Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889

История

  1. — Добавяне

Две

Веднага щом се намерих извън сградата, тръгнах бързо по улицата. После изведнъж седнах на стъпалата на една сграда от кафяв камък, за да се поуспокоя. В главата ми се въртяха хиляда и една мисли — всичките объркани, тревожни. И не можех да престана да се питам дали това не са същите стъпала, на които беше седял и бе плакал баща ми, когато Сара му е казала, че всичко е свършено.

Другата ми натрапчива мисъл беше, че имам нужда от сън. Насилих се да стана. Намерих такси и се върнах вкъщи. Отбих се в офиса на Мат. Водихме цивилизован, неутрален разговор. Каза ми, че е завел вчера Етан в клуба за игри „Никс“ и че синът ни очаква с нетърпение да ме види днес следобед. Благодарих на Мат, че се грижи за Етан през последните няколко дни. Той ме попита как съм.

— Странно беше някак — отвърнах вяло.

— Звучиш изморено.

— Изморена съм.

Споменах, че съм му благодарна за разбирането, което е проявил последната седмица. Мат започна да разправя нещо от рода на това, че се надява да бъдем приятели.

— Естествено, ще се постарая заради Етан — отвърнах аз.

После затворих телефона и легнах в леглото си. Мислех за онази военновременна снимка на баща ми, която беше направила майка ми, когато и двамата са били в Англия. Там той беше млад, усмихваше се, може би си мислеше: „След някоя и друга седмица никога повече няма да видя жената, която сега ме снима“. Без съмнение същите мисли е имала и жената, която е гледала през обектива. „Хайде една снимка за албума — моят военновременен флирт.“ С какво тази снимка толкова ме вълнуваше, че цяла сложна история предстоеше да се развихри около мъжа от снимката и жената зад обектива. Но откъде са можели да знаят това? Може ли някой от нас някога да познае необяснимия момент, който решава съдбата ни?

Образът изчезна. Заспах. Будилникът ме събуди точно преди три. Облякох се и отидох да взема Етан от училище. По пътя се опитах отново да проумея историята на Сара. Отново не успях и се чувствах объркана за почти всичко. Когато Етан се появи, тичайки през предната врата на „Алън-Стивънсън“, той бързо огледа тълпата родители и бавачки. Откри ме и ми се усмихна срамежливо. Наведох се да го целуна. Той ме погледна с безпокойство.

— Какво има, Етан?

— Очите ти са много червени.

— Така ли?

— Плакала ли си?

— Заради баба е, няма нищо.

Тръгнахме към Лексингтън авеню.

— Довечера вкъщи ли си си? — попита ме той.

Отново улових безпокойството в гласа му.

— Не само тази вечер. Казах на Клер, че може да не идва до понеделник. Така че и утре пак аз ще те взема от училище. После целия уикенд ще бъдем заедно и можем да правим каквото поискаш.

— Добре — каза той и ме хвана за ръката.

Тази вечер останахме вкъщи. Помогнах му да си напише домашното. Направих му кюфтета. Спазарихме се, че ако той се съгласи да изиграе две игри с мен на „Не се сърди, човече“, аз ще му позволя трийсет минути електронна игра. Правихме пуканки и гледахме видео. Почувствах, че не съм напрегната за първи път от седмици насам. Имаше само един миг, когато ми стана мъчно. Етан ме попита:

— Може ли утре след училище да отидем да видим динозаврите в музея?

— Както искаш.

— Тогава може ли утре вечер всички да гледаме филм тук?

— Искаш да кажеш — ти и аз? Разбира се.

— А татко?

— Мога да го поканя, ако искаш.

— И после в неделя ще се събудим и…

— Ако го поканя, той няма да спи тук, знаеш това. Но мога да му предложа, ако искаш.

Той не ми отговори и аз не продължих този разговор. Като че ли по взаимно мълчаливо съгласие ние изоставихме този въпрос и обърнахме отново погледи към телевизионния екран. Няколко минути по-късно той придърпа ръцете ми по-плътно около себе си, като ми казваше по свой начин, без думи, колко трудно му е да живее в този свят на разделени родители.

На другата сутрин, след като оставих Етан на училище, се върнах в апартамента и се обадих на Питър Тугъс. Въпреки че той беше адвокат на майка ми през последните трийсет години, никога не бях използвала услугите му (когато се развеждах, разводът ми и другите приятни неща около него за мен движеше един стар мой приятел от Амхърст — Марк Палмър). Мама също не се виждаше много често с господин Тугъс. Освен за завещанието си, почти нямаше за какво друго да търси юридическа помощ. Когато се обадих, секретарката ме свърза веднага.

— Великите умове имат едни и същи мисли — каза той шеговито. — Бях решил да ви се обадя в близките дни. Трябва да придвижим нещата със завещанието.

— Бихте ли могли да намерите време да ме приемете днес около обяд? Не съм на работа до понеделник, затова мисля, че е най-добре, ако се срещнем сега, преди да са ме подгонили важни дела.

— Около обяд за мен е удобно — каза той. — Знаете ли адреса?

Не го знаех. Бях видяла Питър Тугъс за първи път на погребението на майка си. Оказа се, че кантората му се намира в една от онези старомодни сгради от трийсетте години, които все още се намират на Медисън авеню в частта му между 50-та и 55-та улици. Явно нямаше голяма клиентела, защото кантората му се състоеше от три семпли стаи, една секретарка и деловодител на непълен работен ден. Господин Тугъс беше около шейсетгодишен. Среден на ръст, с поопадала посивяла коса, тежки очила с тъмни стъкла и обикновен сив костюм, който изглеждаше отпреди двайсет години. Беше пълна противоположност на моя чичо Рей — маститият адвокат с изискана клиентела. Мама, без съмнение, точно затова бе избрала именно него. Като не забравям да спомена, че и хонорарите му бяха умерени.

Господин Тугъс излезе да ме посрещне в малкото преддверие, където работеше секретарката му. Той ме въведе в кабинета си. Имаше поочукано бюро от метал и дърво, старомоден метален канцеларски стол и две кресла, тапицирани с изкуствена кафява кожа, които стояха от двете страни на евтина салонна масичка. Кабинетът му изглеждаше така, като че ли е обзаведен с вещи, закупени от каталог за обезценени стоки. Без съмнение, този тип скромност също е допаднала на мама. Това съвпадаше напълно с нейния начин на живот.

Той ме покани да седна на едно от креслата и седна на другото. На масичката вече беше сложена папка с надпис „Госпожа Дороти Малоун“. Тя беше учудващо дебела.

— И така, Кейт — каза той с акцент, който ясно издаваше бруклински произход, — държите ли се?

— Имала съм и по-добри седмици. Тази беше малко необичайна.

— Така е. Извинете ме за моята откровеност, но може би ще ви трябва повече време, отколкото очаквате, за да се върнете към нормален живот. Да загубиш родител… майка си… това е много сериозна загуба. И никога не се приема лесно.

— Да — казах аз. — Започвам да разбирам това.

— Как е синът ви… Етан, нали?

— Добре е, благодаря. И съм силно изненадана, че знаете името му.

— Винаги когато се виждахме с майка ви, тя ми разказваше за него. Единственият й внук… — Той замълча, защото усети, че е сбъркал. — Или поне единственият, когото виждаше редовно.

— Вие знаете, че съпругата на моя брат не…

— Да, Дороти ми разказа цялата история. Въпреки че никога не ми е споделяла, аз разбирах, че й беше много мъчно.

— Моят брат е слаб човек.

— Поне дойде на погребението. Изглеждаше много разстроен.

— Заслужава да бъде разстроен. Максимата „по-добре късно, отколкото никога“ невинаги може да се използва за извинение, когато майка си, която си пренебрегвал почти напълно, е мъртва. И все пак… Всъщност ми стана мъчно за него. Което доста ме изненада, като се има предвид, че не съм известна с особено мекото си сърце.

— Вашата майка казваше друго.

— О, моля ви…

— Наистина. От начина, по който тя говореше за вас, мога да си направя извода, че ви смяташе за много лоялна дъщеря.

— Мама често приемаше нещата по превратен начин.

Господин Тугъс се засмя.

— Тя също казваше, че сте много взискателна към себе си.

— Това вярно е разбрала.

— Е, добре — каза той, като взе папката от масата, — да започваме ли?

Кимнах. Той отвори папката, извади един дебел документ и ми го подаде.

— Това е копие от завещанието на майка ви. Оригиналът се съхранява в сейфа ми и ще бъде изпратен днес за легализиране, ако вие, като единствен изпълнител на завещанието, приемете това. Искате ли малко време, за да прочетете документа или да ви го предам в резюме?

— Има ли в този документ нещо от личен характер, което трябва да знам?

— Не. Всичко е много ясно, много изчистено. Вашата майка оставя всичко, което притежава, на вас. Не поставя никакви условия по отношение на начина, по който вие ще решите да се разпоредите с наследството си. Каза ми, че е убедена, че ще постъпите разумно, когато трябва да решавате как да постъпите с фонда. Вие знаехте ли за съществуването на такъв фонд преди смъртта на майка си?

Поклатих глава.

— През последните два дни започнах да откривам страшно много неща.

— Кой ви каза за фонда? Госпожица Смит?

Трепнах.

— Вие познавате ли я?

— Лично? Не. Но майка ви ми разказа всичко за нея.

— Значи знаете за госпожица Смит и за баща ми?

— Бях адвокат на майка ви, Кейт. Знам, разбира се, историята на фонда. Имате ли нещо против да ви изложа развитието на финансовите въпроси?

— Не, разбира се.

— И така — започна той, като извади друг документ, — фондът е учреден през 1956… — Той прехвърли няколко страници. — … с капитал при откриването му от петдесет и седем хиляди долара. Майка ви е теглила лихвите върху главницата в продължение на двайсет години. Но после, през 1976…

— Това е годината, през която завърших колежа.

— Точно така. Дороти ми спомена това веднъж. Както и да е, през седемдесет и шеста тя престава да тегли каквито и да било суми от фонда.

— Защото фондът е бил изчерпан, нали?

— Съвсем не — каза той, като ме погледна леко развеселен. — Щом майка ви в продължение на двайсет години е теглила само лихвите по него, това означава, че основната сума си е останала непроменена.

— Не разбирам.

— Много просто е. От хиляда деветстотин седемдесет и шеста година насам майка ви не е докосвала фонда въобще.

— И какво е станало с него?

— Какво е станало ли? — Той се разсмя. — Като всички нас и той е остарявал, разраснал се е. И за щастие хората, които са се занимавали с него… (той спомена името на известна брокерска къща), направили от името на майка ви много разумни инвестиции. Малък пакет ценни книжа, които наистина са донесли много добър приход.

Все още ми беше трудно да проумея.

— И така, казвате, че след като съм завършила колежа, тя не е изтеглила и стотинка от фонда?

— Точно така. Не се е докоснала до него… въпреки че и инвеститорът, и аз я насърчавахме да тегли изобщо от него. Но тя винаги твърдеше, че с това, което получава, живее прекрасно.

— Не е вярно — чух се да казвам аз. — На нея парите винаги едва са й стигали.

— Видно беше — каза той. — И затова решението й да не се докосва до фонда малко ме озадачаваше. Особено, че — поради начина, по който портфейлът е структуриран — главницата се увеличи два пъти преди седем години. Така че към деветдесет и пета тя е нараснала на… — Той погледна някакви цифри. — … триста петдесет и две хиляди долара и някакви центове.

— Боже господи!

— Чакайте. Има още. През деветдесет и пета година нейните инвеститори са взели добър дял от компании понастоящем занимаващи се с модерни информационни технологии, без да споменавам кои са мрежите. И, разбира се, от деветдесет и пета година насам пазарът беше непрекъснато добър. Което означава, че за пет години те всъщност са успели да удвоят главницата.

— Да я удвоят? — прошепнах аз.

— Точно така. И при приключване на работното време в петък миналата седмица — което е последният път, когато ги помолих да ми дадат текущите цифри — фондът е съдържал…

Още един поглед към колоната с числа.

— Така, ето го… седемстотин четирийсет и девет хиляди и шестстотин и дванайсет долара.

Мълчание.

— Сигурно има някаква грешка — казах аз.

— Мога да ви покажа компютърна разпечатка на текущия баланс. Майка ви имаше пари, без съмнение. Много пари. Тя просто беше предпочела да не ги харчи.

Едва се сдържах да не кажа: „Но защо?“.

Знаех отговора на този въпрос. Предпочела е да не тегли нищо от фонда, защото е спестявала парите за мен. Разбира се, на нея и през ум не би й минало дори и да намекне за това. Защото (можех почти да я чуя как обяснява на господин Тугъс) „Знам за толкова много съвсем добри млади хора, които са били провалени от малко повече пари в началото на живота си. Затова не искам Кейт нищо да знае до смъртта ми — по това време тя вече ще е понаучила едно друго за стойността на парите и как сама да си проправя път в живота…“

Винаги правеше всичко възможно да даде сериозен урок по морал. Това беше напълно в стила на майка ми. Винаги готова да лиши себе си от всичко. Отказваше нови дрехи, нови мебели, дори и един-два необходими модерни уреда. Независимо от това че — както знаех сега — е можела да си позволи толкова много материални удобства, толкова много неща, които щяха да направят живота й по-приятен. Но не, избрала е стоицизма докрай.

Истинска пуританка през целия си живот, която отговаряше на всички предложения на дъщеря си с: „Имам наистина достатъчно, мила… На мен толкова малко ми трябва… Постави собствения си живот на първо място“.

Разбирах начина, по който беше разсъждавала, можех да обясня решението й. Мег беше права — майка ми беше крайна прагматичка, но дълбоко етична. Могла е да приеме парите на онази жена, за да плати образованието на децата си, но не е могла по никакъв начин да си позволи да изхарчи и стотинка от тях за свои нужди.

Иначе това щеше да противоречи на нейната сложна представа за гордост. Може би (както мислеше Мег) тя накрая наистина е простила на Сара Смит, но щом Чарли и аз сме престанали да се нуждаем от парите, тя е решила да се държи така, като че ли фондът вече не съществува. Вместо това се е отнасяла към него като към заровено съкровище, което трябва да бъде открито след смъртта й. Последната бомба, която трябваше да избухне под краката ми няколко дни след погребението й.

Седемстотин четирийсет и девет хиляди и шестстотин и дванайсет долара! Изглеждаше невероятно. Напълно невероятно.

— Кейт?

Върнах се в реалността. Господин Тугъс беше се обърнал към бюрото си и взимаше кутия с хартиени кърпички. Постави я на масичката и ми я посочи. Едва тогава разбрах, че лицето ми е мокро от сълзи. Извадих една кърпичка от кутията. Притиснах я към очите си.

— Извинете.

— Няма защо — каза господин Тугъс. — Сигурен съм, че ви дойде като лек шок.

— Не заслужавам това.

Той си позволи да се засмее.

— Заслужавате го, Кейт. Вие и Етан. Това ще направи живота ви много по-лек.

— Ами Чарли? — казах аз.

— Чарли, какво?

— Просто се чудя какъв е неговият дял от всичко това?

— Неговият дял? Както ви обясних по-рано, той няма дял. Вашата майка го е изключила от завещанието си. Тя не ви ли каза?

— О, каза ми, че Чарли няма да наследи нищо. Но ми каза също така, че няма почти нищо за наследяване.

— Имам чувството, че е искала да ви изненада.

— Успя.

— Във всеки случай майка ви беше съвсем категорична, че фондът остава изцяло за вас и единствено за вас.

— Горкият Чарли.

Господин Тугъс сви рамене:

— Всеки жъне, каквото е посял.

— Изглежда е така — казах аз и станах. — Има ли нещо друго, което трябва да обсъдим днес?

— Има една-две незначителни подробности по легализирането. Но ако предпочитате да почакате до другата седмица…

— Да, предпочитам да изчакам. Трябва ми време да…

— Не е необходимо да обяснявате — каза той. — Обадете ми се когато решите.

Отправих се към улицата. Завих надясно и тръгнах на север. Вървях бавно, без да забелязвам другите пешеходци, движението, шума на града. Като на автопилот завих точно на 74-та улица. Влязох обратно в апартамента си и започнах да действам по един план за временно бягство, узрявал в главата ми по обратния път.

Взех телефона, обадих са на „Авис“, уредих да взема кола от техния гараж на Източна 64-та улица същия следобед. После резервирах стая в хотел „Сарасота Спрингс“. Включих компютъра на Етан и изпратих на Мат съобщение:

Заминаваме с Етан извън града до късно вечерта в понеделник. Можеш да се свържеш с мен по всяко време на мобифона ми.

Спрях за малко, после бързо написах:

Още веднъж ти благодаря за любезността през изминалата ужасна седмица. Искрено съм ти задължена.

После написах името си и го изпратих.

В три часа същия следобед стоях пред училище „Алън-Стивънсън“ на Източна 78-ма улица. Когато Етан се появи на предния вход, се учуди малко, че стоя там… с два малки сака до краката ми.

— Значи няма да ходим при динозаврите? — попита разочаровано той.

— Имам по-добра идея. Нещо по-забавно.

— Какво забавно?

— Искаш ли да избягаме оттук през уикенда?

Очите му заискриха от вълнение.

— И още как!

Дадох му плика, адресиран до класния му наставник, господин Мичъл.

— Тичай вътре и занеси това за господин Мичъл. Вътре е бележката, че заминаваш далече оттук и няма да ходиш на училище до вторник.

— Колко далече?

— Наистина далече.

— О-о-о!

Той грабна плика, втурна се обратно в училищната сграда и остави плика при служителя на рецепцията. След един час карахме по Ийст Сайд Драйв, отправяйки се на запад към магистрала Крос Бронкс. Излязохме на път 287 и след като пресякохме Хъдсън на юг от Таритаун, поехме по път 87 към вътрешността на щата Ню Йорк.

— Къде е Канада, мамо? — попита ме Етан, след като му разкрих крайната цел на нашето пътуване.

— Канада е на север.

— На север към Северния полюс, където живее Дядо Коледа?

— Точно така.

— Но няма да можем да видим Дядо Коледа.

— Не. Ще видим… канадците.

— О! — Етан прозвуча основателно учуден.

Защо избрах Канада като място за бягство? Без специална причина — освен че тя беше първото място, което ми дойде наум, когато реших да се измъкна с Етан от въртележката. Освен това щеше да бъде и първият път, в който пресичам границата от 1976, когато избягах в Квебек на „романтичен“ уикенд с тогавашния ми приятел Брад Бингам (той учеше в „Амхърст“). Ако си спомням добре, той беше един от редакторите на литературното списание на „Амхърст“ и една от мечтите му беше да избяга в Мексико и да напише там абстрактен роман. Докато бяхме в колежа, ние всички живеехме с някакви донкихотовски фантазии за бъдеще без задължения. Докато не влязохме в работния ритъм на света, когато приехме съдбата си и се подчинихме на нормите на обществото. Брад, според последното, което чух, бил станал адвокат с голяма практика в бизнессредите в Чикаго. Имаше го на една снимка в „Таймс“, когато представляваше някаква лустросана многонационална корпорация на противотръстово съдебно дело, което се обжалваше пред Върховния съд. Беше сложил около петнайсет килограма, по-голяма част от косата му беше опадала и изглеждаше депресиращо остарял. Като всички нас.

Но все пак той е човекът, който ме разведе из Квебек Сити и се държа много великодушно, когато една седмица по-късно аз реших, че не трябва да бъдем нищо повече от обикновени приятели. Затова сега карах на север към Канада.

— Татко знае ли къде заминаваме? — попита Етан.

— Оставих му съобщение.

— Той щеше да ме води на хокеен мач в събота.

О, господи, бях забравила, че ми беше споменал за това преди седмици, тъй като въпросната събота се падаше извън двата уикенда в месеца, които Етан прекарваше с баща си. Грабнах мобифона си.

— Мога да те съдя за отвличане — каза Мат, когато му се обадих в офиса.

Тонът му, слава богу, беше ироничен.

— Хрумна ми в последната минута — казах нервно аз. — Искрено съжалявам. Можем веднага да обърнем обратно, ако…

— Няма нищо. Мисля, че в Квебек ще бъде чудесно. Ще го върнеш във вторник за училище, нали?

— На всяка цена.

— Предупреди ли в училището, че няма да ходи в понеделник.

— Разбира се. Не съм чак толкова безотговорна.

— Никой не казва, че си безотговорна, Кейт.

— Такъв ти беше подтекстът…

— Не е вярно.

— Добре, добре, добре. Виж, съжалявам, че обърках плановете ти за хокейния мач.

— Не в това е въпросът…

— Тогава в какво е въпросът, Мат?

— Ти никога няма да спреш, нали?

— Какво, да спра, след като не се опитвам да започна каквото и да било.

— Добре, добре, печелиш. Сега щастлива ли си?

— Не се опитвам да спечеля каквото и да било, Мат.

— Спорът приключи.

— Добре — казах аз, отчаяна от безсмислената размяна на думи. Няма ли поне веднъж да направя нещо като хората? След кратко мълчание попитах: — Искаш ли да говориш с Етан?

— Да, моля те.

Подадох телефона на сина си.

— Баща ти — казах аз.

Слушах как Етан говори с него. Звучеше малко колебливо, малко срамежливо — със сигурност потиснат от спора, който току-що беше чул. Изпитах силно чувство за вина и се запитах дали накрая Етан няма да започне да ни мрази за това, че сме разстроили живота му, че сме го лишили от стабилност на ранна възраст.

— Да, татко… Да, харесва ми… Ще бъде страхотно да отидем на цирк… Да, ще слушам мама… Да, довиждане…

Подаде ми телефона. Дълго мълчахме. Накрая той каза:

— Гладен съм.

Спряхме в един „Макдоналдс“ извън Ню Плац. Етан седеше тихо и ядеше своето пиле и пържени картофи, като опипваше евтината пластмасова играчка, която придружаваше детското меню. Пиех от стиропорната чаша пресварено кафе и го гледах с тревога. Искаше ми се да мога да направя някак си всичко да му е добре… Макар да заех, че това е невъзможно.

Докоснах лицето му.

— Етан, миличък…

Той изведнъж отметна глава и започна да плаче.

— Искам да живея с татко! — каза той през сълзи.

О, господи…

Протегнах ръка към него, но той се отдръпна, а плачът му се усили.

— Искам моите мама и татко да живеят заедно!

Гласът му стана пронизителен до сърцераздирателност. Една възрастна двойка на съседна маса ме загледа така, като че ли бях олицетворение на всичко лошо в съвременната жена. Етан изведнъж се хвърли към мен. Прегърнах го и го полюлях, докато се успокои.

Когато най-после отново бяхме на път, Етан бързо заспа. Гледах тъмната магистрала пред мен и се стараех да запазя концентрация, да не се отпусна зад волана. По пътя се стелеше ниска мъгла, прилична на захарен памук, чиято мрежа светлините на фаровете ми почти безуспешно се опитваха да пробият. Имах чувството, че се движа във вакуум. Пустота, подобна на тази в мен. Когато пристигнахме в хотела, където бях направила резервация, Етан все още беше дълбоко заспал. Занесох го в стаята, облякох му пижамата и го сложих да спи на едно от леглата в двойната стая. После лежах цял час във ваната, като гледах с празен поглед тавана.

Накрая се измъкнах от водата и поръчах на румсървиса салата „Цезар“ и половин бутилка червено вино. Боднах малко от марулята. Изпих виното. Опитах се да зачета един роман на Ан Тайлър, който бях сложила в сака си, но думите се размазваха през очите ми. Оставих книгата и загледах през прозореца падащия сняг. Колкото и да се опитвах да се освободя от една натрапчива мисъл, тя не напускаше съзнанието ми: Бях объркала всичко.

Снегът беше престанал да вали, когато рязко се събудих. Настъпваше утрин — ясна и студена, обещаваща хубав ден. Чувствах се отпочинала. Етан изглеждаше в по-добро настроение, развълнуван от предстоящия път на север. Излапа цяла камара палачинки и ми зададе куп въпроси за предстоящото пътуване. Искаше да знае дали ще видим в Канада мечки. Или лос. Или вълци.

— Може би вълк, ако имаме късмет — казах аз.

— Но аз искам да видя и мечка.

— Може и да се уреди нещо.

Пътят до Квебек Сити ни отне почти седем часа, но изглежда пътуването се харесваше на Етан. Особено след като бях пуснала в сака му една електронна игра. Изпитах успокоение, като открих, че може да играе в движещата се кола, без да започне да му се повръща. После чете книга. Бъбрихме си на най-различни теми (дали Годзила не е всъщност добро чудовище, което просто е хванало лошия път в живота; на кой от рейнджърите Етан е решил да прилича, когато порасне). Хареса му минаването на границата и истински очарова митническата инспекторка на Канадската митница, като я попита къде може да си купи вълк. Надписите на френски по пътя му направиха силно впечатление. Отминахме Монреал и поехме по магистрала 10 на север. Тя следваше брега на Сейнт Лорънс и Етан беше истински поразен от гледката, която представляваше тази голяма река, превърнала се в безкрайно парче лед. Падаше нощ. До Квебек Сити оставаха още около два часа. Етан заспа, но се събуди, когато влязохме в паркинга на „Шато Фронтеняк“. Студеният въздух веднага го разсъни. Стаята ни беше малка, но имаше фантастичен изглед към града. Етан гледаше вълшебните светлини на Стария Квебек.

— Искам да сляза долу — каза той.

Метнахме си отново палтата и излязохме. Валеше слаб сняг. Уличните лампи на Стария Квебек — имитация на газови фенери, хвърляха мъжделива светлина по покритите с калдъръм улици. С изящната си архитектура градът изглеждаше като направен от захар и на човек му се струваше, че може да изяде къщичките му. Етан ме държеше за ръката и гледаше с широко отворени очи. Неподправеното му възхищение повдигна за първи път от седмици насам и моето настроение.

— Искам да живея тук! — възкликна той.

Разсмях се.

— Но ще трябва да научиш френски.

— Мога да науча френски. Ти и татко също можете да научите френски.

Опитах се да отпъдя тъгата.

— Хайде да се връщаме в стаята, Етан. Студено е.

Качихме се обратно горе и направихме поръчка на румсървиса. След това Етан изяде le hot dog et pommes frites (хотдог с пържени картофи), а аз само вкусих малко от порцията си безвкусен coq du vin (петел, задушен във вино).

— Следващия път, когато заминаваме някъде, татко ще дойде с нас.

— Етан, миличък…

— И тогава можем да отидем в Дисни Уърлд за Великден.

— Ти и аз отиваме в Дисни Уърлд, Етан — казах аз.

— И татко също ще дойде.

Поех си дълбоко въздух, за да събера сили и го хванах за ръката.

— Етан, ти знаеш, че татко живее с Блеър…

— Но ще живее пак с теб.

— Не, Етан, няма да живее с мен отново.

— Не говори така.

— Татко и аз сме ти казвали това и друг път.

— Да, но не е честно…

— Прав си. Не е честно. Но така се случва. Ние не можем да живеем заедно.

Можете!

— Не, Етан, не можем. И никога няма да живеем заедно отново. Тъжно е, но това не значи…

Не ми се наложи да довърша изречението си, тъй като Етан изтича в банята и хлопна вратата след себе си. Чух го да плаче. Отворих вратата. Седеше върху капака на тоалетната чиния, закрил лицето си с ръце.

— Махай се!

— Етан, нека се опитам да ти обясня…

— Махай се…

Реших да не говоря повече по въпроса, затова се върнах в спалнята, пуснах телевизора и започна да прехвърлям безсмислено каналите. Присвиваше ме стомах. Не знаех какво да предприема, за да оправя положението. След две минути отново отидох до вратата на банята на пръсти и се заслушах. Плачът му бе спрял. Чух, че вдига капака на тоалетната и пишка. Чух как пуска водата в тоалетната и тръгна към вратата. Бързо се върнах на креслото срещу телевизора. Етан излезе от банята с наведена плава. Отиде до леглото си и се мушна под завивките. Обърнах се към него и го попитах:

— Искаш ли да гледаш анимационни филми?

Той кимна и аз намерих „Картун Нетуърк“. Но, разбира се, всичко беше дублирано на френски.

— Искаш ли да сменя канала?

— Не — каза той тихо. — Смешно е.

Така че седяхме и гледахме Том и Джери на френски. Етан остана легнал на една страна, свит под завивките. След около пет минути каза:

— Искам да ме гушнеш.

Веднага отидох при него и легнах върху завивките. Обвих с ръка раменете му и го придърпах близо до себе си.

— Съжалявам, Етан. Съжалявам.

Но той не отговори. Просто гледаше битката между котката и мишката на екрана. Мълчанието му ми казваше всичко. Въпреки че никога не му бяхме давали фалшиви надежди — нещо, от което непрекъснато се страхувах — бяха започнали да се появяват. Откакто започна да разбира, че родителите му са разделени, той започна да убеждава себе си, че това е само временно положение и че една прекрасна сутрин татко ще се върне при мама и Етан отново ще заживее в някогашния сигурен за него свят. Но сега истината най-после го беше ударила в лицето. Държах го здраво в прегръдките си. Не можех да не мисля, че благодарение на общите усилия на двамата си родители, Етан е прозрял една от основните житейски истини — че хората никога не успяват да ти създадат чувство за сигурност, когато имаш нужда от него.

До края на пътуването Етан не повдигна нито веднъж въпроса. Прекарахме следващия ден в скитане из задните улички на Стария Квебек. Взехме такси до покрайнините на града и отидохме на разходка с шейна, теглена от кон, из покритата със сняг гора. Рано същата вечер отидохме на детски куклен театър. Даваха „Петя и вълка“ на френски (naturellement), но Етан знаеше приказката наизуст (имаше вкъщи компактдиск) и беше много доволен, че може да я следи на чуждия език. Вечеряхме в ресторант, където акордеонист обикаляше между масите и изпълняваше стари любими мелодии. Музиката не беше нещо особено, но на Етан му хареса като нещо ново, особено след като акордеонистът се приближи до нашата маса и попита Етан какви френски песни знае, а после му направи серенада с песента Freres Jacques.

Общо взето прекарахме хубав ден. Етан нито веднъж не изглеждаше мрачен или замислен (а аз наистина следях внимателно настроенията му). Тази вечер той си легна изморен, но щастлив. Целуна ме за лека нощ и ми каза, че му се иска да можем да останем още един ден в Квебек.

— И на мен също — казах аз. — Но от „Алън-Стивънсън“ може да не разрешават да изпуснеш още един ден от училище.

— Можеш да им кажеш, че съм се разболял.

Разсмях се.

— Моят шеф също може да се размърмори, ако не се появя във вторник на работа. Но Великден не е далеч. А Великден значи…

— Дисни Уърлд!

— Точно така. А сега, заспивай.

Веднага щом Етан заспа, взех телефона и се обадих на Мег.

— Къде, по дяволите, се дяна? — попита тя.

Казах й.

— В Квебек в средата на януари? Ти не си с всичкия си.

— Че защо старите традиции да се губят.

Тя се засмя.

— Звучиш малко по-добре.

— Прекарахме хубав ден. А тъй като хубавите дни бяха дефицит напоследък…

— Чувам те…

— Успях също и да се видя с адвоката на мама онзи ден.

— И?

— Ами оказа се, че фондът не е бил изчерпан.

— Наистина?

— Всъщност…

И тогава й казах за каква сума става дума.

— Я не ме занасяй!

— Съвсем сериозно говоря.

— Господи Иисусе! Да знаеш, че следващия път ти ме водиш на обяд.

— Доста нещо е, нали?

Доста нещо? Невероятно е направо!

— Да. И аз мисля така.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, миличка? Майка ти беше голяма работа.

— Да — казах тихо. — Може би беше.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не се радваш на това, което си получила?

— Аз съм просто… не знам… някак изумена. От всичко.

— Знам. Но това няма какво да те изумява. Чудесна новина е.

— Да, предполагам, че е така, но се чувствам някак особено заради Чарли…

— Хич да не ти пука. Ти беше човекът, който винаги се е грижил за майка ти.

— Но той е човекът, който е изгубил баща си.

— Това се отнася и за теб.

— Но не по същия начин. За разлика от Чарли, аз никога не съм познавала баща си. И за разлика от Чарли, мама никога не ме е карала да изпитвам чувството, че съм стояла на пътя й.

— Чакай малко — каза Мег. — Майка ти обичаше Чарли.

— Сигурна съм. Но в същото време не го ли и ненавиждаше?

— Не знам.

— Погледни фактите такива, каквито са: ако не се беше появил Чарли, мама никога не е щяла да се омъжи за Джак Малоун. И животът й можеше да бъде по-щастлив.

— Не се заблуждавай. На майка ти й беше отредено да бъде мъченица.

— Няма нужда да ми го казваш. Стоят си там всичките пари, а тя е продължавала да си брои стотинките.

— Тя никога не можа преодолее загубата, Кейт. Никога! Това беше голямата трагедия на живота й.

За разлика от Сара Смит. Това може да е било и нейната голяма трагедия, но тя поне е успяла да я приеме някак. Или поне да се научи да живее с нея. Мама също „живееше с нея“, но тя я преследваше на всяка стъпка. Разбирах това едва сега. Както също си дадох сметка, че никога не съм я разбирала. Оцених ли някога куража, който е проявила, като е отгледала две деца сама? Ами твърдостта, с която се бореше с живота? Не, никога. Тя правеше икономии и носеше двайсетгодишни рокли, отказваше да претапицира раздърпания си диван и живееше в малко неудобно апартаментче — и всичко това, за да не ми се наложи на мен да повторя нейния живот, за да може втората половина от моя живот да бъде обезпечена, сигурна. Но аз бях прекалено заета със собствените си терзания — усещането, че съм предадена от мъжете, от обстоятелствата, от живота. За разлика от майка си, която в продължение на четирийсет години запази тайната на предателството, извършено спрямо нея, унищожило живота й и изпратило я по траектория трудна. Без съмнение, и тя е искала да крещи: „Аз, аз, аз, аз, аз…“. Но едва ли някога бе й дошло наум дори да изрече тази толкова егоистична дума. Тя понасяше всичко с мълчалив стоицизъм. Без да подозира, че по свой собствен дискретен начин беше героиня.

— Добре ли си, Кейт? — попита Мег, отчитайки моето мълчание.

— Опитвам се.

— Ще бъдеш. Знам. А пък ако не си, сега поне можеш да бъдеш богат, нещастен трън в задника на другите.

— Лягам си — засмях се аз.

— Обяд другата седмица?

— Разбира се. И този път сметката плащам аз.

Спахме добре с Етан. Успокоих се, като видях на сутринта, че вчерашната опасност от снежна буря беше отминала. Към девет бяхме на път. Три часа по-късно, точно след като пресякохме границата на път за Ню Йорк, Етан се обърна към мен и каза:

— Тази нощ искам да спя при татко.

Прехапах устни и замълчах.

— Голям мъж си вече. Ти решаваш. Хайде още сега да му се обадим по телефона.

Взех мобифона си и се обадих в офиса на Мат. Секретарката му ме свърза. Водихме относително цивилизован разговор. После дадох телефона на Етан.

— Татко, може ли да дойда да спя при теб тази вечер?

Поговориха си няколко минути. Етан звучеше наистина ентусиазирано. Почувствах завист. Знаех, че не съм права, но когато двама родители делят едно дете, винаги има безпокойство, че с бившата ти половинка детето прекарва по-добре или се разбира по-добре, отколкото с теб. Колкото и да се опитваш да избегнеш това, ти и бившият ти съпруг сте в непрекъснато съревнование. Ти си го водил на цирк? Тогава аз ще го заведа да гледа „Цар Лъв“ на Бродуей. Ти си му купил „Найк“? Тогава аз ще му купя първите му „Тимбърландс“. Тъжна е тази агресивната игра на кой е по-добрият от двамата разведени родители, нали? Но неизбежна.

Етан свърши разговора си с Мат и ми подаде телефона.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да прекара нощта при мен? — попита Мат.

Имах против. Но знаех някак си, че трябва да престана да бъда против. Иначе щях да продължа вечно да се самобичувам.

— Няма нищо — казах аз. — Наистина.

— Чудесно — каза той изненадан. — Благодаря ти.

Продължихме да се движим на юг. След спиране за ранна вечеря пристигнахме в Северен Манхатън малко преди осем. Звъннах на Мат отново и му казах да ни чака след около двайсет минути. Бях дала в „Шато Фронтеняк“ училищните дрехи на Етан на химическо чистене (а и чантата му с тетрадките и учебниците беше в багажника на колата), затова нямаше нужда да се отбиваме в нашия апартамент. Мат ни чакаше отвън пред сградата на Западна 20-та улица. Веднага щом спрях колата, Етан изхвърча през вратата и се хвърли в прегръдките на баща си. Отидох отзад до багажника. Отворих сака с дрехите му. Прехвърлих някои тоалетни принадлежности и комплект чисто бельо в училищната му чанта. После вдигнах чистата униформа (все още покрита с торбата от химическото чистене на хотела) и я връчих на Мат. Етан грабна училищната си чанта.

— В чантата му има чисти чорапи и бельо, там е и четката му за зъби. А ето и училищната му униформа.

— Нали знаеш, че има резервен комплект от всичко това тук — каза Мат.

— Не се сетих…

— Няма значение — каза той и побутна Етан напред. — Благодари на мама за страхотния уикенд.

Наведох се. Етан залепи една целувка на дясната ми буза.

— Благодаря, мамо.

Изправих се.

— Е… — каза Мат.

— Е… — повторих аз, като си помислих колко сковано е станало държанието ни един към друг. Хората се срещат. Стават двойка. Опознават се интимно, много интимно. Създават дете. После всичко тръгва на зле. Толкова зле, че отношенията се превръщат в серия кратки нелюбезни забележки, кратко нелюбезно подаване на ръка и едно дете с объркани чувства.

Мат протегна ръка. Поех я.

— Спорът ни оня ден беше глупав — казах аз.

— Много глупав.

— Това като че ли винаги е било специално качество на отношенията ни — вечни глупави спорове.

— Да — каза той с усмивка. — Ние определено имаме дарба на борци. Но… така се случва някак си.

— Да — промълвих тихо. — Случва се наистина.

Бегла усмивка между нас и край на ръкостискането. Наведох се и целунах Етан.

— Ще те видя утре след училище, миличък. Ще се върна от работа вкъщи към седем.

Етан кимна и влезе в сградата. Върнах колата обратно в „Авис“. После се прибрах вкъщи. Тишината на празния апартамент беше гнетяща. Но аз си напомнях, че е само за тази нощ.

На другата сутрин се върнах на работа. Имах толкова да наваксвам, че поръчах обядът да ми бъде доставен в офиса. Но отделих няколко минути, за да се обадя на Питър Тугъс.

— По-добре ли сте, Кейт? — попита той.

— Малко.

— Както ви казах и преди, ще ви трябва време.

— Както и за всичко друго.

— Има нещо такова. И така, готови ли сме да задвижим процедурата?

— Напълно. Но първо трябва да ви задам един въпрос: като единствен наследник на фонда, имам ли право да се разпореждам с парите както намеря за добре?

— Да — каза той някак предпазливо. — Както споменах онзи ден, в завещанието няма клаузи, предвиждащи начина на използване на паричните средства.

— Добре. Защото реших, че и брат ми трябва да получи дял от тях.

— Какво? — възкликна господин Тугъс с огромна, неподправена изненада.

— Искам Чарли да получи половината от сумата на фонда.

— Чакайте малко, Кейт…

— Тя беше колко… Нещо около седемстотин и петдесет хиляди? Дайте му триста седемдесет и пет.

— Не сте задължена да правите това.

— Знам.

— Поне размислете ден-два.

— Размислих ден-два.

— Размислете още някой и друг ден…

— Не. Вече съм решила. Искам той да получи половината сума.

— Кейт, знаете как той се отнасяше с майка ви.

— Прав сте. Знам. Но все пак половината пари от фонда ще отидат при него.

— По какви причини?

Не отговорих. Макар че знаех причините. Майка ми — този мълчалив гениален стратег — беше ме поставила в „мат“. Тя беше подредила всичко предварително: първо, Сара да трябва сама да ми разкаже какво е станало, после, адвокатът й да ме нокаутира с новината за фонда. Нищо не беше казано направо, всичко трябваше да бъде подразбрано. Дори и че това, което трябваше да се подразбере, сега беше ясно като бял ден — когато се стигне до прошка, може думите да имат значение, но жестът е всичко. Защото всеки жест поражда друг жест. Защото, когато прощаваш на другия, имаш право да простиш и на самия себе си. Сара и майка ми не са си говорили четирийсет и четири години, но жестовете са били разменени, прошката — дадена. Сега и в смъртта си майка ми отново постъпваше така, както винаги беше постъпвала. Задаваше ми въпроса: „Можеш ли и ти да постъпиш така с брат си? Независимо от това, че знаеш, че е виновен?“.

— Моля ви, посочете ми поне една причина — каза господин Тугъс.

— Защото тя би искала да направя така.

Дълго мълчание.

— Добре, Кейт — каза господин Тугъс. — Ще подготвя необходимите документи. Искате ли аз да се обадя и да съобщя новината на Чарли?

— Ако обичате.

— Какво да му кажа? — попита той, когато вече се готвех да затворя.

— Кажете му да ми се обади.

Поставих обратно слушалката. Продължих да работя. Излязох от офиса към шест и трийсет. На път за вкъщи се отбих набързо в „Шварц“ и купих един моторизиран „Лего робот“. Да, знаех, че това е безполезно парче пластмасов боклук. Но Етан беше видял рекламата за него по телевизията и от седмици вече намекваше, че иска такъв робот. Помолих да го опаковат като подарък. После взех такси на север и бях вкъщи в седем и петнайсет. Клер, домашната помощница, разтребваше кухнята. Прегърна ме (не бяхме се виждали от погребението) и ме попита как съм.

— Справям се — казах аз. — Как е нашият мъж?

— В стаята си води междугалактични войни на компютъра.

Надникнах в стаята му. Той се откъсна от екрана на компютъра. Забеляза плика на „Шварц“ и лицето му светна.

— Може ли да видя? Може ли да видя? — заскача той.

— Не заслужавам ли едно „здрасти“?

Изтича и ме целуна бързо по бузата.

— Здрасти! Мога ли вече да видя?

Връчих му плика.

— О! — възкликна радостно той, когато видя, че в нея е легото, за което така бе мечтал. — Разбрала си, значи.

Да. По изключение бях разбрала.

Той седна на пода и започна да отваря кутията, като погледна нагоре към мен и ме попита:

— Ще дойдеш ли да ми го сглобиш?

— Разбира се, но само да се обадя по телефона.

— Но, мамо… — промърмори той разочаровано.

— Само един телефон, после съм твоя.

Отидох в спалнята. Вдигнах слушалката. Поех си дълбоко въздух. Отлагах това обаждане няколко дни вече, а трябваше да се обадя. Обадих се на „Информация“. Взех номера на Смит С. с адрес на 77-ма улица. Набрах го. Тя вдигна. Тогава аз казах:

— Ало. Аз съм. Кейт.

— О, здравейте! Много ми е приятно да ви чуя.

Особено след като само преди няколко дни ти казах, че никога повече няма да си говорим.

— Да, ами, ъ-ъ… — Имах дар слово, няма що.

— Да не се е случило нещо?

— Не. Няма нищо. Просто си мислех…

— Да?

— Ами…

Хайде, казвай! Изплюй камъчето.

— Ами — казах аз. — Мисля да заведа Етан в Зоологическата градина в събота. Знаете къде е Зоологическата градина, нали?

— Да. Знам.

— Във всеки случай ще бъдем там към единайсет. Ако искате да се видим… и може да обядваме заедно след това…

Кратка пауза.

— Добре — произнесе тя. — Ще ми бъде много приятно.

— Ще се видим в събота тогава.

Затворих телефона. Щях да го взема отново, за да се обадя на Мег, но Етан се развика:

— Мамо, трябва да ми помогнеш!

Влязох в стаята му. На пода, разпилени като пъстра мозайка, се търкаляха безполезните пластмасови парчета. Етан държеше указанието за сглобяване в ръка.

— Хайде — каза той, — опитай се да го сглобиш.

Изпъшках и седнах до него. Изпъшках още веднъж, след като погледнах указанията. Заемаха десет страници и бяха написани на шест езика. Човек трябваше да има инженерна диплома, за да ги проумее.

— Етан, това е наистина трудна работа.

— Не, ти ще го сглобиш.

— Недей да си толкова сигурен.

— Хайде! Опитай.

Опитай. Ха! Че какво мислиш правя? През всичкото време, дявол го вземе.

— Мамо… — каза той, като се опитваше да задържи вниманието ми върху задачата в момента.

Погледнах го и изведнъж видях в него вечно недоволния пъпчив юноша, който все ще ми обръща гръб, независимо от това, че отчаяно ще се нуждае от мен. Видях високия, несръчен колежанин, който не спира да прави грешки, една след друга. Видях младия мъж, който се настанява в първия си самостоятелен апартамент под наем в Ню Йорк, Бостън, Чикаго или където и да било — външно неимоверно сигурен в себе си, а всъщност разкъсван от съмнения като всеки друг. И се запитах кога ли ще се разочарова за първи път. Кога ще проумее, че животът е нещо дълбоко несъвършено? Че никога не постъпваме правилно докрай? Повечето от нас тръгват с добри намерения. Опитваме се да направим най-доброто, което можем. Но толкова често губим ориентация и подвеждаме другите. Какво друго можем да направим, освен да опитаме отново? Това е единствената ни възможност. Да се опитаме да постигнем все пак нещо. Всеки божи ден.

Етан вдигна най-голямото пластмасово парче от пода и ми го подаде.

— Моля те. Направи така, че да тръгне.

— Не знам как да го накарам да тръгне, Етан. Не знам как да накарам нещо да върви.

— Можеш поне да опиташ.

Протегнах ръка. Той ми връчи парчето пластмаса.

„Не искам да те разочаровам… но просто е възможно“ — помислих си аз.

После отвърнах на погледа му, пълен с очакване.

— Добре. Ще опитам.

Край