Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (21)

Десет

Не можех да помръдна. Седях занемяла на стола и гледах ръцете си. Имах чувството, че някой ме е ритнал в лицето. Макар че не гледах към него, усещах погледа на Джоуел Ебъртс.

— Добре ли си? — попита той.

Поклатих глава.

— Страшно много съжалявам.

— Знаеш това от…

— Деня след погребението.

— И чака толкова дълго, преди да ми кажеш?

— Трябваше да проверя куп неща най-напред. Не исках да ти нанеса този удар, преди да съм напълно сигурен, че е вярно. Даже и след това в продължение на дни спорих със самия себе си дали трябва да го направя.

— Правилно постъпи, като ми каза. Трябваше да знам.

Той въздъхна уморено.

— Да, като че ли е така.

— Как го научи?

— Адвокатите говорят с други адвокати, които говорят с други адвокати, които говорят с…

— Не те разбирам.

— Чувала ли си някога за Марти Морисън?

Поклатих отрицателно глава.

— Един от най-големите корпоративни адвокати в града. Още откакто започна тая боза с черния списък, фирмата на Марти се занимава с хора, които са били извикани да свидетелстват пред Комисията. Защото не само сферата на изкуството е разследвана. ФБР си пъха носа и в училищата, колежите, даже и в някои от най-големите компании в Америка. Според тях под всяко легло се крие по един червен. Както и да е, Марти и аз се познаваме откакто сме родени. Израсна на две карета разстояние от мен във Флетбуш. Учихме заедно в Юридическия факултет на Бруклин. Независимо от това, че той отиде да работи на Уолстрийт, останахме приятели. Разбира се, непрекъснато се джафкаме един друг. Имаме различни политически разбирания. Винаги казвам, че той е единственият републиканец, с когото мога да седна на една маса. Той ме нарича Юджин Дебс. Но е честен човек. С много големи връзки. Човек, който знае и най-големите тайни. Освен това е и запален по шоуто на Марти Манинг. Преди около една година обядвахме заедно и той започна да говори за някакъв скеч, който гледал предишната вечер в шоуто на Манинг. И тогава аз рекох да се поизфукам пред него и му казах, че главният сценарист на Манинг — Ерик Смит — е мой клиент. На Марти това му направи страшно впечатление… независимо от това, че не можа да издържи да не се пошегува: „Откога, дявол да го вземе, хамалски адвокат като теб е взел да представлява писатели?“. Това е единственият път, когато съм споменавал брат ти. Минава година. Започва случаят в Ен Би Си. Ерик отказва да прави мръсно на приятелите си. Окалват го в колоната на Уинчъл. На другия ден Марти ми звъни. „Видях написаното за твоя клиент в колоната на Уинчъл — казва ми той. — Грозна работа.“ После ме пита може ли да помогне с нещо, тъй като познава всички тези мръсници от Комисията. И той мисли, че са побъркани боклуци, не че някога би признал публично какво мисли. Както и да е, благодарих на Марти за предложението му да помогне, но му казах, че брат ти не търси пазарлъци и в никакъв случай няма да стане доносник след вредата, която бележката на Уинчъл вече му е нанесла. Затова, за съжаление, не виждам нищо, което би могъл да направи. Три седмици след това Ерик беше мъртъв. И…

Той замълча. Изкриви устни. Избегна погледа ми.

— Това, което ще кажа сега, може наистина да те ядоса. Защото всъщност не беше моя работа. Но…

Той млъкна отново.

— Продължавай — казах аз.

— Бях толкова разстроен… вбесен… след като Ерик умря, че се обадих на Марти. „Можеш да ми направиш услуга — казах му аз. — Открий името на мръсника, който е предал моя клиент.“ И той точно това и направи.

— Джак Малоун?

— Да, Джак Малоун.

— Как е открил приятелят ти това?

— Не е било трудно. Според ФБР всяко нещо, разкрито от свидетел при изслушване пред Комисията или при разговор с агент на ФБР не може да бъде отпечатвано или правено публично достояние. Има трима бивши „големи“, зад които стои десният магнат Алфред Колбърг и един свещеник, отявлен националист на име отец Джон Ф. Кронин, които са основали компания, наречена „Американ бизнес кънсълтантс“. Тяхната основна дейност — можеш ли да повярваш това!? — е да проверяват служителите в големите корпорации, за да са сигурни, че не са червени. Те също отпечатват и два информационни бюлетина: „Контраатака“ и „Червените канали“. Тези мръсни листовки съществуват с една-единствена цел — да посочват имената на всеки, който е бил обвиняван някога, че е бил комунист, на затворена работна сесия на Комисията. Тези два бюлетина са библията на хората, занимаващи се с черния списък — тях четат корпоративна Америка и развлекателната индустрия, за да разберат кой е бил посочен. Съвсем естествено, Марти Морисън е абониран и за двата мръсни парцала. Така е открил, че брат ти е бил посочен в Червените канали, откъдето всъщност работодателите на брат ти в Ен Би Си са научили, че е бил посочен при свидетелстване пред Комисията.

След това за Марти не беше трудно да се обади на някой и друг адвокат, негови познати из града, хора, които са запознати с пазара на черния списък и са направили страшни пари от представянето на хора, завлечени пред Комисията. И тъй като адвокатите са си адвокати, те винаги разменят информация помежду си. Марти успял да поизрови малко кал на третото обаждане. От един много елитарен адвокат на име Брадфорд Еймс, който покрай другото се занимава и с юридическите въпроси на „Стийл енд Шеруд“. Еймс дължал на Марти услуга. Марти веднага се възползвал от това. „Между нас казано, да имаш някаква представа кой е наклепал Ерик Смит?“, попитал го Марти. Еймс, разбира се, бил чул за брат ти, защото всички вестници писаха за случая с черния списък и смъртта му. „Между нас казано, знам съвсем точно кой е назовал Смит. Защото аз представях този човек, когато той свидетелстваше на работна сесия на Комисията. Най-странното е, че този човек няма нищо общо с кръга на развлекателния бизнес. Работи в областта на връзките с обществеността, служител е в «Стийл енд Шеруд». Казва се Джак Малоун.“

Зави ми се свят.

— Джак е свидетелствал пред комисията? — попитах аз невярващо Джоуел.

— Изглежда, че точно това е станало.

— Не го вярвам, та Джак е най-лоялният американец, когото човек може да си представи.

— Според Марти и в неговото минало имало нещичко. Някаква дреболийка, но днес всичко се използва срещу човека. Оказва се, че точно преди войната господин Малоун се записал в подкрепа на някакъв Обединен антифашистки бежански комитет — една от онези организации, които помагаха на хората, бягащи от нацистка Германия, Италия и Балканите. Във всеки случай оказало се, че комитетът, който Малоун подкрепял, бил пряко свързан с Американската комунистическа партия. Брад Еймс казал, че Малоун се заклел върху цяла камара библии, че никога не е бил член на комунистическата партия… че двама негови приятели от Бруклин го подмамили да подкрепи комитета… че е посетил само едно-две събрания, нищо повече. Проблемът се състоял в това, че един от приятелите му, които по думите му го подмамили да подкрепи комитета, бил призован от Комисията. Та той съобщил името на Малоун по време на свидетелстването си. Та ето как Джак Малоун се намерил на страниците на „Червените канали“ и как неговите началници в „Стийл енд Шеруд“ открили случайния му флирт с подривната дейност.

Естествено, Малоун изпял „Янки дудъл денди“ пред тях и казал, че ще направи всичко необходимо, за да очисти името си. Те извикали своя корпоративен адвокат, Брадфорд Еймс. Той се срещнал с Малоун и обсъдили подробно нещата. После Еймс отишъл при някой от работещите в Комисията и се попазарил малко. Защото нещата в комисията функционират по този начин. Ако свидетелят е готов да сътрудничи, броят на имената — даже и самите имена, се уговарят между Комисията и адвоката на призования. Малоун предложил да назове човека, който съобщил неговото име. Това не било достатъчно за Комисията. Предложил да даде имената и на още трима души, които познавал от комитета. Но те казали: „Не става“, защото човекът, който съобщил името на Малоун, съобщил и тези имена.

„Трябва да им дадете едно ново име — казал му Еймс. — Само едно. След това ще им кажете, че сте извършил младежка грешка и че обичате Америка повече от Кети Смит и дрън-дрън-дрън. Тогава те ще ви оправдаят.“

И тогава Малоун казал: „Ерик Смит“. Естествено, Еймс се сетил за това име веднага — той също така гледал редовно „Марти Манинг шоу“. И казал на Малоун, че комисията ще се задоволи с него, защото Ерик Смит бил относително голяма риба.

Една седмица след това Малоун отишъл във Вашингтон и свидетелствал пред Комисията. Било е служебна сесия, което означава, че е проведена при закрити врати и без да бъде включена в публичните архиви. Затова предполагам, че Малоун вероятно е смятал, че никой никога няма да узнае това.

Но адвокатите никога не мълчат.

„Съжалявам — каза Джак, когато за първи път му казах, че Ерик е бил назован. — Така дяволски съжалявам… Кажи му, че ако има нещо… нещо… което мога да направя…“

Спомних си как се наведох и го целунах, като му казах: „Ти си добър човек“. Видях го след смъртта на Ерик, изправен в онази зловеща стая в „Ансония“ как гледа петното кръв и плаче на рамото ми. Още веднъж той каза: „Съжалявам. Така дяволски съжалявам…“ Още веднъж бях трогната от емоционалната му солидарност, от това, че споделя мъката ми. Спомних си, че след това бях си помислила: „Той плачеше за Ерик, за мен, за цялата ни трагедия“.

Но сега се оказа, че това, което го е накарало да плаче, е било чувството за вина. Вина, срам и угризение на съвестта…

Преглътнах мъчително. Ръцете ми се свиха в юмруци. Не само ни беше предал… беше имал наглостта и да плаче за това.

— Комисията оправда ли Малоун? — попитах аз.

Малоун. Не Джак. Отсега нататък той никога повече нямаше да бъде Джак. Сега вече беше Малоун. Човекът, който унищожи брат ми.

— Разбира се — каза Джоуел Ебъртс. — Бил е напълно освободен от обвинение. Според Марти „Стийл енд Шеруд“ били толкова доволни от начина, по който той се оправил със случая пред Комисията, че му дали и някаква премия.

„Знаеш ли, всъщност не е необходимо да правиш това“, бях казала аз, след като той настоя да плати за пренасянето на вещите на Ерик и за боядисването в „Ансония“.

„Наемането на двама бояджии за няколко дни няма да ме разори — беше казал той. — Както и да е, получих неочаквано премиални. Изневиделица ми връчиха чек за над осемстотин долара. Това е начинът, по който «Стийл енд Шеруд» благодарят.“

За съобщаване на имена. За това, че си спасил собствената си кожа. За това, че разби живота на Ерик. За това, че уби любовта и доверието между нас. По курса на деня дали тази сума е равна на трийсет сребърника?

— Значи Малоун няма ни най-малко подозрение, че някой може да знае, че той е посочил Ерик? — попитах аз.

— Едва ли би могъл да има. Казах ти вече, Сара, пак ще ти кажа: не можеш да си представиш колко зле се чувствам заради всичко това…

— Защо трябва да се чувстваш виновен? — попитах аз. — Аз съм ти благодарна.

— За какво?

— За това, че ми каза истината. Не се съмнявам, че ти е било трудно да вземеш това решение. Но е правилно.

— Какво смяташ да правиш сега, Сара?

— Нищо не мога да направя — казах аз. — Всичко вече е направено.

Излязох от кантората му. Намерих се вън на улицата. Направих две крачки, достигнах най-близката улична лампа и се хванах здраво за стълба й. Не, не се отпуснах. Не издадох вик на отчаяна болка. Вместо това през мен премина втора вълна на шок. Дишах тежко. Повдигаше ми се. Наведох се и повърнах на улицата.

Повръщах, докато не достигнах състоянието да не мога да изхвърля нищо повече от себе си. Тялото ми плуваше в пот. В джоба на жакета си намерих книжна салфетка и избърсах устата си с нея. После успях да събера достатъчно сили, за да вдигна дясната си ръка и да спра с нея такси, което да ме закара вкъщи.

Когато влязох в апартамента, отидох във всекидневната и седнах на едно кресло. Останах така известно време. Струваше ми се, че е било не повече от няколко минути. Когато погледнах часовника обаче, разбрах, че е минал повече от час. Шокът беше толкова силен, че бях изгубила представа за времето. Чувствах се обрулена, изпразнена — до степен, когато нормалните емоционални реакции изглеждат невъзможни и безсмислени. Просто седях и гледах тъпо. Без да знам какво да правя.

Измина още един час. После чух превъртането на ключ в ключалката. Влезе Джак. Беше освежен от пътуването си, с куфар в едната ръка и с букет в другата.

— Ето ме и мен! — каза той, като пусна куфара и се приближи към мен.

Гледах в пода. Внезапно почувствах, че не мога дори да го погледна. Той веднага разбра, че е станало нещо много лошо.

— Сара, миличка…

Не отговорих. Той се наведе към мен и се опита да ме докосне. Отблъснах го. Сега вече той изглежда наистина се разтревожи.

— Какво е станало? — прошепна той, като клекна до мен.

— Искам да си отидеш, Джак. Тръгни си и не се връщай никога вече.

Той изпусна цветята.

— Не разбирам — каза той с глас, по-тих от шепот.

— Не, разбираш — казах аз и се изправих. — А сега, върви си, моля те.

— Сара…

Докато се обръщах да тръгна към спалнята, той постави ръка на рамото ми. Обърнах се рязко към него:

— Никога, никога повече не ме докосвай!

— Защо си така…

— Защо, защо? Знаеш защо, Джак. Ти просто си си мислил, че няма начин някога да открия какво си направил.

Лицето му се сгърчи. Той седна на дивана и скри лице в ръцете си. Дълго мълча.

— Мога ли да ти обясня? — попита накрая.

— Не. Защото каквото и да кажеш, няма никакво значение.

— Сара, обич моя…

— Никакви излияния. Никакви обяснения. Никакви оправдания. Ние нямаме какво повече да си кажем.

— Може ли да ме изслушаш?

— Не. Това не е необходимо. Ето вратата. Махай се.

— Кой ти каза?

— Джоуел Ебъртс. Той познава човек, който познава адвоката, който те е представлявал, когато си се явил пред Комисията. Джоуел каза, че — според неговия приятел адвокат — ти не си оказал никаква съпротива. Запял си като канарче.

— Нямах избор. Никакъв.

— Всеки човек има избор. Ти си направил своя. И сега трябва да живееш с него.

— Поставиха ме в безизходица, Сара. Щях да загубя…

— Какво? Работата си? Доходите си? Професионалната си позиция?

— Имам дете. Трябва да плащам наем. Трябва да осигуря хляба на масата.

— На всеки му се налага да прави това. И Ерик трябваше да го прави.

— Виж, последното нещо на света, което исках да направя, беше да създам неприятности на брат ти.

— Но си съобщил името му на ФБР и на Комисията за противоамериканска дейност.

— Мислех, че…

— Какво? Че ФБР ще се задоволи с това да му направи предупреждение?

— Някой беше дал моето име. Те настояваха и аз да им дам някакви имена.

— Можеше да откажеш.

— Мислиш ли, че не исках да откажа?

— Да, но не си го направил.

— Нямаше начин. Ако откажех да съобщя някого, щях да изгубя работата си. А така или иначе някой друг щеше да даде имената на същите хора.

— Но щеше да бъде някой друг, а не ти.

— Бях длъжен да поставя отговорностите си на първо място.

— Отговорностите ти към кого, Джак?

— Към Дороти и Чарли.

— Но не към мен? Или към моя съвършено невинен брат? Или ние можем да бъдем лесно пожертвани?

— Знаеш, че не мисля така.

— Аз вече не съм сигурна, че те познавам.

— Не говори така, Сара.

— Защо не? Ти унищожи всичко.

Гласът ми някак си остана спокоен. Джак зарови още по-дълбоко глава в ръцете си. Мълча дълго. Когато заговори отново, гласът му зазвуча някак си безлично, жалко:

— Моля те, опитай се да разбереш. Те настояваха, изискваха да им дам поне едно име. Повярвай ми, опитах се да им обясня, че никога не съм бил комунист, че когато се присъединих към този антифашистки комитет бях момче на осемнайсет години и направих това, защото наистина вярвах, че заемам принципна позиция против Хитлер, Мусолини и Франко. Хората от ФБР казаха, че знаят това. Както също знаят и че съм служил на страната си по време на войната, и че след този случай не съм се забърквал в нищо политическо. От тяхна гледна точка аз съм „добър американец“, който е извършил дребно младежко прегрешение. Имало е и други хора, които са се явили пред Комисията, допуснали са същата грешка и за да докажат своя патриотизъм, са съобщили имената на хора, свързани със същата група по онова време или на хора, симпатизирали някога на комунизма. „Те вероятно са точно толкова невинни, колкото сте и вие — каза ми един от агентите на ФБР. — Но трябва да разберете, че ние разследваме огромна конспирация, която представлява опасност за националната сигурност. Просто ни е необходимо да открием кой стои в центъра на тази конспирация. Като ни давате информация, вие служите на отечеството си, а също така и изключвате себе си от нашето разследване. Но ако откажете да дадете информация, над вас остава сянката на съмнение. Приемете факта, че всеки, който някога в миналото си е бил комунист, ще бъде открит. Така че за вас е по-добре да се освободите от всичко наведнъж… докато все още имате възможност.“

Джак замълча отново. Вдигна глава и се опита да срещне погледа ми, но аз се обърнах на другата страна.

— Аргументът им беше логичен и нямаше място за спор. Някой беше дал моето име. За да докажа, че съм невинен, аз трябваше да дам името на някой друг. Този „някой“ на свой ред щеше да докаже своята невинност, като съобщи още някой. Всички се предават един друг. Но в дъното на това предателство лежи фактът, че всъщност никой няма избор.

— Не, всеки има избор — казах аз гневно. — Десетте от Холивуд направиха своя избор и отидоха в затвора. Артър Милър направи своя избор и беше съден за незачитане на Комисията. Моят брат направи своя избор… и загуби живота си.

Джак отново скри глава в ръцете си.

— Опитах се да им дам имената на другите хора от комитета. „Това не е достатъчно — казаха ми те. — Знаем вече имената на всички, които са били с вас тогава в комитета. Трябва ни някой друг.“ Казах им, че не познавам други комунисти. Не се хванаха на това. „Всеки знае поне един бивш червен.“ Казах, че ми е противна мисълта, че мога да причиня неприятности на друг човек. „На никого няма да причините нищо лошо — казаха ми те. — Щом като човекът си признае миналото и се съгласи да ни сътрудничи, нищо лошо не може да му се случи.“ Отново се опитах да ги убедя, че единствените комунисти, които някога съм познавал, са хората от онзи комитет и че това е било преди повече от десет години. Но те бяха непреклонни. Трябваше да им дам поне едно ново име. Иначе… Положението ми беше много проблематично. Трябваше да им назова някой бивш комунист. А аз не познавам нито един бивш комунист.

— Освен брат ми.

— Бях отчаян. Казах им: „Вижте, единственият човек, за когото знам, че може да е имал някакви връзки с партията, се е отказал от всичко толкова отдавна, че не е възможно сега вече да има нещо общо“. Те казаха: „Тогава той ще се освободи от отговорност по същия начин, като вас“.

— И тогава ти им даде името на Ерик?

— Сара, мила… Като се има предвид мястото, което брат ти заемаше в телевизионния бизнес, не беше възможно рано или късно да не го погнат заради политическото му минало. Ти със сигурност виждаш, че това е така.

— О, да, разбирам, че това е така. И съвсем честно казано, откакто цялата тази дяволски проклета работа с черния списък започна, знаех, че в края на краищата Ерик ще плати за краткия си флирт с партията. Не очаквах обаче, че човекът, когото някога обичах, ще се превърне в доносник, в Юда.

Дълга пауза.

— „Някога обичах“? — повтори той.

— Да. Някога. Вече не.

Той ме погледна потресен.

— Никога, дори и за миг не съм искал да му направя нещо лошо — произнесе Джак. — И предполагах, че и той като всички останали ще влезе в играта.

— За щастие Ерик притежаваше нещо, което се нарича съвест.

— Не мислиш ли, че и аз имам съвест? — каза той, вече станал прав, с предрезгавял от отчаяние глас. — Как можеш да си мислиш, че това, което стана с Ерик, не ме преследва непрекъснато?

— Ти изигра блестящо ролята си, когато го уволниха, нали? Трябвало е да станеш актьор. Ти прояви такова безрезервно съчувствие, оказа такава подкрепа. Чудеше се какво да направиш, за да помогнеш на горкия човек.

— Не играех роля. Така беше.

— Знам. Чувство за вина, мъка, както и срамът на разкаянието. Ти си идеалният католик. Обзалагам се, че след като си предал брат ми, си отишъл да се изповядаш.

— Никога, никога не съм предполагал, че той така тежко ще преживее…

— И това значи, че си постъпил правилно, като си предал името му?

— Моля те, опитай се да разбереш…

— Няма нищо за разбиране.

— Не исках да направя нищо лошо.

— Но направи.

— Аз просто не знаех…

Погледнах го втрещена и попитах тихо:

— Какво току-що каза?

Той бързо си пое дъх.

— Казах: „Аз не знаех“.

— Ich habe nichts davon gewuβt — казах аз.

— Какво?

— Ich habe nichts davon gewuβt. Аз не знаех.

— Не те разбирам.

— Не, разбираш ме. Дахау, хиляда деветстотин четирийсет и пета. Бил си в армейския батальон, който освободил концлагера. Айзенхауер наредил всички жители на града да бъдат прекарани през бараките и крематориума, за да видят с очите си кошмарния ужас, извършен от тяхно име. И там е имало някакъв охранен, добре облечен банкер, който не издържал и все ти повтарял: „Ich habe nichts davon gewuβt… Ich habe nichts davon gewuβt“. Спомни ли си? Това е станало наистина, нали? — попитах аз. — Или е само още една от лъжите ти?

— Не — каза той, — наистина беше така.

— Ich habe nichts davon gewuβt. Ти ми разказа за този случай през първата ни вечер. Бях вече влюбена в теб, преди да ми разкажеш за това. После — поех си тежко въздух, — после вече мислех, че си най-забележителният човек, когото някога съм срещала в живота си. Не съм ли истинска глупачка? Особено като се има предвид номерът с изчезването си, който ти ми изигра след това. Трябваше да се досетя. Но ти беше грабнал сърцето ми, лайно такова…

— Ти все още имаш сърцето ми, Сара.

— Лъжец!

— Истина е.

— Ако беше истина, никога нямаше да посочиш Ерик. Но ти си решил, че ще можеш лесно да се измъкнеш. Мислил си, че никога няма да науча.

Той се разплака.

— Съжалявам — промълви той.

— Не приемам никакви извинения. Ти и Ерик бяхте целият свят за мен. Сега нищо не ми остана.

— Миличка, аз съм все още тук.

— Не, не си.

— Сара, моля те, умолявам те…

— Махай се!

— Не казвай това.

— Махай се.

Той пристъпи несигурно към мен с протегнати ръце.

— Аз те обичам — каза той.

— Да не си посмял да казваш повече това!

— Обичам те.

— Вън!

— Аз…

Опита се да ме прегърне. Изкрещях му да се маха. После започнах да го удрям. Удрях го по лицето и по главата. Той не оказа никаква съпротива, не се опита да се защити. Изведнъж се оказа, че и аз плача. Ридаех неудържимо. Строполих се на пода и не можех да сдържа сълзите си. Той посегна към мен отново. Този път замахнах с десния си юмрук и ударът ми уцели устата му. Той се наклони назад и се удари в една от масичките. Тя падна и лампата, която стоеше върху нея, се стовари на пода и се разби. Той я последва, като падна на колене. Плачът ми секна. Гледахме се един друг втренчено, с широко отворени очи.

Той докосна устните си. Те кървяха. Изправи се и се заклатушка към банята. Не бях в състояние да помръдна. Мина минута. Той излезе от банята, като държеше кърпа на устата си. Тя беше почервеняла от кръв. Постарах се да се изправя на крака. Той ми протегна свободната си ръка, за да ми помогне. Не я поех. Отидох в кухнята. Намерих една кухненска кърпа. Извадих блокче лед от хладилника, сложих го в умивалника и започнах да го чупя с ножа за лед. Завих в кърпата едно парче с размерите на бейзболна топка и се върнах във всекидневната.

— Ето — казах аз, като му го подадох. — Отокът ще спадне.

Той го взе и го сложи на устната си.

— А сега искам да си отидеш, Джак. Утре ще опаковам нещата ти. Ще ти оставя съобщение в офиса кога няма да бъда вкъщи, за да дойдеш и да си ги прибереш.

— Нека да поговорим утре.

— Не.

— Сара…

— Върни ми ключовете за апартамента.

— Нека да почакаме до утре, преди да…

— Ключовете! — креснах аз.

Той с неохота извади връзката си с ключове, отвори я и свали от нея два ключа. После ги пусна в протегната ми ръка.

— А сега се махай — казах аз и влязох в спалнята, като заключих вратата след себе си.

Паднах върху леглото. Джак почука на вратата няколко пъти, като ме молеше да го пусна. Сложих възглавница върху главата си, за да не го чувам. След няколко минути най-после чукането спря.

— Ще ти се обадя по-късно — каза той през вратата. — Моля те, опитай се да ми простиш.

Не отговорих. Просто притиснах възглавницата по-плътно.

Останах в леглото и след като чух, че външната врата се затвори. Болката ми скоро беше заменена с вцепенение. Не можеше да има нито прошка, нито опрощение. Това, което Джак беше направил, беше толкова непростимо, беше такава злоупотреба с доверието ми, че не можех да му го простя. Никога. Беше предал Ерик. Беше предал мен. Да, разбирах причините, поради които беше дал името на брат ми. Да, разбирах натиска, на който е бил подложен. Но все пак не можех да му простя. Могат да бъдат простени глупост или недомислие, но не е възможно да не бъде прието цинично предварително пресметнато действие. Е, добре, може би наистина е било само въпрос на време, докато Ерик бъде обвинен заради някогашните си симпатии към комунизма. Но как бих могла да спя отново с човека, който беше отправил обвинението? Това, което ме беше поразило толкова силно в решението на Джак, беше неговата неспособност да разбере, че в момента, в който насочи пръстта си към Ерик, ще убие нашия съвместен живот. Той знаеше до каква степен неразделни сме Ерик и аз. Винаги бях усещала, че той изпитваше прикрита ревност към нашата преданост един към друг. Затова ли унищожи всичко тихомълком? Или зад неговите постъпки имаше и друга, още по-тревожна истина — Джак Малоун беше страхливец. Човек, който бяга от отговорност и който — когато беше изправен пред избор в критична ситуация — винаги избираше най-лесния за него изход. Не беше събрал сили да ми пише, след като беше разбрал, че Дороти е бременна. Години по-късно, когато случайно се появи отново в живота ми, той ме помоли да разбера срама, който го бил накарал да изчезне за толкова дълго време. Каквато си бях глупачка, аз веднага приех обяснението му, неговите отчаяни извинения. Като го допуснах отново в живота си, сложих начало на процес, който доведе до смъртта на брат ми. Сега, просната на леглото си, чух как в съзнанието ми отеква гласът на брат ми: „Забрави го“. Това ми повтаряше през годината, когато така открито страдах и копнеех за Джак. „Той е мръсник.“ Спомних си и злополучната среща, която организирах в „Сейнт Мориц“, когато Ерик се появи пиян и се държа по толкова обиден начин, че Джак плисна в лицето му уискито си.

Те винаги се бяха мразили… даже и когато го отричаха. Когато от ФБР са поискали от Джак да им даде името на някой комунист, той вероятно си е помислил: „Ето сега най-после ще си оправя сметките с това копеле“. Но сега тези размишления нямаха никакъв смисъл. Защото виждах ясно едно, че никога отново нямаше да имам нищо общо с Джак Малоун.

Телефонът започна да звъни. Не го вдигнах. Един час по-късно ми донесоха цветя. Отказах да ги приема. Казах на куриера да ги изхвърли в най-близката кофа за боклук. По-късно същия следобед дойде телеграма. Скъсах я, без да я отворя.

В шест часа същата вечер на вратата се позвъни. Не отворих. Звъня се петнайсет минути. След като най-после спря да се звъни, почаках още петнайсет минути, преди да отворя вратата и да погледна във фоайето. До външния вход имаше писмо. Познах веднага почерка върху плика и взех писмото. Върнах се в апартамента и хвърлих писмото в боклука. После си облякох палтото. Взех пишещата си машина и един куфар, който бях опаковала преди това. Заключих вратата на апартамента след себе си и дотътрих багажа си до външния вход. Веднага щом отворих вратата, Джак се оказа до мен — свит във входа — сивкавоблед, с поглед на луд, прогизнал от дъжда.

— Махай се! — креснах аз.

Той погледна багажа ми с тревога.

— Къде отиваш?

— Заминавам.

— Къде?

— Не е твоя работа — казах аз и заслизах по стълбите.

— Моля те, не заминавай!

Не казах нищо. Завих надясно към Уест Енд авеню. Той тръгна след мен.

— Не можеш да заминеш. Ти си всичко за мен.

Продължих да вървя. Той ми препречи пътя. Изведнъж падна на колене пред мен.

— Ти си любовта на моя живот.

Погледнах го. Без яд, без съмнение. По-скоро с пълно безразличие.

— Не — казах спокойно. — Любовта на твоя живот си ти самият.

Той посегна към края на шлифера ми.

— Сара, скъпа… — промълви той през сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Моля те, махни се от пътя ми, Джак.

Той сграбчи края на шлифера ми и го задържа.

— Не — каза той. — Не и преди да си ме изслушала.

— Заминавам, Джак.

Опитах се да тръгна. Той продължаваше да ме държи здраво.

— Джак, всичко свърши.

— Не казвай това.

— Свърши.

— Трябва да ме изслушаш.

— Всичко свърши. А сега ме пусни…

Прекъсна ме някакъв глас:

— Проблем ли имате, госпожо?

Обърнах се. Към нас се приближаваше някакъв полицай.

— Попитайте него — казах аз, като кимнах към Джак, който все още беше на колене.

Полицаят го погледна с презрителна насмешка.

— И така, какво става, приятелю? — попита го полицаят.

Джак пусна края на шлифера ми.

— Няма нищо — каза той. — Аз просто…

— Молиш за прошка, май, така изглежда — каза полицаят.

Джак заби поглед в паважа.

Полицаят се обърна към мен:

— Той причини ли ви някаква неприятност?

— Исках да взема такси. Той искаше обратното.

— Ще я оставиш ли да вземе такси, приятел?

Джак се поколеба за миг, после бавно кимна.

— А така. Сега искам от теб да станеш и да седнеш на ей онази площадка пред този вход, тук, докато помогна на твоята приятелка да вземе такси. И умната, сядаш там, нали?

Джак стана, отправи се към близката входна площадка и седна… с вид на напълно съсипан човек. Полицаят взе багажа ми и вървя с мен до ъгъла на 77-ма улица и Уест Енд авеню. Вдигна ръка. След секунди спря едно такси. Шофьорът излезе и сложи багажа ми в багажника.

— Благодаря — казах аз на полицая.

— Няма нищо. Оня там не е направил нищо нередно с вас, нали?

— Нищо криминално, ако това имате предвид.

— Е, добре тогава. Добър път. Аз ще го наглеждам няколко минути, за да не се втурне след вас.

Качих се в таксито и казах на шофьора:

— Пен стейшън.

Влязохме в потока на движението. Погледнах назад и видях, че Джак продължава да седи на входната площадка и да плаче неудържимо.

Когато пристигнах на гарата, взех билета си, който бях резервирала същия следобед, и един носач занесе багажа ми до запазеното за мен купе в спалния вагон на влака за Бостън. Бях платила надбавка, за да съм сигурна, че ще бъда сама в купето. Тази нощ ми беше необходимо да остана сама. След като се настаних, един стюард почука на вратата ми. Казах му, че няма да вечерям, но че едно двойно уиски със сода ще ми дойде добре. Преоблякох се в нощница и халат. Свалих леглото.

Стюардът се върна с уискито ми. Започнах да пия бавно. Един или два пъти чашата затрепери в ръката ми. Изпих питието. Легнах под коравите завивки. Изгасих светлината. Влакът излезе от гарата. Заспах. Събудих се от почукване на вратата. Влезе стюардът, който ми носеше препечени филии и кафе. До Бостън оставаше още половин час. Денят проблясваше на нощното небе. Седях в леглото, отпивайки от кафето, и гледах как над Нова Англия се зазорява. Бях спала дълбоко, без сънища. Стомахът ми беше свит от мъка. Но в очите ми нямаше сълзи. Бях взела решението си, сърцето ми беше окаменяло. Вече беше сутрин. Пътувах. И, представете си, кафето, което ми беше донесъл стюардът, се оказа годно за пиене!

Смених влака на Саут стейшън в Бостън. Към обяд същия ден пристигнах в Брънзуик, Мейн. Както беше уговорено предварително, Рут Рейнолдс ме чакаше на гарата. Изминали бяха повече от пет години, откакто през пролетта на 1946 бях избягала в Мейн след изчезването на Джак, когато всичко се бе обърнало наопаки.

Вчера следобед, след като почувствах, че отново съм стигнала дъното, реших, че единственото, което мога да направя, е да напусна града, да изчезна за известно време без следа. Ако останех в Манхатън, Джак щеше непрекъснато да ме бомбардира с телефонни обаждания, цветя, телеграми и появявания на прага ми късно през нощта. Нещо повече, аз трябваше да отида някъде, за да се откъсна от всичко свързано с черния списък, Ен Би Си, „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“, Уолтър Уинчъл и всички болезнени спомени, с които сега свързвах Манхатън. Отворих бележника си с адреси и намерих телефона на Рут Рейнолдс в Бат, Мейн. Тя веднага си спомни коя съм („Аз съм една от най-големите почитателки на твоята рубрика, дявол да го вземе. И защо, по дяволите, спря да пишеш?“). В момента имаше на разположение една-две свободни летни вили за даване под наем. Нямаше да има никакъв проблем да се нанеса още на следващия ден, ако е необходимо.

И така, резервирах място в първия влак, напускащ града, опаковах си куфара и избягах… като оставих Джак да плаче на улицата. Ето, сега бях тук, отново в Мейн. В мечешката прегръдка на Рут Рейнолдс.

— Ей, ама ти наистина изглеждаш страхотно! — излъга тя.

— И ти също — излъгах аз, въпреки че когато я видях на гарата, в първия момент пребледнях от изненада, като забелязах, че беше сложила поне десет-дванайсет килограма отгоре през годините, през които не бяхме се виждали.

— Не си прави труд да лъжеш, сладурче — каза тя. — Дебела съм.

— Не, не си.

— Ти си добро момиче, Сара, но хич не те бива да лъжеш.

Потеглихме на север, вън от Брънзуик към Бат.

— Е, и… как се чувстваш като журналистическа звезда? — попита ме тя.

— Едва ли може да се каже, че съм звезда. Във всеки случай съм в дългосрочен отпуск от „Сатърдей/Съндей“.

— И затова ли реши да дойдеш пак в Мейн?

— Да — излъгах аз. — Има нещо, което искам да напиша.

— Е, избрала си идеалното място, където можеш да имаш мир и тишина. Не можах да ти осигуря виличката, в която беше преди, защото господин и госпожа Даниелс я продадоха преди няколко години. Поддържаш ли още връзка с тях?

Поклатих глава.

— Както и да е, намерила съм ти нещо наистина много приятно. А има и втора спалня, ако искаш някой да ти дойде на гости… или ако брат ти иска да дойде за известно време.

Стегнах се. Рут веднага забеляза това.

— Нещо да не би да не е наред? — попита тя.

— Не — казах аз, като си обещах да не споменавам нито дума за събитията от последните месеци.

— Как е брат ти?

— Добре, много добре.

— Приятно ми е да го чуя.

През останалата част от пътя просто бъбрихме за това-онова. Когато стигнахме Бат, завихме по път 209 и спряхме в един магазин, за да купим продукти. После продължихме по празния двупосочен път, който се виеше през вретеновидния полуостров, завършващ с Попхем Бийч. Плажът както винаги беше празен.

— Тук никога нищо не се променя, нали? — казах аз.

— Това е Мейн.

Рут ми каза, че съм добре дошла у тях, вкъщи на вечеря същата вечер. Но аз отказах под предлог, че съм изморена.

— Какво ще кажеш за утре тогава? — попита тя.

— Да го оставим за по-нататък — казах аз. — Нека се настаня.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Разбира се. Къщата е точно като за мен.

— Говорех за теб лично, Сара. С теб всичко наред ли е?

— Ти каза, че изглеждам страхотно, нали?

Тя се изненада от острия ми тон.

— И казах истината. Но…

Преди да може да зададе следващия си въпрос, аз я прекъснах:

— Последните няколко месеца бяха трудни.

— Сара, извинявай, наистина. Нямах намерение да проявявам излишно любопитство.

— Не проявяваш излишно любопитство. И извини ме за тона. Просто… имам нужда известно време да остана сама.

— Е, знаеш, тук, в Мейн, никой никого не притеснява. Затова, когато почувстваш нужда от компания, знаеш къде да я намериш.

Но аз нямах нужда от компания. Нито от разговор. Или от каквато и да е форма на контакт с хора. Исках да се затворя, да изключа връзката с когото и да било. Така и направих. Написах на счетоводния отдел на „Сатърдей/Съндей“ писмо, с което им съобщих, че искам всички мои платежни чекове да се изпращат направо в банката. Писах и на Джоуел Ебъртс и го упълномощих (когато чекът от застраховката на Ерик се получи) да плати данъците му, а останалата част да депозира в моя акционен фонд. Изпратих му и комплект ключове от апартамента си и го помолих (срещу заплащане) да наеме някой, който да прибира пощата ми и да плаща сметките ми… при условие че няма да разкрива на когото и да било къде се намирам.

Няколко дни по-късно той ми отговори, че секретарката му, която работеше на непълен работен ден при него, се е съгласила да минава един път в седмицата и да прибира цялата ми поща. Прилагаше също и формуляри за пълномощно, според което ще може да подписва чекове от мое име, за да плаща сметките ми.

— Но сигурна ли си — пишеше той, — че наистина не искаш да ти препращам никакви лични писма?

— Съвсем сигурна съм — отговорих му аз. — И искам да държиш в тайна сегашния ми адрес… Особено от Джак Малоун, ако той се свърже с теб. И нещо повече, не искам да знам дали се е свързвал с теб. Така че тази информация също не искам да получавам.

Бях твърдо решила да унищожа всяка възможност за контакт между себе си и Джак. Не само защото не желаех да отстъпя от необратимата си позиция, но и защото се страхувах, че ако прочета дори и едно от умоляващите ме негови писма (или нещо по-лошо, ако се срещна лице в лице с него), аз ще капитулирам, както бях направила преди години, когато той случайно се бе появил в живота ми. Между нас всичко беше свършило.

Нищо, каквото и да кажеше или направеше той, не можеше да промени това. Той беше вън от моя живот. Сега бях сама и исках да бъде така.

През първите три седмици, които прекарах във вилата, не потърсих Рут нито веднъж. Разбира се, тя идваше два пъти в седмицата, за да чисти и сменя чаршафите. Но през това време аз излизах да се разхождам по плажа. Тя прие моята резервираност и оставяше бележки, единствено за да ме пита имам ли някакви поръчки за нея. Пишех й списъци за продукти и книги, които я молех от време на време да взима за мен от библиотеката. Освен че й оставях пари за всичко необходимо, винаги завършвах всеки списък с извинение за моята затвореност: „Извинявай, че се държа настрани. Някой ден, когато се върна на планетата Земя, ще дойда при теб с бутилка с нещо по-силно шотландско и ще ти обясня всичко. Но за момента ме остави да потъна в уединението си… тъпо нещо, което по-скоро може да се нарече «самосъжаление».“

Няколко дни по-късно, когато се върнах една сутрин от разходка, намерих всички продукти, които бях поискала и трите дебели романа, които все исках, но не успявах да прочета: „Вълшебната планина“ на Томас Ман, „Крилете на гълъб“ на Хенри Джеймс и като противодействие на тази сериозна литература — прекрасната книга на Томас Хеген за Втората световна война „Мистър Робъртс“. Намерих също и бутилка „J & B“. С бележка:

Сара,

Извинения не са необходими. Просто не забравяй, че когато имаш нужда от нас, ние винаги ще бъдем с теб. Тъй като нощем е все още хладно, реших, че бутилка скоч може да ти подейства загряващо… особено ако не ти се пали печка всяка вечер.

 

 

Измина още една седмица. И още една, и още една. Четях. Разхождах се. Спях. Получих едно писмо — от Джоуел Ебъртс, с което ме информираше, че застрахователният чек за седемдесет хиляди долара е бил осребрен. Чрез своя „специалист по данъците“ той бе успял да уговори с данъчната служба намаление на сумата за закъснели плащания, изисквана от Ерик.

Съгласиха се за 32 500 долара. Аз исках да ги натиснем да смъкнат още, но моят човек ми напомни, че вече сме успели да ги накараме да паднат с близо петнадесет хиляди. И трябва да сме благодарни за това. Поговорих с Лорънс Браун, твоя борсов агент. Той планира да инвестира остатъка от сумата в стабилни ценни книжа със среден срок на възвръщаемост — освен ако (цитирам) „Госпожица Смит не е решила внезапно да предпочете по-рискован подход“. Казах му да постъпи както възнамерява, освен в случай че ти специално поискаш нещо различно.

Това са всичките ми новини. Трябва да ти кажа, че имаш цял куп лични писма, събрани тук. Нямам нищо против да ги държа при мен. Щом решиш, че ги искаш, само кажи.

В заключение, Сара, искам да изразя личната си надежда, че ще успееш някак си да надживееш всичко, което ти се случи. Никой не заслужава да мине през това, което ти понесе през последните няколко месеца. По същество животът е несправедлив. Но в последно време към теб той беше безмилостно несправедлив. Това ще се промени. Ти може би никога няма да приемеш загубата на брат си. Както и предателството на господин Малоун. Но знам, че в края на краищата ще успееш да заживееш нормален живот, въпреки тези две загуби. За да вървим напред, трябва по някакъв начин да се научим да живеем с всяко проклето нещо, което животът поставя на пътя ни.

Засега обаче, просто си почивай. Постави света в изчаквателна позиция. Намери пътя си на този тежък кръстопът. И знай, че винаги съм на твое разположение, когато имаш нужда от мен.

Но аз нямах нужда от никого.

До началото на четвъртата седмица от престоя ми във вилата.

Беше вторник сутрин. Събудих се и се почувствах недобре. След две минути започнах да повръщам неудържимо. Прекарах ужасен четвърт час в тоалетната. На другата сутрин пак повръщах. В четвъртък сутрин повръщането спря. Възобнови се отново в петък и не спря през уикенда.

Имах нужда от лекар. Особено, че и менструацията ми беше закъсняла с две седмици. Затова отново потърсих Рут. Не й обясних какви са оплакванията ми. Просто й казах, че имам здравословен проблем. Тя ме изпрати при техния семеен лекар — човек, минал петдесетте, със суров вид, на име Грейсън. Беше облечен в добре изгладена, безупречно бяла риза и също такава бяла престилка, с очила без рамки, постоянно намръщен. Имаше вид на зъл наркобос. Кабинетът му се намираше на централната улица в Бат. Пациентите му бяха работници и служители от местните металургични заводи „Бат Айрън Уъркс“ и членовете на техните семейства. Доктор Грейсън не притежаваше и най-малък лекарски такт. Описах му същността на проблема си, като му казах, че менструацията ми закъснява.

— Изглежда сте бременна.

— Това е невъзможно — казах аз.

— Искате да кажете, че вие и съпругът ви нямате редовни…

Направи пауза, после изрече думата „връзки“ с подчертана неприязън.

— Не съм омъжена — казах аз.

Очите му се насочиха към лявата ми ръка. Забеляза, че нямам брачна халка. Поколеба се, после каза:

— Но сте имала връзки с…

— С един човек, да. Но от медицинска гледа точка не е възможно да съм бременна.

После му разказах за моята извънматочна бременност и че гинекологът в „Гринич Хоспитал“ ми беше казал, че никога няма да имам деца.

— Може да е сбъркал — каза доктор Грейсън, после ме накара да вдигна ръкава си. Взе ми кръв. Връчи ми стъкленица и ме изпрати в тоалетната. Когато се върнах с урината за проба, той ми каза да дойда след два дни за резултата.

— Но аз вече знам какъв ще бъде резултатът — казах аз. — Невъзможно е да съм бременна. Това е изключено.

Но продължавах да повръщам всяка сутрин. Когато след два дни отново отидох при доктор Грейсън, той хвърли бегъл поглед на медицинския ми картон и каза:

— Изследванията дадоха положителен резултат.

Бях зашеметена. Не знаех какво да кажа.

— Не може да бъде — успях само да промърморя.

— Резултатите от тези изследвания почти винаги са верни.

— В този случай има грешка, сигурна съм.

Докторът сви с безразличие рамене.

— Ако искате да се заблуждавате, това си е ваша работа.

— Как можете да кажете нещо толкова ужасно.

— Вие сте бременна, госпожице Смит — каза той, като специално наблегна на думата, определяща положението ми на неомъжена. — Това показват изследванията, затова такава е и моята клинична диагноза. Вие можете да изберете дали да й вярвате, или не.

— Може ли да бъдат повторени изследванията ми?

— Можете да направите колкото искате изследвания, щом сте готова да плащате за тях. Но моят съвет е да отидете на преглед при гинеколог колкото е възможно по-скоро. В момента живеете тук, нали?

Кимнах.

— Най-близкият до вас гинеколог е доктор Болдък в Брънзуик. Кабинетът му е на улица Мейн, точно до колежа. Ще ви дам номера му.

Той надраска няколко цифри на лист от тесте с рецепти, откъсна го и ми го даде.

— Можете да уредите сметката със секретарката ми, когато си тръгнете.

Станах.

— И още нещо, госпожице Смит — каза той.

— Да?

— Честито.

Рут ме чакаше в преддверието. Платих сметката си, после й кимнах, че съм готова за тръгване. Дотогава не бях й казала за изследванията за бременност. И сега нямах намерение да й казвам, но лицето ми издаде безпокойството ми. Веднага щом излязохме навън, тя докосна ръката ми и каза:

— Не е нещо фатално, нали?

Почти успях да се засмея:

— Иска ми се да беше.

— Господи! — възкликна тя.

И аз разбрах, че съм се издала. Неочаквано поставих глава на рамото й. Не можех да повярвам. Чувствах се безкрайно объркана.

— Какво ще кажеш за една хубава закуска някъде? — попита тя.

— Има вероятност цялата да я повърна.

— Кой знае, може пък и да не я повърнеш.

Тя ме заведе в една малка закусвалня близо до металургичните заводи. Настоя да ям бъркани яйца с пържени картофи и две дебели препечени филии с масло. Започнах с неохота, но после бързо се разядох. След три дни гадене и повръщане храната имаше за мен чудесен вкус. Също така притъпи шока, който бях получила от новината.

— Знам, че си сдържан човек — каза Рут, — затова няма да те разпитвам. Но ако ти искаш да ми кажеш…

Внезапно се оказа, че започвам да й разказвам за това, което ми се бе случило след престоя ми тук последния път. Всичко просто като че ли се изля от само себе си. Тя пребледня, когато й разказах как съм загубила бебето и как са ми казали, че няма да мога никога повече да забременея. Хвана ме за ръката, когато й казах за Ерик и за ролята на Джак в провалянето му.

— О, Сара! — прошепна тя. — Как искам да бях научила за брат ти по-рано.

— Съмнявам се, че вестниците в Мейн са съобщили за смъртта му.

— Не чета вестници. Нямам време.

— И добре правиш, повярвай ми.

— Каква ужасна за теб година.

— Не е от най-добрите наистина — въздъхнах аз. — И сега, за да се обърка всичко докрай, се оказа, че съм бременна.

— Мога да си представя колко изненадана се чувстваш.

— Около десет по скалата на Рихтер.

— Доволна ли си?

— Не ми се е случвало да преживея катастрофа с влак, но сега зная как се чувства човек в такъв случай.

— Не те упреквам.

— Но когато състоянието на шок отмине… да-а, няма да бъда нищо друго освен дяволски щастлива.

— Добре.

— Това е като новина от Космоса. Бях свикнала с мисълта, че никога няма да имам деца.

— Трябва да е било много трудно.

— Да, много трудно беше.

— Лекарите понякога правят грешки.

— И слава богу.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Смяташ ли да му кажеш?

— Няма начин.

— Не мислиш ли, че има право да знае?

— Не.

— Съжалявам, това не е моя работа.

— Не мога… не искам… да му кажа. Защото не мога да му простя.

— Виждам, че ще ти бъде много трудно да направиш това.

Долових несигурността в гласа й.

— Но… — погледнах я аз изпитателно.

— Както ти казах, Сара, не ми е работа да си пъхам носа в толкова сложни неща.

— Продължавай. Кажи каквото искаш да ми кажеш.

— Това дете е и негово.

— А Ерик беше мой брат.

Мълчание.

— Тук си права. Смятай, че не съм казала нищо.

Вдигнах чашата си с кафе и казах:

— Но новината е добра.

Тя също вдигна чашата си и се чукна с мен.

— Новината е страхотна!

— Най-добрата възможна новина. Толкова е невероятно.

Рут се разсмя.

— Сладурче — каза тя, — всички добри новини са невероятни. Поради цял куп причини.