Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (4)

Четири

Тя живееше в сграда с кафява каменна фасада. Платих на шофьора и изхвърчах по предните стъпала, като ги взимах по две наведнъж. Името й беше срещу най-долния звънец. Държах го натиснат поне десет секунди. След което се чу гласът й по домофона.

— Да? — произнесе тя колебливо.

— Кейт Малоун е. Отворете.

След малка пауза, тя натисна звънеца, за да ми отвори.

Апартаментът й беше на първия етаж. Тя стоеше на прага и ме чакаше. Беше облечена в сиви панталони от вълнен плат и сив пуловер по врата, който подчертаваше дългата й деликатна шия. Сивата й коса беше събрана в съвършен стегнат кок. Погледната от по-близо кожата й изглеждаше дори още по-прозрачна и гладка — само с няколко бръчици около очите, които подсказваха истинската й възраст. Стойката й беше безупречна, подчертаваща елегантната й фигура и съвършеното й самообладание. Очите й гледаха съсредоточено, горящи от удоволствие, че ме вижда.

— Как смеете — казах аз, размахвайки фотоалбума.

— Добър ден, Кейт — каза тя с добре контролиран и неразстроен от моето избухване глас. — Радвам се, че дойдохте.

— Коя, по дяволите, сте вие? И какво, по дяволите, е това? — казах аз, сякаш държах пистолета на престъплението на процес за убийство.

— Защото не влезете?

— Не искам да влизам — изкрещях.

Тя запази спокойствие.

— Наистина не можем да разговаряме тук. Моля… — покани ме тя да престъпя прага.

След миг нервно колебание аз казах:

— Не мисля, че ще остана дълго…

— Добре — съгласи се тя.

Последвах я вътре. Влязохме в малко антре. До едната стена от тавана до пода стоеше етажерка с книги, сгъната под тежестта на издания с твърди корици. До етажерката имаше дрешник. Тя го отвори и запита:

— Мога ли да взема палтото ви?

Връчих й го. Докато го закачаше, аз се огледах наоколо и изведнъж се почувствах така, сякаш някой е изкарал въздуха ми с удар. Защото там, на отсрещната страна на антрето, имаше половин дузина снимки на мен и на баща ми. Там беше и онази снимка на баща ми във военна униформа. Имаше увеличена снимка, на която татко ме държи, когато съм била новородено бебе. Имаше моя снимка от колежа и друга, на която държа Етан, когато той беше само на годинка. Имаше две черно-бели фотографии, показващи татко със Сара Смит в разни пози. Първата беше снимка „вкъщи“ — татко я беше прегърнал с ръце, а тя стоеше до коледна елха. Другата снимка беше на щастливата двойка пред Линкълн Мемориал във Вашингтон. От възрастта на снимките и от дрехите, които носеха хората на тях можех да определя, че са правени в началото на петдесетте години. Завъртях обратно и погледнах Сара Смит с широко отворени очи.

— Не разбирам… — казах аз.

— Не съм изненадана.

— Ще трябва да ми обясните някои неща — казах аз ядосана.

— Да — отвърна тя спокойно. — Трябва.

Докосна лакътя ми и ме поведе към всекидневната.

— Елате, седнете. Кафе? Чай? Нещо по-силно?

— По-силно — казах аз.

— Червено вино? Бърбън? „Харвис Бристол Крийм“? Страхувам се, че това е горе-долу всичко, което имам. С лед? С вода?

— Чисто.

Тя си позволи лека усмивка.

— Точно като баща ти — каза тя.

Посочи ми едно огромно кресло, тапицирано в тъмнокафява ленена материя. Същата материя покриваше и огромен диван. Имаше и модерна шведска масичка за кафе, върху която бяха поставени спретнати купчини от книги за изкуството и скъпи списания („Ню Йоркър“, „Харпърс“, „Атлантик“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“). Всекидневната беше малка, но безупречно подредена. Избелени дървени подове, бели стени, още етажерки с книги, значителна колекция от компактдискове с класическа музика, голям прозорец с южно изложение, гледащ към малък вътрешен двор. Направо, като отклонение от тази стая, имаше много уместно изградена ниша, която служеше за малък домашен работен кабинет — с небоядисана маса от борово дърво с компютър, факс машина и куп хартия. Срещу тази ниша имаше спалня с легло персон и половина (с табла от избелено дърво и покривка с подплата тип „старата Америка“) и стилна тоалетна масичка. Както и всичко останало в апартамента спалнята излъчваше дискретно добър вкус. Очевидно беше, че Сара Смит отказваше да приеме прикритата разруха на положението на възрастен гражданин и да прекара последния период от живота си в апартамент по модата отпреди двайсет години, който лъха на износена изисканост. Нейният дом подсказваше спокойно, но яростно чувство на гордост.

Сара се появи от кухнята с табла. Върху нея имаше бутилка бърбън, бутилка „Бристол Крийм“, чаша за шери и чаша за уиски.

— „Хирам Уокър“ беше любимият бърбън на баща ви — каза тя. — Аз лично въобще не мога да го понасям. Пиех скоч, докато навърших седемдесет, тогава тялото ми взе друго решение. Сега трябва да се задоволявам с нещо скучно и дамско като шери. Наздраве.

Тя вдигна чашата си с шери. Не отговорих на тоста й. Просто обърнах уискито си на един дъх. То изгори гърлото ми, но облекчи малко силната мъка, която изпитвах. Още една лека усмивка мина по устните на Сара Смит.

— Баща ви пиеше така — каза тя.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — казах аз, като посочих бутилката.

— Заповядайте, налейте си.

Сипах си още малко бърбън, но този път се ограничих с малка глътка. Сара Смит се намести на дивана, после докосна ръката ми.

— Нямам желание да се извинявам за крайните методи, които използвах, за да ви доведа тук. Знам, че съм изглеждала като стара досадница, но…

Отдръпнах бързо ръката си.

— Искам да знам само едно нещо, госпожице Смит…

— Сара, моля те.

— Не. Никакви малки имена. Ние не сме приятелки. Дори не сме познати…

— Кейт, познавала съм ви през целия ви живот.

— Как? Как така ме познавате? И защо, по дяволите, започнахте да ме безпокоите след смъртта на майка ми?

Хвърлих фотоалбума върху масичката за кафе и го отворих на последната страница.

— Искам да знам също така откъде имате това? — попитах аз, като посочих изрезката с Етан от училищния вестник на „Алън Стивънсън“.

— Абонирана съм за училищния вестник.

— Вие сте какво?

— Така, както бях абонирана за вестника на колежа Смит, когато вие бяхте там.

— Вие сте луда!

— Мога да обясня…

— Какъв интерес можем да представляваме ние за вас? Искам да кажа, ако се вземе предвид фотоалбума ви, тази мания не е нещо скорошно. Вие сте ни следила от години. И какво значат всички тези стари снимки на баща ми?

Тя ме погледна право в очите и каза:

— Твоят баща беше единствената любов на моя живот.