Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (18)

Седем

Следващите два дни бяха кошмарни. Настоях Ерик да се срещне с адвокат. Напълно естествено, адвокатът беше Джоуел Ебъртс. Веднага щом стана девет часът, се обадих на Ебъртс в кантората му. Той вдигна телефона сам и ни каза да отидем веднага при него. Като се има предвид, че беше работил за профсъюзите, господин Ебъртс напълно съчувстваше на Ерик за проблема му. Но след като поговори с колега, а и след като чу за информацията, която ФБР имаше за Рони, той каза, че не може да предложи нищо друго освен морална подкрепа.

— Разбира се, можем да оспорим това в съда. Но както адвокатът на Ен Би Си ви е казал, едно такова дело може да се проточи с години. А междувременно вие ще бъдете заклеймен като червен. И независимо от това, че аз не се интересувам кой с кого спи, те могат да ви накиснат по моралната клауза. Още по-лошо, ако им се опънете, те ще пуснат информация на някой смрадливец като Уинчъл. Ще последва това, че калта ще бъде публикувана в колоната му във вестника. И вие ще бъдете свършен.

— И така, какво би трябвало да направя? — попита Ерик.

— Приятелю, това можете да решите само вие. И ни най-малко не завиждам на възможностите ви в случая. Защото, каквото и да направите, губите вие. Важното е какво най-малко искате да загубите.

Ерик се размърда притеснено на стола си.

— Не мога да започна да клепам хора, чиято единствена вина не е нищо повече от онзи глупав идеализъм, който аз някога също споделях. Господи, дори тези хора и самите съпрузи Розенберг да бяха, пак нямаше да мога да ги предам. Може би не съм достатъчно патриот.

— Въпросът тук не е в патриотизма — каза Джоуел Ебъртс. — Джо Макарти и тоя смешник Никсън вероятно са двама от най-големите патриоти. А те и двамата са свини. Не, тук въпросът е много по-сложен: можеш ли да навредиш на другите и да спасиш себе си… дори и да знаеш, че във всеки случай на тях ще им бъде навредено. Разбира се, за мен е лесно да стоя тук и да ви казвам как бих реагирал аз. Но аз не съм във вашето положение. Сигурен съм, че Хувър и неговите хора имат досие и за мен, но не могат да ме лишат от адвокатски права по политически причини. Или поне все още не. Те не могат да ми съсипят живота. Но могат да съсипят вашия.

Гледах как Ерик стиска ръцете си. Без да осъзнава това, той се клатушкаше напред-назад на стола си. Гледаше с празен поглед, като обсебен от духове. Имаше жестока нужда от сън. Да може да се отърве от това мъчение поне за някой и друг час. Така исках да му помогна. Но не знаех как.

— Само един съвет мога да ви дам — каза Джоуел Ебъртс. — И ако бях във вашето положение, щях да предприема точно това — да напусна страната.

Ерик поразмисли малко.

— Но къде бих могъл да отида?

— На тази планета има много други места освен Америка.

— Но къде мога да работя, за да живея.

— Какво ще кажеш за Лондон? — попитах аз. — В Лондон има телевизия, нали?

— Да-а, но моят хумор и техният са различни. Те са англичани, за бога!

— Сигурна съм, че ще можеш да си намериш място там. И ако не е Лондон, тогава може да е Париж или Рим…

— О, да, представям си как пиша гегове за французите. Супер идея…

Джоуел Ебъртс се намеси:

— Сестра ви е права. Талантлив човек като вас ще намери работа навсякъде. Но в момента това е от второстепенно значение. Сега трябва да се концентрирате върху това как да се махнете от страна в рамките на четирийсет и осем часа.

— Агентите на ФБР няма ли да ме преследват?

— Вероятно не. Моделът на работа засега е такъв — след като са ви заплашили и принудили да напуснете страната, общо взето ви оставят на мира… освен ако, разбира се, не се опитате да се върнете обратно.

— Искате да кажете, че никога няма да ми позволят да се върна обратно в Америка?

— Запомнете ми думите — след година-две цялата тази мръсотия с черния списък ще бъде напълно дискредитирана.

— Година-две — каза Ерик. — Някой някога да е чувал за американец, който живее в изгнание?

— Какво да кажа? Времената са лоши.

Ерик хвана ръката ми и я стисна силно.

— Не искам да ходя никъде. Тук ми харесва. Тук е всичко, което познавам. И което имам.

Преглътнах с труд и казах:

— Другите възможности са ужасни. Така поне ще можеш да излезеш от положението по най-чистия възможен начин.

Мълчание. Ерик продължи да се върти нервно на стола си, мъчейки се да вземе решение.

— Дори и да реша да замина, има един проблем. Нямам паспорт.

— Това не е проблем — каза Джоуел Ебъртс.

И той ни каза какво трябва да направим. Настоях да действаме съобразно съвета му веднага, защото както Ебъртс предупреди Ерик, нямаше време да размишлява върху решението си.

— След четирийсет и осем часа, смятано от този момент, те ще очакват списък с имена от вас — каза Ебъртс. — Ако не им го дадете, край. Валякът започва да се насочва към вас. Ще останете без работа. Ще бъдете призован от Комисията. От този момент Държавният департамент ще блокира вашата молба за издаване на паспорт, докато не свидетелствате. Направиха това с Пол Робсън. Положително могат да го направят и с вас.

Това, което трябваше да се направи всъщност, беше да се извади паспорт на Ерик през следващите четирийсет и осем часа. Според Ебъртс обработката на молбата за паспорт нормално отнема две седмици… освен ако лицето не представи доказателство, че пътува съвсем скоро.

И така, щом напуснахме кантората на Ебъртс, взехме такси до големия клон на „Томас Кук“ на Пето авеню и 43-та улица. След като направи някои проверки, една от служителките в пътническата агенция намери една свободна единична каюта на парахода „Ротердам“, който отплуваше за Холандия на следващата вечер. Купихме билета и се втурнахме към паспортното бюро на 51-ра и Пето авеню. Чиновникът провери билета на Ерик за Европа и му каза, че за да получи паспорт към пет следобед на следващия ден (само два часа преди отплуването на „Ротердам“), са му необходими паспортни фотографии, копие от удостоверението за раждане и няколко нотариално заверени документа до края на работния ден.

Падна страшно тичане, но Ерик успя да свърши всичко преди срока същия следобед. Чиновникът го увери, че ще си получи паспорта преди края на работния ден утре, което предоставяше на Ерик един час, за да прекоси града и да успее да се качи на парахода (изискваше се да бъде на борда поне един час преди отплаване). Щеше да бъде напрегнато, но щеше да успее.

Щом като свършихме с паспортното бюро, Ерик предложи да отидем в неговия апартамент в Хампшър хаус. Когато вече бяхме там, му помогнах да прегледа богатия си гардероб и да избере толкова, колкото можеше да се събере в един голям куфар. Докато слагаше калъфа на пишещата си машина „Ремингтън“, той изведнъж се отпусна на стола до писмената си маса.

— Не ме карай да се качвам на този параход.

Опитах се да запазя самоконтрол.

— Ерик, нямаш избор.

— Не искам да те оставя. Не искам да оставя и Рони. Трябваше да се срещна с него тази вечер.

— Тогава обади му се. Виж дали не може да дойде тук.

Той започна да плаче.

— Не. Няма да понеса сбогуването. Сцената на пристанището. Всичкото това, което наричат сърцераздирателно прощаване.

— Да — казах тихо. — Бих се опитала да избегна това, ако бях на твое място.

— Ще му напиша писмо, което можеш да му дадеш, когато се върне тук през уикенда.

— Той ще те разбере. Ще направя всичко възможно да те разбере.

— Всичко това е абсурдно.

— Да — казах аз, — абсурдно е.

— Аз съм просто писач на вицове. Защо, по дяволите, се държат с мен така, като че ли съм Троцки?

— Защото са говеда. И защото им е даден картбланш да се държат като говеда.

— Всичко вървеше така добре.

— Пак ще тръгне добре.

— Обичам работата си, Ес. Намерил си бях мястото. Писането не само ми носеше огромни пари, а и огромно удоволствие. Нещо, което някои не очакват от работата си. Ето затова толкова ме боли, че трябва да бягам. За първи път в живота ми всичко е точно както съм го искал. Работата. Парите. Успеха. Рони…

Той внимателно се освободи от ръцете ми и отиде до прозореца на всекидневната. Нощта беше паднала над Манхатън. Ниско долу се простираше черната дълбина на Сентръл парк, оградена от примамливите светлини на жилищните блокове по дължината на Пето авеню и Сентръл парк Уест. Това, с което винаги ме е поразявала тази гледка, беше с какво съвършенство отразяваше тя духа на арогантното безразличие на града. Линията на хоризонта на нощното небе като че ли те предизвикваше да се опиташ да я победиш. Но дори и да си успял, дори и ако като Ерик си станал знаменит в Ню Йорк, ти всъщност не оставяш дори и следа върху мястото. След цялата тази борба, след цялата амбиция миг след като си преживял своя славен миг, ти си забравен. Защото в Манхатън винаги има някой друг, който върви по петите ти, който се бори да постигне своя миг.

Днес Ерик беше най-търсеният сценарист на ТВ-комедии. Когато „Ротердам“ отплува утре вечер, щеше да се разчуе, че е избягал, за да не бъде принуден да съобщава имена. Някои хора щяха да приветстват постъпката му, други щяха да бъдат възмутени. В същото време следващата седмица той щеше да заема съвсем маловажно място в съзнанието на своите колеги. Защото така се развиват нещата. Изчезването му щеше бъде все едно смърт. Само онези, които го обичаха, щяха да тъгуват за него. За всички други, които го познаваха, шокът от изчезването му щеше да е временна (и добре дошла) почивка от натоварващото ги работно ежедневие. В продължение на няколко дни хората щяха да говорят с приглушени гласове за преходността на успеха; за морално-етичните „за“ и „против“ на избора на Ерик да напусне страната. После темата нямаше повече да се обсъжда. Защото щеше да започне нова седмица и щеше да трябва да се пише ново шоу.

Както това винаги става.

Не го питах, но знаех, че и Ерик мисли същото, което мислех аз, докато и двамата гледахме навън към замъгления блясък на градския хоризонт.

Той сложи ръката си на раменете ми и каза:

— Хората прекарват целия си живот да тичат подир това, което имах аз.

— Престани да говориш така, в минало време.

— Но всичко свърши, Ес. Свърши.

Поръчахме да ни донесат вечеря в апартамента. Изпихме две бутилки шампанско.

Тази вечер спах на дивана му, като през всичкото време ми се искаше Джак да беше в града. На следващата сутрин Ерик направи списък на дълговете си. Беше около пет хиляди долара на червено на места като „Дънхил“ и „Брук Брадърс“, и „21“, и „Ел Мороко“, и разни други места за запой и доставчици на луксозни стоки, в които поддържаше сметки. В банката имаше по-малко от хиляда долара.

— Как можа да се докараш до това положение? — попитах аз.

— Винаги плащах сметките. Но открих в себе си и постмарксистка слабост към луксозни предмети.

— Това е сериозна слабост. Особено в комбинация с необуздана щедрост.

— Какво мога да кажа… освен че, за разлика от теб, никога не съм познавал удоволствията на спестовността. Във всеки случай единственото добро нещо по отношение на моето напускане на страната е, че ще съм извън обсега на данъчните служби.

— Не ми казвай, че имаш и данъчен проблем!

— Не е проблем всъщност. Само дето не съм попълвал данъчна декларация за… не знам колко… три години може би.

— Но си плащал някакъв данък, нали?

— Е, защо ще си правя труда да им пращам пари, щом не съм си направил труда да им попълня декларацията?

— Значи и на тях дължиш…

— Много. Мисля, че е нещо около трийсет процента от всичко, което съм изкарал, откакто работя за Ен Би Си. Което е цяла камара пари.

— И не си сложил нищо настрани?

— За бога, Ес, кога съм правил някога нещо практично?

Погледнах списъка с дълговете и реших, че ще ги платя веднага щом Ерик се намери на другия бряг на Атлантическия океан. В добавка на инвестираната част от сумата, която получих при развода, системно спестявах, откакто работех за „Сатърдей/Съндей“, а също бях внесла в банката и петте хиляди долара, които получих като аванс от „Харпър енд Брадърс“. Така че щях да мога да запазя името на брат си чисто пред различните магазини в града. Данъчната служба беше друг въпрос. Може би щеше да е възможно да продам някои акции или да ипотекирам апартамента. За момента обаче исках само да кача Ерик на борда на този параход. Като се страхувах, че може да не му издържат нервите и да изчезне нанякъде за няколко от най-критичните часове, му наредих да не мърда от апартамента до четири и половина, когато щяхме да вземем такси и да отидем в паспортното бюро.

— Но това може да е последният ден в живота ми в Манхатън. Остави ме поне да те заведа на обяд в „21“.

— Искам да не се показваш, Ерик. За всеки случай…

— За какво? В случай че Дж. Едгар Хувър и любовникът му са решили да ме следят през днешния ден?

— Нека да прекараме деня колкото е възможно по-спокойно.

— Няма нищо спокойно във всичко това. Нищо.

На Ерик не му се харесваше, но накрая се съгласи да не мърда от къщи, докато аз върша всичко, което трябваше да се направи. Накарах го да ми напише чек за хилядата долара, останали в сметката му. Отидох в неговия клон на „Манюфекчърърс Хановер“, осребрих чека и му купих пътнически чекове за равностойността. Отбих се набързо и при Джоуел Ебъртс и взех пълномощни. После изтичах до „Тифани“ и му купих сребърна автоматична писалка, на която накарах да гравират: „От Ес за Е. Вечно“.

Върнах се в апартамента към три. Той подписа пълномощните, с които ме упълномощаваше да се занимавам с всичките му финансови въпроси. Разбрахме се, че още на следващия ден ще намеря склад, където ще оставя на съхранение останалите му дрехи, книжа и лични вещи до завръщането му. Той ми връчи един дебел плик, адресиран до Рони. Обещах, че ще му го дам веднага, щом се върне в града.

Ерик отиде за малко в банята и аз използвах момента да пъхна в куфара му специално опакования подарък от „Тифани“. После, малко преди четири и половина, аз го погледнах и му казах:

— Време е.

Още веднъж той отиде до прозореца, опря глава в стъклото и загледа града.

— Никога вече няма да имам такава гледка.

— Сигурна съм, че и Лондон си има своите красиви места.

— Да, но там сградите са с малко етажи.

Обърна се към мен. Лицето му беше мокро. Прехапах устни.

— Недей още — казах аз, — не ме карай все още да плача.

Той избърса очи с опакото на ръкава си. Пое си дълбоко въздух и каза:

— Добре. Да вървим тогава.

Излязохме бързо. Портиерът ни спря такси. Попаднахме в ужасно задръстване на Пето авеню и едва хванахме паспортното бюро две минути преди края на работното време. Ерик беше последният клиент за деня. Когато се приближи до гишето, чиновникът, който се занимаваше с неговите документи предишния ден, му каза да седне за малко.

— Нещо не е наред ли?

Чиновникът избягна да срещне погледите ни. Вместо това взе телефона, набра някакъв номер и каза нещо бързо. Когато го затвори, ни съобщи:

— Сега ще дойдат при вас.

— Проблем ли има? — попита Ерик.

— Само седнете, ако обичате.

Посочи ни една пейка до стената отсреща. Седнахме. Погледнах с притеснение часовника на стената. При натовареното движение по това време на Ерик щяха да му трябват най-малко четирийсет минути, за да стигне до кея на 46-та улица. Времето беше много важно.

— Какво мислиш, че става? — попитах аз Ерик.

— Надявам се, нищо, освен някоя дребна бюрократична подробност.

Изведнъж страничната врата се отвори. През нея влязоха двама мъже в тъмни костюми. Когато Ерик ги видя, стана пепелявоблед.

— Дявол да го вземе! — прошепна той.

— Добър ден, господин Смит — каза единият от тях. — Надявам се, че изненадата не ви е неприятна.

Ерик не отговори нищо.

— Няма ли да ме представите? — попита мъжът. После протегна ръката си. — Агент Брад Суит от Федералното бюро за разследване. Вие трябва да сте Сара Смит.

— Откъде знаете? — попитах аз.

— Портиерът на Хампшър хаус ви познава. Той ме информира, че от вчера вечерта сте с брат си в апартамента му. След като, разбира се, сте посетили кантората на добре познатия ни… — Той протегна ръка. Помощникът му му подаде папка. — … кантората на добре познатия ни Джоуел Ебъртс от Съливан стрийт. С идеална репутация на подривник, ето какъв е вашият адвокат, без да споменаваме, че досието му е по-дълго от телефонния указател на Манхатън. После, след малко приказки на юридически теми, сте се отправили към представителството на „Томас Кук“ на 511, Пето авеню и сте си резервирали място за „Ротердам“, който заминава тази вечер. След това, разбира се, сте дошли тук, в паспортното бюро, с надеждата, че ще можете да ни изиграете номера с пътуване в последната минута, предпочитан от лицата, които се опитват да изчезнат от Съединените щати.

Той затвори папката.

— Съжалявам, няма да можете да напуснете страната тази вечер, защото Държавният департамент е задържал вашата молба за паспорт до изхода от разследването на политическата ви лоялност, извършвано от Бюрото.

— Това е възмутително! — чух се да казвам.

— Не — каза агент Суит меко. — Това е напълно законно. В последна сметка защо Държавният департамент ще издава паспорт на лице, чието присъствие зад граница може да навреди на интересите на Америка?

— Господи — казах аз, — с какво пък въобще е навредил той на страната?

Ерик мълчеше. Той просто седеше на пейката и гледаше покрития с имитация на мрамор под.

— Ако ни окаже сътрудничество утре, в срок от двайсет и четири часа ще му бъде издаден паспорт. Ако, разбира се, все още има желание да напусне страната. До утре, в пет часа следобед в Ен Би Си, господин Смит. Очаквам с нетърпение да ви видя там.

С хладно кимване към мен агент Суит и неговият помощник излязоха. Ерик и аз останахме неподвижни няколко минути. Никой от нас не можеше да помръдне.

— Свършен съм.

 

 

Останах и тази нощ при него. Опитах се да го накарам да обсъди с мен нещата и да изработи някаква стратегия, преди да се изправи пред Суит и хората от Ен Би Си на другия ден.

— Няма какво повече да се обсъжда — каза Ерик.

— Но какво ще правиш?

— Мисля да си легна, да се завия през глава и да се скрия.

Не можех да го накарам да не прави това. Пък и не исках — така поне щях да знам къде е. Той беше толкова изтощен, толкова измъчен, че заспа веднага след като си легна. Опитах се да последвам примера му, но прекарах по-голяма част от нощта, гледайки в тавана на стаята, като ту треперех от яд, ту изпадах в най-дълбоко отчаяние от начина, по който ФБР унищожаваше брат ми. Мозъкът ми работеше със страхотна скорост, опитвах се да намеря някакъв изход за Ерик. Ала не успях. Той или трябваше да назове имена, или да си понесе последствията.

Искаше ми се да вярвам, че ако бях в неговото положение, щях да се държа като Жана д’Арк и щях да откажа да сътруднича. Но човек винаги си представя, че може да извърши героична постъпка, когато си седи в креслото. Когато се изправи лице в лице с реална дилема обаче, нещата често се развиват по друг начин. Човек никога не знае какво ще направи, докато не му се наложи да застане на края на пропастта и не погледне надолу в мрачната й бездна.

Към три сутринта сънят най-после ме победи. Когато внезапно се събудих, слънцето грееше с пълна мощ. Погледнах часовника си. Единайсет и дванайсет. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Извиках Ерик. Никакъв отговор. Станах от дивана и отидох в спалнята му. Нямаше го. Нямаше го също така нито в банята, нито в кухнята. Изпаднах в паника. Прегледах всяка повърхност наоколо, за да видя дали е оставил бележка. Нищо. Вдигнах домофона и се обадих на портиера.

— Да-а, господин Смит излезе към седем часа тази сутрин. Но беше някак си смешно…

— Какво смешно имаше?

— Обади ми се, преди да слезе долу, и ме попита дали искам да изкарам десет долара. Естествено казах „да“. „Добре, ще взема асансьора до подземния етаж и ще ти дам десет долара, ако ми отвориш сервизния вход, за да изляза през него. И ако някой пита за мен тази сутрин, кажи му, че не съм излизал от апартамента.“ Казах му, че няма проблем. Не е кой знае каква мъка да си трая, като ми дава десет долара.

— Идва ли някой?

— Не, но там отсреща има двама души, които стоят в кола, паркирана на улицата, откакто застъпих на смяна в шест часа.

— Значи те не са го видели, че излиза?

— Няма начин, нали излезе през задния вход.

— Не ти ли каза къде отива?

— Не. Но носеше куфар…

Сега вече се изплаших.

— Той какво…

— Носеше със себе си един такъв голям куфар. Като че ли заминаваше някъде.

Мисълта ми заработи бързо.

— Искаш ли да изкараш още десет долара? — попитах аз.

Метнах си някакви дрехи и взех асансьора до подземието. Дадох на портиера десет долара. Той ми отвори вратата на сервизния вход.

— Ако хората отсреща дойдат да питат за мен или Ерик… — казах аз.

— Спите си горе, нали?

Сервизният вход водеше към Западна 56-та улица. Скочих в едно такси и отидох в кантората на Джоуел Ебъртс. Защото, честно казано, наистина не знаех къде да отида. Както винаги, той ме прие любезно. И беше крайно огорчен, когато му разказах какво е станало в паспортното бюро предишния следобед.

— Казвам ви — рече той, — превръщаме се в полицейска държава и всичко това в името на червената опасност.

Но беше още по-разтревожен от това, че когато е бил видян за последен път, Ерик се е измъкнал тайно от Хампшър хаус с куфар в ръка.

— Можеш да избягаш от тия мръсници, но не можеш да се скриеш от тях. Ако не отиде в Ен Би Си днес, Комисията веднага ще го призове по съдебен ред. А Бюрото ще измисли някакво престъпление или нарушение на закона, за да може да бъде издадена заповед за арестуването му. Той трябва да се изправи пред тях, каквото и да стане.

— Съгласна съм, но не знам къде е отишъл. Не мога да му предам вашия съвет.

— Знаете ли, няма нужда от паспорт, за да отиде в Канада — каза Ебъртс.

Той веднага се обади на Пен стейшън и поиска да го свържат с бюро „Резервации“. Да, отговориха му те, един влак бе заминал в десет същата сутрин, но при тях нямало пътник, регистриран под името Ерик Смит. Когато той попита могат ли да проверят дали не е регистриран на някой друг от заминаващите влакове, те му отговориха, че нямат нито време, нито персонал да проверят всички списъци с пътници за всички влакове.

— Знаете ли какво ми каза човекът от „Резервации“? — добави Ебъртс, след като затвори телефона. — „Ако за вас е толкова важно да намерите този човек, обадете се на ФБР.“

Това беше единственият път през последните два дни, когато се смях.

Изведнъж ми дойде нещо наум и го помолих да ми разреши да използвам телефона. Първо се обадих в „Рейнбоу Рум“, за да разбера от служителя на рецепцията дали оркестърът на „Рейнбоу Рум“ е все още в Атлантик Сити и разбрах, че е там в хотел „Шорхам“. Взех номера и извадих късмет. Като истински музикант, в дванайсет и половина Рони все още спеше. Но се разсъни много бързо, когато му разказах за събитията през последните два дни.

— И нямаш представа къде е? — попита той, силно разтревожен.

— Надявах се, че може да е дошъл при теб. Но ако беше така, щеше да е пристигнал досега.

— Виж, няма да мърдам от стаята целия следобед днес. Ако не се появи до четири часа, ще гледам да се освободя от днешното участие и да се върна в Манхатън. Надявам се, дявол да го вземе, че не е направил някоя голяма глупост. Искам да кажа, какво като си загуби работата, чудо голямо. Аз ще се грижа за него. А знам, че и ти ще го направиш.

— Сигурна съм, че е просто пристъп на паника — казах аз, като се опитвах да уверя сама себе си, че е точно така. — Обзалагам се, че ще изскочи отнякъде след час-два. Затова се връщам веднага в апартамента. Можеш да ме намериш там днес целия ден.

Върнах се обратно в Хампшър хаус към един. Използвах сервизния вход и взех асансьора до апартамента на Ерик. Нямаше следа, че се е връщал, а телефонният оператор не беше записал никакви обаждания за него. Използвах домофона и се обадих на Шон, портиера.

— Съжалявам, госпожице Смит. Брат ви не се е появявал, но онези двамата в колата все още са отпред.

Цял следобед звънях по телефоните, обадих се на всеки възможен бар, ресторант или дупка, които Ерик имаше навика да посещава. Обадих се и на служителката в „Томас Кук“, която му бе резервирала параходен билет до Европа, за да проверя малката вероятност да е отишъл при нея да уреди пътуване някъде в Щатите. Проверявах всеки час при Рони. Обадих се на иконома на моята сграда, за да разбера дали не се навърта някъде там и не ме ли чака отвън. Знаех, че всичките ми усилия да го открия са напразни, но трябваше да правя нещо.

В четири часа ми се обади Рони, за да ми каже, че е намерил някой, който да го замести тази вечер, и че взима следващия влак за Манхатън. Той пристигна в шест и половина. Ходех из стаята напред-назад и се чудех защо агент Суит не се обади в апартамента в пет часа, за да пита къде се намира Ерик. Нали всъщност по това време той трябваше да бъде с тях в Ен Би Си. Но сега Ерик беше беглец — човек, който се е спасил с бягство. Не исках да плаша сериозно Рони, но не можех да не си мисля, че може би никога вече няма да видя брат си.

В осем часа се обадихме в „Карнеги Дели“ и поръчахме да ни донесат сандвичи и бира. Седнахме във всекидневната и продължихме да чакаме. Вечерта мина бързо. Рони умееше да говори добре и имаше голям запас от разкази за детството си в Порто Рико и за това как е започнал да печели хляба си като музикант. Той разказа за пиянски събирания по цяла нощ с Чарли Паркър и как е преживявал като един от второстепенните участници с „Арти Шоу“ в продължение на седем месеца, и защо Бени Гудман е най-евтиният ръководител на оркестър в историята на музиката. Накара ме непрекъснато да се смея. Помогна ми да притъпя страха, който и двамата чувствахме. Към полунощ обаче безпокойството му започна да личи.

— Ако тъпият ти, луд брат е направил нещо такова, като наистина да посегне на себе си, няма да му простя, докато съм жив.

— Ставаме двама.

— Ако го загубя, аз…

Той потръпна. Хванах ръката му.

— Не може да не се върне, Рони. Сигурна съм.

Към два сутринта обаче от него все още нямаше ни вест, ни кост. Рони отиде да си легне в спалнята, а аз отново се наместих на дивана. Бях толкова изтощена, че заспах веднага. После ми замириса на пушек. Очите ми сами се отвориха. Беше рано сутринта. Зората едва се промъкваше през щорите. Замаяна, погледнах часовника си. Шест и петнайсет. После чух глас.

— Добро утро.

Ерик седеше на едно кресло до дивана и дърпаше силно от цигарата си. Куфарът му беше на пода до него.

Скочих от леглото и го прегърнах.

— Слава богу…

Ерик успя да се усмихне.

— Той точно няма нищо общо със случая — каза той.

— Къде, по дяволите, беше?

— Тук-там.

— Щях да полудея. Мислех, че си заминал някъде.

— Заминах. Почти. Вчера се събудих в седем сутринта и реших, че единственото нещо, което мога да направя, е да взема следващия самолет за Мексико Сити. Защото, освен Канада, Мексико е единствената чужда страна, в която мога да вляза без паспорт. И, дявол да го вземе, нали живях там след смъртта на баща ни. Реших, че това ще е логичното ми направление. Разбира се, знаех, че агентите трябва да са пред сградата, затова дадох бакшиш на портиера и го накарах да ме измъкне през задния вход. Взех такси и го накарах да ме закара до Айдълуд. Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Ако шофьорът на таксито беше успял да мине по моста на 59-та улица, сега като нищо щях да съм в Мексико. Но, ето ни, караме към Куинс по същия тоя мост. И аз правя грешката да се обърна, да погледна назад и да видя силуета на града през задното стъкло. Но преди да успея дори и най-малко да размисля, казвам на шофьора: „Промених си плана. Щом слезеш от моста, обърни и карай обратно в Манхатън“.

На шофьора това хич не му хареса.

— Ти луд ли си или какво? — попита ме той.

— Да, луд съм. Достатъчно луд съм да остана тук, където въобще не трябва да оставам.

Накарах го да ме остави на Гранд сентръл стейшън. Оставих куфара на „съхранение“, но валеше и затова, преди да предам куфара на служителя, го отворих, за да си извадя чадъра, който бях опаковал за Лондон. Тогава намерих подаръка ти. Знаеш ли, разплаках се, когато видях надписа. Защото разбрах, че с тази писалка ще напиша имената.

Преглътнах с труд, но не казах нищо.

— Това е, което реших, когато бях на половината път през моста на 59-та улица. Щях да стана доносник. Щях да пропея като канарче. Щях да предам няколко души, които не съм виждал от години и които са също така невинни като мен. Но щях да си запазя работата, щях да си запазя начина на живот и щях да мога да продължавам да имам кредит в „21“. Да, гадно ми стана, но… и стени се трошат, нали? Искам да кажа, че ако Бюрото знае, че съм бил член на партията, то знае и че хората, които ще им посоча, също са били партийни членове. Така че всъщност ще им кажа неща, които вече знаят. Или поне така убеждавах себе си. И така, закачих писалката на джоба на сакото си и реших да отпразнувам последните осем часа от живота си като човек с относително чиста съвест, като правя, дявол да го вземе, каквото ми се прииска. Още повече че имах и хиляда долара във вид на пътнически чекове в портфейла си. Затова зарадвах себе си със закуска с шампанско в „Уолдорф“. После се поразходих из „Тифани“ и хвърлих сериозна сума пари за сребърна табакера за Рони и нещичко за теб.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади малка синя кутийка с марката на „Тифани“. Подаде ми я и аз я погледнах.

— Ти луд ли си? — попитах аз.

— Напълно. Хайде, отвори дяволската кутийка.

Повдигнах капака и пред очите ми се появиха чифт ослепителни капковидни платинени обеци, осеяни с инкрустирани малки диаманти. Не можех да проговоря.

— Това мълчание смесени чувства ли означава?

— Прекрасни са. Но не трябваше да ги купуваш.

— Трябваше, разбира се. Нали знаеш великото американско правило — когато извършваш подла, страхлива, неморална постъпка, винаги смекчавай удара по отношение на самия себе си, като харчиш много пари?

— Както и да е, след малките си покупки в „Тифани“ се разходих по Пето авеню и прекарах няколко безгрижни часа в Метрополитън Мюзиъм, разглеждайки картини на Рембранд. В момента излагат „Завръщането на блудния син“, взето назаем от Амстердам. Прекрасна картина, както Джак Уорнър би се изразил. Нещастието на семейството, необходимостта от изкупление, противоречието между дълг и желание — всичко това е там, събрано в една наистина мрачна картина. И знаеш ли, Ес, единственият човек, който умее да използва черното по-добре от Рембранд, е Коко Шанел. След посещението в Метрополитън стана време за обяд. Напред към „21“! Две мартинита, един цял омар от Мейн, половин бутилка бяло вино „Пуий Фюме“… и бях готов за малко hoch kultur (висша култура). Нюйоркската филхармония имаше матине в Карнеги Хол под диригентството на твоя любимец от едно време, Бруно Валтер. Свириха Деветата симфония на Брукнер. Нещо поразяващо. Огромна катедрала от звуци. Обиколка из небесата с екскурзовод и в компанията на истински вярващ… и чувството, че има и нещо по-голямо и всепоглъщащо от нашите примитивни, тривиални дребнавости на планетата Глупост. Публиката направо пощуря, когато концертът свърши. Аз също скочих на крака и едва не си продрах дробовете от викане. После си погледнах часовника. Четири и половина. Тъкмо време за малка разходка до Рокфелер сентър и малко истински гнусна работа. Агент Суит и лайното Рос ме чакаха на четирийсет и третия етаж. Отново бях придружен до заседателната зала. Отново Рос ме гледаше със злобен триумф.

— Значи — каза той — реши да ни окажеш сътрудничество.

— Да — казах аз, — ще ви дам някои имена.

— Агент Суит ми разказа за малкото ти приключение в паспортното бюро вчера.

— Бях изпаднал в паника — казах аз.

— Това е един от начините, по които може да се опише твоята постъпка.

— Но ако бяхте получили паспорт, сега щяхте да сте вън от страната — каза Суит.

— И щях да се проклинам за това решение до края на живота си — казах аз.

— Лъжец — процеди Рос.

— Значи ли това, че никога не сте чували за обръщането на Свети Павел във вярата, господин Рос?

— Това не става ли по пътя му за Дамаск? — попита агент Суит.

— Да, и точно това ще се случи след малко тук, в Рокфелер сентър — казах аз. — Какво искате да знаете?

Суит седна срещу мен. Той полагаше неимоверни усилия да сдържи вълнението си, защото знаеше съвсем добре, че щях да предам приятелите си.

— Искаме да знаем — каза той — кой ви е поканил в партията, кой ръководеше вашата ядка и кои бяха другите членове на ядката.

— Чудесно — отвърнах аз. — Няма да имате нищо против да напиша всичко това, нали?

Суит ми подаде жълт адвокатски бележник. Аз извадих подарената от теб красива нова писалка. Махнах капачката. Поех си дълбоко въздух и написах осем имена. Отне ми по-малко от минута и смешното беше, че си ги спомних всичките съвсем лесно.

Когато свърших, завъртях отново капачката на писалката, сложих я обратно в джоба си и побутнах бележника напред, като че ли не можех да издържа да го погледна.

Суит дойде и ме потупа по рамото:

— Знаех, че няма да ви е лесно, господин Смит. Но съм щастлив, че постъпихте правилно, като патриот.

После взе бележника. Разгледа го внимателно за миг, после го хвърли обратно към мен и каза:

— Какво е това, дявол да го вземе?

— Вие искахте имена и аз ви дадох имена.

— Имена — каза той, като грабна отново бележника. — Това ли е вашата представа за имена? — После започна да ги чете едно по едно. — Сънлев, Мърморков, Заплесанов, Срамежливков, Щастливков, Кихлев, Докторов и… Кой е тоя, майка му мръсна, кой е П. С.?

— Принцеса Снежанка, разбира се — казах аз.

Рос грабна бележника от ръката на Суит. Погледна го, после каза:

— Ти току-що си направи професионално харакири.

— Не знаех, че говориш японски, Рос. Да не си бил някой от техните шпиони по време на последната война?

— Излез! — изкрещя ми той. — За това ти си мъртъв.

Когато излизах, Суит ми каза да очаквам всеки ден вече призоваване по съдебен ред от Комисията.

— Ще се видим във Вашингтон, кретен такъв! — кресна ми той, когато излизах.

Гледах Ерик с широко отворени очи.

— Наистина ли им написа имената на Седемте джуджета и Снежанка? — попитах аз.

— Ами те бяха първите, които ми дойдоха наум. Защото, нека бъдем честни, те са живели в колектив, делили са общите блага по равно, те…

Лицето му се сви. Започна да се тресе. Изтичах до него, прегърнах го.

— Няма нищо, няма нищо — казах аз. — Постъпил си великолепно. Така дяволски се гордея с…

— Гордееш се за какво? За това, че днес следобед убих кариерата си? За това, че съм човек, който никой няма да вземе на работа? За това, че много скоро ще изгубя всичко?

Изведнъж чух гласа на Рони.

— Ала не си изгубил нас.

Той стоеше на вратата на спалнята. Ерик погледна към него.

— Какво правиш тук? — попита той беззвучно. — Нали не трябваше да се връщаш до понеделник?

— Сара и аз малко се попритеснихме, че може да си се изпарил без следа.

— Наистина, можехте да се притеснявате и за по-важни неща.

— Чуйте го — господин Фалшива скромност — каза Рони. — И къде на майната си беше от момента, когато предаде Снежанка и Седемте джуджета, до сега?

— О, тук-там. Главно из долнопробни барове по Бродуей, после в едно денонощно кино на 42-ра улица. Гледах един страшно сладък нов трилър с Робърт Мичъм: „Неговия тип жена“. С продуцент Хауърд Хюс. С партньорка Джейн Ръсел, естествено. Страшно готин диалог: „Тъкмо си свалях вратовръзката и се чудех дали да се обеся с нея“. Точно като обобщение на това, което чувствах снощи.

— Господин Самосъжаление — каза Рони. — Много лошо е, че не можа да пуснеш някъде десет цента да ни кажеш, че си жив и здрав.

— Да, но това щеше да е лесно. А аз не исках да ми бъде лесно.

Разроших косата му.

— Но вие прекрасно сте се справили, господин Смит — успокоих го аз. — Нали, Рони?

— Да — каза той, като се приближи и хвана Ерик за ръката. — Справил се е наистина добре.

— Точно така — съгласи се Ерик. — А сега, докато обсъждате въпроса, кажете им, че имам нужда от арсеник в кафето.

— Ерик, не се безпокой — казах аз. — Ще го преживееш.

Той подпря глава на рамото на Рони.

— Много се съмнявам — каза той.