутрин. Не казах за него и на Ерик, защото знаех, че ако му разкажех за разговора ми с госпожа Грей или му опишех невероятната скованост и студенина на семейството, в което щях да се омъжа, той щеше да се опита да ме накара да се откажа от годежа.

И така, не казах нищо, освен че съм адски щастлива и че знам, че решението ми е правилно. Той се срещна с Джордж в хотел „Астор“ и реши, че е приятно симпатичен. После, когато Джордж ме попита дали е направил достатъчно добро впечатление на брат ми, аз му казах:

— Мисли, че си страхотен.

Точно толкова, колкото и твоята майка мисли за мен, че съм чудесна. О, лъжи, които ние си казваме един на друг, за да избегнем всички онези неща, които нямаме куража да погледнем право в лицето!

Разбира се, веднага след като приех предложението на Джордж, гласът на съмнението започна да звучи все по-силно и по-силно в съзнанието ми. Още по-обезпокояващо беше откритието, че колкото повече време прекарвах с Джордж, толкова по-силно звучеше този глас. Накрая, след няколко седмици, той стана толкова силен и постоянен, че започнах да си мисля, че трябва да се измъкна. И то бързо!

Но тогава, ден или два след това, се събудих с чувство на силно гадене. Всичките ми сутрини през останалата част от седмицата започвах с луд бяг до банята. Понеже реших, че съм хванала някаква амебна инфекция, уредих си посещение при доктор Балънсуиг. Той ми направи няколко изследвания. Когато ми даде резултатите, имах чувството, че ме е прегазила кола.

Веднага щом се върнах вкъщи, се обадих на Джордж в банката.

— Здравей, миличка — каза той.

— Трябва да говорим — казах аз.

— Какво се е случило? — запита той обезпокоен.

Поех си дълбоко въздух.

— Нещо ужасно ли е?

— Зависи как ще погледнеш.

— Кажи ми, миличка. Кажи ми.

Още едно дълбоко поемане на въздух. После казах:

— Бременна съм.

Бележки

[1] Сп. Домашен приятел на дамите.