Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (27)

Едно

„До смъртта й.“

Това беше краят. Държах последната страница в ръка и гледах съсредоточено този последен ред. След малко я оставих да падне върху останалите страници, разпилени на огромна купчина на пода до дивана. Облегнах се назад. Втренчих празен поглед през прозореца, като се опитвах да мисля, макар да не знаех какво да мисля. Ранната зора започваше да изсветлява тъмното небе. Погледнах часовника си. Шест и петнайсет. Бях чела цяла нощ.

Най-после си наложих да стана. Отидох в банята. Свалих дрехите си. Стоях много дълго под душа. Облякох се. Направих си кафе. Докато то се вареше, събрах всички страници и ги върнах в кутията, с която бяха дошли. Изпих кафето. Взех палтото си и кутията. Излязох от апартамента. Портиерът ми спря такси. Казах на шофьора да кара към 42-ра улица и Първо авеню. Докато обикаляхме из града, включих мобифона си и набрах един номер. Мег отговори с „Ало“, придружено с бронхиален хрип.

— Идвам при теб — казах аз. — Веднага.

— По дяволите, колко е часът? — каза тя.

— Малко след седем.

— Боже господи! Да не се е случило нещо?

— Да. Цяла нощ четох.

— Чете какво?

— Мисля, че знаеш какво.

Мълчание, което наруших аз:

— А мисля, че знаеш и къде бях снощи.

— Нямам представа — промърмори тя.

— Лъжкиня.

— И с по-лоши думи са ме наричали. Да си облека ли огнезащитна дреха, преди да дойдеш?

— Облечи си — казах и затворих.

Всъщност, когато пристигнах, я заварих облечена в мъжка пижама и стар халат за баня. Задължителните две цигари вече димяха в един пепелник. Телевизорът беше включен на Си Ен Ен, а звукът му беше прекалено силен. Както винаги до едно кресло имаше купчина книги и списания. На малката маса, която служеше за маса за хранене и за писалище, все още чакаха да бъдат прибрани остатъците от последната й вечеря — недоизядено китайско ядене, доставено вкъщи. Апартаментът беше такъв, какъвто го бях познавала през всичките четирийсет и четири години на живота си. Точно такъв е бил вероятно и когато Сара го е видяла вечерта след погребението на баща ми през 1956.

— Повече никога няма да ти проговоря — казах аз, като влязох и хвърлих кутията на дивана.

— Колко мило — каза тя и изключи телевизора. — Какво ще пиеш — кафе или кафе?

— Искам кафе. И обяснение.

— За какво? — попита тя, като ми сипа кафе от старата си електрическа кафеварка.

— Не се прави на невинно момиченце, Мег. Не ти отива.

— А пък аз си мислех дали да не опитам като „невинно момиченце“ за Коледа.

— Страшна книга — казах аз, като кимнах към кутията. — Да разбирам ли, че си я чела?

— Да — каза тя. — Прочетох я.

— Да не би да ти е платила да я редактираш?

— Четох я като нейна приятелка.

— А, да. Забравих. Най-случайно се оказа, че ти и тайнствената жена сте били близки приятелки през последните четирийсет години. И сега, предполагам, ще й помогнеш да отпечата книгата си?

— Тя не иска да я отпечатва. Написа я за самата себе си.

— Тогава защо ме накара да я прочета?

— Това е част от живота ти. Трябваше да научиш за нея.

— Трябваше да науча това сега? Веднага след погребението на майка ми?

Тя сви рамене и не каза нищо.

— Ти трябваше да ми кажеш, Мег. Трябваше всичко да ми кажеш още преди години!

— Права си, трябваше. Но Дороти беше непреклонна. Беше заявила съвсем ясно, че няма да вземе и стотинка от фонда, ако някой от вас двамата нещо научи.

— Тя въобще никога не е трябвало дори да се допре до този фонд.

— В този случай ти нямаше да получиш изисканото си образование из разни частни училища.

— Голяма работа!

— Голяма работа е… И ти знаеш това. Защото на Дороти й трябваше огромна сила, за да направи това, което направи. Господи, опитай се да си представиш това — да трябва да разчиташ на парите на бившата любовница на мъжа си, за да дадеш образование на децата си.

— Но аз мислех, че чичо Рей плаща за нашите училища и колежи.

— Рей никога не е дал на майка ти нито стотинка. Той беше страшно стиснат, истински бял англосаксонски протестант. Без деца, с голяма адвокатска практика от най-висока класа в Бостън и с още по-голяма банкова сметка. Но когато сестра му и мъжът й наистина затъваха — след като Джак изгуби работата си в „Стийл енд Шеруд“ — Рей се престори на беден. Дори и когато Джак умираше в болницата „Мас Дженерал“, това животно не дойде нито веднъж да го посети… независимо от това, че болницата се намираше на десет минути път от дома му на Бийкън Хил. Нещо по-лошо, не изгуби и особено много време да утешава сестра си. Един-единствен обяд, на който е казал на Дороти, че не е трябвало никога да се омъжва за „този нескопосан бруклински ирландец католик“. След този случай Дороти почти не му говореше. Но както и да е, не смятам, че въобще се обичаха кой знае колко. Той никога не е одобрявал нещо, каквото и да било то, което Дороти правеше. Особено що се отнася до брат ми.

— Но въпреки това, на мен непрекъснато ми се казваше, че Рей е моят велик благодетел.

— Майката ти трябваше да измисли някаква легенда за парите. Бог знае колко й се е повръщало, че е принудена да приеме подаръка на Сара. И макар че не говореше много за това, знам, че се ядеше отвътре. Но тя беше образец на практичност. С парите, които изкарваше като библиотекарка, тя не можеше да си позволи да ви даде добро образование. Затова реши да преглътне гордостта си — както всъщност винаги беше правила, глупачката му с глупачка — и да направи най-доброто за вас.

— Искаш да кажеш, като например да пази цялата тази история в тайна от мен, докато наближа четирийсет и пет години?

— Беше непреклонна в решението си, че никой от вас не трябва да знае за това. Защото тя, мисля аз, се страхуваше какво можете да си помислите за нея и за баща ви. Както и да е, около седмица преди да умре отидох да я видя в „Ню Йорк Хоспитал“. Тя знаеше, че й остават още няколко дни, и ме попита: „Когато вече няма да ме има, ще й кажеш ли?“. Отговорих й, че ще си заключа устата, ако тя иска това. „Направи каквото намериш за добре — рече ми тя. — Но ако решиш, че е по-добре Кейт да научи, накарай онази жена да й каже. Всичко това е точно толкова част от нейния живот, колкото и от моя“.

— Но откъде би могла тя да знае каквото и да било за Сара?

— От време на време ме питаше за нея. Тя знаеше, че Сара и аз сме станали близки приятелки, че поддържаме доста редовно връзка. Както, разбира се, знаеше, че чрез мен Сара научава за твоя живот.

— Научава за моя живот? Ако съдим по фотогалерията във входното й антре, като не споменаваме дори албума, който тя ми изпрати, било е нещо повече. С твоя помощ.

— Права си. Аз й давах всички снимки. Дадох й и всичките изрезки от вестниците. Държах я в течение на всичко, което ставаше с теб. Защото тя искаше да знае.

— Мама не се ли сърдеше за това?

— Нищо не казваше. Но около десет години след смъртта на Джак, тя подхвърли мимоходом, че „тази жена си изпълни обещанието и наистина се държи настрани от нас“. Две години по-късно — когато ти играеше в мюзикъла „Момичета и войници“ в училище — Сара дойде на представлението. Седях заедно с майка ти и знам, че Дороти я забеляза. Но нищо не каза. Както и не каза нищо, когато Сара се появи на дипломирането ти в „Бриърли“ и „Смит“. И тогава Дороти знаеше, че тя е там, но отбеляза, че Сара спазва правилата на играта. А мисля и че по нейния странен начин майка ти беше доволна, че Сара се интересува толкова много от теб и как върви животът ти. Помисли си — по времето, когато ти завърши „Смит“, баща ти беше мъртъв вече двайсет години. И Дороти разбираше, че фондът е помогнал страшно много за отглеждането ви, твоето и на Чарли. Затова, по нейния начин, без да говори, тя беше благодарна.

— Но никога не са се срещнали отново, така ли?

— Да. Четирийсет и три години без нито една дума… а живееха само на седем пресечки разстояние една от друга. Но ти знаеш какъв човек беше майката ти — поничка със стоманена арматура отвътре.

— Ти ли ще ми кажеш? Да спориш с нея, беше все едно да се бориш с Джими Хофа^[1].

— Ето, виждаш ли. Но макар че беше упорита като муле, тя беше и дяволски етична. Затова и ми намекна, че трябва да научиш цялата истина. Трябваше да ти каже, Кейт. Защото това беше мълчаливият начин, по който майката ти даваше на Сара да разбере, че не напуска света с лоши чувства към нея. Това беше жест, един вид опрощение. Последната мисъл на Дороти за това сигурно е била: „След като вече няма да ме има, защо да не я оставя да се запознае с Кейт?“.

— Тогава защо ти просто не ни запозна?

— Защото твоята майка имаше последната дума и по този въпрос: „Ако тази жена реши, че иска да се срещне с Кейт, трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на Кейт нищо предварително. Всъщност не искам да признаваш, че въобще познаваш тази жена. Нека тя сама намери начин да влезе във връзка с Кейт и да видим тогава дали Кейт ще иска да я чуе“.

Поклатих глава онемяла. Не исках да повярвам. Но това беше типичен за мама ход. Прошка… но и малко жило — научи си урока, като част от опрощението. Тя винаги добре бе знаела как да накара човекът да си извлече поука, но и да маскира това в същото време с димната завеса на добрите маниери и приличието. Това, без съмнение, беше последното й гениално изпълнение. Знаела е — дявол да го вземе — че ще се държа арогантно и ще окажа съпротива на всичките опити на някаква бабичка, която съм сложила в графата луда, да се срещне с мен. А е знаела също така и че Сара има достатъчна твърдост, за да постигне каквото иска, и да ми наложи да се срещна с нея. А след това? След това ще знам всичко, но само версията „Сара“. Ако мама беше искала да покаже нещата от своя гледна точка, тя щеше сама да ми разкаже всичко, преди да умре. Или щеше да ми остави дълго писмо с обяснения. Вместо това, по някакви причини, които все още не можех да разбера, тя беше предпочела да не каже нищо… и да приеме риска да ме остави да науча всичко от Сара, макар и само от нейната гледна точка. И това решение крайно ме озадачи.

— Все пак трябваше да ме предупредиш, че към мен лети бомба — казах аз.

— Обещанията трябва да се изпълняват — каза Мег. — Майката ти ме накара да се закълна върху цяла камара библии, че няма да ти кажа нито една шибана дума. Знаех си, че след като най-после Сара се срещне с теб, няма да останеш в моя фен клуб. Но… какво мога да кажа? Ако има едно нещо, на което католицизмът ме е научил, то е как да пазя тайна.

— Сигурна ли си, че Чарли нищо не знае?

— Господин Самосъжаление? Даже и като дете прекарваше времето си, най-вече като се окайваше и почти нищо наоколо не забелязваше. И след като не благоволи нито веднъж да дойде да види майка ти през последните петнайсет години… Не-е, Чарли, сладкото момченце, съвсем нищо не подозира. И така ще си остане. Освен ако ти не решиш да му кажеш.

— Защо да правя това? Особено след като това ще затвърди убеждението на Чарли, че е с дисфункционална наследственост. А като разбере, че татко е бил доносник…

Тя изведнъж се нахвърли върху мен.

— Да не си посмяла никога, никога да го наречеш така отново! — Гласът й беше студен, разярен.

— Защо пък не? — казах аз. — Само няколко живота е съсипал горкият. А сега — хоп! — връща се да вгорчи и моя.

— Колко жалко, сладурче, колко дълбоко съжалявам, че деликатната ти психика е разстроена, защото си научила, че баща ти е бил сложна личност.

— Сложна? Направил е някои наистина ужасни неща.

— Така е. Но, господи, как плати той за тях! По същия начин както и Сара плати за грешките си. Човек не може да мине през живота, без да плати скъпо за всяко нещо, което не е свършил както трябва.

— Ти ли ще ми кажеш? Аз съм рекламният образ на плаката „Нека да сбъркам“.

— Не, ти си рекламният образ на самобичуването. А това е тъпо.

— Е, това съм аз — Мис Отказва да бъде щастлива. Голямата традиция на семейство Малоун.

— В кое семейство нещо не скърца? Кое семейство няма нещо миризливо, скрито на тавана? Чудо голямо! Но това, за което дяволски ми е мъчно… това, което нито аз, нито майка ти успяхме да проумеем… е защо през последните десет години ти изглеждаше така дяволски упорито разочарована от всичко. Особено от себе си.

— Защото съм разочарована.

— Не говори така.

— Защо не? Провалих всички: мама, сина си. Даже и това лайно — бившия ми мъж. И себе си. Аз наистина се провалих.

— Съвсем не е така — каза тя, като се опита да ме хване за ръката.

Дръпнах я.

— Не. Така е.

— Знаеш ли какво открих преди известно време? Всичко в живота е по същността си катастрофа. Но общо взето повечето случаи не завършват нито щастливо, нито трагично. Те просто свършват. И обикновено са някаква боза. Така че, като знаеш, че всичко е обречено на провал, е, ами…

— О, разбрах. Трябва да се опитам да живея щастливо въпреки провалите.

— Че какво, щастието да не е държавно престъпление?

— Щастието не е мой предмет.

— Беше твой, забрави ли?

— Да, но това беше, преди да започна да правя грешки…

— По отношение на мъжете, искаш да кажеш.

— Може и така да се каже.

— Виж какво, аз мога да напиша по цял том за всяко проклето разочарование и болка, и поражение, които съм преживяла. Е, и какво? Ужасни неща се случват на всеки. Това е основният закон на живота. Както и още едно нещо — нямаш друг избор освен да вървиш напред. Щастлива ли съм? Не особено. Но не съм и нещастна.

Загледах се в чашата си. Не знаех какво да кажа, не знаех какво да мисля, какво чувствам вече.

— Връщай се вкъщи, Кейт — каза Мег нежно. — Имаш нужда от сън.

— Най-невярното изказване на годината — опонирах й аз, като се измъкнах от стола.

Стана и тя.

— Мисля, утре да се обадя на адвоката на мама — казах аз. — Време е завещанието да получи официална заверка. Не че има кой знае какво в него. Така, както аз виждам нещата, фондът трябва да се е изчерпал напълно към времето, когато аз съм завършила колежа.

— Тя използваше парите разумно, и то само за вас двамата.

— Никога нищо не съм искала от нея.

— Не, искаше. Като всяко дете и ти искаше идеален родител, родител без недостатъци. Но вместо това откри, че и тя е объркана. Като всички останали.

Облякох си палтото. Тя взе кутията и каза:

— Не си забравяй книгата.

— Не е моя книга. И какво ще кажеш да й я върнеш ти?

— О, не — отвърна тя, като сложи кутията в ръцете ми. — Няма да ти ставам пощаджия.

— Не искам да я виждам.

— Тогава занеси кутията в пощата и й я изпрати.

— Добре, добре — казах аз отегчено. Взех кутията и стигнах до входната врата. — Ще ти се обадя утре — додадох оттам.

— Значи пак си говорим?

— Имаме ли друг избор?

— Дявол да те вземе — промърмори тя, като бързо, но силно ме целуна по бузата.

Взех такси пред сградата на Мег. Дадох на шофьора домашния си адрес. По средата на пътя му казах, че съм решила да сменя посоката. Отивахме към Западна 77-ма улица.

Достигнах сградата около осем часа. Натиснах звънеца на домофона до външната врата. Тя отговори. Звучеше съвсем събудена. Когато чу гласа ми, веднага ми отвори. Беше точно така грижливо облечена и спокойна, както и преди.

— Каква приятна изненада! — възкликна тя.

— Няма да остана. Просто исках да ви върна това.

Подадох й кутията.

— Прочетохте ли го вече?

— Да. Прочетох го.

Стояхме, без да знаем какво още да си кажем.

— Моля ви, влезте — каза тя накрая.

Поклатих глава.

— Моля ви — настоя тя. — За една минута само.

Влязох. Не си съблякох палтото. Седнах на едно от креслата. Не приех поканата й да пия кафе или чай. Известно време не казах нищо. И тя благоразумно не се опита да започне какъвто и да било разговор. Просто седеше срещу мен и чакаше аз да започна да говоря.

— Иска ми се да не бях прочела книгата ви — казах аз най-накрая.

— Разбирам.

— Не. Не разбирате — казах аз тихо. — И няма да можете да разберете.

Пак мълчание.

— Джак Малоун, този от вашата книга… Той не е татко, за когото мама ми е разказвала. Искам да кажа, той беше мистър висок морал, мистър добър ирландец католик. Винаги съм чувствала… не знам… че ако трябва да се сравни с него, мама е по-незначителна като личност. Някаква си училищна библиотекарка, която води тягостен живот с две деца в претъпкан апартамент и която изглеждаше до такава степен притеснена, че на никой друг мъж не би му и хрумнало да се ожени за нея.

— Мег ми казваше, че излизала с мъже от време на време.

— Да, когато бях дете, имаше един-двама, с които се срещаше, но от средата на седемдесетте не мисля, че е имало някой въобще. Може да се е чувствала достатъчно предавана от нашия скъп татко.

— Може би сте права.

— Вие сте съсипали живота й.

Тя сви рамене.

— Това е едно от тълкуванията. Но да остане с него, беше неин избор. И този избор определи по-нататъшния й живот. Правилен ли е бил? Аз не бих приела подобно положение на нещата. Щях да го изхвърля. Но така бих постъпила аз — не майка ви. Така че кой може да каже дали този избор е бил правилен или неправилен. Бил е просто избор.

— Така, както вие сте избрали да бъдете мой ангел хранител. „Някой, който да бди над мен.“ Не намерихте ли нещо по-полезно да направите със собствения си живот, госпожице Смит? Или до такава степен не можахте да се примирите със загубата на страхотния Джак Малоун, че трябваше да прехвърлите вниманието си върху дъщеря му? Или, хайде да позная, това е бил вашият начин на покаяние.

Тя ме погледна в упор. Гласът й остана спокоен.

— Мег ме предупреди, че вие не признавате взимането на пленници…

— Може би съм малко разстроена — казах аз. — Извинете.

— Имате право да бъдете разстроена. Много ви се събра. Но само за информация — след смъртта на баща ви, аз се отказах от журналистиката…

— Вие? Тази, която винаги е имала нужда от публика? Не ви вярвам.

— Опротивя ми звукът на собствената ми пишеща машина и моето повърхностно заиграване с нещата. Започнах да се занимавам с издателска дейност. Бях редактор в „Рандъм Хаус“ в продължение на трийсет и пет години.

— И никога не се омъжихте отново?

— Не, но не ми липсваше мъжка компания. Когато „аз“ я исках.

— Значи така и не можахте да приемете загубата на баща ми?

— Никой никога не можа да замени Джак. Но се научих някак да живея без него. Просто се наложи. Разбира се, мисля за баща ви всеки ден. Така, като и за Ерик мисля всеки ден. Но Джак е мъртъв… от колко вече?… Господи, четирийсет и четири години. А Ерик от още повече. Това е минало.

— Не, това е вашето минало.

— Точно така. Моето минало. Нещата в живота, които аз съм избрала. А искате ли да ви кажа нещо доста забавно? Когато умра, цялото това минало ще изчезне заедно с мен. Това е най-поразителното нещо на старостта — да откриеш, че цялата ти болка, цялата ти драма са нещо съвсем преходно. Носиш ги със себе си. После, един ден си отиваш… и никой не знае нищо за романа, който е бил твоят живот.

— Освен ако човек не го разкаже на някого. Или не го напише.

Тя се усмихна леко.

— Вероятно е така.

— Каква беше целта ви, когато ме накарахте да прочета упражнението ви по литература на другия ден след като погребах майка си? — попитах аз, като кимнах към кутията. — Да ми разкриете няколко ужасни семейни тайни и, като правите това, да споделите с някого болката си?

Господи, какво говоря аз? Тя отмина сарказма ми с леко присвиване на рамене.

— И Мег, и аз сметнахме, че трябва да прочетете това.

— Защо го написахте?

— Написах го за самата себе си. А може би и за вас… Макар че не знаех дали ще живея достатъчно дълго, за да мога да ви го дам и да можем най-после да се запознаем.

— Имате много интересен начин за организиране на срещи, госпожице Смит. Не можехте ли да почакате малко? Искам да кажа, та аз погребах майка си преди два дни!

Отново аристократично присвиване на раменете.

— Съжалявам, ако…

— И защо ме преследвахте?

— Не съм ви преследвала. Дойдох на погребението, защото чувствах, че трябва да дойда, да покажа уважението си…

— И предполагам, че вие се обадихте в апартамента на майка ми след погребението…

— Да, аз се обадих. Мег ми беше казала, че сте решили да останете да спите там и аз просто исках да чуя гласа ви и да се уверя, че сте добре.

— Очаквате да ви повярвам?

— Истина е.

— Както и очаквате да повярвам, че когато сме расли, вие наистина нито веднъж не сте видели нито мен, нито брат ми, въпреки че поради някакви ваши съображения, вие сте финансирали нашето образование?

— Казах, че не съм се приближавала към вас. Това не означава, че не съм присъствала на вашето дипломиране в „Смит“ или „Бриърли“.

— И не ме гледахте, когато играх сестра Сара в училищната постановка на „Войници и момичета“?

— Да — каза тя с лека усмивка. — Там бях.

— А не открадвахте ли някой и друг момент да погледнете и Чарли през детството му?

Тя поклати глава.

— Естествено, бях доволна, че фондът му помогна да получи образование. Но не съм следила така отблизо развитието му.

— Защото той е бил детето, което ви е разделило с баща ми?

— Може би. Или може би, защото той беше детето, което аз можех да имам с баща ви.

Мълчание. Виеше ми се свят. Внезапно страшно ми се доспа.

— Трябва да си вървя. Много съм изморена…

— Разбира се, че сте изморена — каза тя.

Отиде да донесе палтото ми. Взех го от нея.

— Щастлива съм, че най-после се запознахме, Кейт.

— Сигурна съм, че е така. Но искам да знаете нещо — това е последният път, в който се виждаме. Стойте настрани от Етан и мен. Ясно ли е?

Тя остана спокойна. Как го постигаше?

— Както искате, Кейт — каза тя.

Отправих се към вратата. Тя мина пред мен и ми я отвори. Докосна ръката ми и я задържа.

— Знаете ли, точно като… него сте.

— Вие не знаете нищо за мен…

— Мисля, че знам. Защото знам, че за разлика от брат ви, вие никога не изоставихте Дороти. Както сега знам, че Мег, която страшно много ви обича, може да разчита винаги на вас. На нея просто й се иска да сте по-щастлива.

Освободих се леко от ръката й.

— И аз искам това — казах аз и си тръгнах.