Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (17)

Шест

Те бяха радио- и телевизионната компания Ен Би Си. Предишният следобед старши вицепрезидентът, отговарящ за корпоративните въпроси, господин Айра Рос, се обадил на Ерик в кабинета му на трийсет и втория етаж на Рокфелер сентър и го попитал дали може да отдели една-две минути, за да се срещне с него и с един колега. Ерик попитал дали не може срещата да почака до утре, защото бил притеснен за крайния срок за редакцията на „Марти Манинг шоу“ за следващата седмица.

— Съжалявам — казал Рос, — но трябва да ви видим веднага.

— Ние — каза Ерик. — Веднага щом кучият син каза ние, знаех, че с мен е свършено.

Ерик спря за миг за глътка кафе. Попита ме дали имам уиски вкъщи.

— Ерик, шест часът сутринта е.

— Знам колко е часът — каза той. — Но кафето е малко слабо, а една глътка рай (ръжено уиски) ще ме посъживи.

Когато се поколебах, той каза:

— Моля те, Ес. Сега не е моментът да започнем да спорим за това дали е правилно, или не, да се пие рано сутрин.

Станах и донесох бутилката „Хирам Уокър“ от кухненския шкаф.

— Нямам рай, само бърбън. Джак не пие рай.

— Стига да е над петдесет алкохолни градуса, пък не искам да знам какво е.

Той си наля щедро бърбън в кафената чаша. После отпи отново, като леко премигна, докато преглъщаше бърбъна.

— Така е по-добре — каза той, после продължи разказа си. — И така, аз се качих в кабинета на Рос на четирийсет и третия етаж. Персоналът на Ен Би Си наричат помежду си Рос Химлер, защото той е човекът, който унищожава всеки, от когото компанията иска да се отърве. Секретарката му видимо пребледня, като ме видя — сигурен сигнал за опасност, че съм яко цопнал в лайното. Но вместо да ме въведе в кабинета, тя ме придружи до съседната заседателна зала. Там, около една маса, седяха пет души. Когато влязох, всички те ме загледаха така, като че ли бях осъден на смърт, изведен за последно изслушване от комисията за помилване. Продължително напрегнато мълчание. Какъвто съм си идиот опитах се да разредя атмосферата, като пусна някоя шега.

— Всички сте тук заради мен? — казах аз.

Но никой не се засмя. Вместо това, Рос се изправи. Наистина бездушен индивид. От онзи безличен счетоводителски тип, с дебели очила и мазна кафява коса. Трябва другите деца в училище много да са го били и оттогава той все си отмъщава за това, защото така явно се радва на малкото власт, която служебното положение му дава. Особено в моменти като този, когато му предстои да извърши свое собствено разследване за противоамериканска дейност на четирийсет и втория етаж на Рокфелер сентър. И така, той се изправи и с безучастен глас представи всички около масата. Там беше Бърт Шмидт, шеф на отдела „Вариете и комедия“. Имаше и двама души — Голдън и Франкъл — от юридическия отдел. А също и един господин на име Брад Суит — агент от Федералното бюро за разследване. Да можеше да го видиш тоя сладък Суит. Изглеждаше като че ли е специално избран от съвета за разпределяне на ролите. Наистина грамаден тип от Средния Запад — квадратна челюст, подстрижка „паве“ и къс удебелен врат. Сигурен съм, че в гимназията си в Небраска е играл защитник на втора линия, оженил се е за момичето, което е придружил на абитуриентския бал, а и вероятно е прекарал всичките си четири години в държавния колеж в Уичита в мечти за момента, в който ще може да заработи за господин Хувър и да защитава мама и американското знаме от опасни подривници, драскачи на гегове като мен. Представи ли си картината?

— Да — казах аз, като си сипах малко бърбън в кафето. — Представих си картината.

— Ти какво се разпи?

— Реших, че и аз имам нужда.

— Както и да е, Рос ми посочи стол. Седнах. Докато правех това, забелязах, че пред агент Суит има голяма дебела папка с моето име върху нея. Погледнах към юристите. На масата пред тях бяха отворени моите договори с Ен Би Си. Опитах се да срещна догледа на Бърт Шмидт — той винаги е бил най-големият ми поддръжник в Ен Би Си — но той погледна на другата страна, примрял от страх. Рос откри събора на инквизицията със стандартния начален въпрос:

— Знаеш ли защо си тук.

— Не съвсем — отговорих аз, — но щом като тук присъстват двама юристи, трябва да съм извършил някакво голямо злодеяние. Чакай да се сетя? Откраднах една-две шеги от Ърни Ковакс и сега сте ме извикали, за да ме обвините в плагиатство.

Още веднъж показателят за смях беше по-малко от нула. Вместо това Рос се ядоса и каза да окажа малко внимание на присъстващите в стаята.

— Не се опитвам да се държа неуважително, просто се чудя какво правя тук… и какво, по дяволите, не е наред.

В този момент агент Суит ме загледа с очи като че ли обучени от фанатичната школа по патриотизъм на Оди Мърфи и ми зададе въпроса, на който знаех, че в последна сметка ще трябва да отговоря.

— Господин Смит, член ли сте сега или били ли сте някога член на Комунистическата партия?

Без дори и да помисля, веднага казах:

— Не.

Агент Суит се опита да потисне самодоволната си усмивка, докато отваряше моята доста обемиста папка и каза:

— Лъжете, господин Смит. Ако това беше истински съд, можеше да бъдете подведен под отговорност за неверни твърдения.

— Но това не е истински съд — казах аз. — Това е съд на джунглата.

Това наистина вбеси Рос.

— Слушай, умнико — каза той с тихо заплашително съскане, — по-добре окажи сътрудничество тук или…

Един от адвокатите, мисля, че беше Франкъл, го хвана за ръката, като че ли искаше да каже да си спести заплахите. После се обърна към мен, като се стараеше да звучи съвсем разумно и приятно:

— Вие сте напълно прав, господин Смит. Това не е съд от юридическа гледна точка. Това не е разследване или комитет, назначен от Конгреса. Това е просто една среща, уредена тук във ваша полза…

— Моя полза!? — казах малко по-високо, отколкото трябваше. — Ама че шега.

— Всичко, което се опитваме да направим тук — каза Франкъл, — е да ви помогнем да избегнете ситуация, която наистина би ви била в ущърб.

— О, значи тук сме се събрали само приятели? — казах аз, като гледах право в Бърт Шмидт. — Я виж ти, да вземеш да повярваш. Не знаех, че имам толкова много приятели по върховете…

— Няма смисъл — каза Рос на своите партньори инквизитори.

И в този момент Шмидт реши да играе ролята на добрия полицай.

— Ерик, моля те! Опитай се да сътрудничиш.

— Добре, добре — казах аз. — Хайде, давайте.

Агент Суит се върна към папката.

— Както вече казах, господин Смит, тук ние имаме доказателства, които опровергават вашето последно твърдение. Съгласно нашите архиви вие сте станали член на партията през март хиляда деветстотин трийсет и шеста и сте били член на нюйоркската ядка в продължение на пет години, като сте напуснали партията едва в хиляда деветстотин и четирийсет и първа година.

— Добре, признавам. През един много кратък период в моя живот, точно след като излязох от колежа, бях член на партията. Но това беше преди десет години…

— Тогава, защо току-що ме излъгахте за тази ваша постъпка от миналото? — попита ме агент Суит.

— Вие бихте ли искали да признаете някоя такава глупава постъпка от миналото?

— Не, разбира се, но когато въпросът ми се зададе от федерален служител на правителството на Съединените щати, бих казал истината. Грешката си е грешка. Но грешката може да се поправи само ако човек си я признае и се опита да постави всичко в ред.

— Както преди две секунди ви казах, напуснах партията преди цели десет години.

Другият юрист, Голдън, се включи в разговора в този момент, като се опитваше да звучи приятелски:

— Какво ви накара да напуснете партията, Ерик?

— Просто изгубих вяра в доктрината, която тя проповядваше. Разбрах, че е идеологически погрешна за много неща. А също започнах да вярвам и на слуховете за репресивната политика на Сталин в Русия.

— Така — каза страшно услужливият адвокат Голдън, — вие сте разбрали, че комунизмът е погрешен.

Той не каза това изречение като въпрос, а по-скоро като твърдение. Бърт Шмидт ми хвърли умолителен „не ставай глупав“ поглед.

— Точно така. Реших, че комунизмът е погрешен. И мракобеснически.

Това очевидно беше верният отговор, защото веднага всички около масата се поосвободиха, независимо от това, че Рос изглеждаше разочарован, че престанах да играя ролята на враждебно настроен свидетел. Без съмнение, той щеше да бъде истински щастлив да освети лицето ми със силна лампа и да ме удари по главата с телефонния указател, опитвайки се да ме принуди да кажа истината. Вместо това всички станаха сладки-медени. За миг-два поне.

— Като се вземе предвид вашата достойна за възхищение промяна в отношението ви към комунизма — каза агент Суит, — смятате ли, че можете да наречете себе си американец патриот?

Очаквах и този тъп въпрос. И знаех, не трябва да излъжа. Затова уверих агент Суит и всички около масата, че обичам отечеството си повече от живота си дори или някаква подобна тъпотия. Суит изглеждаше доволен от отговора ми.

— Тогава значи сте готов да сътрудничите? — попита ме той.

— Да сътруднича? Какво разбирате под сътрудничене?

— Имам предвид да ни помогнете да прочистим комунистическата мрежа, която заплашва стабилността и устоите на Съединените щати.

— Не знаех за такава заплаха — казах аз.

— Повярвайте ми, господин Смит — каза агент Суит, — съществува и е много страшна. Но със сътрудничеството на бивши партийни членове като вас ние получаваме възможност да проникнем дълбоко в сърцето на партията и да извадим на бял свят истинските водачи.

— И да ти кажа, Ес, точно в този момент той звучеше като едно от момчетата на Харди, които гонеха лошите комуняги. „Помогнете ни да проникнем в мрежата на комунистите, която заплашва стабилността и устоите на Съединените щати.“ Кой може да повярва на подобна щуротия? Като че ли някога въобще е имало комунистическа мрежа в нашата страна. Опитах се да звуча логично:

— Вижте, господин Суит, в трийсетте години много хора влязоха в партията, защото това беше нещо като мода. Модно увлечение като хула-хуп.

Рос много се зарадва на това изказване.

— Позволявате си да сравнявате една мракобесническа доктрина като комунизма с нещо толкова невинно като хула-хуп?

— Това, което исках да кажа, господин Рос, е, че бях наивно момче, току-що завършило Колумбийския университет, което просто налапа цялата тая доктрина за правата на човека и лъжата за разпределение по равно на благата, които партията пробутваше. Но ако сериозно се потърси причината… Тогава исках да бъда в крак с другите. Работех за провинциалните театри…

— Инкубатор на разложителна дейност — каза Рос, като ме прекъсна.

— Господин Рос, кога, по дяволите, шепа актьори и режисьори въобще са застрашавали стабилността на някой режим някъде по света?

— О-о? — каза Рос с чувство за триумф, — вие смятате правителството на САЩ за режим, така ли?

— Не точно това казах…

— Истинският американец патриот знае, че Бащите на нацията са ни дали най-демократичната държавна система, съществувала някога на тази планета.

— Чел съм „Историческите есета“^[1], господин Рос. Напълно разбирам доктрината за разделяне на властите, както е била изкована от Хамилтън, Медисън и всичките останали просветени мъже… които, откровено казано, биха били крайно огорчени, ако можеха да видят как един гражданин на тази страна е подложен на разпит за неговата вярност към знамето…

— Това не е разпит — изръмжа Рос, като удари с юмрук по масата.

Още веднъж Франкъл сложи успокояваща ръка върху неговата. После каза:

— Ерик, аз мисля, че агент Суит, както и всички ние тук, се опитваме да разберем дали все още си свързан с партията, или не.

— Тази голяма папка, отнасяща се за мен, не показва ли, че съм напуснал преди десет години?

— Показва, разбира се — каза Суит. — Обаче кой може да докаже, че вашето напускане на Партията не е било само камуфлаж? Това, което знаем, не пречи да бъдете един от техните законспирирани активисти, маскиран като бивш комунист…

— Не говорите сериозно, нали? — казах аз.

— Господин Смит, ФБР винаги говори сериозно. Особено когато се касае за въпроси, свързани с националната сигурност.

— Както вече казах веднъж, напуснах партията през хиляда деветстотин четирийсет и първа. Не съм поддържал никакви връзки с партията след това. Не ми харесва проклетата партия, а сега проклинам и деня, в който влязох в нея. За бога, аз съм един от хората, които пишат за Марти Манинг! Откога един съчинител на гегове се смята за заплаха за националната сигурност?

— Господин Смит, нашите сведения сочат, че през последните десет години вие сте поддържали връзки с много комунисти.

После започна да изрежда цял списък от имена — главно други сценаристи, с които в най-добрия случай съм имал бегли професионални контакти. Опитах се да обясня, че подобно на мен повечето от тези хора са се присъединили към партията просто защото са от това поколение. И знаеш ли какво каза Суит?

— Моят брат е от вашето поколение, но той не се присъедини към партията.

Още веднъж се въздържах да кажа нещо от рода на: „Така е, защото брат ти сигурно е някой селяндур от Средния Запад, а не образован интелектуалец от Източния бряг, който е имал глупостта да прочете Маркс и да се хване сериозно на целия тоя негов боклук за пролетариите и призива му да се обединяват“. Вместо това, още веднъж се опитах да обясня, че това беше младежка грешка, за която сега дълбоко съжалявам. И още веднъж Голдън се опита да ме спаси:

— Ерик, знам, че всеки един от хората тук, на тази маса, е много доволен, че вие признавате грешката си. Както и агент Суит каза, всички ние грешим, особено когато сме млади. И при все че аз лично вярвам на думите ви, че сте прекъснали всякакви контакти с партията през хиляда деветстотин и четирийсет и първа, сигурен съм, че ще се съгласите, че е необходимо някакво по-сериозно доказателство за вашата неангажираност към партията.

Знаех какво ще последва, макар че продължавах да се надявам отчаяно и неразумно, че ще мога някак си да заобиколя въпроса, който те не можеха да не ми зададат.

— Съвсем просто е — каза Голдън, — агент Суит иска от вас само да му съобщите имената на хората, които са ви въвели в партията, и на лицата, които продължават да бъдат активни членове на партията и днес.

— И — допълни агент Суит, — като съобщите тези имена, вие не само ще покажете, че нямате нищо общо с комунистическа дейност в момента… с това вие ще потвърдите, че сте патриот.

— Откога набеждаването на невинни хора се смята за патриотично дело? — попитах аз.

— Комунистите не са невинни — кресна ми Рос.

— Бившите комунисти положително са.

— А — каза агент Суит, — тогава значи признавате, че познавате комунисти.

— Бивши комунисти, хора като мен.

— Ерик — каза Франкъл, — защо просто не предоставите на агент Суит няколко имена…

— И да съсипя живота им по този начин?

— Ако те са толкова невинни, както вие твърдите, тогава няма от какво да се страхуват.

— Освен, разбира се, ако и те откажат да посочат имена. Това е играта, нали? Заплашвате ме и аз ви съобщавам имена. После, след като съм се държал като морално слаб човек и съм предал няколко души, вие отивате при тях и разигравате същия номер. „Дай ни имена и ще те оставим на мира.“ Проблемът е как ще живея със самия себе си, след като ме оставите на мира. Има вероятност да не ми харесва човек, когото сте оставили на мира.

— Казваш, че няма да съобщиш имена, така ли? — попита Рос.

— Казвам, че след като не познавам никакви активни комунисти повече, да ви давам куп имена, ще бъде празна работа.

— Позволете ни ние да преценим това, господин Смит — каза Суит.

— А ако откажа?

— Можеш да се простиш с работата си — каза Рос. — И не само в Ен Би Си, но и в която и да е компания за радио и телевизия, кино студио, рекламна агенция или колеж в страната. Ще бъдеш човек, на който никой няма да даде работа. Аз ще се постарая това да стане.

Срещнах погледа му.

— В това не се съмнявам ни най-малко.

Изведнъж Бърт Шмидт влезе в този Сократов диалог:

— Ерик, чуй ме. Ти си един от най-талантливите комедийни сценаристи на Америка днес. За мен ти си един от големите активи на Ен Би Си — голяма фигура в нашата индустрия, с бъдеще и с голям просперитет пред себе си. Зная, че това е неприятно, но всеки от тук присъстващите е отговорил на същите въпроси. Така че дори и ти да не кажеш имена, някой друг ще ни ги каже. И за разлика от теб, този човек ще си запази работата. Това, което искам да кажа, е: не усложнявай нещата за самия себе си. Кажи на агент Суит това, което иска да знае, и хвърли цялата тази история зад гърба си. Във всеки случай никой никога няма да знае, че ти си дал тези имена… Нали така, агент Суит?

— Точно така. Подписаните от вас показания ще бъдат класирани като секретни и до тях ще имат достъп само служителите на Бюрото и някои от инспекторите, които работят в Комитета за противоамериканска дейност.

— Значи и аз никога няма да знам кой точно ме е предал на Бюрото?

— Никой не ви е предавал, господин Смит — каза агент Суит. — Някои хора просто са изпълнили дълга си като истински американци. И същото искаме и от вас.

— Имам договор с тази компания. Не можете да ме уволните ей така изведнъж за щяло-нещяло.

Голдън и Франкъл започнаха да прелистват копията си от моя договор. Пръв заговори Франкъл:

— Съгласно клауза двайсет и първа (а) от условията за наемане на работа вие можете да бъдете уволнен от Националната радиоразпространителска корпорация поради нарушаване на моралния кодекс.

— Това пък сега е пълна дивотия.

— Съдът ще бъде този, който ще реши това — каза Франкъл. — Вие ще трябва да ни съдите, което, както се досещате, ще ви струва много пари. И при все че нямам желание да ви заплашвам, нашите джобове без съмнение са по-дълбоки от вашите, Ерик. И случаят ще се проточи с години, през което време ще сте без работа… и както господин Рос вече посочи, за съжаление вие ще сте човек, на когото никой няма да даде работа.

Не можех да повярвам на ушите си. Като че ли Кафка лично беше дошъл в Рокфелер сентър. Реших да печеля време. Затова казах:

— Трябва добре да обмисля всичко това.

— Разбира се — каза агент Суит. — С удоволствие ще ви дадем седемдесет и два часа, за да обмислите решението си. Но разберете — откажете ли да ни сътрудничите, не само че Ен Би Си ще има причини да ви уволни, но и бюрото ще бъде задължено да докладва за вас в Комитета за противоамериканска дейност. Безспорно, тогава ще бъдете призован по съдебен път да свидетелствате пред комитета и ако откажете да отговорите под клетва на някой от въпросите, ще бъдете обвинен за обида на съда и ще получите присъда за лишаване от свобода.

— Боже, какво съблазнително бъдеще ми рисувате.

— Не е необходимо това да бъде вашето бъдеще — каза агент Суит, — стига да ни окажете сътрудничество.

После той изигра най-големия си коз. Отвори папката си, извади една снимка на Рони и я показа. Стомахът ми започна да се свива. Трябваше да си поставя ръцете под масата, защото не исках никой да види, че треперят.

— Познавате ли този човек? — попита ме Суит.

— Да, познавам го. — Гласът ми звучеше насечено.

— Колко го познавате?

— Приятели сме.

Суит се наклони напред.

— Какъв вид приятели?

Трябваше да видиш осъдителния поглед на тоя тъпак — като че ли бях Содом и Гомор, слети в едно. Погледнах към Бърт Шмидт, но той отново ми отговори с един от неговите отчаяни погледи, които казваха, че не може да ми помогне.

Моето мълчание не хареса на Суит.

— Моля, отговорете на въпроса ми, господин Смит. Какъв вид приятелство имате с този мъж?

Очите на всички присъстващи бяха приковани върху мен. Рос тържествуваше. Беше ми трудно да говоря.

— Просто приятели сме — казах накрая.

Суит изпусна тежка въздишка. После извади една малка папка от моята голяма и зачете от нея:

— Роналд Гарсия. Роден в Бронкс, Ню Йорк. Възраст: 31. Професия: Музикант. Неосъждан, без криминално досие. Настоящ адрес: Апартамент 508, Хампшър хаус, 150 Сентръл парк авеню Юг, Ню Йорк, Ню Йорк. Това по една случайност е вашият адрес, господин Смит.

— Да, моят адрес е.

— Значи господин Гарсия живее с вас.

— Както казах и преди, ние сме приятели. Познаваме се от работата си в развлекателната индустрия. Роналд в момента си сменя квартирата. С парите не е много добре и аз му предложих да остане при мен за известно време.

— И къде във вашия апартамент спи той?

— На дивана. Той е от тия, които се изтеглят, за да станат на…

Суит отново зачете внимателно в папката.

— Според две от прислужниците в Хампшър хаус, които ние интервюирахме, диванът ви никога не е бил отварян. Те и двете заявиха ясно, че са виждали лични вещи на господин Гарсия на нощното шкафче до вашето легло, тоалетните му принадлежности във вашата баня. И нещо повече… състоянието… ъ-ъ… на бельото на вашето легло ясно е показвало, че на него спят двама души, които са встъпвали в…

Франкъл рязко го прекъсна.

— Мисля, че чухме достатъчно, агент Суит. И аз съм сигурен, че господин Смит разбра за какво става дума.

Скрих лице в ръцете си. Чувствах, че наистина мога да повърна. Поставиха ме в безизходно положение. И мръсниците знаеха добре това.

Една ръка докосна рамото ми. После чух гласа на Бърт Шмидт:

— Ела, Ерик, ела да изпием по чаша кафе.

Той ми помогна да стана. Бях в шок. Не можех повече да гледам което и да е от тия лайна. Но докато излизахме, агент Суит каза:

— Седемдесет и два часа, господин Смит. Не повече. И се надявам, че ще постъпите разумно.

Шмидт и аз слязохме с асансьора долу във фоайето. Той взе такси и каза на шофьора да кара в „Карнеги Дели“ на 56-та и Седмо авеню.

— Не мога да кажа, че съм гладен, Бърт.

— Просто исках да се махнем от оная шибана сграда — каза той.

В ресторанта седнахме в едно от най-вътрешните сепарета. След като келнерката ни донесе кафетата, Шмидт започна да ми говори с тих, конспиративен глас:

— Съжалявам — измънка той. — Не може да си представиш колко съжалявам.

— Ти какво им каза.

— Те не са ме разпитвали.

— Лъжеш. Разбира се, че са те разпитвали. Защото съм те чувал да се хвалиш за времето, когато си работил с Одетс и Харолд Чърмън в старото театрално сдружение — истински кошер на подривна политическа дейност, какъвто някога е имало…

— За разлика от теб, никога не съм бил член на проклетата партия.

— Но все пак познаваш достатъчно хора, които са били. И сигурен съм, че когато са те натиснали, е трябвало да кажеш на мръсниците едно-две от техните имена, нали?

— Никога не бих…

— Лъжеш, Бърт. Имаш две бивши съпруги и три деца в частни училища. Нали непрекъснато квичиш, че все нямаш пари да платиш на тия момичета от шоубизнеса, които обичаш да чукаш…

— Я говори по-тихо бе…

— Унищожават ме, а ти искаш да ти шепна като идиот!

— Добре, добре — съгласи се Бърт тихо. — Това е отвратително. Лайнарска работа. Мисля съвсем като теб. Но, Ерик, нямам никакво влияние пред тези тъпанари. Никой няма. Те си имат свои собствени правила…

— Противоконституционни правила.

— Може и така да е… но няма човек, който да не се страхува да каже това.

— Бърт, ти ли даде моето име?

— Заклевам ти се с ръка на сърцето в живота на децата си: не съм аз.

— Но им оказа сътрудничество, нали?

— Ерик, моля те…

— Отговори ми.

Той притисна очите си с длани. Когато ги махна, очите му бяха влажни.

— Да-а-а — каза тихо, — дадох им няколко имена.

— Няколко?

— Две или три… може би четири. Но честно казано, Ерик, това бяха хора, които така или иначе във всички случаи щяха да бъдат разследвани. Искам да кажа, казал съм им нещо, което те вече знаеха.

Той ме погледна с молба за прошка. Не знаех какво да кажа. Той разбра това.

— Не ми продавай лайнарското си мълчаливо презрение! — ядоса се изведнъж той. — Нямах избор. Имам много усти да храня, много разходи да посрещам. Ако бях отказал да сътруднича…

— Знам, щеше да изгубиш всичко. Сега, ако хората, които ти си съобщил, откажат да сътрудничат, те ще изгубят всичко. Мисля, че на това му викат прехвърляне на топката.

— Продължавай — изсъска ми той. — Прави се на побъркан светец. Спечели шибан Оскар за добродетел и благородство.

— Така или иначе, ще ме уволнят. Сега, когато знаят малката ми мръсна тайна.

— Ако окажеш сътрудничество на Бюрото, компанията няма да те уволни.

— Не можеш да си сигурен в това.

— Сигурен съм. Защото Франкъл и Голдън от Юридическия отдел ме увериха, че ако сътрудничиш на агент Суит, Ен Би Си ще си затвори очите по отношение на… ъ-ъ… начина, по който си уредил живота си.

— Имаш ли го това написано?

— Ти да не си луд! Никога няма да напишат това, защото държат всички карти в ръцете си. Но знам със сигурност, че ако им помогнеш, няма да те уволнят. Както ти казах и горе, никой не иска да те изгуби. Ти си ценен за компанията. И лично аз се надявам, че все още мога да те нарека мой приятел.

Това беше моментът, в който станах и напуснах ресторанта. Това беше, кога? В пет вчера следобед. Оттогава не съм спрял да ходя.

Взех бутилката с „Хирам Уокър“ и му сипах още малко в кафената чаша.

— Не си ли се прибирал оттогава?

— Не, просто обикалях наоколо. Накрая влязох в едно от тези денонощните кина на 42-ра улица. Опитах се да излича всичко от съзнанието си.

— Къде е Рони?

— Вън от града за няколко нощи. Свири с един оркестър, който придружава Розмари Клуни в Атлантик Сити. Щях да му се обаждам в хотела… но реших да не го тревожа все още. Ще има достатъчно време за това. Във всеки случай не мога да си представя, че ще се върна вкъщи… след като знам, че тия гадни федерални агенти са си направили труда да разпитват камериерките за…

Вдигна чашата си и изгълта бърбъна.

— Толкова ли съм важен, Ес? Такава заплаха ли съм за националната сигурност, че е било необходимо да подложат на разпит две от прислужниците за това кой спи в леглото ми?

— Някак не мога да повярвам в това.

— О, вярвай, Ес. Защото тези мръсници действат напълно сериозно. Нещата стоят така: или им сътрудничиш, или извършваш професионално самоубийство.

— Трябва ти адвокат.

— Защо? Какво е това, което аз не знам и един прекалено скъпоплатен орел на юриспруденцията може да ми каже? Както и да е, дори и ако адвокатът бъде в състояние да направи чудо и по някакъв начин ме отърве от Бюрото, на компанията ще бъде оказан натиск да ме смачка до земята заради крайно неморален живот. Щом това стане обществена тайна, с моята кариера ще бъде свършено. Аз ще съм приключил курса.

— Трябва да разбереш кой е съобщил името ти.

— Каква ще ми е ползата?

— Може би би могъл да упражниш някакъв морален натиск върху тези лица и да ги накараш да оттеглят твърденията си.

— Морален натиск. Каква умна дама си, Ес, но точно сега звучиш като наивно момиченце. В тази игра няма етика, Ес. Никаква. Тук всеки играе за себе си и това е козът на Джо Макарти и неговите мръсни съучастници — страхът на всеки да не изгуби това, което е постигнал с толкова тежък труд. Бърт Шмидт е прав. Когато си изправен пред избора да изгубиш източника на съществуването си или да предадеш приятелите си, ти предаваш приятелите си.

— Значи ще сътрудничиш?

— Не ме гледай по този начин — каза изведнъж той с неприкрита враждебност.

— Не те гледам по никакъв начин, Ерик. Просто питах…

— Не знам. Остават ми… колко?… два дни и половина, за да взема решение. А нямам и никакви пари в банката.

— Какво значи това никакви пари? Ти печелеше по над шейсет хиляди долара на година…

— Да-а и харчех над шейсет хиляди.

— Как, по дяволите, успя да го направиш?

— Лесно е. Толкова е лесно, че сега имам и нещо, което се нарича дълг.

— Дълг? С твоята заплата? Колко?

— Не знам. Седем, осем хиляди може би…

— Боже господи…

— Да-а, боже господи. Така че разбираш проблема ми. Ако не сътруднича, не само ще съм заклеймен като комунист и извратен тип, но и Ен Би Си ще спре кранчето, от което текат пари. И съм банкрутирал на всички фронтове.

— И какво ще правиш сега?

— Нямам ни най-малка представа. Какво би направила ти?

— Честно казано.

— Да, честно казано.

— Честно казано… Не знам.