Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (12)

Едно

Първото нещо, което ми направи впечатление у Дъдли Томсън бяха пръстите му. Къси, дебели, месести — като наденички. Имаше едро овално лице. Брадичката му беше увеличена от два пласта тлъстини. Косата му беше започнала да оредява, носеше кръгли очила с рогови рамки и беше облечен в много скъп костюм с жилетка. Костюмът беше от тъмносив плат на широко бяло райе. Личеше, че е шит по поръчка, защото много сполучливо обхващаше обемистата му фигура. Кабинетът му беше облицован с дървена ламперия, имаше тежки зелени плюшени завеси, дълбоки кожени кресла и тежко махагоново писалище. Порази ме като умалено копие на лондонски аристократичен клуб. Всъщност от всичко около Дъдли Томсън лъхаше на любов към всичко английско. Той приличаше на версия на Т. С. Елиът^[1] със значително по-голямо тегло. Само че за разлика от господин Елиът той не беше поет, облечен в костюм на английски банкер, а беше адвокат по бракоразводни дела — партньор в „Потхолм, Грей енд Конъл“, елитната уолстрийтска фирма, в която Едуин Грей беше старши партньор.

Бях поканена от Дъдли Томсън на среща в кабинета му. Беше три седмици след изписването ми от „Гринич Хоспитал“. Живеех при брат си, в апартамента му на улица Съливан, сгушвайки се всяка вечер на изтърбушения му диван. Една от старшите сестри ме беше предупредила, че след излизането ми от болницата има вероятност да изпадна в депресия. Беше права. Прекарах по-голяма част от тези три седмици вътре в апартамента на Ерик, като само от време на време излизах, за да купя продукти, или да отида на кино следобед в Музикалната академия на 14-та улица. Наистина не исках да бъда между много хора — особено между такива мои приятелки, които бяха женени и имаха деца. Видът на бебешка количка на улицата караше кръвта ми да замръзва. Както и витрините на магазини, които продаваха дрехи за бременни или детски стоки. Странно, но не бях плакала след онова избухване в „Гринич Хоспитал“. Вместо това непрекъснато се чувствах като окаменяла и не исках нищо повече от това да се затворя между четирите стени на апартамента на Ерик. И с толерантното насърчаване от страна на брат ми точно това и правех — прекарвах дните в четене на евтини криминални романи и слушайки една по една грамофонните плочи от доста богатата колекция на Ерик. Рядко пусках радиото. Не купувах вестници. Не вдигах телефона (не че звънеше много често). Ерик — най-търпеливият човек на планетата — не проявяваше безпокойство по отношение на моя солипсизъм^[2]. Макар че деликатно задаваше въпроси за моето физическо състояние, той нито веднъж не ми предложи да излезем вечер. Нито пък коментираше състоянието ми на шеметно отчаяние. Той разбираше какво става. Знаеше, че нещата трябва да следват пътя си.

След три седмици самоизолация получих известие от Дъдли Томсън. В него се обясняваше, че той ще представлява семейство Грей при уреждането на въпросите, свързани с развода, и ме молеше да си уредя среща с него в най-рано възможното за мен време. Казваше, че моят личен адвокат би могъл да присъства на тази среща, но предлагаше да не правя излишни разходи, като наемам адвокат за този пръв предварителен разговор, тъй като семейство Грей искат да уредят въпросите колкото е възможно по-бързо.

— Наеми си адвокат — каза Ерик, след като му показах писмото. — Това, което искат, е да уредят нещата с колкото е възможно по-малко пари.

— Но аз наистина не искам нищо от тях…

— Ти имаш право на издръжка — или поне на значителна еднократна сума. Това е най-малкото, което тия мръсници ти дължат.

— По-скоро просто ще си тръгна…

— Те те експлоатираха…

— Не е така.

— Използваха те като крава за разплод и…

— Ерик, престани да превръщаш този въпрос в драма на класовата борба. Особено, че и ние, и семейство Грей принадлежим общо взето към една и съща класа.

— Все пак, трябва да се постараеш да вземеш от тях всяка стотинка, която можеш.

— Не, защото това би било неетично. А това не е в моя стил. Знам какво искам от семейство Грей. Ако ми го дадат, то тогава целият този въпрос може да се уреди без повече огорчения. Повярвай ми, най-много от всичко искам да избегна огорченията.

— Поне намери някой печен бракоразводен адвокат, който да стои до теб.

— Нямам нужда от никого. Това е новото ми кредо, Ерик. Отсега нататък няма да завися от никого.

И така, уредих си среща с господин Томсън и влязох в кантората му без адвокатски антураж. Той беше доста изненадан от това.

— Откровено казано, очаквах днес да ви видя поне с един юридически съветник — каза той.

— Така ли? — казах аз. — След като ме уведомихте, че на тази ни среща няма да бъде необходимо да присъства мой адвокат?

Той ми се усмихна, като показа зъби с лошо изработени пломби (сигурен признак за силните му англофилски тежнения).

— Не съм очаквал, че някой наистина ще изпълни съвета ми — каза той.

— Е, добре, аз го изпълних. И така, да свършваме с всичко това. Кажете ми какво ми се предлага?

Той се покашля и прехвърли някои книжа, като се опитваше да замаскира изненадата си от моята директност.

— Семейство Грей желае да прояви колкото е възможно по-голяма щедрост…

— Искате да кажете, че Джордж Грей желае да бъде колкото е възможно по-щедър. Аз бях — и все още съм — омъжена за него, не за семейството му.

— Да, да, разбира се — каза той, като прозвуча малко притеснено. — Джордж Грей иска да ви предложи едно изключително щедро уреждане на въпроса.

— Каква е неговата и вашата идея за изключително разумно уреждане?

— Нашата идея е за нещо около двеста долара на месец… платими до момента на вашето повторно омъжване.

— Никога повече няма да се омъжа.

Той направи опит да се усмихне доброжелателно. Не успя.

— Разбирам, че при сегашните обстоятелства не може да не сте разстроена, госпожо Грей. Но сигурен съм, че за привлекателна и умна жена като вас няма да бъде трудно да си намери съпруг.

— С уточнението, че не съм на пазара за съпрузи. Във всеки случай, дори и да бях, сега съм от медицинска гледна точка, дефектна стока — според любезното определение на моята свекърва.

Изглеждаше много смутен.

— Да, чух за вашите… медицински проблеми. Ужасно съжалявам.

— Благодаря ви. Но да се върнем към въпроса. Страхувам се, че двеста долара на месец не е приемлива сума. Моята заплата в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ беше триста на месец. Мисля, че заслужавам толкова.

— Сигурен съм, че триста долара на месец ще бъде сметнато за приемливо.

— Добре. Сега пък аз имам предложение към вас. Когато ви казах, че не възнамерявам да се омъжа повторно, разбрахте, сигурна съм, че това означава, че Джордж ще трябва да плаща издръжка до края на живота ми.

— Да, тази мисъл ми мина през главата.

— Бих искала да опростя нещата в това отношение. Склонна съм да приема еднократно плащане от страна на Джордж. Веднъж щом то бъде направено, няма да търся каквато и да е финансова издръжка повече от него.

Той сви устни.

— И каква сума имате предвид?

— Бях женена за Джордж в продължение на пет месеца. Бях с него и два месеца преди това. Общо седем месеца. Бих искала равностойността на годишна издръжка за всеки един от тези месеци. Това възлиза на…

Той вече драскаше цифри по попивателната върху бюрото си.

— Двайсет и пет хиляди и двеста долара — каза той.

— Точно така.

— Това е голяма сума.

— Не и ако вземете предвид, че ако всичко върви добре, мога да живея още четирийсет и пет — петдесет години.

— Тук имате право. И това предложение само начална оферта ли е?

— Не, то е и окончателна оферта. Или Джордж ще се съгласи да ми плати тази сума, или ще ми плаща издръжка до последния ден от живота ми. Ясно ли е, господин Томсън?

— Съвършено. Естествено, аз трябва да обсъдя това със семейство Грей… прощавайте, с Джордж.

— Е, добре, знаете как да ме намерите.

Той протегна ръка. Поех я. Тя беше мека и пухкава.

— Мога ли да ви попитам нещо, госпожо Грей?

— Разбира се.

— То може да ви се стори странно след като представлявам съпруга ви, но защо, за бога, се отказвате от текуща издръжка?

— Защото не искам повече да имам каквото и да било общо със семейство Грей отсега нататък. И вие можете да предадете моите чувства на вашите клиенти, ако желаете.

Той пусна ръката ми.

— Имам чувството, че те вече го знаят. Довиждане, госпожо Грей.

Когато излизах от кантората на „Потхолм, Грей и Конъл“, видях, че Едуин Грей Старши върви срещу мен по коридора. Той веднага наведе очи, за да избегне моите. После мина покрай мен, без да каже дори една дума.

Веднага щом излязох от сградата, взех такси и се отправих към улица Съливан. Срещата ме беше изтощила. Нямах навика да играя ролята на неотстъпващо в пазарлъците лице. Но бях доволна от начина, по който се бях справила с нещата. Както също и бях изненадала самата себе си с твърдението, че няма никога да се омъжа повторно. Беше съвсем импровизирано изказване, непланирано предварително. Преди тази декларация не бях мислила по въпроса. Но то ясно отразяваше това, което мислех в момента. Дали щях да мисля за брака по същия начин след няколко години, беше друг въпрос. Това, което знаех, беше, че нещата не вървят, когато сърцето води главата. Те не вървят и когато главата води сърцето. Което, на свой ред значеше…

Какво?

Може би, че никога не можем да постигнем каквото и да е. Че просто някак си всичко объркваме.

Което вероятно е основната причина, че любовта винаги носи разочарования. Ние се впускаме в нея, като се надяваме, че тя ще ни направи пълноценни, че тя ще укрепи нашите устои, че ще сложи край на чувството за непълнота, че ще ни даде стабилността, към която се стремим. После откриваме, че напротив, тя е едно преживяване, което прави човека съвсем беззащитен. Защото е прекалено заредена с двусмисленост. Търсим сигурност в друг човек. И откриваме съмнение както в обекта на нашите чувствата, така и в самите нас.

Затова вероятно важното е да признаеш фундаменталната двусмисленост, криеща се зад всяка форма на човешко усилие. Защото веднъж признал това — веднъж приел дефектната природа на всичко — ти можеш да вървиш напред, без да разочароваш.

Докато, разбира се, не се влюбиш отново.

Два дни след срещата ми с Дъдли Томсън по пощата пристигна писмо от него. В това писмо той ме информираше, че Джордж Грей е приел моето предложение за еднократно заплащане от 25 200 долара при условие че ще се отрека (думата е негова) от всякакви по-нататъшни претенции за издръжка и/или други форми на финансова издръжка. Предлагаше също така и петдесет процента от тази сума да ми бъде изплатена при подписване на юридически обвързващо споразумение (което той щеше да подготви, щом му съобщях, че по принцип приемам тези условия) и петдесет процента, когато официалното решение влезе в сила — двайсет и четири месеца, считано от този момент (по онова време щатът Ню Йорк даваше разводи с голяма неохота).

Взех телефона и се обадих на господин Томсън, като го информирах, че приемам тези условия. Една седмица след обаждането ми официалното споразумение пристигна по пощата. Беше дълго и написано на трудноразбираем език за човек, който като мен не е посещавал юридически факултет. Ерик също го прочете и реши, че е лабиринт. Затова същия ден ми намери един местен адвокат. Казваше се Джоуел Ебъртс. Беше як, снажен мъж, към шейсетгодишен, с конструкцията на докер. Кантората му се намираше на ъгъла на улиците Томпсън и Съливан. Състоеше се от една стая с поизтрит линолеум и луминесцентно осветление. Ръкуването му беше като стискане в менгеме. Но безцеремонността му ми допадна.

След като прегледа договора набързо, той подсвирна през почернелите си зъби:

— Наистина ли сте била омъжена за сина на Едуин Грей?

— Да, за съжаление. Вие познавате ли семейство Грей?

— Мисля, че семитският ми произход е прекалено явен за техните социални вкусове. Но когато бях млад, се занимавах с трудовоправни отношения и за известно време представлявах докерите от военноморската база в Бруклин. Била ли сте някога в управлението на военноморските сили?

— Да — казах спокойно. — Веднъж.

— Както и да е, фирмата на стария Грей направи страшно много пари, като представляваше частните предприемачи от базата. Самият Грей има наистина зловещата репутация, че изпитва садистично удоволствие, когато прецаква работниците, особено когато става въпрос за трудови договори. И най-важното — той винаги печелеше. Мразех го тоя кучи син — пардон за израза — така че с удоволствие ще прегледам това за вас. Тарифата ми е шест долара на час. Така добре ли е?

— Съвсем разумна цена. Повече от разумна даже. Не трябва ли да ви платя повече?

— Това е Вилидж, не Уолстрийт. Шест долара на час е тарифата ми и няма да я надувам само защото вие сте в контакт с „Потхолм, Грей енд Конъл“. Но я да ви питам нещо: защо приемате само еднократно плащане от копелетата?

— Имам си причини.

— Щом като ви представлявам, по-добре вземете да ми ги кажете.

Аз се поколебах, но му разказах за катастрофалния ми брак, за кошмара, който беше свекърва ми, и за спонтанния аборт — с всичките му постоянни увреждащи последствия. Когато свърших, той се наведе през бюрото и ми стисна ръката.

— Лошо сте се подредили, госпожице Смит. Искрено ви съчувствам.

— Благодаря.

— Вижте, ще се оправя с това за ден-два. Не би трябвало да ми отнеме повече от дванайсет часа максимум.

— Чудесно — казах аз.

След седмица господин Ебъртс ми се обади в апартамента на Ерик.

— Съжалявам, че се позабавих с обаждането си, но преговорите ми отнеха малко повече време, отколкото очаквах.

— Мислех, че е нещо съвсем недвусмислено.

— Госпожице Смит, когато става въпрос за право, няма съвсем недвусмислени неща. Във всеки случай ето как се уреди въпросът. Първо лошата новина: работих по това споразумение двайсет часа, затова ще ви струва сто и двайсет долара, което, знам, е почти двойно от първоначално спомената цена, но с тези неща така става. Особено след като добрата новина е наистина добра новина. Сега вече ще ви платят като еднократно обезщетение трийсет и пет хиляди.

— Трийсет и пет хиляди долара? Но господин Томсън и аз се уговорихме за двайсет и пет хиляди…

— Да-а, но аз обичам винаги да спечеля за моите клиенти малко повече от това, което са очаквали. Както и да е, разговарях с един мой приятел лекар, който ми каза, че има казус срещу онзи некадърен лекар, когото вашата свекърва насила ви е накарала да приемете. Как му беше името?

— Доктор Айзенбърг.

— Да, това е гаднярът. Както и да е, според моя приятел лекар Айзенбърг е проявил небрежност, като не е открил, че бременността ви е извънматочна, и по тази причина може да бъде държан отговорен за перманентното увреждане, което сте получили. Разбира се, оня смешник Дъдли Томсън от „Потхолм, Грей енд Конъл“ се опита да омаловажи идеята за лекарска небрежност, докато не му казах, че ако семейство Грей предпочитат скандален публичен развод, ние нямаме нищо против да им устроим такъв.

— Но аз никога не бих се съгласила на подобно нещо.

— Повярвайте ми, знаех това. Това, което правех, беше игра на блъфиране. И после им казах, че при това положение вече искаме еднократна сума от петдесет хиляди…

— Боже господи.

— Разбира се, знаех, че никога няма да се съгласите на това. Но то наистина накара гащите им да се разтреперят, защото след един ден те направиха контраоферта за трийсет и пет хиляди. Томсън каза, че това е тяхната наистина последна оферта, но аз съм сигурен, че мога да ги докарам до четирийсет…

— Трийсет и пет са напълно достатъчни — казах аз. — Съвсем честно погледнато, не мисля, че въобще трябва да приема тази нова сума.

— Защо не, дявол да го вземе? Семейство Грей имат пари. От медицинска гледна точка те са частично виновни за това, което ви се е случило. Нещо повече, това е много изгодна за тях сделка. Веднъж щом ви платят, те няма никога да имат други задължения към вас, което е точно както вие искахте, нали?

— Да, но… аз бях приела сумата от двайсет и пет.

— Това е било, преди да си наемете адвокат. И повярвайте ми, те са ви длъжници.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвайте нищо. Просто вземете парите и не изпитвайте никакви угризения.

— Нека поне да ви платя повече от сто и двайсет долара.

— Защо? Това ми е хонорарът.

— Благодаря.

— Не, аз ви благодаря. Страшен кеф беше да спечеля един рунд срещу Едуин — мамка му! — Грей. Споразумението ще бъде при мен утре, така че ще ви се обадя, когато бъде готово за подписване. А има и още нещо към добрата новина — ще ви дадат всичките трийсет и пет хиляди направо при подписването на договора при условие че няма да оспорвате развода.

— От къде на къде ще го правя?

— Така им казах и аз. Ами, работите стоят така. Щастлива ли сте?

— Сащисана.

— А не трябва. Но ако ми позволите един съвет, госпожице Смит…

— Моля.

— Както казваха едно време в Бруклин, не си хвърляйте парите на вятъра.

Последвах съвета му. Когато един месец по-късно получих парите, внесох ги в банката и започнах да си търся апартамент. Отне ми само една седмица, за да намеря това, което ми бе необходимо — слънчев апартамент с една спалня на първия етаж в един блок, строен в началото на века на Западна 77-ма улица, недалеч от Ривърсайд Драйв. Апартаментът беше просторен, с три светли стаи, с високи тавани и с подове от твърда дървесина. Във всекидневната имаше малък алков^[3], от който можеше да се направи прекрасен работен кът. Но най-хубавото предимство на апартамента, това, което ме накара веднага да го поискам, беше, че той имаше своя собствена малка градинка. Наистина, беше само едно малко парче земя — три на три метра, с пропукани плочи и изсъхнала трева — но аз знаех, че мога да направя прекрасни неща с него. Най-хубавото беше, че щях да имам своя собствена градина в центъра на Манхатън — малко зеленина сред извисяващите се бетон и тухли. Наистина стените на апартамента бяха покрити с дебели кафяви тапети на цветя. И кухнята също беше малко старомодна — имаше един почти излязъл от употреба хладилен шкаф, който функционираше с лед, докарван от местния доставчик на лед, но агентката по продажби на недвижими имоти каза, че е готова да намали с триста долара исканата сума от осем хиляди долара като компенсация на модернизирането, което беше необходимо да направя. Настоях да свали още двеста долара, за да сключим сделката. Тя се съгласи. Тъй като сградата беше от кафеникав камък, не беше необходимо да получавам разрешението на кооперацията. Единственото, което трябваше да плащам допълнително, бяха двайсет долара на месец — такса за поддържане. Отново за юридическото оформяне на сделката използвах Джоуел Ебъртс. Платих в брой. Една седмица след като го видях, апартаментът беше мой.

— Сестра ми, притежателката на имот — каза Ерик иронично, като оглеждаше апартамента само няколко дни след сключването на сделката.

— Сигурна съм, че следващото нещо, което ще ме наречеш, ще бъде капиталист.

— Не разглеждам въпроса идеологически, просто ти завиждам. Не е същото, ако искаш да знаеш.

— Така ли? Как пък досега да не разбера това, другарю.

— Ш-ш-шт…

— Престани да бъдеш параноик. Не вярвам господин Хувър да е сложил подслушвателно устройство в този апартамент. Имам предвид, че предишната собственичка е била дребничка стара латвийка.

— За Хувър всеки е потенциален подривен елемент. Не четеш ли какво става във Вашингтон? Тълпа конгресмени са се развикали, че в Холивуд има червени, скрити под леглата. Искат да се създаде комитет за разследване на комунистическото проникване в развлекателната индустрия.

— Става дума само за Холивуд.

— Можеш да не се съмняваш, че ако Конгресът започне да рови за комунисти в Лос Анджелис, ще бъде само въпрос на време да обърне поглед към Ню Йорк.

— Както ти казах и преди, ако това стане, единственото, което трябва да им кажеш, е, че си напуснал партията през четирийсет и първа и ще си чист. Във всеки случай винаги можеш да кажеш на служителите на ФБР, че сестра ти е капиталистка, притежателка на имот…

— Много смешно.

— Кажи ми честно, Ерик, харесваш ли това място?

Той огледа празната всекидневна.

— Да-а, има потенциал. Особено, ако се отървеш от тия източноевропейски тапети. Какво мислиш, че представляват — „Пролет в Рига“?

— Не знам, но преди кракът ми да влезе тук или в кухнята, всичко това ще изчезне.

— Сигурна ли си, че можеш да живееш в Ъпър Уест Сайд? Искам да кажа, че тук, в района Дакота, е някак си доста тихо.

— Знаеш ли, единственото нещо от Олд Гринич, което ми липсва, е чувството за простор. Ето защо ми харесва тук. На минута път съм от Ривърсайд парк. Имам Хъдсън. Имам си и собствена градина.

— Престани, защото започваш да звучиш като езерцето на Торо в „Уолдън“^[4].

Разсмях се и казах:

— След като платя за апартамента и го оправя, в банката ще ми останат около двайсет и две хиляди — това не включва и парите, които наследих от майка ни и баща ни, които са в държавни ценни книжа.

— За разлика от твоя разточителен брат.

— Е, добре, това, което исках да ти кажа, е, че агентката, която ми продаде този апартамент, ми каза, че тук се продава още един на третия етаж. Така че, ако ми позволиш да го купя за теб и…

Той ме прекъсна:

— Няма начин.

— Недей да отхвърляш с лека ръка идеята. Искам да кажа, че апартаментът ти на улица Съливан не е наистина най-доброто…

— На мен ми върши добра работа. Повече от това не ми трябва.

— Стига, Ерик! Това е място за студент. Като лош вариант на „Бохеми“ е, а ти си почти трийсет и пет годишен.

— Знам точно на колко години съм, Ес — каза той сърдито. — Така, както и знам какво ми трябва и какво не ми трябва. Това, от което нямам нужда, е дяволската ти благотворителност, разбра ли?

Тонът му ме порази.

— Само предложих. Искам да кажа, разбирам, че не харесваш Ъпър Уест Сайд, но ако попаднеш на място в центъра, което искаш да купиш…

— Не искам нищо от теб, Ес.

— Но защо? Мога да ти помогна.

— Защото не искам помощ. Нуждата от помощ ме кара да се чувствам неудачник.

— Знаеш, че не мисля така за теб.

— Но аз мисля така. Затова… благодаря, но не мога да приема.

— Поне помисли по въпроса.

— Не. Въпросът е изчерпан. Но ето ти един практичен съвет от непрактичен човек: намери си добър брокер и го остави да инвестира тези трийсет и две хиляди в акции с добра възвръщаемост — Дженеръл Електрик, Дженеръл Моторс, Американска Радио Корпорация — нещо от тоя род. Има слухове, че Ай Би Ем също е с перспективи, макар че сега се утвърждават като компания.

— Не знаех, че следиш борсата, Ерик.

— Естествено, един бивши марксист-ленинец винаги може да избере акциите с най-голяма възвръщаемост.

 

 

Когато няколко дни по-късно апартаментът стана мой, наех декоратор, който да свали тапетите, да гипсира стените отново и да ги боядиса чисто бели. Накарах го и да ми направи дизайн за проста модерна кухня, като включи в нея нов хладилник „Амана“. Всичко струваше общо шестстотин долара и за тази сума той се съгласи също така да изцикли и лакира отново подовете, да направи две етажерки, високи от пода до тавана във всекидневната и смени плочките в банята. Както и останалата част от апартамента, тя също стана бяла. Останалите четиристотин долара от моя бюджет за преустройство отидоха за мебели: старинно легло с месингови украшения, висок шкаф от ясеново дърво с чекмеджета, семпъл диван, тапициран с материя в неутрален бежов цвят, голямо меко кресло (тапицирано в същата материя), голяма маса от борово дърво, която можеше да служи и за писалище. Поразително е колко много неща можеше да купи човек за четиристотин долара тогава. От тези пари ми остана достатъчно, за да купя и два килима, няколко настолни лампи и жълта хромирана кухненска маса с два стола в комплект.

Преустройството отне около месец. Всички мебели пристигнаха сутринта, в която бояджиите най-после напуснаха апартамента. До вечерта — с помощта на Ерик — всичко беше подредено. Прекарах следващите дни в купуване на вещи от първа необходимост като чинии и чаши, прибори и кърпи. Изхарчих и сто и петдесет долара над предвидените, за да купя технически най-модерната комбинация — радио и грамофон, вградени в махагонов шкаф, лукс, но необходим.

Много малко бяха материалните неща, които ме привличаха. Веднага след като прочетох в „Лайф“ за „Домашния концертен салон“ (да, това беше официалното име на моя радиограмофон), знаех, че ще го купя… даже и на жестоката цена от сто четирийсет и пет долара и деветдесет и пет цента. И ето, той беше тук, наместен в един ъгъл на моя апартамент — апартамента, който аз притежавах напълно и безусловно, мощно звучащ с встъпителната част на Брамсовата симфония №3. Заобиколена бях от първите мебели, които някога бях купувала в живота си. Изведнъж се почувствах много пораснала, ала в душата ми беше пусто.

— За какво така си се замислила? — попита Ерик, като ми подаде тържествено чаша с шампаноподобно вино.

— Просто съм малко объркана, това е.

— Объркана от това, че си господарка на всичко, което виждат очите ти?

— Объркана, че накрая стигнах дотук с всичко това около мен.

— Можеше и да е по-зле. Можеше все още да си жител на наказателната колония Грей в Олд Гринич.

— Да, разводът има известни плюсове като че ли.

— Чувстваш се виновна за всичко това, личи си.

— Знам, че звучи глупаво, но не мога да престана да си казвам, че не е редно да получа всичко това, без да съм…

— Какво? Без страдание? Без мъченичество? Без разпъване на кръст?

Разсмях се.

— Да — казах аз. — Нещо от тоя род — сюблимно и назидателно.

— Имам слабост към мазохистите. Във всеки случай, Ес, от моя гледна точка трийсет и пет хиляди не са дори минимална компенсация за това, че никога…

— Престани!

— Съжалявам.

— Недей. Това е мой проблем. Нещо, което аз трябва да приема.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Не трябва да го приемаш — каза той.

— Не, трябва. В противен случай…

— Какво?

— В противен случай мога да направя нещо много глупаво… като да превърна това в основната трагедия на живота си. А аз не искам това да стане. Не съм създадена, за да играя многострадална героиня. Просто не е в моя стил.

— Поне си дай малко време, за да свикнеш с нещата. Само два месеца са минали.

— Справям се съвсем добре — излъгах аз. — Съвсем добре съм.

В действителност се чувствах много зле. Затова запълвах всеки час от деня си. След като се нанесох в апартамента, уредих си срещи с половин дузина брокери, преди да се спра на Лорънс Браун — съпруг на стара моя приятелка от Брин Мор, Вирджиния Суит. Тя се омъжи за Лорънс веднага след колежа и сега отглеждаше три деца под пет години в една стара къща в колониален стил в Осининг. Но не връзката ми с Вирджиния ме накара да възложа делата си на Лорънс, а по-скоро фактът, че той беше единственият брокер от тези, които срещнах, който не се държеше с мен снизходително или ми казваше неща от рода на: „Е, знам, че вие, дамите, много-много от цифри не разбирате. Като изключим номерата на корсетите, ха, ха!“. (Да, през 1947 това беше общоприет стил на мъжко остроумие.) Противно на тях, Лорънс ме разпита внимателно какви са моите дългосрочни финансови цели (сигурност, сигурност и пак сигурност) и моето отношение към риска (да бъде избегнат на всяка цена).

— Искаш ли тези пари веднага да започнат да ти носят доход? — попита ме той.

— Съвсем не — отговорих аз. — Планирам да се върна на работа веднага щом това бъде възможно. Не приемам да бъда от така наречените жени, живеещи за удоволствие. Така само пропиляваш безцелно живота си.

— А ако решиш да се омъжиш отново?

— Няма. Никога.

Той поразмисли върху това за миг, после каза:

— Добре. Тогава ще обмислим работите в дългосрочен план.

Неговият финансов план беше много директен. Петте хиляди долара, които бяха в държавни ценни книжа, щяха да бъдат прехвърлени в пенсионен фонд с падеж към времето, когато навърша шейсет години. Двайсет хиляди долара щяха да бъдат използвани за закупуване на акции с добра възвръщаемост — с цел да се постигнат най-малко шест процента ръст годишно. Останалите пет хиляди оставаха свободни, за да се забавлявам с тях както искам, или да се издържам, докато си намеря работа.

— Ако всичко върви добре, когато станеш на средна възраст, ще имаш зад себе си значителен боен трофей. Като прибавим към това и факта, че ще държиш в ръцете си един много съществен актив — какъвто е напълно изплатен апартамент — изглежда, че няма да зависиш от никого финансово.

Точно това исках — пълна независимост. Никога повече в живота си нямаше да позволя да завися от когото и да било. Не хлопвах вратата пред мъжете или секса, или възможността да се влюбя. Но нямаше по никакъв начин, дявол да го вземе, да се поставя отново в положение, при което щях да съм зависима от мъж по отношение на моето собствено аз, моята обществена позиция или парите в джоба ми. Отсега нататък щях да бъда независима единица — самозадоволяваща се, неспъвана, необвързана.

И така, аз приех финансовия план на Лорънс. Чековете бяха написани, инвестициите — направени. Сега имах пет хиляди долара в банковата си сметка — можех да ги харча както си искам, но си наложих да бъда благоразумна да не ги харча за задоволяване на капризи. Защото парите сега значеха независимост. Или поне илюзията за независимост.

След като уредих финансовите си въпроси, посетих „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Странната личност, заела длъжността на Натаниъл Хънтър, беше издържала само няколко месеца на тази работа. На нейното място сега беше една дребничка, нахакана жена на име Имоджен Удс — напълно в стил Дороти Паркър, писателката. Тя беше известна с дългите си обеди и постоянния си махмурлук, но и с изключително верния си литературен усет.

Когато се обадих в кабинета й, тя ми каза да намина следобед на другия ден към пет. Седеше на едно кресло до бюрото си и поправяше някакви коректури от списанието. Цигара „Пал Мал“ пушеше във вече препълнения пепелник. В едната й ръка имаше чаша с коктейл от уиски със сода и молив в другата. На върха на носа й се крепяха очила с отрязани като полумесец стъкла, през които тя ме изучаваше внимателно.

— И така, още една бежанка от брачния живот — каза тя.

— Новините очевидно се разнасят бързо.

— Е-е, че това е списание. Което на свой ред означава, че е пълно с хора, които си мислят, че вършат нещо важно, но тайно знаят, че не вършат нищо чак от такава важност и затова не обичат нищо повече от това да разменят клюки за по-интересния живот на другите хора.

— Моят живот не е особено интересен.

— Брак, продължил само пет месеца, е винаги интересен. Най-кратката от моите три брачни катастрофи издържа шест месеца.

— А най-дългата?

— Година и половина.

— Впечатляващо.

Тя се изкикоти шумно, издишвайки облак дим с обема на целия си гръден кош.

— Да, дяволски впечатляващо. Сега, кажи ми, кога ще ни напишеш следващия си разказ? Изрових първия ти от архива. Страшно, дяволски хубав. Къде е следващият?

Обясних й, че смятам себе си за дете чудо с едно произведение, че съм се опитвала да напиша и друг разказ, но съм открила, че нямам какво да кажа.

— Значи това наистина ще бъде единственият ти разказ?

— Мисля, че да.

— Трябва да е бил страшен мъж тоя твой моряк?

— Той е измислена личност.

Тя изгълта наведнъж уискито си със сода.

— Да бе, а аз съм Рита Хейуърт. Както и да е, няма да ровя, макар че страшно ми се иска. С какво да ти помогна?

— Знам, че на старата ми работа има друг човек, но се питам дали не бих могла да чета за вас непубликувани работи на хонорар…

— Няма проблем — каза тя. — Откакто проклетата война свърши, няма човек в Америка, който да не е решил, че е писател. Наводнени сме с боклуци. Така че с удоволствие ще ти хвърляме по двайсет ръкописа на седмица. Плащаме по три долара на рецензия. С това няма да станеш богата, но може да си платиш едно-друго от бакалницата. Твоята приятелка Емили Фултън ми разправяше, че току-що си се нанесла в свой собствен апартамент.

— Вярно е — казах аз.

— Я ми разкажи как стана това.

Направих това, както ми нареди, като разказах накратко как се впуснах в търсене на апартамент след като напуснах Джордж, как открих това място на Западна 77-ма улица и как смъкнах всичко до голи стени и го предекорирах в неутрални тонове.

— Ще свърши работа — каза тя.

— Какво ще свърши работа?

— Твоята история за апартамента. Ще я наречем „Второ действие“. „Да започнеш отначало“ или нещо подобно, дяволите да го вземат. Това, което искам от теб, е хитър, смешен разказ за това как си си намерила собствен апартамент след като женитбата ти е била улучена от торпедо.

— Но нали ви казах, че не се занимавам повече с художествена литература.

— Че аз да не те карам да пишеш художествено произведение. Искам да бъдеш първият сътрудник на една нова рубрика, която Негово величество редакторът иска от мен да разработя. Иска да я наречем „Късчета от живота“, което ти показва колко му е въображението. Но в резюме това е кратко елегантно съобщение от бойното поле, наречено живот. Хиляда думи, не повече. Хонорарът е четирийсет долара и за да сме сигурни, че няма да губиш много време за тази работа, искам я на бюрото си след пет дни, смятано от днес. Това е началото на работния ден в понеделник. Ясно ли е, Смит?

Хлъцнах. Шумно.

— Сигурна ли сте, че искате аз да напиша това? — казах аз.

— Не бе, обичай ми е да поръчвам неща, които изобщо не искам. Хайде, Смит, хващаш ли се да пишеш или какво?

След нервна пауза казах:

— Да, ще го напиша.

— Тогава, разбрахме се. Междувременно ще накарам един от моите роби да ти изрови двайсет новопристигнали ръкописа от камарата мокър сняг, наречена „Велики непубликувани разкази“, и да ти ги изпрати вкъщи. Но първо ще напишеш твоя материал. И понеделник значи понеделник. Ясно ли е?

— Ще направя всичко каквото мога.

— Не, ще направиш това, което правиш много добре. Защото очаквам от теб. И още едно последно нещо — пиши ясно, сбито, с остър език. Това винаги звучи добре.

Както можеше да се очаква, към десет часа в неделя вечер бях изгубила всякаква надежда, че ще мога да си свърша работата до десет на другата сутрин. Стаята около мен приличаше на саморазрастваща се преспа от смачкана на топки машинописна хартия, дълбока до колене. Бях напълно блокирала, замразена, умствено барикадирана. През предишните четири дни бях опитвала дванайсет начина да започна материала. Всеки път вдигах ръце от безпомощност, издърпвах хартията от ремингтъна и се проклинах, че приех работата. Не бях писател, само бях успяла да измамя другите. Принадлежах към хората, имали късмет първия път, но превърнали се в опразнена от вдъхновение зона след това. Още по-лошо, знаех, че вдъхновението представлява само около петнайсет процента от всички съставни части на творческото писане. Умение, старание и чист инат съставляваха останалата част на уравнението, а аз очевидно изпитвах недостиг по всичките тези показатели. Защото, ако нямах ината и самоувереността, необходими, за да нахвърля тъпия материал от хиляда думи за това как съм преустроила новия си апартамент, как щях да пиша подобни неща като професионалист?

Знаех отговора на този въпрос: не притежавах умението, нито живинката, нито просто дързостта, които се изискваха, за да пишеш професионално. Нямах и достатъчно увереност в себе си.

Малко преди полунощ взех телефона и се обадих на Ерик, повтаряйки цялото пълно със самосъжаление бълнуване. Завърших с плачливата фраза:

— Мисля, че така и ще си остана с редактирането завинаги.

— Каква трагична развръзка — каза той с нещо повече от намек за ирония.

— Знаех си, че мога да разчитам на твоето разбиране и съчувствие.

— Просто не мога да разбера защо не седнеш и не вземеш да напишеш проклетото нещо.

— Защото не е толкова просто, дявол да го вземе! — казах аз, като добавих: — Е, да, знам, че звуча трагично.

— Поне не си изгубила способността си за самопознание.

— Защо ли въобще ти казвам някога нещо?

— Бог знае защо, но ако искаш писателски съвет, ето ти го: просто седни и го натракай. Не мисли, просто пиши.

— Много ти благодаря — казах аз.

— Пак заповядай — каза той. — Късмет.

Затворих телефона и се завлякох в спалнята си. Паднах върху леглото и задрямах (предишната нощ почти не бях спала). Когато дойдох на себе си, часовникът до леглото показваше 5:12 сутринта. Изправих се ужасена, като мислех: Срокът ми изтича след по-малко от пет часа.

Съблякох се. Взех много горещ душ, като завърших с десет минути леденостуден порой. Облякох се. Сложих да се вари кафе на печката. Погледнах часовника си. 5:32 сутринта. Срокът беше десет часът. Когато кафето стана готово, си сипах една чаша и я занесох на масата. Завъртях лист хартия в ремингтъна. Бързо глътнах една глътка от все още врялото кафе. После си поех дълбоко въздух.

„Не мисли — просто пиши.“

Добре, добре. Ще опитам…

Без да мисля, натраках първия абзац.

Агентката на недвижими имоти беше жена над петдесетте. На лицето си имаше пласт руж, усмихваше се сковано, сякаш усмивката й бе залепена на устните. Забелязах, че разглежда лявата ми ръка без халка и скъпия ми годежен пръстен, който съвсем наскоро бях прехвърлила на дясната.

— Мръсник ли беше? — попита тя.

— Не — отговорих. — Просто нещата не потръгнаха.

Спрях за миг. Още една глътка кафе. Погледнах шестте реда, написани върху страницата, и продължих да пиша.

— Така че искате да започнете всичко отначало? — запита ме тя.

— Не — отвърнах. — Искам просто да си намеря апартамент.

Не е лошо. Не е лошо. Продължавай. Изгълтах останалото кафе. Погледнах към клавиатурата и продължих да пиша.

Когато отново погледнах нагоре, часът беше 8:42 сутринта. Поток от утринна светлина заливаше всекидневната. А до мен на масата имаше шест написани страници, сложени една върху друга. Извадих последната страница от машината и я поставих най-отдолу на купа. После взех молив. Започнах да преглеждам статията, като бързо преправих няколко нескопосани фрази, проверих граматиката, написах по друг начин един малък диалог. Още един бърз поглед към часовника — 9:02 сутринта. Взех десет чисти листа машинописна хартия и едно индиго. Сложих индигото между два листа и внимателно ги вкарах в машината. Започнах да преписвам. Свърших работата за точно четиридесет минути. 9:42 сутринта. Нямаше време за губене. Взех оригинала, сложих го в папката, грабнах палтото си и изтърчах през вратата. Хванах такси надолу по Ривърсайд Драйв и казах на шофьора, че ще му дам як бакшиш, ако ме закара до Рокфелер сентър преди десет сутринта.

— Оттук до Рокфелер сентър за дванайсет минути? — онемя той. — Няма да стане.

— Моля ви, направете всичко възможно.

— Мадам, всички ние така или иначе само това правим.

Освен че си падаше малко философ, шофьорът на таксито беше и маниак на кормилото. Но ме докара до 50-та улица около 10:04. Дадох му долар и петдесет, независимо от това че броячът показваше само осемдесет и пет цента.

— Напомнете ми и друг път да ви возя — каза той, когато му казах да задържи рестото. — Надявам се, това, за което толкова бързате, да стане.

Втурнах се във фоайето на „Сатърдей/Съндей“. Асансьорът беше претъпкан и спираше на всеки етаж, преди да достигне 15-ия. 10:11 сутринта. Тръгнах бързо по коридора. Почуках на врата на Имоджен Удс, като не се съмнявах, че ще ме посрещне секретарката й. Но ми отвори самата Удс.

— Закъсня — каза тя.

— Само няколко минути.

— И изглеждаш дяволски смачкана.

— Движението…

— Да-а, да-а, чувала съм ги тия и друг път. А сега нека да позная — кучето ти изяде статията.

— Не — казах аз, като се мъчех със закопчалката на куфарчето. — Тя е тук.

— Виж ти! Наистина стават чудеса.

Извадих петте страници и й ги подадох. Тя ги взе от мен, после отново отвори вратата.

— Ще ти се обадя, когато прочета статията — каза тя, — което може да е след ден-два, като се има предвид колко съм изостанала с всичко. През това време иди си купи чаша кафе, Смит. Изглежда, имаш нужда от кафе.

Всъщност като награда отидох да закуся в „Линдис“ гевречета и сьомга, полети с голямо количество черно кафе. После отидох един блок по-нагоре към центъра в музикалния магазин „Колъни Рекърд“ и дадох два долара и четирийсет и два цента за новия запис на „Дон Жуан“ с Едзио Пинца в ролята на големия покорител на женските сърца. Почувствах, че съм проявила малко разточителност и затова се прибрах вкъщи с метрото, изритах обувките от краката си, наредих четирите нови плочи върху диска на грамофона си, включих го, отпуснах се върху дивана и прекарах следващите няколко часа, без да правя нищо, слушайки грандиозния, мрачен разказ на Моцарт и Да Понте за плътския грях и неговото възмездие. Музиката преливаше в мен. Бях изтощена, изчерпана. И крайно объркана — как така, дявол да го вземе, успях да напиша материала. Второто копие беше върху масата ми, но аз не исках точно сега да го прочета отново. Имаше достатъчно време да се разбере дали статията беше хубава, или не.

Към три часа същия следобед — точно когато „Дон Жуан“ потъваше в ада, телефонът иззвъня. Беше Имоджен Удс.

— Значи… — каза тя. — Можеш да пишеш.

— Наистина ли? — казах аз, звучейки несигурно.

— Да-а. Наистина.

— Искате да кажете, че харесвате материала?

— Да. О-о, ти, лишена от увереност. Наистина харесах материала ти. И то толкова много, че възнамерявам да ти поръчам още един, ако не си прекалено преизпълнена със съмнения към самата себе си, че ще можеш да изпълниш още една такава поръчка.

— Мога да изпълня още една поръчка.

— Точно това исках да чуя.

Поръчката беше за още една статия а ла „Късчета от живота“, само че този път тя искаше да напиша нещо остроумно и смешно за най-изнервящия момент по пътя към съзряването — първата среща. Отново материалът трябваше да бъде дълъг хиляда думи. Отново тя настояваше за срок от една седмица. Отново аз си заскубах косите, докато — следвайки съвета на Ерик — най-после седнах и просто написах статията наведнъж от началото до края. Като разказах за вечерта, когато Дик Бекер — един от моите съученици в гимназията в Хартфорд — високо, нервно и блестящо в науките момче с лоша кожа и обратна захапка — ме покани на тържество с танци в местната епископална църква. Не беше точно най-провокиращата страст първа среща в историята. По-скоро всичко беше много несръчно, много мило. В края на вечерта (аз имах вечерен час девет и половина) той ме изпрати до вратата на дома ми и най-порядъчно се ръкува с мен.

„Нищо особено запомнящо се не се случи — написах аз. — Никой от нас не направи нищо смущаващо, като например да си ударим главите, опитвайки се да се целунем. Защото не се целунахме. Държахме се и двамата страшно формално един с друг. Формално и прилично, и о-о колко невинно! Което, в последна сметка, е нормално за първа среща.“

Този път изпреварих срока с двайсет минути. На връщане от офиса на „Сатърдей/Съндей“ отново закусих в „Линдис“, после отидох в „Колъни“ и купих новата плоча на Хоровиц с изпълнение на три Моцартови сонати.

Когато влизах в апартамента, телефонът започна да звъни.

— Само дето според моето позагрубяло виждане — каза Имоджен — първата среща трябва да завърши с това, че на другата сутрин се събуждам и откривам, че съм в леглото с Робърт Мичъм. Но аз, естествено, не съм добро момиче като теб.

— И аз не съм добро момиче.

— О, не, добро си. И затова си идеален сътрудник за „Сатърдей/Съндей“.

— Значи харесахте материала?

— Да, като махнем някое и друго тъпо изречение, харесва ми. Mucho (много). Какво правим по-нататък?

— Искате да напиша още нещо за вас?

— Падам си по момичета с впечатляващи способности за дедукция.

Третият материал, които ми възложиха, беше със заглавие „Когато не върви“ — умерено забавен епизод, разказан с хиляда думи, за този вечен фризьорски проблем, наречен „лош ден с косата“. Да, знаех, че това са лековати работи. Да, знаех, че за тези произведения няма да получа Пулицър. Но знаех също, че имам способността с лекота и остроумно да пиша за дребни домашни или лични проблеми. Можех — да цитирам Имоджен Удс — да пиша с острота. И нещо по-важно, открих, че мога наистина да пиша отново — откритие, което ме изненада и зарадва. Не беше литература. Не беше изящна словесност. Но беше със стегната конструкция и доста остроумно. За първи път от години се почувствах необикновено уверена. Имах талант. Не кой знае какъв талант вероятно, но все пак талант.

Предадох „Когато не върви“ един ден преди срока. Както винаги, празнувах със закуска в „Линдис“ и нова плоча от „Колъни“ (запис на „Вариации Голдберг“ от Бах, изпълнявани от Ванда Ландовска за осемдесет и девет цента, много на сметка). Госпожица Удс не ме потърси почти четирийсет и осем часа. До времето, когато ми се обади, вече бях убедила себе си, че тя изобщо не е харесала новия ми материал и с моята кариера в „Сатърдей/Съндей“ е приключено.

— Така. С Негово величество редактора разменихме някоя и друга дума за теб — каза тя веднага щом взех слушалката.

— О, наистина ли? — смутих се аз. — Нещо не е наред ли?

— Да-а, не харесва писанията ти и иска аз да ти съобщя това.

След дълга пауза успях най-после да кажа:

— Добре, мисля, че това можеше да се очаква.

— Иисусе Христе, чуй се! Малката госпожица фаталистка.

— Значи той… ъ-ъ… не е поискал да се откажете от работата си с мен?

— Au contraire (обратното), Негово величество много хареса материалите и настоява да ти предложа договор.

— Какъв вид договор?

— За какъв вид договор си мислиш ти? Писмен договор, тъпо момиче. Ще имаш собствена седмична колона в нашето списание.

— Вие се шегувате!

Но тя не се шегуваше. И през първата седмица на 1948 моята колона „Животът такъв, какъв то е, със Сара Смит“, излезе в списанието за първи път. Беше по същество продължение на трите материала „Късчета от живота“, които вече бях написала за госпожица Удс. Всяка седмица взимах някаква случка или малък проблем — „Мъжът с лош дъх“, „Как така никога не успявам да сваря спагетите, както трябва“, „Защо все купувам чорапи, които винаги пускат бримки“, и го превръщах в кратко, леко, развлекателно четиво. Безспорно колоната беше в чест на тривиалното, прозаичното. Но беше достатъчно забавна, защото корените й лежаха в обикновения, всекидневен живот на жената, и аз никога не оставах без идеи за седмицата.

Първоначално ми плащаха петдесет долара на колона за четирийсет и осем колони годишно. За мен това бяха невероятно много пари — особено че написването на материала никога не ми отнемаше повече от един ден. Шест месеца след започването на работата ми обаче Негово величество преразгледа договора ми — след като „Лейдис Хоум Джърнъл“ и „Умънс Хоум Къмпениън“ се опитаха да ме откраднат. Защото, за най-голяма моя изненада, „Животът такъв, какъвто е, със Сара Смит“ спечели успех. Получавах по около петдесет писма седмично от жени читателки от цялата страна, които ми пишеха какво удоволствие им доставят моите смешни наблюдения върху онова, което Имоджен Удс наричаше „момичешки работи“. Лично Негово величество — Ралф Дж. Линклейтър — също беше започнал да получава положителни читателски отзиви за колоната. След това се случиха две неща, които ме направиха наистина ценна: а) четири от фирмите, поместващи реклами в „Сатърдей/Съндей“, поискаха техните рекламни карета да бъдат поместени до моята колона, и б) въпросните две женски списания се обърнаха към мен и ми предложиха значително по-високо заплащане, ако премина на работа при тях.

Бях силно изненадана от тези предложения. Толкова изненадана, че ги споменах мимоходом на Имоджен Удс — просто изскочиха някъде по средата на някакъв телефонен разговор за моята следваща колона. В гласа й изведнъж се почувства безпокойство.

— Наистина, Имоджен — уверих я аз, — и през ум не ми минава да напусна списанието. Това би било неетично.

— Добре, Бог да те благослови, съзнателна си колкото Джордж Вашингтон. Но обещай ми, че няма да отговаряш на тези предложения, преди да съм говорила с Негово величество.

Разбира се, обещах, че няма да отговарям на списанията конкуренти. Можете да ме наречете наивна, защото ми плащаха петдесет долара на колона. Особено след като ми беше станало толкова лесно да я пиша. Нямах намерение да използвам другите предложения като основа за пазарлък. Когато Негово величество ми се обади вкъщи лично на другата сутрин, аз изведнъж разбрах, че беше станало точно това.

Бях се срещала с господин Линклейтър само един път преди този разговор — когато той ме покани на обяд (заедно с госпожица Удс) няколко месеца след пускането на колоната ми. Той беше едър, тежък човек, който много ми напомняше Чарлс Лафтън. Обичаше да ръководи списанието бащински, но беше известен с това, че се държеше много рязко с всеки, който се опиташе да му противоречи. Затова госпожица Удс ме предупреди преди обяда:

— Дръж се с него като с любимия си чичо и той ще те обикне. Но ако се опиташ да му се правиш на много умна, не че очаквам това от теб, той няма да те приеме въобще.

Разбира се, моето семейно възпитание ми разрешаваше с този човек, притежаващ власт, да се държа само със спонтанно уважение. След това госпожица Удс ми каза, че Негово величество е решил, че съм „просто сладкиш“ (точен цитат) и „точно от този тип приятни и умни млади жени, които ние предпочитаме да пишат за списанието“.

Той ми се обади в осем сутринта. Бях стояла до късно предишната вечер, за да завърша колоната за следващата седмица, затова наистина бях полузаспала, когато взех слушалката.

— Сара, добро утро! Обажда се Ралф Дж. Линклейтър. Не съм ви събудил, нали?

Веднага дойдох на себе си.

— Не, господине. Приятно ми е да ви чуя.

— Прекрасно е, че мога да разговарям със звездата сътрудник на нашето списание. Вие все още сте наша звезда сътрудник, Сара, нали?

— Напълно, господин Линклейтър.

— Чудесно! Приятно ми е да го чуя. Защото ние те смятаме за изключително ценен член на нашето семейство. Толкова ценен, че искаме да ти предложим изключително изгоден договор, за да пишеш само за нас, и ще увеличим седмичния ти хонорар на осемдесет долара на седмица.

Думата изключително ценен включи алармения сигнал в съзнанието ми. Реших да пипам внимателно.

— Господи, господин Линклейтър, осемдесет долара на седмица е наистина щедро предложение. И, бог ми е свидетел, аз наистина искам да остана в „Сатърдей/Съндей“, но ако приема вашето предложение, това ще означава, че моят доход ще бъде само осемдесет долара на седмица. А това е някак ограничаващо, не мислите ли?

— Сто на седмица тогава.

— Това е много приемливо, но да кажем, че някой ми предложи сто и двадесет долара и при това не като израз на изключителна благосклонност.

— Никой няма да направи това — каза той, като в гласа му изведнъж прозвуча леко раздразнение.

— Вероятно сте прав, господине — казах аз, олицетворение на самата учтивост. — Мисля, че единственото, което малко ме тревожи, е идеята, че така ще си затворя всички други възможности за други потенциални пазари. Не е ли възможността да използваш докрай всичките си възможности част от американския начин на живот?

Не можех да повярвам, че изрекох тази реплика (въпреки че знаех, че Негово величество винаги пишеше в рубриката „Мисли от редакторския стол“ материали върху нашия начин на живот). Просто не можех да повярвам, че преговарям с нашия благотворителен властелин за такива големи (за мен) суми. Но след като бях започнала преговорите, знаех, че трябва да ги завърша.

— Да, абсолютно права си, Сара — каза Негово Божествено Величество с неохота, — пазарът на свободната конкуренция е едно от нещата, с които американската демокрация се гордее. И аз наистина изпитвам уважение към млада жена като теб, която осъзнава своя талант. Но сто и двайсет долара е абсолютният максимум, който мога да ви предложа. И повтарям, това ще бъде за изключителното ползване само от нас на твоя талант. Обаче има още нещо, което съм готов да ти предложа. Според госпожица Удс ти обичаш класическата музика и знаеш много за нея. И така, би ли приела също така да пишеш за нас, да кажем, едномесечна забавна колона за това как трябва да се слуша Бетовен или Брамс, с каква плоча човек да зарадва приятелката или приятеля си за Коледа… нещо такова, леко. Можем да нарече тази колона… ъ-ъ… идва ли ти нещо наум?

— Какво ще кажете за „Музика за непосветения любител“?

— Отлично! И за тази колона бих искал да ти плащам шейсет долара на месец в допълнение на тези сто и двайсет, които ще получаваш за „Животът такъв, какъвто е“. Това не ти ли изглежда сладка работа или…

— Много сладка!

След няколко дни получих договора от „Сатърдей/Съндей“ с условията, за които се бяхме разбрали с Негово величество. Платих на Джоуел Ебъртс, за да го прегледа. Той говори с някого в юридическия отдел на списанието и след малко пазарлък успя да ги накара да включат клауза, която даваше право и на двете страни да преобсъдят условията на договора след осемнайсет месеца. Отново господин Ебъртс поиска от мен само шест долара на час за услугите си. И когато ми даваше сметката си за двайсет и четири долара, каза:

— Съжалявам, отне ми един час повече, но…

— Господин Ебъртс, моля ви. Мога напълно да си ги позволя. Сега изкарвам толкова пари, че не знам какво да ги правя.

— Сигурен съм, ще намерите начин да си ги харчите.

Всъщност много малко беше онова, което исках да купя. Музикалната ми колона означаваше, че бях затрупана с безплатни плочи от всички музикални компании. Нямах да изплащам апартамент или да плащам наем. Не издържах деца или близки. По-голяма част от петте хиляди долара продължаваха да си стоят в банката. Лорънс Браун изглежда постигаше прилични печалби с двайсетте хиляди долара, с които оперираше. Изведнъж се оказа, че печеля седем хиляди долара на година, от които, след плащане на данъците, ми оставаха пет хиляди. Благоразумно започнах да подсилвам с по две хиляди долара на година пенсионния си фонд, но все пак, за да се издържам, ми оставаха повече от шейсет долара на седмица. През 1948 най-скъпият билет на Бродуей или за Карнеги Хол беше два и петдесет. Билет за кино струваше шейсет цента. Седмичната ми сметка за продукти беше под десет долара. Закуската в местното гръцко кафене беше четирийсет цента, а тя включваше бъркани яйца, бекон, препечен хляб, портокалов сок и кафе, колкото изпиеш. Обяд или вечеря за двама в „Лъкоус“ не излизаше повече от осем долара.

Разбира се, искаше ми се да харча колкото е възможно повече пари за Ерик. Но той не ми даваше да правя нищо освен от време на време да платя някоя сметка в ресторант. Понякога приемаше и всички безплатни плочи, които бях получила в повече от музикалните компании. Един или два пъти отново споменах, че искам да му купя апартамент, но тези ми опити бяха посрещнати с незабавното: „Не, благодаря“. Макар че непрекъснато ми повтаряше колко очарован е от успеха ми, беше ясно, че този факт леко го притесняваше.

— Мисля да започна да се представям като брата на Сара Смит — каза той една вечер.

— Но аз винаги се представям като сестрата на един от най-добрите писатели комици в Ню Йорк — контрирах го аз.

— Никой два гроша не дава за съчинители на комични сценки — каза той.

Това не беше съвсем вярно, защото няколко месеца след като аз подписах новия си договор със „Сатърдей/Съндей“, Ерик ми се обади една вечер късно в състояние на крайна възбуда. Един млад комик на име Марти Манинг беше нает от Ен Би Си, за да направи шоу за най-гледаното телевизионно време на тяхната телевизионна програма — то трябваше да излезе в ефир през януари 1949. Манинг казал на Ерик, че е чул страхотни неща за него от приятеля си Джо Б. Браун и след дълъг обяд във „Фрайърс“ предложил на Ерик договор като на един от основните автори на шоуто.

— Разбира се, приех веднага, защото Манинг е наистина блестящ талант — изключително умен, с много новаторски идеи. Проблемът е кой, по дяволите, ще вземе да гледа телевизия? Искам да кажа, познаваш ли някой, който има телевизор?

— Всички казват, че там е бъдещето.

— Поеми си дъх тогава.

Няколко дни по-късно един от юристите на Ен Би Си се свърза с Ерик, за да обсъди с него договора му. Парите бяха невероятни — двеста долара на седмица, с начало на договора 1 септември 1948, независимо от това, че премиерата на шоуто беше едва на двайсет и осми януари. Но имаше един проблем: компанията беше разбрала, че Ерик е сериозно ангажиран в президентската кампания на Хенри Уолас. Уолас беше вицепрезидент на Рузвелт, докато Рузвелт не се отказа от него заради това, че беше прекалено радикален през 1944, и го замени с неизвестния и нехаресван от никого Хари С. Труман. Ако Рузвелт беше запазил кураж и беше задържал Уолас като свой вицепрезидент, сега той щеше да бъде наш президент и, както Ерик обичаше да отбелязва, щяхме да имаме истински социалдемократ в Белия дом. Вместо това, президент стана „този надзирател на конюшня от Мисури“ (още едно определение на Ерик), който, всички бяха сигурни, щеше да загуби срещу Дюи през ноември. Особено след като сега Уолас се кандидатираше от името на собствената си Прогресивна партия и се очакваше да вземе от Труман много от гласовете вляво от центъра.

Ерик направо обожаваше Хенри Уолас заради енергията и интелигентността му, заради вярата му в социалната справедливост, заради твърдата му подкрепа за трудовия човек и особено заради основните принципи на реформата от 1932. От момента, в който Уолас обяви своята кандидатура за президент през пролетта на 1948, моят брат стана водеща фигура в кампанията „Шоубизнесът за Уолас“ и се превърна в един от основните обезпечители на средства в областта, като организираше представления в полза на кампанията и събираше средства от артистичната общност в Ню Йорк.

Както Ерик по-късно ми разказа, адвокатът на Ен Би Си — Джери Джеймсън, съвсем разумен човек със съвсем разумен тон и по съвсем разумен начин обяснил защо компанията има проблеми с политическата активност на Ерик.

— Бог знае, че Националната компания за радиоразпространение е твърд защитник на правата, предвидени в Първата поправка — му казал Джеймсън. — И тези права, Ерик, включват правото да подкрепяш каквато си избереш политическа партия или кандидат — независимо от това дали той е твърдо ляв, твърдо десен или просто побъркан.

Джеймсън се изсмял на собствената си шега. Ерик не се присъединил към него. Вместо това му казал:

— Да се върнем на самия въпрос, господин Джеймсън.

— Въпросът, господин Смит, е следният: ако вие просто подкрепяте Уолас лично, проблем не може да има. Но фактът, че демонстрирате радикалните си разбирания пред всички, безпокои някои от големите шефове на Ен Би Си. Те знаят, че Манинг ви иска. Той непрекъснато разправя на всички колко сте добър. И нещата, както ги виждат шефовете, са: щом Марти иска вие да сте в екипа му, желанието на Марти ще бъде изпълнено. Това, което ги безпокои обаче, е…

— Какво? Че мога да организирам политическа секция вътре в Ен Би Си. Или може би, че ще се опитам да привлека веселия Джо Сталин като част от авторския екип на Марти?

— Сега разбирам защо Марти иска да работите за него. Вие наистина знаене как да изстреляте анекдот само с едно изречение.

— Аз не съм комунист.

— Приятно ми е да го чуя.

— Лоялен американец съм. Никога не съм поддържал чужда сила. Никога не съм агитирал за гражданско неподчинение или сваляне на Конгреса, никога не съм се обявявал за това съветски гражданин да стане следващият ни главнокомандващ.

— Повярвайте ми, господин Смит, не е необходимо да ме убеждавате, че сте патриот. Всичко, което ние искаме… Моят съвет към вас… е да заемете позиция на по-заден план в кампанията на Уолас. Естествено, можете да присъствате на мероприятия за събиране на средства. Просто не трябва да ви виждат, че играете такава демонстративна роля в полза на този човек. Приемете факта, че Уолас няма абсолютно никакъв шанс да бъде избран. Дюи ще бъде следващият ни президент… и след пети ноември никой повече няма да се интересува от тази работа. Но, Ерик, запомнете, хората страшно много ще започнат да се интересуват от телевизия. Само след пет-шест години тя ще убие напълно радиото. Вие можете да станете един от пионерите на медията. Човек, приятелю мой, от авангарда на цяла нова революция…

— Прескочете празните приказки, Джеймсън. Аз съм съчинител на анекдоти, а не Том Пейн. И нека си изясним едно нещо: аз не съм ви приятел.

— Добре. Това ми е ясно. Просто ви моля да бъдете реалист.

— Добре. Ще бъда абсолютен реалист. Ако искате от мен да се откажа от кампанията на Уолас, искам двегодишен договор с Манинг за триста долара на седмица.

— Това е прекалено много.

— Не, Джеймсън, това е, което мога да приема — казал Ерик и после затворил телефона.

Налях на Ерик още вино. Имаше нужда.

— И какво стана по-нататък? — попитах аз.

— Един час по-късно кучият син се обади отново и се съгласи на триста долара на седмица, двегодишен договор, три седмици платен отпуск, медицинска помощ, дрън-дрън-дрън с условие, че всичко това ще ми бъде отнето, ако бъда забелязан, че публично работя по събирането на средства за онзи лош господин Уолас. Те даже са прибавили и допълнителна клауза: не ми се позволява да съм наблизо, когато в подкрепа на Уолас има ралита, срещи и т.н. „Това е цената на допълнителните ви сто долара на седмица“ ми каза Джеймсън.

— Това е скандално! Без да споменаваме, че е антиконституционно.

— Но, както Джеймсън каза, никой не ме задължава да приемам тези условия, защото живеем в свободна страна.

— И сега какво ще правиш?

— О, аз направих нещо вече. Казах „да“ на условията на Ен Би Си.

Не казах нищо.

— Не откривам ли сянка на укор в твоето мълчание? — попита той.

— Просто съм малко изненадана от твоето решение, това е всичко.

— Трябва да ти кажа, че хората на Уолас проявиха пълно разбиране. И ме подкрепиха. И всъщност са ми благодарни.

— Благодарни? Защо?

— Защото петте хиляди долара, които ще изкарам от Ен Би Си в повече тази година за това, че се съгласих да изчезна от кампанията на Уолас, им ги давам на тях.

Изсмях се високо.

— Това е блестящо — казах аз. — Ужилване от класа.

Той сложи пръст на устните си.

— Това е строго секретно, защото ако Ен Би Си разберат за какво използвам техния подкуп, секирата ще се стовари върху главата ми. Има един проблем обаче — няма да имам петте хиляди, преди да започнат да ми плащат…

— Ще ти напиша чек — казах аз.

— Обещавам, че всичко ще ти бъде върнато до първи февруари.

— Когато и да е. Наистина съм поразена, сеньор Макиавели. Ти винаги ли не даваш на дясната ръка да знае какво прави лявата.

— Ей, това е американският начин.

Уолас, както беше прогнозирано, загуби изборите. Както и останалата част от нацията, Труман си легна вечерта на изборите със сигурността, че когато се събуди на другата сутрин, ще разбере, че Томас Дюи е победителят. Но сметките не излязоха верни и Хари си остана в Белия дом. Сутринта на изборите се изплаших. Страхувайки се, че глас за Уолас ще бъде всъщност глас за Дюи, аз станах изменница и гласувах за президента. Когато по-късно признах това на Ерик, той сви рамене и каза:

— Е, поне един от семейството трябва да бъде разумен.

Два месеца по-късно по Ен Би Си се състоя премиерата на „Голямото ревю от Бродуей“ с Марти Манинг. То веднага стана страхотен хит. Наскоро след това моят банкер ми се обади една сутрин, за да ми каже, че в сметката ми току-що е внесен чек за пет хиляди долара. Ерик беше човек, който винаги си държи на думата.

И ето, най-после той също постигна огромен успех. „Голямото ревю от Бродуей“ после се превърна в „Шоуто на Марти Манинг“ и беше най-обсъжданото нещо в града. Всички го обожаваха. Аз даже си купих телевизор, защото, естествено, трябваше да мога да гледам какво измисля брат ми всяка седмица. Марти Манинг и неговата кохорта станаха звезди за една нощ. Но Ерик и неговият екип от писатели също бяха предмет на ухажване. Вестник „Ню Йорк Таймс“ публикува дълъг материал в неделната си секция „Изкуство и забавления“ за един ден от живота на писателския екип на Марти Манинг. В него Ерик ясно се открояваше като остроумен водач на банда платени съчинители на гегове. Дори и Уинчъл го спомена в колоната си:

Чух онзи ден в „Сторк“ готин лаф от главния драскач на Марти Манинг, Ерик Смит: „Щом човек забогатее, веднага открива, че има роднини“. Смит, шефът на хитрите лафове в шоуто на Марти Манинг, има и талантлива сестра — Сара, чиято „ха-ха“-колона в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ кара дамите да се превиват от смях всяка седмица. Ама че са талантливи тия гадняри, двамата Смит.

— Ти наистина ли пусна тоя страшно тъп лаф на Уинчъл? — попитах аз Ерик, след като колоната излезе във вестника.

— Бях пиян тогава.

— Е, той очевидно си мисли, че е смешно.

— Не знаеш ли, че ревностният републиканец няма никакво чувство за хумор.

— Умирам да ме наричат „гадняр“.

— Какво мога да кажа. Това е славата. Най-после.

Не просто слава — Ерик беше и знаменитост. Успехът го промени. Той просто се опиваше от досега непознатите за него професионално уважение и просперитет. Най-после той се освободи от ореола на самоненавистта и необходимостта да играе ролята на неуспелия писател в мансардата. Един месец след премиерата на шоуто замени своето очукано апартаментче на улица Съливан с елегантен мебелиран апартамент в Хемпшир хаус на Сентръл парк Саут. Наемът му беше потресаващи двеста и петдесет долара на месец — почти четири пъти по-голям от предишния, който плащаше за апартамента в Гринич Вилидж, но, както той обичаше да каза: „Ами че нали за това се парите“.

Освен комедийния си талант през тази първа опияняваща година с Марти Манинг Ерик откри у себе си и интересната дарба да харчи пари на поразия. Веднага щом се премести на Сентръл парк Саут, той подмени целия си гардероб и започна да проявява предпочитание към костюмите, шити по поръчка. Докато останалите автори в шоуто на Манинг се обличаха като герои на Деймън Ръниън — току-що върнали се от игрището, Ерик беше влязъл в ролята на денди от типа на Ноел Кауърд — връзки и шалчета, карирани двуредни костюми, десен „Уелски принц“, ръчно шити обувки, скъп одеколон. Но не само дрехите гълтаха парите му. Той всяка вечер излизаше — беше редовен посетител на „Сторк“, „21“, бар „Астор“ или джазклубовете, които пълнеха двете страни на 52-ра улица. Сметките винаги плащаше той. Настоя и да ме заведе за една седмица в Куба, където отседнахме в ултраскъпия хотел „Нешънъл“. Както не се поколеба да си вземе и собствен камериер. Както също и беше готов да даде пари назаем на всеки закъсал. И затова в края на всеки месец беше без пукната стотинка в джоба… до получаването на следващия месечен чек.

Опитвах се да му прочета някоя и друга нотация за необходимостта човек да си прави сметката и за това, че е добре да спестява по малко всеки месец. Не ме слушаше. Този начин на живот му доставяше изключително голямо удоволствие. А беше и влюбен в един музикант на име Рони Гарсия, който свиреше на саксофон в постоянния оркестър на „Рейнбоу Рум“. Рони беше дребничък американски кубинец, отгледан в „Бронкс Гранд Конкорс“; незавършил гимназия самоук музикант, който съумяваше да изяжда книгите с необикновена скорост. Не съм срещала по-начетен човек от него. Беше свирил с музиканти като Дик Хеймс, Мел Торм и Розмари Клуни, но можеше и да проведе съвсем ерудиран разговор за „Четирите квартета на Елиът“ (с автентичен бронкски акцент). Ерик се бе запознал с него на купон зад кулисите на шоуто на Арти в „Рейнбоу Рум“ през април 1949 и от този момент нататък те станаха двойка. Само че, разбира се, по никакъв начин не трябваше да показват интимните си отношения. Необходима беше изключителна дискретност. Въпреки че персоналът на Хемпшър хаус без съмнение знаеше, че Рони живее с Ерик, това никога не се споменаваше. Колегите му съавтори никога не му задаваха въпроси, свързани с личния му живот — независимо от това, че всички забелязваха, че той е единственият член на екипа, който не се хвали с успехите си като сваляч. Рони и Ерик не си позволяваха да покажат и най-малка физическа близост пред други хора. Дори и пред мен никога не споменаваха взаимоотношенията си на двойка. Само веднъж, когато вечеряхме сами с Ерик в Чайнатаун, той ме попита дали харесвам Рони.

— Мисля, че е чудесен. Страхотно умен е и свири жестоко.

— Добре — каза той срамежливо. — Наистина съм щастлив, че мислиш така. Защото… нали… ъ-ъ… сещах се какво имам предвид, нали?

Сложих ръка върху ръката на брат си и казах:

— Да, Ерик, разбирам. И това е чудесно.

Той ме погледна с недоверие.

— Сигурна ли си?

— Ако ти си щастлив, и аз съм щастлива. Само това има значение.

— Наистина?

— Напълно.

Той стисна ръката ми.

— Благодаря ти — прошепна. — Не можеш да си представиш колко много значи това за мен.

Наведох се и го целунах по главата, после казах:

— Млъкни.

— Сега трябва да ти намерим и за теб някого.

— Недей — казах аз остро.

И наистина мислех така. Защото, въпреки че не ми липсваше мъжка компания — както и обожатели — аз напълно съзнателно избягвах връзка. Е, да, срещах се с един редактор от „Рандъм Хаус“, Доналд Кларк, около четири месеца. И да, изкарах краткотраен флирт с един журналист от „Перис Хералд Трибюн“ на име Джин Смедбек. Но приключих и с двамата — може би, защото Кларк беше прекалено сдържано приятен, а Смедбек, на трийсет години, вече полагаше усилия да умре от препиване (но беше изключително очарователен, когато беше трезвен). Когато казах на Джин, че случаят е приключен, той го прие тежко — беше се заблуждавал, че е влюбен в мен.

— Нека да отгатна — каза той. — Оставяш ме заради някой от ония корпорационни служители, който ти предлага осигурен живот.

— Бях женена за един такъв, както знаеш, и го напуснах след пет месеца. Затова, повярвай ми, не ми трябва мъж, за да имам сигурност. Имам си я достатъчно и без мъж.

— Добре де, но все трябва да ме оставяш заради някого.

— Мъжете живеят с измислената от тях самите идея, че ако една жена не иска да се среща повече с един мъж, трябва непременно да има някой друг. Съжалявам, че ще те разочаровам, но не те напускам заради когото и да било. Разделям се с теб, защото ти си решил да се самоунищожиш, преди да си навършил трийсет и пет години, а аз нямам желание да играя второстепенната роля в твоята мелодрама.

— Господи, чуйте я тая коравосърдечна малка кучка!

— Трябва да съм коравосърдечна — казах аз. — Защото единственият начин да оцелееш сама е да си коравосърдечна… като кучка.

Този диалог се състоя в бара на хотел „Ню Йоркър“ на 34-та и Седмо авеню. След като най-после успях да се измъкна, хванах метрото за вкъщи и прекарах цялата вечер, слушайки отново, за кой ли път, невероятното изпълнение на „Дон Жуан“ на Едзио Пинца. От всички плочи в моята непрекъснато нарастваща колекция това беше плочата, която слушах най-често. Тази вечер обаче разбрах защо. В операта Донна Елвира се заклева да отмъсти на Дон Жуан, защото я е лишил от нейното целомъдрие. В действителност обаче мъката на Елвира се корени във факта, че се е влюбила до уши в дона, който я е прелъстил и изоставил. От друга страна, Донна Анна се старае на всяка цена да избегне скучния, предпазлив Дон Отавио, който така отчаяно иска да се ожени за нея.

Поради някаква странна причина свързвах историята със себе си.

Бях се отдала на Дон Жуан. Бях отстъпила пред Дон Отавио. Но защо да отстъпвам отново пред някого, когато проправях сама собствения си път в живота?

Вечерта срещу Новата 1950 година Ерик вдигна голям купон в апартамента си на Хемпшър хаус. Може би имаше четирийсет души, без да включваме оркестъра от пет души, в който Рони (естествено) свиреше на саксофон. Договорът ми със „Сатърдей/Съндей“ току-що беше продължен за още две години. Благодарение на Джоуел хонорарът, който получавах за колоната, беше нараснал на сто и петдесет долара. Списанието ме бе назначило и за свой кинокритик с хонорар от още сто и петдесет долара на седмица. Продължавах все още да пиша месечната колона „Музика за непосветения любител“. Сметнато общо, през 1950 щях да получавам шестнайсет хиляди долара — луди пари за такава лека и приятна работа. Междувременно Ерик също беше завършил продължителни преговори по договора си с Ен Би Си. Освен че запазваше поста си на главен автор при Марти Манинг, компанията искаше той да разработва идеи за други шоупрограми. За да го ощастливят (и предпазят от алчните ръце на Си Би Ес — централната радиопредавателна станция), те му повишиха заплатата на четиристотин долара на седмица и му дадоха още и дванайсет хиляди долара годишно като консултантски хонорар в комплект със собствен кабинет и секретарка.

И така, ето ни — наблъскани във всекидневната на Ерик, която гледаше към Сентръл парк, крещим: „пет, четири, три, две, една“, докато отмиращите секунди на хиляда деветстотин четирийсет и девета изчезнаха и ние всички се развикахме: „Честита Нова година!“ и прегърнахме новото десетилетие.

След като две дузини непознати ме целунаха, успях да открия брат си, изправен до един от прозорците. Фойерверки, пускани над парка, осветяваха среднощното небе. Ерик — със замаяна глава от прекалено много шампанско — ме сграбчи в мечешка прегръдка.

— Можеш ли да повярваш? — попита ме той.

— Какво да повярвам?

— Ти. Аз. Това. Всичко.

— Не. Трудно ми е да повярвам. Не мога да повярвам и че имахме толкова много късмет.

Навън се чу „рат-а-тат“ — шумът на експлозия, последван от светкавица на ивици от червена, бяла и синя светлина.

— Това е то, Ес — каза Ерик. — Този момент е наистина моментът. Затова изживей го с наслада. Защото може и да не продължи дълго. Може да изчезне от днес за утре. Но сега — точно сега — ние сме победители. Ние спечелихме проклетото състезание, засега поне.

Компанията се разотиде призори. Посрещнах първия изгрев-слънце на 1950 със замаяни очи. Чувствах болезнена нужда да се намеря в леглото си. Портиерът на Хемпшър хаус ми намери такси. Когато се върнах в апартамента си, заспах само секунди след като се мушнах под завивките. Когато се събудих, беше два следобед. Навън валеше сняг. През нощта снегът се превърна във виелица. Не спря да вали до сутринта на трети януари. Градът беше парализиран от камарите сняг. Излизането навън беше практически невъзможно през следващите два дни. Така че аз се изхранвах с различните консерви, насъбрани в килера ми, и за да оползотворя този период на домашен арест, успях да напиша материал за един месец колони „Животът такъв, какъвто е“.

Сутринта на пети януари по радиото съобщиха, че градът се връща към нормалния си ритъм. Беше ясен, студен ден. Улиците бяха почистени от снега, тротоарите разринати и посипани със сол. Излязох навън и поех с удоволствие лошия въздух на Манхатън. Знаех, че ми предстои сериозно домакинско пазаруване (всичките ми шкафове бяха вече напълно празни). Но преди да започна да възстановявам запасите си, това, за което истински жадувах след пет дни, прекарани вкъщи, беше дълга енергична разходка. Ривърсайд парк беше мястото, където обикновено спортувах, но тази сутрин изведнъж реших да се отправя на изток.

И така, завих надясно по 77-ма улица. Минах покрай някои от местните забележителности: мъжкото училище „Коледжиейт“, магазина за деликатеси „Глиц“, хотел „Белклеър“. Пресякох Бродуей. Минах покрай овехтелите сгради, сгушени една до друга между авенютата Амстердам и Кълъмбъс. Погледнах нагоре към готическото великолепие на Природонаучния музей. Пресякох Сентръл парк Уест и влязох в него.

Пътеките в Сентръл парк все още не бяха почистени, затова трябваше да си проправям път през снега. Минути само след като се спуснах надолу, вече не бях в града Ню Йорк, а по-скоро в някой затънтен зимен кът на Нова Англия: замръзнал пейзаж в бяло, място, където всеки звук потъваше, заглушен от плътността на дебелата снежна покривка.

Продължих надолу по хълма, после пресякох към пътеката, която обикаляше около езерото. Имаше малка просека, която водеше към една полянка. Тръгнах по нея. Когато я достигнах, седнах на една пейка. Езерото беше замръзнало. Над него се извисяваше хоризонтът на града — горд, огромен, внушителен. От всички места, от които можеше да се види Манхатън, това ми беше най-любимото — пасторалното спокойствие на парка в сянката на грубия меркантилен разкош на този луд остров. Нищо чудно, че точно тук бях дошла след пет дни вкъщи. Настъпило беше ново десетилетие — дръзновено, многообещаващо. За първи път имах възможност да отбележа това. Къде другаде, ако не тук?

След няколко минути чух в далечината гласове. Жена на моята възраст излезе на полянката. Тя имаше тясно, аристократично лице с привлекателна строгост, което ме накара веднага да я определя като землячка от Нова Англия. Буташе количка. Усмихнах й се и погледнах вътре. Там, добре завито, за да бъде предпазено от студа, лежеше момченце. Изпитах обичайния пристъп на болка, която ме обземаше всеки път, когато виждах дете. Както обикновено я маскирах със скована усмивка и тривиална фраза:

— Много е хубав.

— Благодаря ви — каза жената, като ми върна усмивката. — Съгласна съм.

— Как се казва?

На въпроса отговори друг глас. Глас на мъж. Беше глас, който бях чувала преди.

— Казва се Чарли — изрече гласът.

Мъжът, който вървеше на две-три крачки след жената и детето, се появи на полянката. Веднага прегърна жената с количката с чувство за собственост. После се обърна към мен и изведнъж пребледня.

Почувствах, че от гърлото ми ще излезе вик. Успях да го потисна. Някак си — след няколко мига на изненада — си наложих да кажа:

— Здравей.

Известно време беше необходимо на Джак Малоун, за да намери отново гласа си. Накрая той се насили да се усмихне.

— Здравей, Сара.