Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (19)

Осем

Случаят се появи във вестниците на другата сутрин. Както можеше да се очаква големият патриот Уолтър Уинчъл беше този, който започна да хвърля кал. Беше само една малка статийка от пет реда в „Дейли Мирър“. Но тя имаше много лоши последствия.

— Може да е най-доброто перо на „Марти Манинг“ но е бил едно време червен. А сега Ерик Смит е наникъде, след като се е държал като човек от Петата колона с Федералното бюро. Той може да знае да съчинява вицове, но не знае как да изпее „Бог да благослови Америка“. А какво да кажем за романтичната компания, с която живее в елегантния си апартамент в Хампшър хаус, никога неженилия се Смит? Нищо чудно, че Ен Би Си му показа вратата с надпис „Омитай се“.

Вестникът с бележката на Уинчъл се появи на улиците около обяд. Един час по-късно Ерик ми се обади в апартамента ми. Бях все още в състояние на страшен шок, след като прочетох тази убийствена за брат ми бележка, но не знаех дали той вече я е видял. Докато не чух гласа му, разбира се. Той звучеше като в унес.

— Прочете ли? — попита той.

— Да, прочетох. И съм сигурна, че можеш да съдиш мръсното копеле Уинчъл за клевета.

— Току-що получих писмо — предупреждение за напускане на жилището — каза той.

— Получил си какво?

— Писмо от управлението на Хампшър хаус току-що беше пъхнато под външната ми врата. С него ме информират, че трябва да освободя апартамента си в срок от четирийсет и осем часа.

— На какво основание?

— Ти как мислиш? Изречението на Уинчъл за романтичната компания, с която живея в елегантния си апартамент в Хампшър хаус.

— Но, без съмнение, управлението е знаело, че Рони живее с теб.

— Разбира се. Но работата беше, че аз не казвах нищо и те не знаеха. Но сега лайното Уинчъл разгласи всичко и управлението на Хампшър хаус е принудено да извърши нещо публично и забелязващо се… като това да изгони извратения тип.

— Не наричай себе си така.

— Защо не? Нали това е начинът, по който всички ще ме виждат сега. В последна сметка аз съм никога неженилия се Смит, нали? Не е необходимо да си Лайънъл Трилинг, за да разбереш подтекста на това изречение.

— Обади се на Джоуел Ебъртс и го накарай да получи съдебно разпореждане за спиране на писмото за освобождаване на апартамента, а после се оправяй с мръсниците в съда.

— Какъв смисъл има? Те така или иначе ще спечелят, а аз ще имам още повече дългове.

— Аз ще платя сметките по делото. Във всеки случай господин Ебъртс не взима скъпо…

— Но говорим вероятно за шестмесечна съдебна битка… която накрая ще загубя. Няма да източа банковата ти сметка заради себе си. Особено заради това, че парите ще ти трябват. Защото заради мен и твоето положение в „Сатърдей/Съндей“ е може би вече застрашено.

— Не ставай глупав — казах аз. — Те няма да играят с картата виновен по съвместителство.

Но те точно така играха. На другата сутрин след излизането на статията на Уинчъл ми се обади Имоджен Удс, моята редакторка в „Сатърдей/Съндей“. Тя се стараеше да звучи спокойно и както обикновено — не особено нервна. Предложи да се видим за по кафе. Когато й казах, че съм много изостанала с работата си поради обърканите събития от изминалата седмица и че няма да мога да я видя преди началото на другата седмица — тонът й се промени.

— Страхувам се, че въпросът е малко спешен — каза тя.

— О — казах аз притеснено, — ами не можем ли да говорим сега по него?

— Не, не мисля, че е разговор за телефон… ако можеш да ме разбереш.

Разбрах я. И бях истински разтревожена.

— Добре, къде искаш да се видим? — попитах аз.

Тя предложи бара в хотел „Рузвелт“ недалеч от Гранд сентръл стейшън след един час.

— Но имам да свършвам материал за теб със срок днес следобед — казах аз.

— Може да почака — каза тя.

Бях в „Рузвелт“ в единайсет часа, както се бяхме уговорили. Пред Имоджен на масата имаше коктейл манхатън. Тя се усмихна пресилено, когато се приближих. Стана и ме целуна по бузата. Предложи ми да пийна нещо. Казах й, че по това време предпочитам кафе.

— Пийни нещо, миличка — каза тя, излъчвайки неудобство.

— Добре — казах аз, като си помислих, че алкохолът може и да се окаже необходим. — Уиски със сода.

Тя направи поръчката. След това поведе лек разговор за премиерата на една пиеса на Гарсън Канин предишната вечер, на която беше присъствала.

— И Уинчъл беше там — каза тя, като наблюдаваше лицето ми, за да види как ще реагирам.

Не реагирах въобще.

— Мисля, че е чудовище — каза тя.

— Така мисля и аз.

— И искам да знаеш, че наистина ти съчувствах вчера, след като видях онази бележка в колоната на Уинчъл.

— Благодаря ти, но окаляният беше брат ми…

— Виж, искам да знаеш, че аз лично, като човек, така да се каже, съм напълно на страната и на двама ви.

Тревожни камбани забиха в съзнанието ми.

— Хубаво е човек да знае това, но както ти казах вече, Ерик има неприятности, не аз.

— Сара…

— Какво, по дяволите, има, Имоджен?

— Рано тази сутрин ми се обади Негово величество редакторът. Изглежда, че месечният дирекционен съвет на списанието се е състоял снощи и един от главните обсъждани въпроси е било двусмисленото положение на брат ти. Защото, да си кажем истината, това, което ги е обезпокоило, не е само неговото политическо минало. А и личният му живот.

— Точно така. Става дума за неговия личен живот. Неговите политически връзки. Не моите.

— Ние знаем, че никога не си се занимавала с политика…

— Кои сте тези ние?

— Негово величество Ралф Дж. Линклейтър вчера е бил посетен от някой си Суит от ФБР. Той му е съобщил, че те провеждат сериозно разследване на политическото минало на брат ти. То продължава вече няколко месеца. Естествено, те са решили да проверят и теб като член на семейството.

— Не мога да повярвам! От къде на къде ще се интересуват от мен?

— Защото, както и твоя брат, ти заемаш определено място в публичното пространство…

— Пиша отзиви за филми и една съвсем лека колона с безобидни сюжети…

— Сара, моля те… аз съм само куриер в случая.

После, след като бързо огледа бара, тя се наведе към мен и прошепна:

— Аз лично смятам, че тези разследвания са лудост. И повече противоамерикански, отколкото противоамериканската дейност, която се предполага, че разкриват. Но и аз като всички обикновени хора, нямаме думата.

— Никога, ама съвсем никога не съм била комунистка — изсъсках аз. — Господи, та аз гласувах за Труман през четирийсет и осма, не за Уолъс. Аз сигурно съм най-аполитичната личност, която човек би могъл да си представи.

— Точно това е казал и човекът на ФБР на Линклейтър.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемите са два. Първият е брат ти. Ако той беше оказал сътрудничество на Ен Би Си, проблем нямаше да има. Фактът, че не е, сега означава, че между теб и „Сатърдей/Съндей“ се създава проблем.

— Но защо? Аз не съм му настойник.

— Слушай, ако Ерик беше проговорил, бележката на Уинчъл нямаше да се появи и всичко щеше да се забрави. Но сега той е разкрит комунист от едно време и човек, който няма… как да го кажа?… общоприет начин на живот вкъщи. От това, което Линклейтър ми каза тази сутрин, разбрах, че съветът най-много се безпокои за това, че тези негови проблеми могат да рефлектират върху теб по лош начин…

— Хайде да сложим край на празните приказки, Имоджен — произнесох аз високо. — Това, което всъщност искаш да ми кажеш, е, че „Сатърдей/Съндей“ се страхува да има сътрудник, чийто брат е бивш комунист и настоящ хомосексуалист…

Моята реплика накара бара да замре в мълчание. Имоджен имаше вид на човек, който иска да потъне в земята.

— Да — каза тя тихо. — Това е по същество проблемът. После ми направи знак да се приближа към нея. — Но всичко това е усложнено от още един проблем. Негово величество знае за теб и женения мъж.

— Кой му е казал?

— Човекът от ФБР.

Изпадах във все по-силен шок.

— Но откъде, по дяволите, знае това той?

— Доколкото разбрах, когато са решили да разследват брат ти преди около два месеца, дошло им наум да поогледат малко и теб. И макар че не са открили нищо политическо, са разбрали за твоите отношения с този женен мъж…

— Но единственият начин да научат това е било да ме шпионират. Или да подслушват телефонните ми разговори. Или…

— Не знам как са открили. Знам само едно: те знаят. И са казали на Линклейтър, а Линклейтър е казал на дирекционния съвет.

— Но… но… това е моят личен живот. Той по никакъв начин не влияе върху работата ми. Искам да кажа, че не съм някакво лице с обществено значение. Както знаеш, не исках дори и снимката ми да бъде публикувана във вестника. Никой не знае коя съм. Аз предпочитам да бъде така. Тогава защо… защо… някой ще се безпокои за това с кого споделям живота си?

— Мисля, че сега, след като брат ти вече е изложен, Линклейтър се страхува, че нещо може да се чуе и за твоя личен живот. Имам предвид само времето, преди Ерик да бъде призован пред Комисията. Неговите свидетелски показания ще бъдат тема на всички вестници. Ако продължава да отказва сътрудничество, вероятно ще получи присъда. Това означава даже още повече гласност. Кой може да каже дали чиновниците на ФБР няма да подхвърлят едно-друго на Уинчъл или някой друг простак като него за теб и твоя женен приятел? И ти знаеш какво този мръсник ще напише: „Не само по-червеният от най-червените Ерик Смит има интересен личен живот. Неомъжената негова сестричка Сара — същата, която пише веселата колона «Животът такъв, какъвто е…» в «Сатърдей/Съндей», има интересно уреден живот с един мъж, който носи брачна халка на съответния пръст. А аз си мислех, че «Сатърдей/Съндей» се смята за списание, предназначено за семейството“.

— Но тази логика е лудост.

— Знам, че е лудост… но ето как мислят хората в момента. Аз имам брат, който е професор по химия в Бъркли. И Университетското настоятелство наскоро го е накарало да подпише клетва за лоялност — да, действително, лист хартия, в който той се кълне, че не е член на никаква подривна организация, застрашаваща стабилността на Съединените щати. Всеки преподавател на университета е бил принуден да направи същото. За мен такова нещо е отвратително. Както смятам, че и това, което правят с брат ти, е отвратително. А и с теб.

— Какво става с мен, Имоджен?

Тя срещна погледа ми.

— Искат да спра колоните ти за известно време.

— С други думи, уволняваш ме.

— Не, определено не те уволняваме.

— Тогава какво, по дяволите, наричаш това?

— Изслушай ме. Негово величество наистина те харесва, Сара, както и всички ние. Не искаме да те изгубим. Просто преценихме, че докато въпросът с брат ти не се реши, по-добре е да не се изявяваш прекалено много.

— По-точно казано да изчезна от очите на публиката.

— Ето какво е предложението и при сегашните обстоятелства не мисля, че е лошо. В следващия брой на списанието съобщаваме, че ти взимаш шестмесечен отпуск, за да пишеш нещо друго. Освен това продължаваме да ти плащаме по двеста долара на седмица. По-късно, след шест месеца, преразглеждаме цялото положение.

— А ако брат ми и тогава има неприятности?

— Ще мислим как да решаваме този въпрос, когато стигнем до него.

— Да кажем, че се опитам да оспоря това? Да извадя на бял свят начина, по който вие се поддавате на натиска на…

— Наистина не бих направила това, ако бях на твое място. Няма да можеш да спечелиш тази битка, Сара. Ако се опиташ да се съпротивляваш, те просто ще те уволнят и в края на краищата няма да получиш нищо. По този начин поне излизаш от положението, без да си изгубила репутацията си и без особена загуба в дохода си. Смятай това за платена почивка, любезно осигурена от „Сатърдей/Съндей“. Замини за Европа. Напиши роман. Единственото, което Негово величество иска, е…

— Разбирам — моето пълно и абсолютно мълчание.

Изправих се.

— Тръгвам си — казах.

— Моля те, не прави нищо прибързано и премисли всичко внимателно.

Кимнах. Имоджен се изправи и пое ръката ми.

— Съжалявам — прошепна тя.

Издърпах ръката си.

— Срамувам се за вас.

Напуснах „Рузвелт“. Тръгнах на север по Медисън авеню, без да забелязвам тълпата пешеходци, която вървеше на юг. Бях в състояние близко до бяс и можех да прегриза гърлото на всеки, който би ми се изпречил. В този момент мразех света. Мразех неговата дребнавост — неговата злонамереност и злост. Но повече от всичко мразех начина, по който хората използваха страха като средство за подчинение на другите. Точно в този момент ми се искаше да скоча на следващия влак за Вашингтон, да отида право в кабинета на Дж. Едгар Хувър и да го попитам какво той наистина мисли, че ще постигне в резултат на преследването на брат ми? „Казвате, че защитавате нашия начин на живот — бих му казала. — Но единственото, което всъщност правите, е, че увеличавате собствената си власт. Информацията е знание. Знанието е контрол. Контролът се основава на страх. И тъй като сега всички се страхуваме, вие сте победител. А за властта, която имате, ние всички можем да обвиняваме само себе си. Защото сме ви я дали като овце.“

Бях толкова ядосана, че минах почти двайсет блока, преди да разбера къде съм. Погледнах нагоре и видях надпис на улица Източна 59-та улица. Бях само на пет минути от апартамента на Ерик. Но знаех, че в състоянието, в което съм, не трябва да го виждам. Както знаех, че не мога да му кажа и за разговорна си с Имоджен Удс, въпреки че когато видеше съобщението в „Сатърдей/Съндей“ другата седмица, че съм взела отпуск, той щеше да обвинява себе си.

Подпрях се на една телефонна будка, като се чудех какъв трябва да бъде следващият ми ход. Отговорих си на този въпрос веднага, като влязох в будката, пуснах десет цента в отвора за монетите и направих нещо, което се бях клела никога да не правя — обадих се на Джак в работата му.

Трябваше да се върне от Бостън същата сутрин и имаше намерение да мине да ме види на път за вкъщи тази вечер. Необходимо ми беше да го видя веднага. Но когато се обадих в офиса му, секретарката му ми каза, че има среща.

— Бихте ли му казали, че го е търсила Сара Смит.

— Той ще си спомни ли за какво се отнася?

— Да, аз съм негова стара позната. Кажете му, че съм в Манхатън и се надявам, че ще може да дойде на обяд с мен в „Линдис“. Ще съм там в един часа, в случай че е свободен. А ако не е, помолете го да ми се обади там.

Точно в един Джак влезе в „Линдис“. Изглеждаше много нервен. Тъй като никога не се срещахме през деня и още по-малко на обществено място, той не ме целуна за здравей. Вместо това седна срещу мен и хвана ръцете ми под масата.

— Видях какво е написал Уинчъл.

Разказах му всичко, което се случи: за отказа на Ерик да даде имена, за колоната на Уинчъл, за съобщението, че трябва да напусне Хампшър хаус и за моя разговор с Имоджен Удс. Когато стигнах частта за това, че ФБР е информирало „Сатърдей/Съндей“ за връзката ми с женен мъж, Ерик се притесни.

— Не се безпокой — казах аз. — Съмнявам се, че това някога ще стане публично достояние. Аз никога няма да позволя това да се случи.

— Не мога да повярвам! Просто не мога да проумея как…

Той млъкна. Пусна ръцете ми и нервно започна да опипва джобовете си, за да намери цигарите си.

— Добре ли си?

— Не — каза той, като извадя една „Честърфийлд“ и запалката си.

— Обещавам ти, Джак, твоето име никога няма да бъде свързано с…

— По дяволите моето име! Ерик и ти сте окаляни. И това… тия мръсници… те…

Замълча. Болката му, причинена от нашето нещастие, ме трогна неизразимо много. В този момент го обичах безкрайно.

— Съжалявам — каза той най-после. — Така дяволски много съжалявам! Как го понася Ерик?

— Мисля, че се опитва да си намери ново място, където да живее. Предупреждението му за напускане изтича утре в шест вечерта.

— Кажи му, че ако има нещо… каквото и да е… което мога да направя…

Изведнъж се наведох и го целунах.

— Ти си добър човек — казах аз.

Той трябваше да се върне бързо в офиса си. Но ми обеща, че ще ми се обади вечерта, преди да се върне при Дороти. Не само ми се обади, но се обади и на Ерик в апартамента му същата вечер, за да му предложи подкрепа. На следващия ден се появи в Хемпшър хаус в пет часа, за да помогне на брат ми да пренесе вещите си в „Ансония“ на Бродуей и 47-ма улица.

„Ансония“ беше хотел за дългосрочен престой, в който живееха хора, занимаващи се с шоубизнес от средна и ниска категория. Новият апартамент на Ерик беше мрачен, с една спалня и гледаше към заден проход. Имаше белещи се зелени тапети на цветя, изтъркан зелен мокет с дупки, прогорени от цигари, и малка кухня, състояща се от котлон и развален хладилник. Но наемът беше нисък: двайсет и пет долара седмично. И управлението очевидно не се безпокоеше кой знае колко от това с кого съжителстват наемателите му. След като наемът се плащаше навреме и спокойствието на другите наематели не се нарушаваше, тяхната линия на поведение беше, че не искат да знаят.

Ерик мразеше новия апартамент. Той мразеше мрачната, кръчмарска, „последен шанс“ атмосфера на „Ансония“. Но имаше много малко други възможности, защото беше разорен. Хилядата долара в банковата му сметка бяха единствените пари, които му бяха останали, а след неговото „пазаруване“ имаше в джоба си по-малко от сто долара. Заедно с предупреждението за напускане на Хемпшър хаус пристигна и сметка за четиристотин долара — за наем и различни услуги.

Когато Ерик каза на управлението, че няма да бъде в състояние да уреди сметката си, преди да напусне, те му съобщиха, че ще конфискуват вещите му. И така Рони и аз посетихме „Тифани“ и получихме седемстотин и двадесет долара за върнатите диамантени обеци и сребърна табакера. След уреждането на сметката в Хемпшър хаус останалите триста и двайсет долара отидоха за заплащането на едномесечен депозит и двумесечен наем в „Ансония“. Джак настоя да уреди камион, който да пренесе вещите на Ерик в новия му апартамент. Той уреди също и двама бояджии да махнат навяващите тъга стари тапети и да освежат жилището с няколко пласта бяла боя.

Ерик и аз бяхме направо поразени от щедростта на Джак.

— Наистина, няма защо да правиш това — казах аз на Джак, докато готвех вечеря в понеделник в моя апартамент. Беше понеделникът след като Ерик смени апартамента си и бояджиите започнаха да работят същия ден.

— Наемането на двама бояджии за два дни няма да ме разори. Както и да е, получих едни пари извънредно. Изведнъж, изневиделица, ми дадох чек за осемстотин долара премиални. Това е начинът, по който „Стийл енд Шеруд“ благодарят за спечелването на нов клиент. Когато на човек нещата му тръгнат добре, нормално е да помогне малко и на другите, нали?

— Така е. Но аз винаги съм си мислила, че когато става дума за Ерик…

— По дяволите, всичко е минало. Що се отнася до мен, аз го смятам за член на семейството. А той има неприятности. Знам как щях да се чувствам аз, ако ме бяха накарали да се преместя от Хемпшър хаус в „Ансония“. Така че, ако пласт боя може да поразвесели новото жилище на брат ти, значи парите са били изхарчени за нещо полезно. Много ме е яд и за това, което стана с теб.

— Ще се оправя — казах аз, без да бях много убедена в това.

— Свърза ли се отново със „Сатърдей/Съндей“ след срещата с твоята редакторка?

— Не.

— Трябва да приемеш предложението им, Сара. Твоята редакторка е права — ако се опиташ да влезеш в конфликт със „Сатърдей/Съндей“, ще изгубиш. Вземи парите, миличка. Почини си. След месец-два цялата тая история с имената ще отшуми. Всичко това отиде твърде далеч. Лудост е направо.

Искаше ми се да повярвам на Джак, че кошмарната игра, наречена съставяне на черен списък, ще приключи скоро. Искаше ми се да отхвърля предложението на „Сатърдей/Съндей“ да получавам двеста долара на седмица за ангажимент към тях, без да работя. Защото това, което ми предлагаха, беше фаустовско решение: пари, за да успокоят съвестта си, че спират работата ми… заради абсурдния страх, че тяхното така наречено „семейно списание“ може да престане да изглежда толкова „семейно“, ако се разбере, че една от неговите сътруднички дели леглото си със семеен мъж, а нейният брат — бивш комунист, е от хората, които любят с „любов, която не смее да произнесе своето име“.

„Негово величество наистина те харесва, Сара, както и всички ние. Просто смятаме, че докато въпросът с брат ти не се реши, по-добре е за теб да не се изявяваш за известно време.“

Господи, колко гузна изглеждаше Имоджен, когато ме стресна с това предложение. Но, естествено, както и който и да е друг, тя също се чувстваше застрашена. Ако „не беше изпълнила заповедите“, можеше да постави в опасност собственото си положение в списанието. Или може би щяха да поставят под въпрос нейната лоялност към Бога и Отечеството. И това беше най-лошата страна на черния списък — начинът, по който караше всеки да се страхува да извършва най-обикновените жестове на човешка доброта, и начинът, по който изваждаше на бял свят най-първичния от човешките инстинкти — личното оцеляване… на всяка цена.

„Вземи парите, миличка.“

Накрая точно това и направих. Джак беше прав — тази битка нямаше да мога да я спечеля. „Сатърдей/Съндей“ можеше да се откаже от мен, без да ми обяснява причината. По този начин поне имах гарантирана заплата за следващите шест месеца, а парите щяха да бъдат жизненонеобходими за оцеляването на Ерик.

Бележката на Уинчъл за уволнението на Ерик причини не само изхвърлянето му от Хемпшър хаус. Един по един всички ресторанти или магазини, които някога го посрещаха с удоволствие като най-добър свой клиент (и в резултат на щедрото му пилеене на пари му разрешаваха кредит) сега хлопнаха врати пред лицето му. Няколко дни след като се беше настанил в „Ансония“, той си уредил среща с Рони за по чаша след полунощ в „Сторк“. Но когато се появил, управителят му съобщил, че присъствието му в клуба е нежелателно. Ерик познаваше този човек по име („Дявол да го вземе, давах му по десет долара бакшиш всяка седмица!“). Помолил го да го пусне.

— Съжалявам, господин Смит — казал метрдотелът. — Не създавам правилата. А и мисля, че управлението малко се безпокои за парите, които вече ни дължите.

На следващия ден пристигна сметката от „Сторк“: седемстотин четирийсет и четири долара и тридесет и осем цента. Да бъдат платени в срок от двайсет и осем дни, в противен случай…

Това искане бързо беше последвано от подобни от „Алфред Дънхил“, „21“, „Ел Мороко“ и „Сакс Пето авеню“ — те всички искаха да уреди сметките си с тях, в противен случай щяха да го съдят.

— Не съм предполагала, че толкова много хора четат колоната на Уолтър Уинчъл — казах аз, като прехвърлях купчинката заплашителни писма.

— О, този мръсник е ужасно известен. Защото е такъв страшно добър американец, разбира се.

— Наистина ли си изхарчил сто седемдесет и пет долара за чифт ръчно изработени обувки? — попитах аз, разглеждайки една от прикачените сметки.

— Парите бързо напускат глупака.

— Сега ще позная: Бъд Абът или може би Лу Костело? Разбира се, в никакъв случай не може да е казано от Оскар Уайлд.

— Мисля, че не беше Оскар Уайлд, макар че точно той е човекът, когото започвам да чувствам все по-близък и по-близък. Особено, че ще мога да напиша собствената си „Затворническа балада“, след като комисията ме обвини в незачитане на съда.

— Дай да разглеждаме драмите една по една, моля те. Комисията все още не те е призовала.

— О, не, призован съм — каза той, като взе някакъв документ от олющената маса, която използваше като импровизирано писалище. — Хубавите новини пристигат на камара. Това се появи днес сутринта. Един чиновник всъщност се яви тук лично и ми го пъхна в ръката. Има даже и дата, определена за явяването ми: двадесет и първи юли. Във Вашингтон е доста влажно през юли, нали? Влажно е и в повечето федерални затвори.

— Няма да отидеш в затвора, Ерик.

— Ще отида. Защото комисията ще иска от мен имена. Под клетва, разбира се. След като откажа да им предоставя тази информация, определено ще попадна в затвора. Така става.

— Ще се обадим на Джоуел Ебъртс. Имаш нужда от юридически съвет.

— Нямам. Защото уравнението е много просто, с едно решение: оказваш сътрудничество и се отърваваш от секирата. Не правиш това и имаш удоволствието да прекараш следващите шест месеца като гост на Правителството на Съединените щати в един от техните елитни затвори.

— Да караме по ред. Дай ми всички сметки.

— Няма начин.

— Имам пари в банката. Няма да ме затрудни…

— Няма да те оставя да плащаш за моята глупост.

— Става дума за някакви си мизерни пари, Ерик.

— Държах се като прахосник.

— Вярната дума в случая е щедър. Затова нека сега аз проявя щедрост. Колко е общата сума? Около пет хиляди?

— Срамувам се от себе си.

— Ще се срамуваш още повече, когато те помъкнат по съдилищата за неплатени сметки. Така дълговете ти ще бъдат изчистени. Едно нещо по-малко за притеснение. Имаш достатъчно други притеснения и без това.

— Добре, добре — каза той, като бутна към мен купчината сметки. — Играй ролята на добрата самарянка. Но при едно условие: тези пет хиляди ще се смятат за заем. Който ще ти изплатя, веднага щом започна някаква работа.

— Ако така се чувстваш по-добре, наречи го заем. Но аз никога няма да ти поискам тези пари.

— Не мога да понасям цялата тая щедрост.

Започнах да се смея.

— Кой знае, може пък в най-скоро време да се откажеш от мизантропията и да започнеш да приемаш, че на света има някой и друг свестен човек, който те обича.

 

 

Платих сметките на Ерик на другия ден. Обадих се също и на Имоджен Удс в „Сатърдей/Съндей“ и я информирах, че приемам предложението на списанието за платено прекъсване на работата. Тя ме увери, че след шест месеца отново ще пиша за тях.

— Моля те, не ме намразвай — каза тя. — Поставена съм в безизходно положение както мнозина.

— Мнозина са в безизходно положение, така ли?

— Какво мислиш да правиш през тези шест месеца?

— Първата ми задача е да спася брат ми от затвора.

Всъщност първата ми задача беше да извадя Ерик от депресията, в която бързо потъваше. Депресия, която се задълбочи, когато Рони получи великолепно предложение за работа: тримесечно турне из цялата страна с оркестъра на Каунт Баси. Предложението дойде една седмица след като той се настани да живее с Ерик в „Ансония“. Насаме той ми призна, че е на седмото небе от възможността да свири в бигбенда на Баси, но му е много трудно да приеме участието в това турне, защото се безпокои за душевната стабилност на Ерик.

На кафе в „Глиц Дели“ Рони ми каза:

— Той не може да спи и изпива по една бутилка „Канейдиън Клъб“ всяка вечер.

— Ще говоря с него.

— Пожелавам ти успех. Той не приема да му се говори.

— Ти спомена ли му за предложението на Баси?

— Разбира се. Той ми каза: „Върви. Нищо няма да ми стане без теб“.

— Искаш да приемеш тази работа, нали?

— Късмет е да може човек да свири с Баси… Разбира се, че искам.

— Тогава приемай.

— Но… Ерик има нужда от мен. И ще има още по-голяма нужда, когато наближи явяването му пред комисията.

— Аз съм тук.

— Страхувам се за него.

— Излишно е — излъгах аз. — Щом си намери някаква работа, ще се успокои отново.

За негова чест трябва да се признае, че Ерик чука на доста врати след уволнението му от Ен Би Си. Отначало беше оптимист по отношение на възможностите да намери работа. В края на краищата той беше Ерик Смит — сценарист номер едно на „Марти Манинг“; човек, когото всички в Ню Йорк смятаха за един от истинските комедийни сценаристи на новата медия, наречена телевизия. Нещо повече, той беше смятан за рядък професионалист. Беше умен, с неподражаемо чувство за хумор и много експедитивен. При него сроковете винаги се спазваха и материалите му бяха винаги свежи и оригинални. Както всички в този бизнес признаваха, с него беше чудесно да се работи.

Но никой не искаше да му даде работа. Нито пък някой приемаше да се срещне с него. Веднага щом се настани в „Ансония“, той започна да върти телефоните, като се опитваше да си уреди срещи с продуцентите и импресарските агенти в града.

— Вчера се обадих поне на дузина телефони — каза той, когато му оставях голям пакет с продукти в апартамента. — Хората, на които се обадих, преди ме преследваха да пиша за тях. Оказа се, че никой не е там в момента, за да говори с мен. Трима от тях имаха среща, четирима бяха на обяд, а останалите — извън града.

— Ами — казах аз, — може този ден да не си имал късмет.

— Благодаря ти, Луиза Мей Олкът, за това, че виждаш нещата от добрата им страна.

— Просто ти казвам, не бързай да изпадаш в паника.

Към пет часа на следващия ден обаче той наистина изпадна в паника. Ерик отново се бе обадил на същите дванайсет продуцента и агенти. Отново се бе оказало, че никой от тях не е в състояние да говори с него.

— Затова знаеш ли какво реших да направя? — каза ми той по телефона. — Реших да прескоча този ден близката кръчма, долу на Бродуей и 50-та улица и да направя обедно посещение на „Джак Демпсис“, където се събират всеки ден половината агенти за комедийни представления в Ню Йорк. Там на една маса бяха седнали, не знам колко, може би шест от тези мръсници. Всички ме познават. Всички по едно или друго време са се опитвали да ме направят свой клиент… макар че аз си останах едно от ония наперени копелета, което винаги твърдеше, че няма нужда от агент. Както и да е, влизам аз в „Джак Демпсис“, веднага щом масата ме вижда, се държи така, като че ли местният прокажен се приближава. Половината въобще не ми говорят. Другите се оказва изведнъж, че бързат за някъде. Две минути след идването ми, масата беше празна. Остана само един възрастен човек — Моу Кантър. Трябва да е на около седемдесет и две. Веднага след като всички останали опразниха сцената, той ме покани да седна и ми поръча кафе. После направо ми каза:

— Ерик, какво да ти кажа. Хората от нашия бизнес са изплашени. Всеки се страхува, че може да влезе в черния списък на някой конгресмен, а те са готови да прегазят брат си само и само да оцелеят професионално. Така че за момента се насочи към някаква друга работа. Защото след бележката на Уинчъл никой в този град няма дори и да помисли за теб от професионална гледна точка. Съжалявам, но така стоят нещата.

После ми каза колко ми се възхищава за това, че съм отказал да клеветя приятелите си. Знаеш ли какво му отговорих? „Героят е винаги обичан… стига да е мъртъв.“

Поех си дълбоко въздух и се опитах да звуча разумно:

— Добре, това е лошо, но…

— Лошо? Пълна катастрофа направо! Кариерата ми е свършена. Също и твоята. И за това съм виновен само аз.

— Не говори така. И недей се отписва напълно все още. Не забравяй, че писанието на Уинчъл излезе само преди една седмица. И е все още прясно в съзнанието на всички. След един месец…

— Права си. Тогава всички ще са забравили за статийката на Уинчъл. Вместо това ще се съсредоточат върху обвинението, което ще ми отправи комисията за противоамериканска дейност. А след изпълнението ми пред конгресмените, предложенията за работа ще завалят едно след друго, няма съмнение.

Можех да чуя наливането на течност в чаша.

— Това какво е?

— „Канейдиън Клъб“.

— Започваш вече да пиеш от три следобед?

— Не, днес всъщност започнах да пия в два.

— Караш ме да се притеснявам за теб.

— Няма за какво да се безпокоиш. По дяволите, винаги мога да си изкарам хляба с писане на сонети. Или още по-добре, ще атакувам пазара с епични балади за викингите. Тази част от литературния пазар е положително защитена от влизане в черния списък. Само дето ще трябва да си поприпомня исландския и…

— Идвам веднага.

— Няма защо, Ес. Чувствам се супер.

— След пет минути съм при теб.

— Няма да ме намериш. Днес следобед имам важна среща…

— С кого?

— С киносалона „Люис“ на 84-та. Дават разкошни два филма в един сеанс: „Ненадеен страх“ с Джоан Крауфорд, Глория Греъм и неповторимия Джак Паланс, а след него „Стоманената клопка“ с Джо Котън. Един следобед на чисто мелодраматично блаженство.

— Нека поне с Джак те заведем на вечеря тази вечер.

— Вечеря? Трябва да проверя ангажиментите си… Не, съжалявам, имам други ангажименти тази вечер.

— Какво ще правиш?

— Според моята програма тази вечер трябва да се напия. Сам.

— Защо ме отбягваш?

— Искам да бъда сам, мила.

— Нека поне да изпием набързо по едно кафе заедно.

— Утре ще говорим, мила моя. И моля те, не се обаждай повече, защото оставям телефона отворен.

Той затвори. Естествено, опитах се да говоря отново с него. Линията даваше заето. Метнах си палтото и претичах трите блока по Бродуей, които деляха моя апартамент от „Ансония“. Когато стигнах до очуканата му рецепция, служителят ми каза, че брат ми току-що е излязъл от сградата. Скочих в едно такси, отправих се на север и платих седемдесет и пет цента за билет за „Люис“ на 84-та. Огледах партера, огледах ложите, огледах балкона. От брат ми ни следа. Докато го търсех, прожектираха „Ненадеен страх“. Когато разбрах, че там го няма, седнах на една от седалките. На екрана Джоан Крауфорд си разменяше реплики с Джак Паланс:

„— Не забравяй какво е казал Ницше — трябва да се живее опасно.

— И знаеш ли какво е станало с Ницше?

— Какво?

— Умрял е.“

Излязох от киното. Върнах се вкъщи. Обадих се в „Ансония“. Ерик не отговаряше.

Джак дойде при мен след работа. Стоя нащрек заедно с мен цяла вечер. Брат ми продължаваше да не отговаря. Към девет Джак излезе, за да претърси баровете около апартамента му, докато аз останах да чакам до телефона. Джак се върна след един час, без да е открил и следа от Ерик. Към полунощ Джак се отказа от чакането и си легна. Аз продължих да седя до телефона във всекидневната. По някое време съм задрямала. Когато се събудих, беше шест и половина. Джак беше облечен и ми подаваше чаша с кафе.

— Изглежда се чувстваш великолепно.

— Направо дяволски великолепно.

Отпих бързо от кафето, после набрах „Ансония“.

— Съжалявам — каза операторът от телефонната централа след около дузина позвънявания. — Този вътрешен номер не отговаря.

Затворих.

— Може би трябва да се обадя в полицията — казах аз.

— Ти кога говори с него за последен път, вчера следобед, нали?

Кимнах с глава.

— Е, добре, полицаите няма да направят нищо, когато някой е изчезнал за по-малко от двайсет и четири часа. Почакай до следобед. Ако дотогава не го чуеш, можем вече да се безпокоим. Нали?

Оставих го да ме изправи и да ме прегърне силно.

— Опитай се да поспиш истински — каза той. — И ако имаш нужда, ми се обади в офиса.

— Сигурен ли си, че няма да е неудобно?

— Кажи им, че си госпожица Олсън от „Стандарт Лайф“, Хартфорд и моята любопитна секретарка няма да има никакви въпроси.

— Коя е госпожица Олсън?

— Току-що я измислих. Опитай се да не се притесняваш за Ерик? Сигурен съм, че нищо му няма.

— Държиш се невероятно добре, откакто започна тази история.

Той поклати глава.

— Иска ми се да мога да направя нещо повече.

Направо паднах в леглото. Когато се размърдах отново, беше малко след дванадесет на обяд. Грабнах телефона, който стоеше до леглото ми, и отново се обадих в „Ансония“. Този път имах късмет. Ерик — звучащ адски сънливо — отговори.

— О, слава богу!

— За какво толкова му благодариш, дявол да го вземе?

— За благополучното ти завръщане. Къде беше?

— Из обичайните ми нощни кръчми — накрая в кино „Ню Либърти“ на 47-ма улица. Заедно с местното братство от скитници си отспахме на балкона.

— Знаеш ли, ходих да те търся в „Люис“ на 84-та улица вчера следобед.

— Помислих си, че можеш да направиш това и ето защо реших да хвана двуфилмовия сеанс в „Ню Либърти“.

— Защо ме избягваш? Никога досега не си ме изключвал от живота си, Ерик.

— Е, винаги има нещо, което човек може да направи за първи път. Виж какво, лягам си да се донаспя сега. И оставям телефона отворен. Не ни се обаждайте. Ние ще ви потърсим… както всички в Ню Йорк сега ми казват.

Естествено звънях пак, но линията даваше непрекъснато заето. Преборих се с желанието си да отида в „Ансония“ и да се разправям с него там. Вместо това използвах номера с госпожица Олсън и се обадих на Джак. Той ми даде много разумен съвет — да стоя настрана. „Остави го няколко дни на мира.“

— Трябва сам да свикне с това положение — каза Джак.

— Да, но той не е в психично състояние, което позволява да бъде оставен сам.

— Не е психиатричен случай все още, нали?

— Не, но пие през всичкото време и е на крак по цяла нощ.

— Той страда. Това, което му се случи, е като смърт. Трябва да оставиш нещата да се развиват естествено. В момента каквото и да му кажеш, за него няма да има смисъл.

И така, не му се обаждах в продължение на три дни. Изчаках до пет следобед в петък. Той звучеше достатъчно събуден и трезвен.

— Намерих си нова работа — каза той.

— Наистина ли? — зарадвах се аз.

— Наистина. Всъщност това е повече от работа — това е новооткрито призвание.

— Разкажи ми.

— Сега съм професионален безделник.

— Ерик…

— Чуй ме сега. Това е фантастична работа, възможно най-продуктивният начин за убиване на времето. Цял ден скитам. От кино на кино. Хапвам на обяд за двайсет и пет цента в някоя закусвалня „Отомат“. Мотая се из Метрополитън мюзиъм и Природонаучния, разхождам се, разхождам се, разхождам се… Можеш ли да си представиш, че вчера отидох пеш до Западна 74-та улица в Уошингтън Хайтс? Отне ми само около три часа. Част от мен искаше да продължа да вървя на север към Клойстърс, но тъй като вече беше три сутринта…

— Вървял си до Уошингтън Хайтс посред нощ? Да не си се побъркал?

— Не, само изпълнявам ролята си на безделник.

— Пиеш ли много?

— Не и когато спя. Но имам още една новина на трудовия фронт.

— Наистина? — казах аз.

— Да, великолепна новина. Реших да подмина агентите и вместо това си отворих тефтерчето с телефонните номера и предложих услугите си на петима различни комедийни изпълнители, мои познати. И познай какво стана? Всички до един ми отказаха. Те дори не са изпълнители от висока класа. Средна категория са, такива, които играят из клубове средна категория като „Поконос“ и „Кетскилс“ или „Уест Пойнт Бийч“. Значи акциите ми са паднали толкова ниско, че дори и втора категория хора не иска да ме знае.

— Както ти казах, не знам колко пъти вече, този начален период ще бъде труден, но веднъж като мине изслушването в комисията…

— И си излежа присъдата зад решетките…

— Е добре, да приемем, че се стигне до такова нещо. Да кажем, че отидеш в затвора. Ще бъде ужасно, но ти ще го надживееш. Когато случаят с черния списък приключи, теб не само ще те уважават заради това, че си отказал да дадеш имена, но и…

— Кога ще приключи случаят с черния списък? Чуй се какво казваш. Шансовете случаят с черния списък да свърши скоро са толкова, колкото аз да стана държавен секретар. На мен винаги ще гледат като на никога неженилия се бивш комунист. Никой никога няма да ми даде работа отново.

Той отказваше да бъде разубеден, че перспективите му са толкова черни. Както и отказваше да се срещне с мен отново. Още веднъж изтърчах до Ансония и още веднъж докато стигна, той беше излязъл. Изминаха още двайсет и четири часа, преди да успея отново да се свържа с него по телефона. Този път не исках дълги обяснения за това къде и как е прекарал последното денонощие. Опитвах се да звуча практично.

— Как си с парите в момента? — попитах аз.

— Газя по тях. Паля си кубинските пури с банкноти от по пет долара.

— Радвам се, че е така. Ще ти оставя петдесет долара в един плик на рецепцията.

— Не, благодаря ти.

— Ерик, знам какво е финансовото ти положение.

— Рони ми даде пари, преди да замине.

— Колко?

— Предостатъчно.

— Не ти вярвам.

— Това си е твой проблем, Ес.

— Защо не ми даваш да ти помогна?

— Защото вече плати достатъчно висока цена за моя идиотизъм. Трябва да свършвам.

— Ще те видя ли този уикенд?

— Не — отговори той и затвори.

Сложих петдесет долара в един плик и ги оставих на рецепцията на „Ансония“. На другата сутрин намерих плика върху изтривалката до вратата си. Името „Ерик“ беше задраскано и над него с неподражаемите драсканици на брат ми бе написано с молив „Сара“. През този ден оставих поне десет съобщения за него. Никакъв отговор. Отчаяна, успях да намеря Рони в Кливланд. Изненада се и се притесни, когато му разказах за държанието на Ерик, което ставаше от ден на ден все по-странно.

— Обаждам му се два пъти в седмицата — каза Рони, — но на мен ми звучи съвсем обикновено.

— Казва, че си му оставил някакви пари…

— Да, около трийсет долара.

— Но ти замина на турне преди десет дни. Той трябва да е останал без грош. Трябва да вземе парите от мен.

— Няма да ги вземе, защото се чувства виновен за това, което стана с теб в „Сатърдей/Съндей“.

— Но той знае, че ми плащат по двеста долара на седмица, за да не се откажа от ангажимента си към тях. А аз не изплащам апартамент, нямам деца да издържам. Така че, защо да не вземе петдесет долара? Пак ще ми останат предостатъчно…

— Аз ли да ти казвам как работи на брат ти главата? Момчето е страшно съзнателно, а и си е твърдоглаво. Лоша комбинация.

— А от теб дали ще приеме пари?

— Ами, може. Но няма начин да му давам по петдесет долара на седмица.

— Виж какво ми дойде наум.

Същият следобед отидох до Уестърн Юниън и изпратих на Рони петдесет долара телеграфически в хотела му в Кливланд. На следващия ден той ги изпрати телеграфически обратно на Ерик в Ансония. Обадих се на Рони в следващия град, в който спираха — Синсинати.

— Пуснах на Ерик лъжата, че Баси повишава на всички в оркестъра заплатите — каза Рони, — но той не изрази някакво особено съмнение. Мисля, че наистина му трябват пари. Защото ми каза, че веднага щом получи записа, ще отиде до Уестърн Юниън да получи парите.

— Хубаво, сега поне ще сме сигурни, че ще получава достатъчно пари всяка седмица, за да не умре от глад. Само да можех да го накарам да се види с мен.

— Ще поиска да те види, когато бъде в състояние за това. Знам, че му липсваш.

— Откъде знаеш?

— Защото той ми каза.

Държах се настрана, както ми беше казано. Обаждах се един път на ден, за да разбера как е. Ако имах късмет, успявах да хвана Ерик трезвен и достатъчно разумен. Обикновено обаче той звучеше или като махмурлия, или като пиян — общо взето паднал духом. Престанах да го питам дали се е опитвал да намери работа другаде. Вместо това изслушвах монолозите му за петте филма, които е изгледал предишния ден. Или за книгите, които четеше в библиотеката на 42-ра улица (беше се превърнал в един от постоянните посетители на читалнята там). Или шоуто на Бродуей, което бе „втородействал“.

— Да гледаш спектакъл от второ действие е толкова лесно — каза ми той. — Заставаш близо до театъра и чакаш първия антракт. Когато всички се изсипят навън, за да изпушат по цигара, ти се смесваш с тълпата, влизаш с нея вътре и си намираш някое празно място най-отзад на партера. И после гледаш следващите две действия съвсем безплатно. Не е ли хитро?

— Страхотно е — казах аз, като се опитвах да звуча весело, опитвайки се да се престоря, че смятам вмъкването без пари на шоу на Бродуей за напълно приемлива постъпка за мъж на почти четирийсет години.

Това, което всъщност исках да направя, беше да се намеся в живота му — да изтичам до „Ансония“, да напъхам Ерик в такси и да го отведа в Мейн за няколко седмици. Споменах му идеята си по телефона, като се опитах да го убедя, че известно време извън Ню Йорк ще му се отрази добре и ще му даде някаква перспектива.

— Да бе, разбирам — промърмори той. — Като се разхождам една седмица по празния плаж, равновесието ми ще се възстанови, вярата ми в човечеството ще се възроди и ще съм тип-топ, точно във формата, подходяща да давам отговори на симпатягите в комисията за противоамериканска дейност.

— Просто мисля, че ако смениш обстановката, ще бъде добре за теб.

— Съжалявам, не се приема.

Престанах да го моля да се видим. Вместо това открих един чиновник на рецепцията в „Ансония“ — Джоуи — който се съгласи да ми съобщава кога излиза и кора се връща Ерик за пет долара на седмица. Знаех, че това беше един вид шпиониране, но трябваше по някакъв начин да знам какво е общото му психическо и физическо състояние. Дадох на Джоуи домашния си телефон за всеки случай.

Една седмица преди датата за явяване в комисията телефонът иззвъня в три сутринта. Джак, който бе заспал до мен, веднага скочи. Аз също. Взех слушалката, очаквайки най-лошото.

— Госпожице Смит, тук е Джоуи от „Ансония“. Извинете ме, че ви се обаждам посред нощ, но вие ми казахте, че трябва да ви се обадя, колкото и да е часът, ако има някакъв проблем…

— Какво е станало? — попитах аз изплашено.

— Не се безпокойте, брат ви не е пострадал. Но се появи преди около петнайсет минути тук ужасно пиян. Да ви кажа, толкова беше сдал багажа, че нощният детектив и аз трябваше да го пренесем от таксито. Когато го качихме горе, повръща навсякъде. Също и доста кръв.

— Извикайте бърза помощ.

— Направих това вече. Пристигат след една-две минути.

— Тръгвам веднага.

Двамата с Джак се облякохме и бяхме навън за секунди. Взехме такси надолу до „Ансония“. Пред сградата беше спряла линейка. Докато търчахме през фоайето, свалиха Ерик от горе на носилка. През последните три седмици, през които не бях го виждала, той беше остарял с десет години. Лицето му изглеждаше изпито, почти като на скелет. Имаше рядка брада, в момента покрита с кръв. Косата му беше оредяла, ръцете му — кокалести, ноктите му — изпотрошени и мръсни. Целият изглеждаше недохранен като скелет. Но най-много от всичко ме изплашиха очите му — червени, кървясали, с невиждащ поглед, като че ли е бил жестоко контузен от живота.

Хванах ръката му. Почувствах колко е слаба, почти безтегловна. Промълвих името му. Той просто гледаше с празен поглед през мен. Започнах да плача. Джак, пребледнял от шока, ме държа, докато санитарите от линейката го вкарваха отзад.

Позволиха ни да пътуваме с него. Линейката се отправи надолу по Бродуей с голяма скорост. Държах ръката на Ерик през петте минути път до болница „Рузвелт“. Очите ми бяха пълни със сълзи. Не спирах да клатя отчаяно глава.

— Не трябваше в никакъв случай да го оставям сам — казах аз.

— Направи всичко, което можеше.

— Всичко? Погледни го, Джак… Аз го провалих.

— Престани — каза той. — Никого не си провалила.

В болницата Ерик веднага беше откаран в спешното отделение. Измина един час. Джак изчезна за малко в денонощното кафене и се появи с понички и кафе. Той пушеше цигара след цигара. Аз не спирах да вървя напред-назад из чакалнята, чудейки се защо никой нищо не ни казва. Най-после един изморен на вид лекар в бяла престилка се появи през летящите врати на спешния кабинет. Беше на около трийсет години, в края на устните му имаше запалена цигара.

— Някой да чака за господин… — Той погледна надолу към картона в ръката си. — Ерик Смит?

Джак и аз веднага се втурнахме към лекаря. Той ме попита каква е връзката ми с господин Смит. Казах му.

— Е, добре, госпожице Смит, вашият брат страда от комбинация, която е в резултат на недохранване, алкохолно отравяне и спукана язва на дванайсетопръстника, което сигурно щеше да го убие, ако не беше докаран толкова бързо тук. Как е възможно да се е хранил толкова зле?

Чух се да казвам:

— Това е моя грешка.

Джак веднага се намеси:

— Не я слушайте, докторе. Господин Смит имаше сериозни проблеми с кариерата си и се изостави напълно. Сестра му правеше всичко възможно…

Докторът го прекъсна:

— Не се опитвам да обвинявам някого. Просто исках да разбера причините, довели го до сегашното му състояние. Защото трябва да го оперираме незабавно…

— Боже господи! — изплаках аз.

— Когато дванайсетопръстникът се спука, изборът е операция или смърт. Но мисля, че го хванахме точно навреме. Следващите час-два ще са критични. Моля ви, чувствайте се като у дома си. Или пък, ако ни дадете номер, ние ще ви се обадим…

— Оставам — казах аз.

Джак кимна в знак на съгласие.

Докторът излезе от стаята. Седнах на пейката в чакалнята, като се опитвах да сдържам чувствата си. Джак седна до мен и ме прегърна.

— Той ще се оправи — успокои ме той.

— Това не трябваше да се случва…

— Грешката не е твоя.

— Не, моя е. Не трябваше да го оставям да живее сам, както може.

— Няма да ти позволя да се самобичуваш…

— Той е всичко за мен, Джак. Всичко!

— Разбира се. Знам.

— Сега те обидих.

— Стига — каза той нежно. — Не е необходимо да ми обясняваш.

Към седем сутринта все още нямаше нищо ново за състоянието на Ерик, освен че е изкаран от операционната и е преместен в интензивното отделение. Джак предложи да не ходи на работа и да се обади, че е болен, но аз настоях да отиде. Накара ме да му обещая, че ще му се обаждам всеки час, за да го държа в течение, даже и да няма нищо ново.

Веднага щом той си тръгна, аз легнах на дивана в чакалнята и заспах като мъртва. Следващото, което си спомням, е, че една сестра ме разтърсваше.

— Госпожице Смит, можете да видите брат си.

Събудих се веднага.

— Той добре ли е?

— Загубил е много кръв, но най-лошото премина. Беше на ръба.

Придружиха ме през спешното отделение до едно мрачно, пълно с хора отделение в най-задния край на болницата. Леглото на Ерик беше последното от редица с двайсет легла. Шумът беше оглушителен — безкрайна какофония от страдащи пациенти, говорещи рязко болногледачи и хора, които крещяха, за да бъдат чути през пещерната акустика на помещението.

Ерик беше замаян, но в съзнание. Лежеше по гръб, чаршафът му беше издърпан до врата, две големи венозни тръби — с плазма и с прозрачна лепкава течност, изчезваха под завивките. Първите миг или два той не каза нищо. Целунах го по челото. Погалих лицето му. Едва се сдържах да не се разплача. Не успях.

— Това сега е глупаво — каза той с дрезгав глас.

— Какво?

— Да плачеш. Като че ли съм умрял.

— Преди два часа изглеждаше мъртъв.

— Сега се чувствам добре. Извади ме оттук, Ес.

— Не си го и помисляй.

— Искам да кажа… вземи ми стая. Ен Би Си ще прати…

Не му отговорих — съвсем ясно беше, че бълнува.

— Вземи ми стая — каза той отново. — Ен Би Си…

— Нека не говорим за това сега — казах аз, като продължих да галя челото му.

— Те анулираха застраховката ми…

— Какво?

— В портфейла ми…

Открих санитар, който намери портфейла на Ерик (бяха го заключили в сейфа на болницата след приемането му в нея, заедно с часовника му и седем долара в брой, което беше всичко, което притежаваше в момента). В портфейла му имаше застрахователна карта „Мючуал Лайф“ с телефонен номер на гърба. Обадих се на този номер и открих, че Ерик все още имаше здравна застраховка, внасяна от Ен Би Си.

— Да, успях да намеря досието му — каза чиновникът, с когото говорих. — Знаем също така, че господин Смит не е вече служител на Ен Би Си. Но съгласно условията на тази полица неговите права за медицинска помощ и застраховка живот са валидни до трийсет и първи декември 1952.

— Значи мога да накарам да го преместят в самостоятелна стая в болницата „Рузвелт“.

— Не виждам защо не.

След един час Ерик беше пренесен в малка, но достатъчно приятна стая на горния етаж на болницата. Той все още беше силно замаян.

— Какво? Не гледа ли навън? — беше единственият му коментар за новата му стая, след което потъна в небитието отново.

В четири часа следобед се обадих на Джак и го уверих, че Ерик е извън опасност. После си отидох вкъщи и спах до другата сутрин. Когато се събудих, открих Джак, заспал до мен. Прегърнах го. Трагедията беше предотвратена. Ерик оцеля. А този невероятен човек беше в леглото до мен.

— И ти си всичко за мен — прошепнах аз, но той просто продължи да си похърква.

Станах, взех душ, облякох се и донесох на Джак закуска в леглото.

Както винаги след първата глътка кафе, той запали цигара.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Знаеш ли, светът винаги изглежда по-хубав след дванайсет часа сън.

— Дяволски вярно. По кое време отиваш в болницата?

— След около половин час. Можеш ли да дойдеш с мен?

— Имам една среща в Нюарк…

— Няма нищо.

— Но, поздрави го специално от мен. И му кажи, че съм на негово разположение, ако има нужда от нещо…

По пътя за болницата ми дойде наум, че Джак си беше изработил свой собствен начин на взаимоотношения с брат ми. Откакто започна историята с черния списък, той беше скрупульозно коректен (и щедър) към Ерик, но от добре пресметнато разстояние. Избягваше да се среща лично с него. Не можех да го осъждам… особено като знаеше, че във ФБР беше известен като мъжа в моя живот. И аз му се възхищавах, че по своя ненатрапчив начин остана до Ерик по време на кризата, докато мнозина щяха да се уплашат дори и най-бегло да общуват с него.

Когато отидох в болницата, Ерик беше буден. Независимо от това, че все още беше слаб и изтощен, почти незабележима розовина се беше появила на бузите му. И беше с по-чисто съзнание от вчера.

— Толкова зле ли изглеждам, колкото се чувствам?

— Да, не изглеждаш добре.

— Колко си откровена.

— Заслужаваш да съм откровена. Какво, по дяволите, се опитваше да направиш?

— Да пия.

— И да не ядеш през същото това време?

— Храната губи значителна част от времето за пиене.

— Имаш късмет, че Джоуи от „Ансония“ е бил с теб…

— Исках наистина да си отида, Ес.

— Не казвай такова нещо.

— Това е истината. Не виждам никакъв изход…

— Колко пъти ти казах вече, ще го преживееш. Но само ако ми позволиш да ти помогна.

— Не струвам цената, която плати за мен…

Изщраках с пръсти.

— Нали знаеш какво е това? Музиката, която цял свят слуша.

Той успя да се усмихне. Хванах ръката му и казах:

— Какво друго наистина притежава човек, освен живота си?

— Пиячка.

— Може да е така, но по тоя въпрос имам една лоша новина за теб. Според доктора, с когото говорих, когато идвах насам, ти си си изпил пиенето. Дванайсетопръстникът ти сега виси на конец. След известно време той ще укрепне. Но даже и когато оздравее напълно, стомахът ти няма да може повече да приема алкохол. Съжалявам, че трябва да ти кажа това…

— По-скоро аз, че трябваше да го чуя.

— Докторът каза също, че ще трябва да останеш тук около две седмици.

— Поне Ен Би Си плаща.

— Да. Поне нещо, от което човек може да бъде доволен.

— А какво ще стане с моето малко посещение в комисията другата седмица?

— Ще накарам Джоуел Ебъртс да го отложи.

— Завинаги, ако е възможно.

Оказа се, че господин Ебъртс можа да отложи повикването в комисията само с един месец. През това време Ерик се пречисти от алкохола и се възстанови. Успях да го убедя след двете седмици, прекарани в болницата „Рузвелт“, да ме остави да наема една малка виличка в Сагапонак. По онова време този ъгъл на Лонг Айлънд беше все още почти нецивилизован. Сагапонак беше малко рибарско селце — задръстено от прости лодки за ловене на омари, пропити от солената морска вода, кръчми, в които плюенето по пода беше разрешено, и рибари със загрубели и потъмнели лица. Беше само на три часа път от Манхатън и все пак съвсем на края на света. Къщичката, която взехме под наем, беше проста и овехтяла, с две спални с изглед към огромен пуст плаж. Отначало Ерик можеше само да седи на пясъка и да гледа как се разбиват вълните в брега на Лонг Айлънд. Към края на двете ни седмици там той вече изминаваше по плажа повече от километър всеки ден. Независимо от това, че диетата му беше доста безвкусна (аз станах специалист по приготвянето на макарони със сирене), той все пак успя да сложи някой и друг килограм. Но по-важното беше, че започна да спи по осем-десет часа всяка нощ. През деня не правехме почти нищо. В къщичката имаше цяла полица с евтини детективски романи, от които ние просто не се отлепяхме. Нямаше нито радио, нито телевизор. Не купихме нито веднъж вестник през целия си двуседмичен престой там. Ерик ясно каза, че иска напълно да се откъсне от света, съществуващ извън плажа. Нямах нищо против неговия план. След последните няколко седмици исках да хлопна вратата под носа на тази заплетена бъркотия, наречена живот. Разбира се, Джак ми липсваше ужасно. Поканих го да дойде за няколко дни, но той каза, че в момента е затрупан от работа… а уикендите не се брояха, защото това бяха светите дни, определени за Дороти и Чарли.

В къщичката нямаше телефон. Затова два пъти в седмицата отивах в селото и чаках в пощата Джак да ми се обади. Уговореното между нас време беше три часът следобед — във вторник и четвъртък. Той беше винаги точен. Местната шефка на пощата работеше и на телефонната централа и ми направи впечатление на страшно любопитна жена. Затова внимавах да не спомена нищо за черния списък или за семейството на Джак, когато говорехме по телефона. Ако подслушваше (в което не се съмнявам), тя просто чуваше разговор между двама души, които много си липсват един на друг. Но всеки път, когато му предложех да се опита да мине за един ден и една нощ, Джак твърдо отказваше заради многото работа, която му се бе насъбрала точно тогава.

Оказа се, че двете седмици преминаха като великолепен полусън. Вечерта, преди да си заминем, Ерик и аз се настанихме на плажа, за да гледаме за последен път как слънцето се стопява в пролива. Тъй като плажът беше окъпан в някаква жълтеникава мъгла с цвят, подобен на уиски, Ерик каза:

— В такива моменти си казвам, че сега точно е времето за коктейл.

— Все пак си тук, за да можеш да виждаш моменти като този.

— Но моменти като този са много по-приятни с джин мартини. Знам, че през следващите седмици алкохолът наистина ще ми липсва.

— Всичко ще се оправи.

— Не, няма. След четири дни ще трябва да се явя пред шибаната комисия.

— Ще го преживееш.

— Ще видим.

 

 

На другата сутрин се върнахме в града. Пристигнахме на Пен стейшън към обяд и взехме едно такси към центъра. Оставих Ерик в „Ансония“.

Разбрахме се да се срещнем и да закусим заедно на другата сутрин към девет, след което трябваше да отида с него на срещата му с Джоуел Ебъртс.

— Какъв смисъл има да ходим при Ебъртс? — попита ме той, докато портиерът на „Ансония“ изваждаше сака му от багажника.

— Той е твой адвокат. Ще бъде с теб, когато се явиш пред комисията в петък. Затова най-добре е той да подготви с теб някаква стратегия преди това.

— Няма никаква стратегия, ако си от петата колона.

— Нека да се безпокоим за това утре — казах аз. — А сега, качи се горе и се обади на Рони. Той къде свири тази вечер?

— Не знам. Забутал съм някъде програмата на турнето му.

— Хайде, намери я и му се обади. Сигурна съм, че умира да си поговори с теб.

— Благодаря ти за последните две седмици. Трябва по-често да прекарваме така.

— Непременно.

— Искаш да кажеш, когато изляза от затвора.

Целунах го за довиждане. Качих се отново в таксито и пътувах още четири блока на север до Западна 77-ма улица. Прекарах следобеда в преглеждане на натрупалата се поща. Имаше голям пакет от „Сатърдей/Съндей“, съдържащ двайсет писма от различни мои читатели. Те всички бяха видели съобщението в списанието за моята така наречена почивка и ми пожелаваха да се върна на страниците колкото е възможно по-бързо.

„Ще ми липсвате“ — пишеше ми някоя си госпожица Медфорд от Саут Фолмус, Мейн. Почувствах острата болка на загубата, докато четях писмото й. Независимо, че никога не бих признала това на Ерик или Джак, работата страшно ми липсваше.

Към четири излязох от къщи и изтичах да купя продукти. Върнах се малко преди пет. Няколко минути по-късно чух как един ключ се завърта в ключалката на външната врата. Бързо отворих вратата и дръпнах Джак вътре в апартамента. След минута само бяхме в леглото. Половин час по-късно можахме най-после да проговорим.

— Мисля, че много ми липсваше — прошепнах аз.

— Мисля, че и ти също ми липсваше.

Накрая станахме. Приготвих вечеря. Ядохме, изпихме бутилка „Кианти“ и си легнахме отново. Не помня кога сме заспали. Помня, че се стреснах и се събудих. Някой звънеше на вратата. Трябваше ми малко време, за да разбера, че беше нощ. Четири и осемнайсет според часовника до леглото. На звънеца на вратата се позвъни отново. Джак се размърда.

— Какво, по дяволите… — измърмори той сънено.

— Аз ще се оправя — казах аз, като си облякох халата и се отправих към кухнята.

Взех слушалката на домофона. Натиснах бутона за говор и измърморих сънливо:

— Ало.

— Сара Смит ли е? — попита груб глас.

— Да. Кой сте вие?

— Полиция. Моля ви, отворете ни.

О, не! Божичко мили, не.

За няколко мига останах прикована на мястото си, без да мога да помръдна. После отново чух гласа в слушалката:

— Госпожице Смит… там ли сте още?

Блъснах бутона, с който се отваряше вратата. След малко чух почукване на външната врата, но не можех да си наложа да отворя. Чукането стана по-силно. Чух, че Джак става от леглото. Той влезе в кухнята, като завързваше халата си. Аз стоях, подпряла глава на стената.

— Боже господи, какво става?

— Моля те, отвори вратата — казах аз.

Сега чукането беше вече настойчиво.

— Кой, по дяволите, чука?

— Полиция.

Той пребледня. Излезе в антрето. Чух как отключва вратата.

— Тук ли е Сара Смит? — попита грубият глас, който бях чула в слушалката.

— Какво става, господин сержант? — попита Джак.

— Трябва да говоря с госпожица Смит.

Миг по-късно двама цивилни полицаи влязоха в кухнята. Единият от тях се приближи към мен. Беше около петдесетгодишен с голямо меко лице и огорчения вид на човек, който носи лоши новини.

— Вие ли сте Сара Смит? — попита той.

Кимнах с глава.

— Имате ли брат на име Ерик?

Не му отговорих. Просто се отпуснах на пода и заридах.