Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (16)

Пет

Влакът навлизаше в Ню Джърси, когато почувствах, че отново мога да проговоря.

— Кога й каза? — прошепнах аз.

— Вечерта на деня, в който се върнах с теб от Олбъни.

— Как й обясни…

— Разказах й цялата история. Как сме се запознали, когато се бях върнал в Щатите през четирийсет и пета. Как веднага съм почувствал, че ти си…

Той замълча и дръпна силно от цигарата си. След малко отново заговори:

— Дороти не е глупачка. Тя веднага разбра как стоят нещата. После попита: „Значи ще ни изоставиш?“. Аз обаче й казах, че няма да ги напусна, защото съм поел задължение… дал съм обет… по отношение на нея. И защото имаме Чарли, разбира се. Но че и от теб няма да се откажа. И че, ако тя иска да си отида, ще си отида. Но че тя трябва да избере, трябва да реши. „Нямам кой знае какъв избор в случая — каза тя. — Но разбери едно: не искам никога да научавам каквото и да било. За мен ти пътуваш по няколко дни в седмицата. Ти си вън от града. Но когато си вкъщи с Чарли и с мен, ти си напълно и само с нас“.

Най-после можах да проговоря:

— Разбира се, че има избор. Можеше да те изхвърли през вратата. Ако бях на нейно място, точно това щях да направя. Преди да можеш и дъх да си поемеш дори.

— Да-а — сигурно точно това и заслужавам.

Оставих чашата си с кафе. Наведох се напред и заговорих тихо:

— Ти съвсем не мислиш така, Джак. Искам да кажа, трябваше да видиш лицето си преди десет минути, когато ме забеляза, че вървя по платформата. Ти приличаше на котка, която е изблизала сметаната. Не можах да проумея защо. Сега, разбира се, знам защо си така дяволски щастлив. Какво по-хубаво положение от това за мъж като теб: вярната женичка вкъщи с малкия… а освен това и другата жена, за съществуването на която вярната женичка изведнъж е решила да си затвори очите, при условие че никога няма да се споменава освен като нещо вън от града. Всъщност дойде ми нещо наум: защо не престанеш да ме наричаш с истинското ми име и не започнеш вместо това да ми викаш В. О. Г — вън от града.

— Мислех, че новината ще те зарадва.

— Разбира се, че така ще мислиш. В последна сметка ти си човек, който за една нощ се е превърнал от разкъсван от чувство за вина католик в щастлив мормон, живеещ в полигамия. Защото нещастната твоя съпруга ти е дала картбланш да правиш каквото си искаш.

— Не се държа самодоволно.

— Не, само си доволен от себе си. И защо да не си? Изповядал си се, грехът ти е простен. И сега можеш да ме чукаш два-три пъти в седмицата, после да се прибереш вкъщи с букет рози, с чувството, че няма за какво да бъдеш упрекван.

— Ш-ш-шт… — каза той, като се заоглежда нервно из вагон-ресторанта.

— Никога не си позволявай да ми шъткаш — каза аз, като се изправих.

— Къде отиваш?

— Махам се.

Той веднага стана.

— Какво разбираш под махане?

Втурнах се надолу по коридора. Джак хвърли някакви пари на масата и изтича след мен. Хвана ме между вагоните. Отблъснах го с рамо.

— Не разбирам — каза той, като надвикваше шума от тракането на колелата.

— Не разбираш, естествено. Защото никога не си даваш сметка за чувствата на другите…

— Казах на Дороти, защото не мога да лъжа…

— Не, казал си на Дороти, защото ти е необходимо тя да те освободи от угризението, което изпитваш за това, че й изневеряваш. Рискувал си, вярвайки, че тя няма да те изхвърли. Спечелил си. Сега всичко е идеално подредено за теб. Освен един малък проблем: аз не искам да имам нищо общо с това.

— Ако само ми дадеш възможност да ти обясня…

— Сбогом — казах аз.

— Какво?

— Слизам в Нюарк.

Продължих в следващия вагон. Джак ме последва.

— Не слизай от влака — помоли ме той.

— Не искам да бъда част от постановката.

— Няма никаква постановка…

— Аз пък, дявол да го вземе, точно така виждам нещата. А сега, извини ме, ако обичаш…

— Миличка… — каза той, като ме докосна леко по рамото.

— Махай се! — креснах.

Изведнъж очите на всички във вагона се обърнаха към нас. Изчервих се силно, а Джак пребледня.

— Добре, добре — прошепна той. — Прави каквото искаш.

С тези думи той се обърна и се отправи обратно към вагон-ресторанта.

С поглед, плътно прикован към земята, за да избегна неодобрителните погледи на спътниците си, аз се вмъкнах на мястото си. Седнах. Гледах през прозореца, като усещах следшоковата нервност, която винаги съпътства подобна размяна на реплики. Малко по-късно кондукторът мина по пътеката, викайки: „Нюарк. Следваща гара Нюарк“.

Бях готова да стана и да грабна куфара и машината си. Не помръднах. Влакът влетя в Нюарк. Останах на мястото си. След няколко минуси кондукторът свирна със свирката си и ние продължихме пътуването си на юг.

След около половин час Джак се появи обратно по пътеката. Той се сепна, като ме видя. Но не се усмихна.

— Все още си тук — каза той, като седна срещу мен.

— Очевидно — казах аз.

— Изненадан съм.

— Аз също.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Кой каза, че съм променила решението си? — казах аз. — Все още мога да сляза във Филаделфия.

— Имаш право на избор, Сара. Можеш да избереш дали…

— Не искам да бъда поставяна в ролята на другата жена.

— Но нали точно затова й казах — прошепна той. — Затова й признах, че те обичам. Защото не искам да бъдеш в ролята на метреса. Защото Дороти трябваше да знае — колкото и болезнено да е това — че обичам теб. Защото това, на свой ред, дава и на нея право на избор като това да ме изхвърли, ако иска.

— Беше ли разочарован, когато тя като глупачка реши да те задържи?

— От една страна, да… Бях разочарован. Защото това щеше да ме освободи, за да бъда през цялото време с теб. Но щеше и ужасно много да ме разстрои. Заради Чарли и заради Дороти, която е така дяволски добра, че приема да живее с мръсник като мен.

Въздъхнах шумно.

— Все още ми се иска да не беше й казвал. Защото сега всеки път, когато си с мен, ще се хващам да мисля, че тя знае.

— Добре, сега знае. Но в края на краищата нито Дороти за мен, нито аз за нея сме били един за друг любовта на живота ни. Тя нямаше да е с мен, ако не се бе случило онова малко произшествие. И тя знае това. Така че уреждането, постановката на нещата е за нея. Не за теб. Не за теб. Повярвай ми, всичко ще бъде наред.

— Не съм толкова сигурна.

— Ще бъде. Обещавам.

— Никога нищо не обещавай.

— Защо?

— Защото така даваш път на разочарованието. И защото сега, когато Дороти знае, нещата между нас ще се променят. А всяка промяна предизвиква несигурност.

— Няма да позволя нещата между нас да се променят.

— Ще се променят, любов моя. Защото няма повече да живеем със страха, че можем да бъдем разкрити.

— Но това е нещо хубаво.

— Съгласна съм. — После добавих: — Но повече никога няма да бъде така романтично, нали?

Във Вашингтон веднага се настанихме в хотела и се любихме. Любихме се отново и през нощта. И през следващата нощ в Балтимор. И през нощта след нея в Уилмингтън. Върнахме се в Манхатън. Пътувахме в едно такси към центъра. Той ме остави пред апартамента ми. Целуна ме дълго и силно. Обеща да ми се обади на другия ден.

Спази обещанието си, обади ми се на другия ден следобед от службата. Попитах го как са го посрещнали вкъщи вчера. Усетих, че подбира грижливо думите си.

— Тя беше доволна да ме види.

— Никакви въпроси ли нямаше за вън от града…

— Абсолютно никакви.

— Как е Чарли?

— Великолепно.

— Спа ли с нея? — изведнъж се чух да питам.

— Сара… — каза той, като се опитваше да говори търпеливо.

— Трябва да знам.

— Спим на едно и също легло.

— Стига шикалкави, Джак.

— Тя искаше и затова…

— Ти нямаше избор. О-ох! Госпожица Сарказъм жили отново.

— Не трябваше да ме питаш.

— Прав си. Не трябваше. Самонараняващо е… и пораженческо. Почти като да си влюбена в женен мъж. Можеш ли да дойдеш при мен сега? — попитах аз.

— Сега?

— Да, сега. Защото имам нужда от теб, и то в този миг.

Влезе през вратата след трийсет минути. Един час по-късно скочи от леглото и бързо се обади по телефона, за да информира някакъв клиент, че се движи с десет минути закъснение. Докато се обличаше, каза:

— Утре съм извън града.

— В кой квартал?

— В Хартфорд и Спрингфийлд уж. Но всъщност бих могъл да бъда тук, ако това се вмества в твоята програма.

— Ще видя дали ще мога да променя едно-друго.

Когато се появи на следващата вечер, носеше със себе си голям куфар.

— Просто помислих, че бих могъл да оставя някои неща тук. Ако не е неудобно.

— Предполагам, че би искал да имаш свой гардероб.

— Би ми било удобно.

Тази вечер той разопакова два костюма, два чифта обувки, три ризи и няколко чифта бельо. Чадърът му бързо си намери място до моя в стойката до входната врата. Втори балтон влезе в гардероба му. Също и един шлифер, и една от любимите му шапки с периферия, която можеше да се обръща надолу. Постепенно моят втори гардероб стана негов. Халатът му висеше до моя от вътрешната страна на вратата на банята. Вратовръзките му висяха по дръжките на вратите (докато не му купих закачалка за вратовръзки). В кухненския шкаф имаше и два картона „Честърфийлд“. В хладилника имаше бутилки с бира „Балантайн“ (любимата му). Във всекидневната винаги се намираше еднолитрова бутилка „Хирам Уокър“.

Сега той живееше тук.

Или поне живееше тук два дни в седмицата. Другите два дни беше наистина вън от града. Пътуваше до по-забутаните краища на Нова Англия (Устър, Лоуъл, Манчестър). Или на запад в Пенсилвания, в градовете, разположени в Ръст Белт. Или на юг по оста Филаделфия-Вашингтон. През някоя от седмиците опаковах ремингтъна си и го придружавах в тези пътувания (макар че каквато си бях снобка, обикновено гледах да е при някоя от обиколките около Вашингтон или Филаделфия). В петък вечер той се връщаше у дома си при Дороти и Чарли. Въпреки че неизменно ми се обаждаше всеки ден (винаги от телефонна будка), не го виждах до понеделник. Първоначално тези дълги тридневни отсъствия не ми харесваха. След около един месец обаче започнах да оценявам пропорционалността на нашата домашна програма. Обичах да съм с Джак. Обичах неговото приятелско държание. Обичах да деля леглото си с него. В неговата компания никога не скучаех. Той ме караше да се чувствам щастлива.

Но също ми харесваше и фактът, че щом дойде уикендът, спокойното ми уединение ще се върне при мен. Бях открила по време на краткия ми прокълнат семеен живот с Джордж, че по природа аз не бях човек, склонен да съжителства с други. Даже и с Джак — мъжа, когото обожавах — една част от мен винаги изпитваше удоволствие, когато той си тръгваше в петък, защото това значеше, че цели три дни моят живот няма да бъде натоварен с каквото и да било. Можех да се движа със собствената си скорост, да си правя сама програмата, да не ме занимават нуждите на друг човек. Но в неделя вечер вече копнеех да го видя отново. А щом дойдеше понеделник, в шест часа започвах вече да се ослушвам, да чакам външната врата да се отвори (той сега имаше свой собствен комплект от ключове).

Също така най-после приех, че това наистина беше един вид уреждане на нещата. Защото, за разлика от общоприетия тип семеен живот, нашата връзка съществуваше в точно очертани граници. Знаехме кога можем (и кога не можем) да се виждаме. Никога не го търсех в офиса. Никога не го търсех вкъщи. Той беше с мен определено време всяка седмица. Ако исках, можех да удължа това време, можех да го придружа извън града. Но дойдеше ли петък, той повече не беше мой. Вместо да страдам заради това седемдесет и два часово негово отсъствие, аз бързо разбрах, че то е в известен смисъл подарък. В много отношения това положение на нещата ме задоволяваше напълно — създаваше ми привилегии (като лична свобода и време за мен самата), каквито повечето женени жени нямат. Нещо повече, не ми се налагаше да се боря за надмощие, нещо, типично за повечето брачни отношения. Начинът, по който бяхме уредили взаимоотношенията си — уговорката помежду ни (която дори не беше изразена с думи) — следваше един много прост принцип: никой от нас не беше водеща фигура. Нямаше глава на семейството. Нямаше човек, който работи, за да издържа женичката си вкъщи. Ние бяхме равни.

Разбира се, страшно воювахме помежду си. Но — колкото повече продължаваше животът ни, уреден по този начин — споровете изключваха емоционалните усложнения на моя половинчат живот с Джак. Както му казах онази нощ в Олбъни (и както сама добре знаех), моментът, в който любовта бъде потопена в безкрайни разправии, може да й се сложи надпис неизлечимо болна.

Затова старателно избягвахме теми от този род. Естествено, аз винаги питах как са Дороти и Чарли. Всеки път, когато в разговор се споменеше сина му, аз чувствах болката от загубата, която винаги ме съпътстваше, когато си мислех за неспособността си да имам деца. Джак усещаше това и в няколко случая преднамерено избегна да даде отговор на въпроси за сина му. Но аз настоях, като му казах, че искам да знам как се развива Чарли… особено че той беше всичко за Джак.

След като нашата връзка беше траяла около три месеца, един ден ме порази мисълта, че ние обикновено спорим по въпроси, които не са наши лични, като трябва ли наистина да защитаваме една такава полицейска държава каквато е Южна Корея.

— Виж сега — каза Джак, — тоя мръсник, който управлява Южна Корея… как му беше името?

— Саймън Рий.

— Точно така. Е, добре, няма никакво съмнение, че този Рий е абсолютен тоталитарист. Но поне си е наш тоталитарист.

— Ето, призна си. Той е диктатор, потисник. И въпреки че не изпитвам към Сталин и неговия лакей в Северна Корея нищо друго освен омраза, правилно ли е да подкрепяме тоталитарни режими?

— Да можеше да се чуеш. Звучиш като някой от либералите на Адлай Стивънсън…

— Аз съм от либералите на Адлай Стивънсън.

— Което в общи линии означава, че твоето гледище е приятно, умерено центристко. Не е зле да понаучиш нещо за реалната политика, което е нещо основополагащо. Както Чембърлейн успя да открие, за свой най-голям ужас, политиката на отстъпки не води доникъде.

— О, моля те, не ми набивай в главата външнополитическите си разбирания. Постулатът „говори кротко, но носи голяма сопа“ може да е бил от някаква полза за Теди Рузвелт, но в днешно време големите сопи са атомни бомби, които мен лично ме ужасяват.

— Разбери, силата е единственото нещо, което агресорът признава. Генерал Макартър е прав: ако искаме веднага да сложим край на корейския конфликт, трябва да накараме Северна Корея и Китай да опитат нашите атомни бомби, а после да дадем възможност на Чан Кай-ши да ръководи парада.

— Е, слава богу, че в Белия дом е Хари Труман, а не този лунатик Макартър…

— Той е герой от войната.

— Вярно е, но е неконтролируем.

— Само от гледна точка на комунистите.

— Аз не съм комунистка.

— Може и да не си, но като се има предвид, че кръвта вода не става…

Той млъкна.

— Извинявай — каза веднага. — Това беше тъпо.

— Да, така е. Беше много тъпо.

— Прости ми.

— При едно условие: че никога няма да проговориш за това отново. Съжалявам, че въобще ти споменах за някогашния флирт на Ерик с въпросната партия.

— Няма никога нищо повече да кажа по този въпрос.

— Това тържествено обещание ли е?

— Напълно.

— Добре. Защото мисля, че е крайно време да кажа на брат си за нас.

— Той, как мислиш, ще приеме новината?

Свих рамене. Но знаех отговора на този въпрос: не с възторг.

През тази година виждах Ерик рядко поради това, че той беше дяволски много търсена личност. Освен че пишеше за „Марти Манинг шоу“, разработваше нови програмни идеи за Ен Би Си, прекарваше част от времето си с Рони и водеше общо взето весел живот, така че почти не му оставаше свободна минута. Но той продължаваше да бъде верен брат и ми се обаждаше най-малко два пъти в седмицата.

Точно по това време, малко след като Джак започна да пренася част от дрехите си в моя апартамент, изненадващо Ерик и Рони ми дойдоха на гости към пет часа един неделен следобед. На прага Ерик ми съобщи, че ще ме измъкнат, за да пийнем по нещо в „Реджис“, после ще отидем на вечеря в „21“, а след това — да слушаме импровизации в „Блу Ноут“.

— Чудесно — казах аз. — Само да си взема палтото.

Ерик и Рони се спогледаха.

— Искаш да кажеш, че няма да ни пуснеш да влезем? — попита Ерик.

— Разбира се, заповядайте, влезете — откликнах аз нервно. — Но какъв смисъл има, щом излизаме веднага?

Ерик ме погледна с дълбок скептицизъм.

— Ес, кой е вътре, по дяволите?

— Никой. Защо пък трябва да има някой вътре?

— Добре тогава — каза Ерик, — ще влезем, за да не стоим на студа, докато се приготвяш.

Той ме отмести и мина. Рони пристъпяше на прага, защото не искаше да изглежда нахален.

— Влез и ти, Рони — казах аз. — Така или иначе котката вече е съвсем изскочила от чувала.

Не, Джак не беше дошъл изненадващо тази неделя и не се криеше вътре. Но апартаментът беше пълен с доказателства за неговото присъствие — доказателства, които аз щях да скрия, ако знаех, че Ерик ще дойде.

— И така — рече Ерик, като гледаше черните мъжки обувки голям номер, поставени отвътре до вратата ми, — не само че има тайнствен мъж, но е и с големи стъпала.

Ерик се разходи из апартамента, като повдигна вежди, когато видя мъжките козметични продукти в банята, чехлите до леглото ми и купчината романи с меки корици на страничната масичка във всекидневната.

— Не знаех, че имаш слабост към Мики Спилейн — каза той, като вдигна от масичката „Аз, съдебният заседател“.

— Когато започне да чете книгите му, човек започва постепенно да го харесва — смотолевих аз.

— Обзалагам се — каза Ерик, — че същото се отнася и за бърбъна „Хирам Уокър“ и цигарите „Честърфийлд“. Боже господи, Ес, ти развиваш сериозни навици на мъж. Остава ти само да сложиш плювалник до леглото си и да почнеш да играеш след работа на карти с момчетата в двора.

— Ами, да… мислех да се захвана с боулинг.

Ерик се обърна към Рони:

— Виж каква е шегаджийка моята сестричка.

— Винаги съм мислил така.

— Благодаря ти, Рони — промърморих аз.

— Разбира се, и през ум няма да ти мине, че тук живее мъж, нали, Рони? — попита Ерик.

— Не виждам никакви следи от такова нещо — каза Рони, като успя да остане сериозен.

— Благодаря ти още веднъж, Рони — казах аз.

— Да, страшно много ти благодаря, Рони — иронизира ме Ерик, — че взимаш страната на сестра ми.

— Не взимам нейната страна. Просто зачитам правото й на личен живот.

— Предавам се, Рони — въздъхна Ерик. — Но аз, като неин по-голям брат, мога и да не зачитам правото й на личен живот. Затова излизам открито и питам защо, дявол да го вземе, не ми каза, че живееш с някого?

— Защото — казах — не живея с никого.

— Добре, доктор Уотсън — рече Ерик, — всички доказателства сочат мъжко присъствие в този дом. Постоянно мъжко присъствие.

— Може би тя не иска да ти каже — предположи Рони.

— Да — додадох аз. — Може би не искам.

— Браво, браво — възкликна мрачно Ерик. — Никога, ама никога вече няма да се меся в работите на сестра си. А той има ли си име?

— Колкото и странно да ти изглежда, има си. Но няма още да ти го кажа.

— И защо пък не, дявол да го вземе?

През останалата част от вечерта Ерик ме тормози все със същия въпрос: кой е мъжът? След двайсетия му опит да измъкне информация от мен Рони му каза да стане и да напусне, ако няма желание да смени темата на разговора. Ерик разбра намека. Но първата му работа на другата сутрин беше да ми се обади по телефона и отново да започне да настоява да му кажа името на въпросния господин.

— Трябва да е някое леке, щом не искаш да ми кажеш.

— Имай търпение. Когато съм готова да ти кажа, ще ти кажа.

— Защо не си готова сега?

— Защото не знам дали това нещо има бъдеще.

— Е, добре, ако няма, можеш и сега да ми кажеш…

— Не можеш ли да приемеш факта, че не е задължително да знаеш всичко за мен?

— Не.

— Толкова по-лошо за теб. Устата ми си остава запечатана.

През следващите няколко седмици Ерик продължи да оказва натиск и да засилва чувството ми за вина. Защото той беше прав: ние винаги се стараехме да бъдем открити един с друг. Дори и това, че Ерик ми призна за сексуалните си наклонности, страшно трудно признание по онова време, без съмнение ме задължаваше да дам откровен отговор на въпроса му, макар че се страхувах от реакцията му. Накрая предложих на Ерик да се видим за по едно мартини в „Оук Рум“ на „Плаза“. Работехме върху второто си мартини, когато най-после почувствах достатъчно кураж, благодарение на джина, за да кажа:

— Името на мъжа е Джак Малоун.

Ерик пребледня.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозна съм.

— Същият? — не повярва той.

— Да. Същият — кимнах аз.

— Но това е невероятно! Нали беше отнесен от вихъра? Той ти обърка живота. И след като го беше срещнала с жена му, не ми ли каза, че си го отпратила?

— Знам, знам, но…

— И така, колко време точно продължава това?

— Повече от четири месеца.

Ерик изглеждаше истински поразен.

— Четири месеца?! Защо, за бога, го пазиш в тайна толкова дълго?

— Защото изпитвах ужас от твоето неодобрение.

— Господи, Ес, може да не съм харесал този човек, когато го видях за пръв път, и естествено съвсем не харесах начина, по който той те заряза, но…

— След като Джак изчезна, ти ми повтаряше и повтаряше, че съм глупачка да хабя толкова много енергия заради такъв безнадежден тип. Затова, естествено, когато той се върна в моя живот, аз истински се притесних от твоята реакция.

— Нямам дълги кучешки зъби и не спя в ковчег, Ес.

— Знам, знам. И се чувствах ужасно, че крих това от теб толкова дълго. Но знаех, че преди да ти кажа каквото и да е, трябва да разбера дали това нещо има бъдеще, или не.

— И очевидно има. Иначе нямаше и сега да ми кажеш.

— Обичам го, Ерик.

— Това мога да го разбера.

— Наистина го обичам. Не е някакво глупаво увлечение по женен мъж, някаква случайна аферка. Истинско е. И чувството е взаимно.

Ерик замълча. Пиеше си мартинито и пушеше. Накрая сви рамене и каза:

— Предполагам, че пак ще трябва да се срещна с него, нали?

 

 

Уредих да се срещнем на чашка след няколко дни — по-късно в петък следобед в бара на „Сент Мориц“, един блок на изток от жилището на Ерик на Сентръл парк Саут. Бях дяволски нервна. Джак — също. Независимо от това го уверих, че брат ми е обещал да се държи по възможно най-добрия начин.

Нещата не започнаха добре, защото чакахме трийсет минути. После един от барманите дойде да ни каже, че Ерик бил задържан на съвещание, но ще бъде при нас след десет минути.

Минаха още четирийсет минути, през които Джак изпи още два бърбъна със сода и изпуши още три цигари.

— Това ли е идеята на брат ти за шега? — попита той накрая с раздразнение.

— Сигурна съм, че има някаква сериозна причина — казах аз с нервен глас.

— Или това, или той смята, че неговото време е по-ценно от моето. Разбира се, аз съм само някакъв си чиновник във фирма за връзки с обществеността, докато той е велик автор на гегове.

— Джак, моля те.

— Права си, права си. Говоря прибързано.

— Не, имаш право да си раздразнен. Но аз нищо не мога да направя…

— Тогава хайде да пием още по едно.

— Четвърти бърбън със сода?

— Искаш да ми кажеш, че не знам колко мога да нося?

— Келнер — казах аз, като го докоснах леко, когато минаваше покрай нашата маса, — още един бърбън и сода за господина, ако обичате.

— Благодаря — каза Джак сухо, когато келнерът се отдалечи.

— Никога няма да застана между мъжа и чашката му.

— Това ли е представата ти за ирония?

— Не, това е само намек, който ти не искаш да разбереш.

— Знам си мярката.

— Добре, добре.

Джак погледна към вратата.

— Но изглежда, че брат ти не си я знае.

Погледнах в същата посока. Сърцето ми направо секна. Защото Ерик току-що беше дошъл и беше пиян. Между зъбите му имаше изгаснала цигара, очите му бяха помътнели, походката му — несигурна. Когато ни видя, той свали шапката си със замах и се поклони ниско. После, препъвайки се, дойде до нашата маса и залепи на устните ми силна мокра целувка.

— За всичко е виновен господин Манинг. Настоя да изсипе две бутилки вино в гърлото ми на обяд.

— Закъсня с час и четвърт — казах аз.

— Това е шоубизнесът — каза той, като се стовари върху един стол.

— Можеш поне да се извиниш на Джак.

Ерик веднага скочи на крака. Застана мирно и отдаде енергично чест по военному. В този момент ми се искаше да го убия. За щастие Джак запази хладнокръвие. Той глътна наведнъж своя бърбън със сода и протегна ръка към новото си питие, което келнерът току-що бе оставил на масата.

— Радвам се да те видя, Ерик — каза той спокойно.

— И дал ти бог добро, господин Малоун — каза Ерик с отвратителен акцент, подражавайки на Пат О’Брайън.

— Може би е по-добре да се видим някой друг ден — казах аз.

— Да — каза Джак. — Това май е добра идея.

— Глупости, глупости — изфъфли Ерик. — Нещо малко да пийна и равновесието ми ще се възвърне. Сега, какво ще пийнат с мен влюбените птиченца? Ама, разбира се… Келнер! Бутилка шампанско.

— Аз ще продължа да пия бърбън — каза Джак.

— Бърбън? — изломоти Ерик. — Хайде, хайде, няма нужда от пролетарско държание.

— Пролетарий ли ме наричаш? — запита Джак.

Ерик отново заговори с акцента на Пат О’Брайън.

— Ам’че така си е, във всеки прост човек се крие поет.

— За бога, Ерик — ядосах се аз.

— Само се шегувам — изрече той с нормалния си глас. — Нямах намерение да обиждам никого.

Джак кимна, но не каза нищо. Вместо това вдигна новото си уиски и изпи половината на един дъх.

— А-а — каза Ерик, — силният мълчалив тип.

— Какъв ти е проблемът? — попита Джак.

— Нямам проблеми — каза Ерик. — Никакви. Всъщност щастлив съм като ирландец в тресавище.

— Престани, Ерик — скастрих го аз.

— Напълно права си. Дълбоко се извинявам за моите абсурдни фантазии. А сега, господине, нека да оправим развалените помежду ни отношения с по една чаша от най-хубавото френско шумящо.

— Както ти казах, оставам на бърбън.

— Добре, добре. Разбирам. И одобрявам.

— Ти какво? — попита Джак.

— Одобрявам. Искам да кажа за бърбъна. Особено, че бърбънът е такова хубаво американско питие.

— Има ли нещо лошо едно питие да е американско? — попита Джак.

— Дявол го взел, не, ортак — каза Ерик, като сега имитираше Джон Уейн. — Просто бърбънът не е моята огнена вода, синко.

— Да-а, забравих. Комунягите по правило пият шампанско.

Ерик имаше вид на човек, на когото са ударили шамар. Исках да избягам от салона. След мига на шок Ерик си върна увереността и заимитира говора на Скарлет О’Хара.

— Боже, мили боже, някой си е позволил да говори прекалено много за моето цветисто минало. Дали не си ти, мила малка сестричке, дали не си ти?

— Джак, хайде да си тръгваме — казах аз.

— Ами нашето шампанско? — попита Ерик.

— Заври си го… — не довърши Джак.

— Безкрайно обичам лиричния жаргон на Бруклин.

— Говоря американски, макар че, сигурен съм, американският на теб ти звучи прекалено патриотично.

— Едва ли. В края на краищата не беше ли казал лично старият Сам Джонсън, че патриотизмът е последното убежище на негодника?

— Еби си майката — изсъска Джак, плисна остатъка от питието си в лицето на Ерик, и излетя от бара.

Ерик седеше там, а по бузите му течаха бърбън и сода. Той изглеждаше крайно объркан от това кръщение.

— Благодаря ти — казах аз с разтреперан глас. — Страшно много ти благодаря.

— Нещо лошо ли направих?

— Върви по дяволите! — казах аз и си тръгнах.

Претичах през фоайето и настигнах Джак точно когато излизаше през вратата.

— Мили, толкова много съжалявам…

— Не повече от мен. За какъв дявол го направи той?

— Не знам. Нерви, може би.

— Това не беше нервност. Държа се като задник.

— Моля те, прости ми.

— Ти тук нямаш никаква вина, миличка. Човекът с проблем е той. И проблемът му съм аз.

Той ме целуна леко по бузата.

— Виж, трябва да се прибирам. Ще ти се обадя през уикенда, когато ми мине меракът да разбия някоя стена.

Той се отправи към спирката на Сентръл парк Саус. Исках да хукна след него, да го уверя, че целият този инцидент не значи нищо… макар да знаех, че не е така. Най-лошото, което човек може да направи, когато нещата наистина тръгнат на зле, е упорито да твърди, че всичко е наред и че утре всички ще се събудим приятели. Само ако в живота можеше да стане така. Само ако ние можехме да не усложняваме всичко така дяволски…

И така, не изтичах след Джак, като реших, че ще бъде най-добре да говоря с него след като емоционалната му температура спадне до нормалната. Вместо това се върнах обратно в бара, събирайки сили за разправията, която щях да имам с брат си.

Но когато влязох в салона за коктейли, намерих Ерик загубил свяст, свлечен на стола си. Хъркаше шумно, което страшно дразнеше останалите посетители, да не говорим за бармана.

— Този човек с вас ли е? — попита той, когато клекнах до Ерик.

— Да, за съжаление.

— Е, добре, махайте го оттук.

Необходима беше цяла минута непрекъснато тресене и тръскане, докато Ерик се свести. Той ме погледна озадачено.

— Ти какво търсиш тук? — попита той.

— Гледам един идиот — отговорих аз.

Барманът намери служител от хотела, който ми помогна да придружа Ерик от „Сент Мориц“ до апартамента му в Хемпшър хаус. За щастие Рони си беше вкъщи. Той завъртя очи, като видя Ерик в това състояние. Хванахме го под мишниците от двете страни и го заведохме направо в спалнята.

— Мисля, че съм малко уморен — измърмори Ерик, преди да падне по лице върху леглото и отново да изгуби свяст.

Рони освободи брат ми от обувките, после го зави с одеяло.

— Нека си отспи — прошепна той, като ми показваше с жест да се върна с него във всекидневната. — Сигурен съм, че имаш нужда да пийнеш нещо.

— След това, което се случи, мисля, че алкохолът е последното нещо, което бих поискала.

После му разказах подробно за малкото изпълнение на Ерик в бара на „Сент Мориц“.

— Господи — въздъхна Рони, когато свърших. — Наистина знае как да обърка всичко.

— Просто не мога да повярвам, че наистина се държа по този начин… особено след като знае колко важно е за мен той и Джак да се разбират.

— Ревнува.

— От какво?

— От твоя мъж, естествено.

— Но това е лудост. Искам да кажа, когато бях женена, той въобще не се дразнеше от мъжа ми…

— Но, доколкото мога да разбера, това е било така, защото той не се е чувствал застрашен от него. Докато с този, новия…

— Но защо, по дяволите, ще се чувства застрашен от Джак?

— Защото за теб той значи така дяволски много, ето защо. И защото беше истински огорчен от факта, че ти кри всичко това от него няколко месеца.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза.

— Трябваше да крия. Докато не се уверя…

— Ей, ама аз не те критикувам. Това, което казвам, е, че лудият ти брат те обожава повече от всичко на този свят. Трябва да го чуеш как говори за теб. Ти си всичко за него. И сега отнякъде пристига този мъж, когото той е срещнал веднъж по-рано, нали така?

— Да, и се намразиха от пръв поглед.

— Ето, виждаш ли. Така че тоя Джак изведнъж се появява в живота ти и всичко е така дяволски сериозно, че ти го пазиш в тайна от брат ся. В продължение на месеци. Сега той се страхува, че ще те загуби.

— Да ме загуби? Това е последното нещо, което може някога да се случи.

— Ти знаеш това. Аз знам това. Но ревността не е всъщност най-разумното чувство, нали?

Седях с Рони до около шест, като се надявах, че Ерик може да се събуди. Но когато стана очевидно, че той няма да се свести през тази нощ, се върнах в апартамента си с отчаяното желание Джак да ми се обади. Но телефонът упорито мълчеше. В осем часа на другата сутрин обаче звънецът на външната врата звънна. Скочих от леглото, метнах халата и изтичах до външната врата. Там стоеше Ерик. Очите му бяха зачервени, лицето му беше пепеливо. Беше видимо нервен.

— Ще ми проговориш ли пак някога? — попита той.

— Не мога да не ти проговоря, нали?

Той влезе. Сложих кафе на печката. Седна до кухненската маса, без да казва нищо. След няколко минути аз заговорих:

— И така, да чуем покаянието.

— Не бях прав.

— Изключително неправ.

— Сега Джак ме мрази.

— Интересува ли те въобще дали те мрази, или не?

— Да, интересува ме. Защото знам колко много държиш ти на него.

— Тогава не на мен трябва да се извиняваш.

— Вярно е — каза той. — Няма да се повтори.

— Не, няма. Защото аз не искам да бъда поставяна в положение, при което трябва да избирам между теб и Джак. От такъв избор няма нужда.

— Знам, знам. И Рони ми каза същото нощес… след като ме направи на нищо за начина, по който съм се държал. Каза ми, че се държа като тринайсетгодишно момче.

— Едва ли тринайсетгодишно момче би могло да се държи така.

— Мислиш ли, че Джак ще ми прости…

— Провери сам.

Джак не ми се обади през този уикенд, което ме притесни, защото ми се обаждаше поне веднъж в събота. Късно в неделя вечер се чудех дали след малкото представление на Ерик чувствата му не са се променили. В понеделник сутрин вече бях сигурна, че знам какво ще последва: напрегнат телефонен разговор, при който той ще ми съобщи, че след дълги размишления е решил, че просто не може да издържи повече на това раздвоение на чувствата и че се връща завинаги в лоното на семейството. Или може би ще получа със сутрешната поща прощално писмо, в което ще ми пише, че номерата на Ерик в петък са допринесли нещата да изкристализират за него и че е разбрал, че нямаме бъдеще един с друг. Или най-лошото, ще прибегне до изпращане на телеграма със същото съдържание като картичката, която ми бе изпратил преди години:

Съжалявам.

Джак

Невероятно е, че мълчанието е това, което предизвиква най-ужасните страхове и кара човек да очаква най-лошото.

Но той ми се обади в понеделник сутрин.

— Мислех, че повече никога няма да ми се обадиш — въздъхнах аз с облекчение.

— Не съм чак толкова глупав.

— Но беше се ядосал.

— Бях се ядосал, но не на теб.

— Все пак не се обади и аз се притесних.

— Трябваше да се успокоя. После уикендът вкъщи страшно се обърка. Чарли вдигна температура над четирийсет градуса.

— Господи! Сега добре ли е?

— Да-а. Трябваше да намерим педиатър, който прави посещения по домовете. Оказа се, че е нещо вирусно. Но не спахме цялата нощ в петък. После в събота сутрин, докато закусвахме, Дороти изведнъж се разплака. Когато я попитах какво има, отказа да ми отговори. Разбира се, знаех защо е толкова разстроена. Но когато се опитах да я накарам да ми каже защо е толкова разстроена, тя веднага млъкна като риба. Тогава я попитах: „Искаш ли да се махна?“. Изведнъж престана да плаче. Просто беше дяволски ядосана. „О! Това ще ти е съвсем добре дошло, нали?“, каза тя. „Не“, отвърнах, „няма“. „Е, добре, не съм сигурна, че мога да издържам това повече“, изрече тя и изтърча в спалнята. Реших, че е най-добре да я оставя на мира. След около половин час тя излезе облечена, напълно гримирана, съвсем спокойна на външен вид. Целуна ме, помоли ме да й простя за избухването и после каза, че тъй като този ден сме вързани вкъщи заради Чарли, тя отива в деликатесен магазин, за да купи за вкъщи хубав обяд. Излезе за около половин час. Когато се върна, държеше се като че ли нищо не се бе случило. Седнахме и ядохме. Температурата на Чарли най-после започна да спада, гледахме Милтън Бърл по телевизията… голямо щастливо семейство. И през останалата част от уикенда тя не каза нито дума за това, че е била разстроена. Тази сутрин, като си приготвях куфара й казах, че ще съм вън от града до четвъртък вечер. Тя ме целуна за довиждане и каза нещо весело от рода на: „Да не забравиш да ни се обадиш“. Трябва да ти кажа, Сара, че никога не съм се чувствал по-голямо говедо в живота си.

— Тогава да сложим край на всичко, Джак.

— Ти не искаш това, нали?

— Не, разбира се — казах аз. — А ти?

— Искам те повече от всичко на света! Ако те нямаше, не знам как щях да живея. Съжалявам, започвам да говоря като сантиментален глупак.

— На мен това ми харесва. Продължавай да говориш като сантиментален глупак.

— Получих нещо от брат ти днес.

— Какво? — възкликнах аз изненадано.

— Когато пристигнах в офиса тази сутрин, намерих нещо опаковано като подарък и писмо за мен. Искаш ли да чуеш какво е написал?

— Разбира се.

— Късо е и симпатично: „Драги Джак! Държах се като дете онзи ден следобед. Пиян глупак. Няма извинение за държанието ми. Понякога в живота си правим такива тъпотии. Моята беше особено голяма в случая. Знам колко много те обича сестра ми. Никога не бих направил нещо нарочно, за да я огорча, но знам, че постъпката ми в петък я нарани много силно и се срамувам за това. Не биваше да се държа толкова пренебрежително с теб. Ако не искаш да ми простиш за това ми избухване, нямам право да ти се сърдя. Всичко, което мога да кажа в заключение, е, че не бях прав. И много съжалявам“. Добавил е и послепис: „Изпращам ти бутилката шампанско, която щях да купя за вас онази вечер. Надявам се, че ти и Сара ще я изпиете за ваше щастие“. Трябва да кажа, че се почувствах някак трогнат. И веднага му написах една бележка в отговор: „Благодаря ти за шампанското. Нямам лоши чувства. Джак“. Мислиш ли, че е достатъчно?

— Мисля, че е направо идеално — казах аз. — Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че можеш да прощаваш. Понякога съвсем не е лесно.

— Аз те обичам, Сара.

— И аз, и аз теб, Джак. Ще те видя ли тази вечер?

— Ами, не смятам да изпия шампанското сам.

От този момент нататък между брат ми и Ерик се установи entente cordial (сърдечно разбирателство). Независимо от това, че рядко се виждаха един друг, всеки от тях си създаде навика да пита как е другият. Джак много харесваше „Марти Манинг шоу“ и често, когато специално харесаше някоя от неговите сценки, пишеше на Ерик по някоя картичка. Когато наближи следващият рожден ден на Джак, Ерик специално му изпрати хубава писалка „Паркър“.

Разбира се, аз бях много доволна, че Ерик и Джак установиха помежду си примирие. Защото по душа те бяха две пълни противоположности, със съвсем различни възгледи за света. Знаех, че всъщност не се харесват един друг, но след инцидента в „Сент Мориц“ правеха повече от възможното, за да избегнат да ми кажат нещо, което би могло да се тълкува като обиден коментар за другия. Може би и двамата бяха разбрали, че е глупаво да се състезават за чувствата ми, защото подобно съперничество неизбежно отдалечава хората един от друг и е самоунищожително. Както и да е, нямах желание да избирам между двамата, защото това щеше да бъде жестоко решение, от което всички можехме да бъдем огорчени. Както и казах на Ерик веднага след извинителната му бележка до Джак:

— Между теб и него няма състезание за това кой е по̀ обичан. Ти си моят безкрайно обичан брат. Той е моят безкрайно обичан любим. Ако не бях аз, вие никога нямаше да се познавате.

— Да — каза Ерик, — виж за колко неща си виновна.

— Знам, знам. И мога напълно да разбера защо нямате еднакви възгледи по някои…

— По всички въпроси.

— Прав си, прав си. Той е републиканец, поддръжник на Айзенхауер, а ти си либералдемократ. Ти си шоумен, а той работи в компания. Ти си атеист, той все още е вярващ католик.

— Да не забравим да споменем колко стриктно спазва седмата божа заповед.

— Никога не можеш да се въздържиш, нали? Ако нямаш какво друго да кажеш, пусни хаплива реплика от едно изречение.

— Извинявай, извинявай.

— Моля те, Ерик, не превръщай Джак в спорна за нас територия. Това ще има лош край.

— Няма да кажа никога нищо повече.

И наистина, чест му прави, че спази напълно обещанието си. Нито пък Джак каза някога пак нещо лошо за брат ми. Нито пък съпругата на Джак направи някога отново скандал заради двойственото положение, в което той се намираше (или поне той не ми каза, че е имало такова нещо). В типичния за петдесетте години стил ние просто не обсъждахме въпроса. По това време всеки се стараеше с всички сили да избягва откровеното обсъждане на какъвто и да било потенциално болезнен въпрос. Стимулът за прекомерно анализиране беше нещо, което всички ние потискахме. По-добре беше да не кажеш нищо и да приемеш факта, че някои въпроси не могат да бъдат решени.

И така между всички нас се установи един вид статукво (стабилно положение). Срещах се с брат си през уикендите. Срещах се с Джак през седмицата. Дороти никога не питаше за мен. Аз винаги оставях Джак пръв да заговори за семейството си. Всичко беше много цивилизовано, много учтиво, вървеше много гладко. А аз открих и ценен съюзник в лицето на сестрата на Джак — Мег.

След скандала в „Сент Мориц“ имах големи колебания дали да приема най-после да се запозная с Мег, защото се страхувах, че ще ме намрази от пръв поглед, или просто няма да ме приеме заради ролята ми на „другата жена“ в живота на брат й. Джак също не изглеждаше склонен да се разкрие пред сестра си.

— Трябва да намеря подходящ момент — казваше ми той.

И въпреки че знаех, че това, което всъщност ми казва е „Страхувам се до смърт от това какво ще каже“ — аз просто се съгласявах, че наистина трябва да се изчака подходящият момент.

Затова беше изненада за мен, когато вдигнах телефона си една юнска сутрин, около месец след като бях казала на Ерик за първи път, че Джак се е появил отново в живота ми, и чух остър, жив глас, който ми се представи като:

— Мег Малоун, сестрата фантом.

— О, а-а… здравейте — казах аз с глас, издаващ колебание.

— Звучиш нервно — каза тя.

— Ами…

— Няма защо. Особено с парче като мен. Свободна ли си днес на обяд?

— Ъ-ъ, да, разбира се.

— Добре. В един часа в „Сардис“. Едно нещо само: пиеш, нали?

— Ъ-ъ, да.

— Значи тогава ще се разберем чудесно.

Независимо от уверенията на Мег, че не трябва да се притеснявам от срещата си с нея, аз все още продължавах да се чувствам крайно напрегната, когато същия ден на обяд влязох в „Сардис“. Шефът на ресторанта ме придружи до „обичайната маса на госпожица Малоун“ — странична маса на най-видно място до централната разделителна преграда на ресторанта. Когато дойдох, тя вече седеше там — с цигара в едната ръка, коктейл джимлет в другата и „Атлантик Монтли“, отворено на масата пред нея. За разлика от Джак тя беше дребничка, но хубава, момчешки тип, по-скоро започнало да позастарява момченце. Докато се приближавах към масата, тя ме огледа внимателно от горе до долу. После, когато седнах, тя посочи броя на „Атлантик“ и каза:

— Минавало ли ти е някога през ум какво отвратително лайно е Едмънд Уилсън?

— Лайно… или просто дебел и помпозен?

Този коментар предизвика усмивка у нея.

— Какво ще пиеш? — попита тя.

— Ако това е джимлет, ще пия един?

— Дадено — каза тя и се впусна отново в пледоария против Уилсън, Сирил Конъли и всички други възможни субекти на литературната критика.

По времето, когато ни донесоха вторите чаши с джимлет, аз вече научавах за всички отровни интриги в „Макгроу Хил“. Когато пристигнаха обядът и бутилка вино „Соав“, тя вече искаше да научи подробности за това, какво е да работиш за „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Когато се появи кафето, беше три часът следобед и ние и двете бяхме мотани (във всеки възможен смисъл на думата), и аз знаех всички гадни подробности за неотдавнашната любовна афера на Мег с един главен редактор на име Кноф.

— Знаеш ли какво най̀ харесвам на женените мъже? — каза тя, като размахваше несигурно чашата си с вино. — Това, че си мислят, че контролират положението, когато всъщност ние сме тези, които притежаваме истинската власт. Можем да ги изритаме от апартаментите си, когато ни писне от тях. Разбира се, аз гледам сантиментално на тези неща.

— Личи си — каза аз през смях.

— Джак винаги е казвал, че аз съм наследила гените на цинизъм в семейството. За разлика от него, който, въпреки вида си на бруклински тарикат, е отвратително мекушав във всяко едно отношение. Ако можеше да го чуеш как говори за теб. За него ти си спасението му, неговото избавление от всичко, което го спъва в живота. Когато за пръв път се опита да ми разкаже за теб, беше толкова нервен, чувстваше се толкова неудобно, че просто нямам думи. Накрая го отрязах и му казах: „Господи, Джак, аз да не съм отец Джилхой. Обичаш ли това момиче?“. На което той отговори: „Повече от всичко! И… ако погледнеш това от…“. Я, ти се изчервяваш.

— Да — казах аз. — Изчервявам се.

— Недей. Щастлива съм и за двама ви. Както някой си от Брил Билдинг някога е писал: „Любовта е чудесно нещо“.

— Той страшно се страхуваше да ти каже.

— Така е, защото брат ми е от най-лошия вид ирландски католици. Той съвсем истински вярва в Първородния грях, грехопадението, огъня на ада и проклятието, и всички останали весели шеги от Вехтия завет. Докато аз все му повтарям, че този вид моралност си е чисто лайно. Единственото, което има значение, е порядъчността в отношенията на хората един към друг. От това, което той ми каза, разбирам, че се държи съвсем порядъчно с Дороти в случая.

— Може би, но понякога се чувствам адски виновна заради нея.

— Виж сега, той може да бъде истински гадняр и направо да зареже и нея, и Чарли. Помисли си, много мъже правят точно това. Но той е лоялен. Тъй като и Дороти проявява лоялност. Искам да кажа, че винаги съм смятала Дороти за общо взето порядъчна жена. Не точно от най-живите, нито пък е готова веднага да се разсмее, но по същество е добра. И какво, ако бракът им не се основава на голяма страстна любов — това той има с теб. Отношенията му с Дороти са обикновено, добро приятелство. И това не е лошо. Повечето бракове се основават на взаимна ненавист.

— Значи ли това, че не искаш никога да се омъжиш?

— Никога не бих казала „никога“. Но в душата си разбирам, че съм създадена да живея сама. Приятно ми е да имам мъж за известно време… но се чувствам добре и когато той си отиде.

— Разбирам това усещане.

— Значи можеш да се справиш с положението на „другата жена“?

— Толкова е странно да откриеш с колко много неща в живота можеш всъщност да се справиш.

След този обяд Мег и аз станахме истински приятелки и си създадохме традицията на всеки пет-шест седмици да излизаме една вечер „по женски“. Джак беше много доволен, че се разбираме така добре, но малко се притесняваше от това какво споделяме през време на тези пиянски вечери. Една вечер в моя апартамент, когато се бях гушнала до него на дивана, той ме подложи на кръстосан разпит относно последните ми разговори със сестра му.

— Какво си говорим, не е твоя работа — срязах го аз.

— Обзалагам се, че са женски приказки — каза той.

— Женски приказки! Ама че го рече — ние и двете сме жени с професии и образовани, едната — в Брин Мор, другата — в Барнард, а ти си въобразяваш, че си разменяме рецепти за шоколадови курабийки.

— Не, но мога да си представя, че говорите за лакове за нокти и найлоново бельо.

— Ако не знаех, че ме занасяш, щях да ти дам да разбереш.

— Е, хайде, за какво си говорихте?

— За това добър ли си в леглото.

Той пребледня.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. И Мег искаше да й разкажа всички подробности.

— Боже господи…

— Е, добре, за какво друго очакваш да си говорим?

— Шегуваш се, нали?

— Защо мъжете са толкова тъпи?

— Защото някои от нас правят грешката да се влюбят в умни жени като теб.

— Тъпачка ли предпочиташ?

— В никакъв случай.

— Страшно умен отговор.

— Значи няма да ми кажеш…

— Не. Разговорите ни са лични… каквито и трябва да бъдат. Но ще ти кажа нещичко, едно нещо, което й признах вчера: щастлива съм!

Той ме погледна внимателно.

— Наистина ли?

— Недей да звучиш така дяволски изненадан.

— Не съм изненадан. Просто доволен, това е всичко.

— Повярвай ми и аз също. Защото всичко върви така добре.

Той се наведе към мен и ме целуна.

— Животът наистина може да бъде толкова хубав.

— Да — казах аз, като го целунах в отговор. — Може.

А когато животът е хубав, времето изглежда, че тече с невероятна скорост. Може би защото тези дни отминаваха с някакъв приятен ритъм — с чувство, че събитията се движат спокойно, в добре организиран ритъм, че обстоятелствата действат в полза на всички ни. Моите колони вървяха добре. „Харпър енд Брадърс“ ми платиха невероятната сума от пет хиляди долара (много пари за онова време), за да издадат книга с моите статии от „Животът такъв, какъвто е“… за 1952. Джак беше повишен. Той стана шеф на отдел и макар че все още се занимаваше със същите застрахователни компании, заплатата му се удвои. Междувременно договорът на Ерик с Ен Би Си беше подновен с увеличена заплата, което накара сметката му в банката да стане още по-голяма. Мег беше повишена на длъжност старши редактор в „Макгроу Хил“ и завърза връзка с един басист от оркестър на Арти Шоу (историята продължи около шест месеца — почти с продължителност на романтичен епос по стандартите на Мег). Нещо по-важно, животът ми с Джак се превърна в приятно ежедневие. От това, което можех да науча, Дороти също се бе приспособила към странните идеи за семеен живот на мъжа си, даже и независимо от това, че все още наричаше дните, през които той не беше с нея, дни вън от града.

Изтъркана истина е, че ние никога не разбираме, че сме били щастливи, преди времето на щастие да отмине. Но през последната половина на 1951 аз осъзнавах, че това без съмнение е прекрасен период от живота ми.

После всичко свърши. Дори си спомням и точната дата: осми март 1952. В шест сутринта. Събуди ме настойчиво звънене на външната ми врата. Джак беше по работа в Питсбърг, затова не можех да си представя кой, по дяволите, би могъл да ме безпокои в такава ранна доба.

Отворих външната врата и видях Ерик да трепери отвън. Имаше вид на човек, който не е мигнал цяла нощ. Изглеждаше също така и напълно смазан. Изведнъж изпитах страх.

— Какво се е случило? — попитах.

— Те искат от мен да им съобщя имена — каза той.