Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889

История

  1. — Добавяне

Две

— Здравей, Сара.

Гледах втренчено, без да говоря. Колко време беше минало оттогава? Вечерта срещу Деня на благодарността 1945. Четири години — плюс-минус някой и друг месец. Господи, боже мили, четири години! И някак си, по някакъв начин, той ме бе преследвал през всичките тези години. Нямаше ден, в който да не мислех за него. Непрекъснато се чудех къде ли може да е. Дали пак някога ще го видя. Или дали онази картичка с двете думи — „Съжалявам. Джак“ — не беше заключителната фраза по този случай.

Четири години. Възможно ли беше да са прелетели толкова бързо? Един миг — новодошла в Ню Йорк, току-що завършила колежа. Втори миг — разведена жена на двайсет и осем години, изведнъж лице в лице с мъжа, с когото бях прекарала една нощ преди почти петдесет месеца… и който независимо от това хвърляше сянка върху целия ми живот оттогава.

Гледах внимателно лицето му. След четири години той все така дяволски имаше вида на ирландец. Кожата му беше останала румена, челюстта — квадратна. Лицето му на послушник все още беше без бръчки. Бе облечен в тъмнокафяв балтон и носеше дебели кожени ръкавици и кепе. На пръв поглед Джак Малоун беше точно копие на мъжа, когото бях срещнала през 1945.

— Познавате ли се?

Беше жената. Не забравяй — това беше жена му! Гласът й беше приятен, лишен от съмнение или недоверие — независимо от видимия шок, който аз и съпругът й бяхме изпитали преди малко. Погледнах я отново. Да, тя наистина беше на моя възраст и хубава по някак си сдържан начин. Беше облечена в тъмносиньо палто с кожена яка. Имаше ръкавици в същия цвят. Черна кадифена лента придържаше късата й светлокестенява коса. На ръст беше колкото Джак — около метър седемдесет и шест, мисля, но много стройна. Въпреки тежкото палто, в което беше облечена, можеше да се забележи, че е ъгловата, слаба. Тя имаше едно от онези красиви слаби лица, които напомняха портретите на първите заселници на колонията Масачузетс Бей. Лесно можех да си я представя как с твърда решителност преодолява трудностите на Бостън от 1630-та. Макар че ми отправи приятна усмивка, аз чувствах, че ако е необходимо, тя може да прояви невероятна сила на характера.

Бебето спеше. Всъщност не беше бебе, а момченце на най-малко три години. Момченце. И много сладък, като всички малки момченца. Опакован в тъмносиньо скиорско костюмче, с малки ръкавички, закачени с метални щипки за костюмчето. Цветът на дрешките му хармонираше с палтото на майката. Колко мило. Колко очарователно — да можеш да съчетаеш цветовете на твоите дрехи с тези на детето си. Какво невероятно предимство — макар че бях сигурна, че тя не смяташе това за предимство. Защо да го счита? Имаше съпруг, син. Той беше неин, дяволите да я вземат! Той… и утроба, която може да ражда. Тя сигурно намираше това за напълно естествено. Нейно от Бога дадено проклето право да бъде майка, и то от този мъж. Този омразен, отвратителен, егоистичен, красив ирландец…

О, боже, чуй ме!

Да, чух, той да каза:

— Разбира се, че се познаваме. Нали, Сара?

Обърнах рязко поглед към Сентръл парк.

— Да, познаваме се — успях да промълвя.

— Сара Смит… моята съпруга Дороти.

Тя ми се усмихна и ми кимна. Направих същото.

— И синът ни, Чарли, разбира се — каза той, като потупа количката.

— На колко години е?

— Току-що навърши три години и половина — каза Дороти.

Направих някои бързи изчисления наум, после погледнах право към Джак. Той отмести поглед.

— Три и половина — казах аз. — Много сладка възраст.

— Просто прекрасна — каза Дороти, — особено че сега и говори. Истински малък дърдорко, нали, мили?

— Точно така — каза Джак. — Как е твоят сега знаменит брат?

— Процъфтява — казах аз.

— Ето как Сара и аз се запознахме — каза той на Дороти. — Срещнахме се на купон у брат й… кога беше това?

— Вечерта срещу Деня на благодарността хиляда деветстотин четиридесет и пета.

— Господи, имаш по-добра памет от моята. И с кого беше ти онази вечер?

О, ти, манипулатор такъв! Покриваш следите си като опитен крадец.

— С Дуайт Д. Айзенхауер — отговорих аз.

Момент на объркано мълчание от страна на Джак и Дороти.

— Останала си си все така добра в шегите — каза Джак.

— Я чакай — каза Дороти, — вие да не сте Сара Смит, която пише за „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“?

— Да, точно тя е — каза Джак.

— Обичам рубриката ви — каза тя. — Почитателка съм ви, наистина.

— И аз също — каза Джак.

— Благодаря ви — казах аз, като гледах в земята.

Тя побутна леко съпруга си.

— Никога не си ми казвал, че познаваш самата Сара Смит от „Животът такъв, какъвто е, със Сара Смит“.

Джак сви рамене.

— И не четох ли аз в Уинчъл — каза Дороти, — че брат ви пише за Марти Манинг?

— Без него Манинг не може — каза Джак. — Той е главният автор на екипа.

Без да срещам погледа на Джак, казах:

— Ти очевидно си ни държал под око.

— Ами, просто чета вестници като всички хора. Но е страхотно да види човек, че и двамата имате такъв успех. Моля те, поздрави Ерик от мен.

Кимнах и си помислих: „Ти, какво, не помниш ли, че той въобще не те харесва?“.

— Заповядайте някой път на гости у нас — каза Дороти. — Някъде наоколо ли живеете?

— Наблизо, да.

— И ние — каза Джак. — Номер двайсет Западна 48-ма улица, малко след Сентръл парк Уест.

— Е, добре, на нас с Джек ще ни бъде много приятно вие и вашият съпруг…

— Не съм омъжена — казах.

Още веднъж Джак избегна погледа ми.

— Моля, извинете ме — каза Дороти. — Беше наистина нескромно от моя страна.

— Съвсем не — казах аз. — Бях омъжена.

— Наистина ли? — запита Джак. — Дълго време ли?

— Не, за съвсем кратко време.

— Съжалявам — каза Дороти.

— Няма смисъл. Беше грешка. Прибързана грешка.

— Всеки човек прави грешки — каза Джак.

— Да — казах. — Така е.

Трябваше да сложа бързо край на този разговор, затова погледнах часовника си.

— Господи, колко късно е станало — казах. — Трябва да се връщам.

— Ще ни посетите ли? — попита Дороти.

— Разбира се — отговорих.

— А ако ние искаме да се свържем с теб? — попита Джак.

— Няма ме в телефонния указател — казах аз. — Номерът ми не е включен.

— Разбира се — каза Дороти. — След като сте толкова известна…

— Едва ли съм известна.

— Е, ние сме в указателя — каза Джак. — Или винаги можеш да ме откриеш в офиса ми.

— Джак работи в „Стийл енд Шеруд“ — каза Дороти.

— Агенцията за връзки с обществеността? — попитах го аз. — Мислех, че беше журналист?

— Бях, докато имаше война, за която да се пише. Сега обаче парите са във връзките с обществеността. И ей, виж, запомни: ако решиш, че ти трябва някой, който да затвърди облика ти в обществото, ние сме компанията за тази работа.

Не можех да повярвам, че има такова самообладание, че може по този начин да претендира, че не сме нищо повече от случайни познати. А може би за него аз никога не съм и била нещо повече от случайна позната.

Дороти още веднъж го побутна игриво.

— Я се чуй — засмя се тя. — Непрекъснато на лов за клиенти.

— Предложението ми е съвсем сериозно. Нашата компания може много да направи за млад журналист като Сара. Можем да й направим съвсем ново лице.

— С упойка или без? — попитах аз.

Джак и Дороти веднага се разсмяха.

— Господи, ти наистина си най-остроумната жена на нашия остров — каза той. — Беше ми приятно, че се видяхме след толкова време.

Успях да се спра и да не кажа: „И на мен също“.

— Приятно ми беше да се запозная с вас, Дороти.

— Не, удоволствието беше изцяло мое. Вие наистина сте любимата ми журналистка.

— Поласкана съм — казах.

След това, с бързо махване на ръката, се обърнах в обратна посока и тръгнах назад към главната алея. Когато я достигнах, за момент се подпрях на един стълб и си поех дълбоко въздух. После чух приближаващите им към мен гласове, тъй като бяха тръгнали в същата посока. Веднага претичах през алеята и с бърза крачка се отправих към изхода за 77-ма улица. Не се обърнах назад, защото се страхувах, че ще ги видя зад себе си. Исках да се махна. Бързо.

Копеле! Мръсен женкар, който ми разби сърцето.

Когато достигнах Сентръл парк Уест, взех такси, което ме закара до четирите дълги напречни блока на Ривърсайд Драйв. Веднага щом достигнах моята сграда, захлопнах вратата на апартамента след себе си, хвърлих палтото си на дивана и започнах да крача напред-назад из стаята. Да, маниачка съм. Да, изнервена съм. Да, ужасно, страхотно съм вбесена.

„Той на колко години е?“

„Току-що навърши три и половина.“

„Три и половина. Много сладка възраст.“

Три и половина години означаваше, че Чарли е роден в началото на лятото 1946. Ако „току-що“ е навършил тази възраст значи, че е заченат кога?

Започнах да отмятам месеците на пръстите си. Юни, май, април, март, февруари, януари, декември, ноември, октомври…

Октомври, 1945.

О, ти стопроцентов мръсен пес! Надул си й бил вече корема, когато се хвърли да ме омагьосваш.

И като си помислиш — само си помисли, дяволите да го вземат! — как идиотски лесно, като някаква глупава ученичка, се хванах аз на въдицата ти. Хилядите думи, които изхабих да ти пиша писма. Месеците на абсурден копнеж, когато чаках писмо от теб. И после… после!… онази единствена лаконична пощенска картичка.

„Съжалявам.“

Сега вече знам защо. Също както и знам, че през последните няколко години той е следил внимателно кариерата ми. Знаеше, че пиша за „Сатърдей/Съндей“, знаеше и за успеха на брат ми. Можел е лесно да се свърже с мен чрез списанието. Но, разбира се, не може да се очаква от чаровник като него да извърши нещо толкова открито и директно.

Ритнах масата. Проклех себе си, че съм такава глупачка, че реагирах толкова силно, че все още го намирах привлекателен. Отидох в кухнята. Намерих една бутилка шотландско уиски „J & B“ в шкафа. Налях си малко и го глътнах на един дъх, като си казах, че обикновено никога не пия преди залез-слънце. Но ми трябваше нещо силно. Защото между всички объркани, неясни чувства, които бяха взривили мозъка ми в този момент, преобладаваше силният ми, всеобемен копнеж по този гадняр. Исках да го мразя, да го презирам за това, че беше нечестен, и за отвратителния, подъл номер, който ми беше изиграл. Нещо повече, исках да го изхвърля от мислите си с решителна студенина, да свия рамене и да продължа нататък по пътя си. Но ето ме — по-малко от двайсет минути след като го бях видяла, бях едновременно вбесена и преизпълнена с желание. Ненавиждах го. И го исках. За нищо на света не бих могла да обясня спонтанния пристъп на шок, яд и желание, които изпитах, когато го видях най-напред в парка. Е, да кажем, шокът и ядът бяха разбираеми. Но пламенният прилив на всепоглъщащо ме желание ме извади от релсите. И ме накара да почувствам нужда от още едно малко уиски.

След като изгълтах и второто уиски, прибрах бутилката и излязох от апартамента. Опитах се да обядвам в кафенето наблизо, после реших да забравя за всичко с посещение в евтиното съседно кино „Бийкън“, където прожектираха по два филма на сеанс. Частта „Б“ на програмата беше един с нищо незапомнящ се военен филм с Корнъл Уайлд и Уард Бонд. Но главният игрален филм „Ребро адамово“ с Хепбърн и Трейси беше истинска наслада — интелигентен, весел и елегантен (без да споменаваме, че действието се развиваше в света на списанията, което за мен беше безкрайно забавно). Не само че кинозвездите винаги изричат най-подходящите за целта фрази, но и попадат на екрана в романтични бъркотии, които неизбежно се разрешават или завършват с великолепна трагична тежест. За нас останалите, простосмъртните, нещата никога не са така точно скроени. Ние винаги живеем в непрекъсната бъркотия.

Върнах се вкъщи към шест и позвъних в магазина за хранителни стоки, за да им кажа да донесат продуктите ми. Веднага щом затворих телефона, той зазвъня отново.

— Здравей отново — каза той.

За миг сърцето ми спря.

— Все още ли си на телефона, Сара? — запита Джак.

— Да, все още съм тук.

— Значи всъщност телефонът ти е в указателя.

Не казах нищо.

— Не те обвинявам, че така ми каза.

— Джак, не искам да говоря с теб, наистина.

— Знам защо. И го заслужавам. Но ако просто бих могъл…

— Какво? Да ми обясниш…

— Да, искам да ти обясня.

— Не искам да слушам извинения.

— Сара…

Не! Никакви извинения. Никакви обяснения. Никакви оправдания.

— Съжалявам. Не можеш да си представиш колко съжалявам.

— Моите поздравления. Заслужаваш да съжаляваш. Че излъга мен. Че излъга нея. Тя е била вече част от живота ти, когато се срещнахме, нали?

Мълчание.

— Кажи, нали така беше?

— Нещата от този род никога не са прости.

— О, моля те…

— Когато те срещнах, не знаех, че…

— Джак, както вече ти казах, не искам да знам. Просто стой настрани от мен. Нямаме какво да си кажем един на друг.

— Не, имаме… — каза той със страстно упорство. — Защото през последните четири години…

— Затварям телефона веднага!

— … през последните четири години нямаше ден или час, през които да не мислех за теб.

Дълга пауза.

— Защо ми казваш това сега? — попитах накрая.

— Защото е истина.

— Не ти вярвам.

— Не съм изненадан. И да, да… Знам, че трябваше да ти пиша… Трябваше да отговоря на онези невероятни писма, които ми изпращаше. Но…

— Не искам да чуя повече нито дума за това, Джак.

— Моля те, нека да се срещнем!

— Няма начин.

— Виж, намирам се на Бродуей и осемдесет и трета. Мога да бъда при теб след пет минути.

— Откъде, по дяволите, знаеш къде живея?

— От телефонния указател.

— И нека да позная какво си казал на жена си… Че отиваш за кутия цигари и да вземеш малко въздух. Така ли?

— Да-а — каза той с неохота. — Нещо такова.

— Каква изненада. Още лъжи.

— Нека поне те почерпя едно кафе. Или да пием по нещо…

— Сбогом.

— Сара, моля те… дай ми възможност.

— Дадох ти. Не си ли спомняш?

Затворих телефона. Веднага зазвъня отново. Взех слушалката.

— Ще отнема само десет минути от времето ти — каза Джак. — Само толкова искам.

— Дадох ти осем месеца от времето си и какво направи ти с него?

— Направих страхотна грешка.

— Най-после намек за самоосъзнаване. Не ме интересува. Просто се махни и никога повече не ми се обаждай.

Затворих телефона, после вдигнах слушалката и го оставих отворен.

Преборих се с изкушението да изпия още едно уиски. След няколко минути иззвъня домофонът ми. О, господи, той беше тук. Отидох в кухнята, вдигнах домофона и изкрещях:

— Казах ти, че не искам да те виждам повече.

— На ъгъла има кафене — каза Джак сред пукането на лошата линия. — Чакам те там.

— Не си губи времето — казах аз. — Няма да дойда.

После затворих.

През следващия половин час се опитвах да върша нещо. Измих мръсните чинии, насъбрали се през деня в мивката. Направих си кафе. Занесох го на бюрото си. Седнах и се опитах да прегледам четирите колони, които бях написала през време на снежната буря. Накрая станах, грабнах палтото си и се отправих навън.

Пътят от моята сграда до магазина за деликатеси „Глиц“ беше две минути. Той седеше в едно сепаре до вратата. Пред него имаше чаша кафе, както и пепелник с четири угасени фаса. Когато влизах, той тъкмо палеше нова цигара „Лъки Страйк“. Скочи на крака, на лицето му се появи притеснена усмивка.

— Бях започнал да губя надежда.

— Изгубвай надежда — казах аз, като седнах в сепарето. — Защото след десет минути, смятано от този момент, излизам оттук.

— Толкова е хубаво, че мога да те видя — каза той, като седна отново срещу мен. — Не можеш да си представиш колко чудесно е…

Прекъснах го.

— Мога да изпия чаша кафе — казах.

— Разбира се, разбира се — даде той знак на келнерката. — И какво искаш за ядене?

— Нищо.

— Сигурна ли си?

— Нямам апетит.

Той посегна да хване ръката ми.

— Изглеждаш така дяволски красива, Сара.

Отклоних тази реплика, като погледнах часовника си.

— Осем минути и четирийсет и пет секунди.

— Наистина ме мразиш, нали?

— Думите не струват пари, както казват в Бруклин.

Той премигна, после дръпна от цигарата си.

Келнерката донесе кафето ми.

— Права си — каза той. — За това, което направих, няма извинение.

— Всичко, което трябваше да направиш, беше да отговориш на поне едно от писмата ми. Получил си ги всичките, нали?

— Да, всичките. Бяха фантастични, невероятни! Така невероятни, че ги пазя всичките.

— Трогната съм. Сега остава да ми кажеш и че си ги показал на… как й беше името?

— Дороти.

— А, да, Дороти. Съвсем като в „Магьосникът от Оз“. Чакай да отгатна — запознал си се с нея в Канзас, с нея и нейното кученце Тото… — Млъкнах. — Мисля, че трябва да си тръгна — казах след малко.

— Недей, Сара, дяволски съжалявам…

— Написах ти… колко?

— Трийсет и две писма, четирийсет и четири картички — каза той.

Погледнах го внимателно.

— Какъв точен опис.

— Ценя всяко едно от тях и всичките като цяло.

— О, моля те. С лъжите мога някак да се справя. Но със сладките брътвежи…

— Това е истината.

— Не ти вярвам.

— Тя беше бременна, Сара. Не знаех това, когато те срещнах.

— Но очевидно си познавал нея, повече или по-малко, когато се запозна с мен. В противен случай как щеше тя да забременее от теб. Или и тук сбърках?

Той въздъхна тежко, като изпусна облак дим.

— Запознах се с нея през август четирийсет и пета. „Старс и страйпс“ ме бяха изпратили отново в Англия след онази задача в Германия. Бях изпратен за период от три месеца в главното им бюро в Европа, което се намираше в Щаба на Съюзническите войски извън Лондон. Дороти работеше там като машинописка. Тя току-що бе завършила колеж и се бе записала доброволка. „Живеех с романтичната идея, че трябва да дам своя принос във войната — каза ми тя по-късно. — Виждах се като героиня на Хемингуей, която работи в полева болница.“ Вместо това армията я беше изпратила секретарка в Лондон. Един ден през една почивка, когато пиехме кафе в стола, се заговорихме. Тя беше отегчена от работата си в машинописното бюро. Аз бях отегчен да преписвам материалите на други журналисти по цял ден. Започнахме да се срещаме след работа. Започнахме да делим леглото. Не беше любов. Не беше страст. Беше просто… нещо за убиване на скуката, начин да си прекараме времето в уж веселата столица на Англия. Естествено, харесвахме се. Но и двамата знаехме, че това е една от онези историйки, които свършват със свършването на престоя в Англия.

Няколко месеца по-късно, в началото на ноември, ми казаха, че ще бъда командирован, за да пиша за началото на следвоенното възстановяване на Германия… Преди това обаче мога да се върна за известно време в отпуск в Щатите. Когато й казах, че заминавам, тя малко се натъжи, но погледна на това съвсем реалистично. Прекарали бяхме приятно. Тя беше наистина фино момиче. По дяволите, аз съм католик от Бруклин, докато тя е от изискано епископално семейство от Маунт Киско, Бостън. Завършил съм гимназията „Еразъм“. Тя е завършила „Розмари Хол“ и „Смит“. Социално тя стои много над мен. И тя разбираше това, но не ми го показваше, защото беше прекалено добра. Някаква част от мен беше поласкана от това, че тя въобще беше благоволила да ми обърне някакво внимание. Но такива неща се случват по време на война. Тя е там, ти си там… защо пък не?

Както и да е, аз отплувах от Англия на десети ноември, като мислех, че никога няма да видя повече Дороти. Две седмици по-късно срещнах теб. И…

Той млъкна и изгаси цигарата си. После извади още една и запали.

— И какво? — запитах тихо.

— Знаех.

Тишина.

— Беше нещо внезапно и необратимо — каза той. — Като страшен удар. Но аз знаех.

Гледах в кафето си. Не казах нищо. Той отново се опита да хване ръката ми. Задържах я притисната върху масата. Пръстите му докоснаха моите. Почувствах, че потрепервам. Исках веднага отново да издърпам ръката си. Не я помръднах. Когато заговори, гласът му беше почти шепот.

— Всичко, което ти казах онази нощ, е истина. Всичко, Сара.

— Не искам да слушам това.

— Не, искаш.

Сега дръпнах ръката си.

— Не, не искам.

— Ти знаеше, Сара.

— О, да, разбира се, знаех, дявол да го вземе! — просъсках аз. — Трийсет и две писма и четирийсет и четири картички… и ме питаш дали съм знаела. Ти не просто ми липсваше. Аз копнеех за теб. Не исках, но не можех да спра себе си. И когато ти не ми отговори…

Той бръкна във вътрешния джоб на балтона си и извади два плика с печата на армията на САЩ и ги постави пред мен.

— Какво е това? — попитах.

— Двете писма, които ти написах, но не изпратих.

Погледнах ги. И двата плика наистина имаха печата на армията на САЩ. И двете изглеждаха поизтъркани и малко поостарели.

— Първото писмо ти написах на парахода за Германия — каза той. — Смятах да ти го изпратя веднага щом пристигнем в Хамбург. Но когато пристигнах там, ме чакаше писмо от Дороти, в което ми пишеше, че е бременна. Веднага поисках отпуск за уикенда и взех ферибота за Лондон. На път за там реших да й кажа, че колкото и да я харесвам, не мога да се оженя за нея. Защото… — още едно силно дръпване от цигарата, — защото не бях влюбен в нея. И защото бях срещнал теб. Но когато пристигнах в Лондон, тя…

— Какво? Падна в прегръдките ти? Разплака се? Каза, че толкова се е страхувала, че можеш да я изоставиш? После ти каза, че те обича?

— Да-а, всичко това. Каза ми, че семейството й ще се откаже от нея, ако има дете, без да е омъжена. Тъй като след това се запознах с тях, сега знам, че е казвала истината. Не я обвинявай…

— Защо, дявол да го вземе, ще обвинявам нея? Ако бях в нейното положение, щях да направя съвсем същото.

— Чувствах, че нямам избор. Старото йезуитско възпитание си каза думата: отговорен си за постъпките си… не можеш да избягаш от греховете на плътта… всички тези прогресивни католически идеи ме принудиха да й кажа, че, да, ще се оженя за нея.

— Постъпил си с чувство за отговорност.

— Тя е добра жена. Нямаме сериозни проблеми. Разбираме се. Имаме някаква обич, може да се каже…

Не казах нищо. След миг той отново докосна пликовете и каза:

— Написах ти второто писмо, след като се върнах в Хамбург. В него ти обяснявам…

— Наистина, не ме интересуват твоите обяснения — казах аз, като побутнах двете писма обратно към него.

— Поне ги вземи със себе си и ги прочети.

— Какъв смисъл може да има това? Каквото се случи, се случи… и то преди повече от четири години. Прекарахме една нощ заедно. Аз мислех, че тя може да е началото на нещо. Сгреших. C’est la vie. И край. Не ти се сърдя за това, че „си изпълнил дълга си“ и си се оженил за Дороти. Просто… можеше да ми спестиш много мъка и страдания, ако беше поставил нещата на чисто помежду ни и ми беше обяснил какво става.

— Исках. Затова ти написах второто писмо. Писах го на ферибота на връщане за Хамбург. Но когато пристигнах там и намерих три от писмата ти, изпаднах в паника. Не знаех какво да направя.

— Затова реши, че най-добре е да не правиш нищо. Да не отговаряш на писмата ми. Да ме държиш в резерва. Или може би просто си се надявал, че в края на краищата аз ще разбера сама какво става и ще изчезна?

Той се загледа в чашата си и замълча. Накрая заговорих аз:

— Ego te absolvo (прощавам ти)… Това ли искаш да кажа? Срамът можех да приема. Чувството за вина — също. Истината — също. Но ти избра мълчанието. След като ми се кле, че ме обичаш — което е много сериозна клетва за всеки — ти не можа да се изправиш лице в лице с простия етически проблем и да ми кажеш истината.

— Не исках да те нараня…

— О, господи! Не ми пробутвай такова тъпо клише — казах аз, заслепена от гняв. — Ти ме нарани много повече, като ме остави в неизвестност. А после, когато най-после благоволи да ми изпратиш една пощенска картичка, какво съдържаше тя? „Съжалявам.“ След осем месеца и всички мои писма, това беше всичко, което имаше да ми кажеш. Колко те презирах, когато тази картичка се оказа пред вратата ми!

— Понякога вършим неща, които дори ние самите не разбираме.

Изгаси цигарата си. Щеше да запали още една, но размисли. Изглеждаше объркан и тъжен, като че ли не знаеше какво да направи.

— Наистина вече трябва да си вървя — казах аз.

Опитах се да стана, но той хвана ръката ми.

— Знаех къде живееш през последните две години. Прочел съм всичко, което си написала за „Сатърдей найт/Съндей морнинг“. Нямаше ден, в който да не съм искал да ти се обадя.

— Но не се обади.

— Защото не можех. До днес. Когато те видях в парка, разбрах веднага, че…

Издърпах ръката си от неговата и го прекъснах:

— Джак, това е безсмислено.

— Моля те, нека да те видя отново.

— Не излизам с женени мъже. А ти си женен, забрави ли?

Обърнах се и бързо тръгнах към вратата, без да се обръщам назад, за да видя дали той върви след мен. Въздухът на януарската вечер ме удари рязко в лицето. Щях да се отправя на запад към апартамента си, но се страхувах, че той може отново да дойде да ме търси. Затова се отправих на юг, надолу към Бродуей, като се мушнах в един бар, във фоайето на хотел „Ансония“. Седнах на една маса до вратата. Обърнах едно „J & B“. И поръчах още едно.

„Понякога вършим неща, които дори самите ние не разбираме.“

Да, като това, че се влюбих в теб.

Хвърлих някакви пари на масата. Изправих се и излязох. Взех такси. Казах му да кара към центъра. Когато стигнахме до 34-та улица, му казах да кара в обратна посока. Шофьорът беше объркан от тази внезапна промяна.

— Мадам, имате ли представа къде искате да отидете? — попита той.

— Съвсем не — отговорих аз.

Накарах таксито да ме остави пред апартамента ми. За голямо мое облекчение Джак не чакаше отвън. Но беше идвал, защото двата плика ме чакаха вътре върху изтривалката до вратата ми. Вдигнах ги. Влязох в апартамента. Съблякох палтото си. Отидох в кухнята и сложих чайника на печката. Хвърлих и двете писма в кофата за боклук. Отидох във всекидневната. Пуснах на грамофона плочата на Будапещенския квартет за струнни инструменти К.421 на Моцарт. Седнах на дивана и се опитах да слушам музиката. След пет минути станах, отидох до кухнята и извадих писмата от боклука. Седнах до кухненската маса. Поставих пликовете пред себе си. Гледах ги дълго, като си заповядвах да не ги отварям. Накрая взех първия плик. Беше адресиран до стария ми апартамент на улица Бедфорд. Адресът беше размазан, като че ли леко го беше намокрил дъжд. Самият плик беше смачкан, изтъркан, остарял. Но беше все още запечатан. Разкъсах плика. Вътре в него имаше един лист — бланка на „Старс енд Страйпс“. Почеркът на Джек беше ясен, равен, много четлив.

27-ми ноември 1945

Прекрасна моя Сара,

Ето ме — някъде на изток от брега на Нова Скотия. Вече два дни сме в открито море. След още една седмица ще пуснем котва в Хамбург. Моят „представителен апартамент“ може любезно да бъде определен като „интимен“ (той е 3,10 на 1,80 — с размера на затворническа килия). Но всъщност не е защото живея в него с още петима души, двама от които страшно хъркат. Само армията може да открие начин да събере шестима войника в килер. Нищо чудно, че спечелихме войната.

Когато вдигахме котва от Бруклин преди два дни, ми беше много трудно да се въздържа да не скоча през борда, да доплувам до брега, да скоча в метрото в посока обратно към Манхатън и да почукам на вратата ти на улица Бедфорд. Но това щеше да ми осигури една година във военния затвор, докато сегашната ми присъда е само девет месеца. И ще е по-добре да ме чакаш в Бруклин, когато хвърляме котва през септември, защото… в противен случай мога да направя нещо налудничаво и самоунищожително, като например да отида в манастир.

Какво мога да кажа, госпожице Смит? Само едно: хората вечно говорят за нещо си, наречено от пръв поглед. Аз лично не вярвах, че това е възможно… и винаги мислех, че е нещо от глупавите филми (в тях звезда е обикновено Джейн Уаймън).

Но може би причината, че не вярвах в това, беше, че не ми се беше случвало. Докато не се появи ти.

Не е ли животът така прекрасно абсурден? Последната ми вечер в Ню Йорк на купон, на който отивам непоканен, на който въобще не трябва да съм и… И ти си там. И почти изведнъж си помислям: „Ще се оженя за нея“.

И ще се оженя за теб… ако ти искаш.

Е, добре, избързвам малко. Е, добре, вероятно се увличам малко. Но е нормално любовта да вземе ума на човека и да го кара да действа прибързано.

Сержантът ни вика в столовата, затова трябва да свърша тук. Това писмо заминава веднага щом пристигна в Хамбург. А през това време ще мисля за теб ден и нощ.

Обичам те,

Джак

Веднага щом стигнах до края, го прочетох отново. И после още веднъж. Как ми се искаше да не му вярвам, да го приема скептично, студено. Но вместо това, ми беше тъжно. Върна се нещо от онова, което имаше между нас, след онази нощ. Усещане за това какво можеше да бъде.

Взех другия плик. Точно така поразмазан, смачкан. Напомняне, че хартията, точно както и хората, е видимо остаряла с четири години.

3-ти януари 1946

Мила Сара,

Днес пресметнах, че са изминали точно трийсет и седем дни, откакто ти казах довиждане в Бруклин. Отплувах този ден, като си мислех, че съм срещнал любовта на живота си. През целия път през Атлантическия океан измислях начини как да се измъкна по легален начин от работата на военен журналист, за да се върна при теб в Манхатън, без да мина през военен съд.

Но когато пристигнах в Хамбург, ме чакаше писмо. Писмо, което обърна целия ми живот наопаки.

В следващите пет абзаца той ми разказваше как се е запознал с американска машинописка на име Дороти, докато е служил в Англия, как са имали неангажираща връзка, която е приключила в началото ноември.

Но как после — при пристигането си предишната седмица в Хамбург — е получил от нея писмо, че е бременна. Че е отишъл в Лондон. Че Дороти се разплакала от облекчение, когато го видяла, тъй като се страхувала, че може да я изостави. Но той не бил човек, който изоставя жена в такова положение.

Всички постъпки на човека имат потенциални последствия. Понякога избягваме обратния удар благодарение на късмета. Понякога плащаме пълната цена. И точно това правя сега аз.

Това е най-трудното писмо, което съм писал през живота си. Напълно сигурен съм в това. Откъде знам? Просто знам.

Но нищо не мога да направя, за да променя положението. Трябва да понеса отговорността си. Трябва да се оженя за Дороти.

Искам да блъскам главата си в стената, да се проклинам за това, че те губя. Защото знам, че от този миг, докато съм жив, ти ще ме преследваш вечно.

Обичам те!

И съжалявам, много.

Опитай се някак да ми простиш.

Джак

О, ти, глупако! Ти голям тъп глупак. Защо, дяволите да те вземат, не ми изпрати това писмо? Щях да разбера. Щях да ти повярвам. Щях да ти простя същата минута. Щях да се справя. И в края на краищата щях да преживея всичко това. И нямаше да започна да те мразя никога.

Но ти си нямал кураж за… какво? Да ме нараниш? Да ме разочароваш? Или просто да ми признаеш цялата проклета, мръсна история?

Но признанието — да кажеш, че си направил грешка, грешно си преценил нещата, лошо си постъпил — понякога това е най-трудното нещо, което може да си представи човек. Особено когато като Джак изведнъж се намери в положение на безизходност от чисто биологична случайност.

— Наистина ли вярваш в тази история? — попита ме по-късно същата вечер по телефона Ерик.

— Има смисъл някак си и обяснява…

— Какво? Че той е човек без морал и кураж, който се е изплашил да ти каже истината?

— Той ми каза, че е извършил ужасна грешка.

— Всички ние правим ужасни грешки. Понякога ни се прощават, понякога — не. Въпросът е ти искаш ли да му простиш?

Дълга пауза.

— Не е ли прошката винаги най-лесния изход за всички засегнати? — казах най-после аз.

Ерик въздъхна шумно.

— Без съмнение. И защо не стреляш в крака си с лека картечница, като спреш два пъти да презаредиш.

— О-ох…

— Поиска мнението ми, казах ти го. Но, Ес, голямо момиче си вече. Вярвай му, ако искаш. Знаеш какво стана преди. Заради теб самата се надявам, че няма да се случи отново. Така че, ето ти съвет за пет гроша, ако го искаш: caveat emptor (остави го да си плати сметката).

— Няма нищо за плащане тук, Ерик. Ами че той е женен, господи…

— Откога положението „женен“ е спряло някой да започне глупава извънбрачна връзка?

— Този път няма да бъда глупачка, Ерик.

Наистина нямах намерение да върша глупости. В три през нощта — след като оставих безсънието тази нощ да ме победи, седнах на бюрото си и написах на машината си писмо.

5-ти януари 1950

Драги Джак,

Някой, не си спомням кой, беше казал, че връщането назад в миналото е винаги 20/20? Или значи ли, че ако стигнеш до разклонение на пътя, трябва непременно да завиеш по него? Щастлива съм, че прочетох писмата ти. Казаха ми много. Натъжиха ме, защото, подобно на теб, след онази нощ срещу Деня на благодарността аз също имах чувство за нещо почти сигурно. Но човек винаги намира някаква история да разкаже след това… А твоята изключва всякакво бъдеще между нас. Не те укорявам и не те мразя заради Дороти. Просто искам да беше събрал смелост да изпратиш тогава тези писма.

Спомена, че имаш доста добър брак. След като аз самата минах през много лош брак, „доста добър“ за мен значи повече от доста добър. Можеш да смяташ себе си за човек с късмет.

В заключение, позволи ми да пожелая на теб и на твоето семейство най-доброто възможно бъдеще.

Твоя…

И подписах писмото Сара Смит. Защото исках да съм сигурна, че ще разбере подтекста на писмото — сбогом.

Намерих адреса на „Стийл енд Шеруд“ в телефонния указател. Намерих голям канцеларски плик, адресирах го до него на адреса на агенцията и сложих писмото вътре. Облякох набързо някакви дрехи, изтичах до пощенската кутия на ъгъла на Ривърсайд Драйв и 77-ма улица, после се прибрах обратно вкъщи. Съблякох се и се пъхнах в леглото. Сега можех да спя.

Но не спах до късно. Защото в осем сутринта домофонът започна да звъни. Довлякох се до кухнята, за да го вдигна. Беше някой от недалечния цветарски магазин. Сърцето ми се сви. Отворих вратата. Разносвачът ми връчи една дузина червени рози. Между тях имаше картичка:

Обичам те.

Джак

Сложих цветята във вода. Скъсах картичката. Прекарах деня вън от апартамента си, обиколих кината из града и гледах новите за седмицата филми за киноколоната си. Когато се прибрах вкъщи същата вечер, изпитах облекчение, когато видях, че пред вратата ми няма писма.

В осем часа на другата сутрин обаче домофонът звънна отново.

— Цветарски магазин „Хенделман“.

О, боже!

Този пъти получих дузина розови карамфили. И, разбира се, картичка:

Моля те, прости ми. Моля те, обади ми се.

Обичам те,

Джак

Сложих цветята във вода. Скъсах картичката. Молех се тази сутрин да получи писмото ми в офиса си, да разбере какво искам да му кажа и да ме остави на мира.

Но в осем на другата сутрин… бъз-з…

— Цветарски магазин „Хенделман“.

— Днес какво е? — попитах аз разносвача.

— Дузина лилии.

— Върнете ги обратно.

— Съжалявам, госпожо — каза той, като ми ги пъхна в ръката. — Длъжен съм да ги доставя.

Намерих третата си (и последна) ваза. Наредих цветята. Отворих картичката.

Тръгвам по разклонението на пътя.

И все така те обичам.

Джак

Проклет да е! Проклет да е, проклет да е… Грабнах палтото си и излетях в посока на Бродуей до клона на Уестърн Юниън на 72-ра улица. Веднага щом стигнах там, отидох до главното гише, взех бланка за телеграма и един доста изгризан молив и написах:

Никакви цветя повече! Никакви баналности. Не те обичам. Стой вън от живота ми. Не искам повече да те виждам.

Сара

Отидох до едно гише и връчих телеграмата на чиновника. Той ми прочете текста отново с безличен глас, като казваше „стоп“ на всяко място, на което аз бях сложила точка. Когато свърши, ме попита как искам да бъде изпратена — обикновена или бърза.

— Колкото е възможно по-бърза.

Струваше долар и петнайсет. Телеграмата щеше да бъде доставена на Джак в офиса му след два часа. Когато извадих портмонето да платя, ръката ми започна да трепери. По пътя за къщи се отбих в една закусвалня и гледах дълго в една чаша черно кафе, като се опитвах да убедя сама себе си, че съм постъпила правилно. Животът ми — казвах си аз — най-после вървеше добре. Радвах се на професионален успех. Бях добре материално. Бях преживяла разрива на брака си по възможно най-добрия начин. Това, че знаех, че никога няма да имам деца, продължаваше, разбира се, да ми тежи, но то беше нещо, с което трябваше да се примиря, независимо с кого щях да бъда. А то без съмнение щеше да ми тежи повече, ако имах връзка с женен мъж. Особено с женен мъж с дете.

Е, добре, добре. Още го обичах. Но любовта не може да просъществува без реална основа. А в положението с Джак нямаше никаква реалност. Единственото, до което можехме да стигнем — можех да стигна аз — беше страдание.

Така че да, бях постъпила правилно, като му изпратих телеграмата. Нали?

Бях вън от къщи през останалата част от деня. Когато се прибрах вечерта, бях разочарована, че там не ме чакаше телеграма от Джак. Спах до обяд на другия ден. Събудих се рязко и веднага слязох долу да видя дали пощальонът не ми е донесъл нещо от господин Малоун. Нямаше нищо. Порази ме мисълта, че днес нямаше цветя. Може би съм спала така дълбоко, че не съм чула домофона.

Обадих се на цветарския магазин „Хенделман“.

— Съжалявам, госпожице Смит — каза господин Хенделман, — днес нямате късмет.

Нямах и на другия ден. Нито на деня след него. Нито пък на следващия.

Мина седмица, без да чуя дума от Джак.

„Стой вън от живота ми. Не искам повече да те виждам.“ О, боже, той наистина ми бе повярвал!

Отново и отново си повтарях, че съм взела разумното решение. Отново и отново копнеех за него.

Най-после, девет дни след като бях изпратила телеграмата, получих писмо. Беше кратко. Той пишеше:

Сара,

Това е второто най-трудно писмо, което съм писал през живота си. Но за разлика от първото, това писмо ще бъде изпратено.

Ще уважа твоето желание. Никога повече нищо няма да чуеш от мен. Но запомни това: ти винаги ще бъдеш с мен, защото аз никога няма да престана да мисля за теб. Тя си любовта на моя живот.

Не скъсах това писмо. Може би защото в момента бях истински поразена. По-късно сутринта взех такси до Пен стейшън и взех влак за Чикаго — там имаше един дамски клуб, който ме беше поканил да говоря на обяд на членките му, за което щяха да ми платят двеста долара плюс всички разходи за един час работа. Предполагаше се, че ще отсъствам четири нощи. Вместо това, пристигнах в Чикаго, когато в града се развихри най-голямата снежна буря от трийсет години насам. Както бързо открих, снежната буря в Чикаго караше същото климатично явление в Манхатън да прилича на леко прехвръкване на снежинки. В Чикаго не само всичко замря, градът просто се вкамени. Термометърът падна до десет градуса под нулата. Вятърът, който духаше от езерото Мичиган, беше остър като скалпел. Снегът продължаваше да вали. Моето слово беше отменено. Влакът ми на изток беше спрян. Да се покажеш навън, беше невъзможно. В продължение на осем дни останах затворена в хотел „Амбасадор“ на Норт Мичиган авеню, като прекарах времето си в писане на още колони за „Животът такъв, какъвто е…“ на машината си и в четене на евтини криминални романи. Мислех си, че това не може да бъде Средният запад на Америка. Това е някакъв лош руски роман.

Всеки час от всеки ден продължавах да убеждавам себе си, че изпращането на телеграмата на Джак беше правилното решение. Той беше разбил веднъж сърцето ми. Имах право да не му разрешавам да направи това. Или поне това беше оправданието, което си повтарях отново и отново, като се опитвах да спра да мисля, че съм направила най-голямата грешка в живота си.

Най-после влаковете тръгнаха. Да резервираш място обратно за Ню Йорк беше истински кошмар. След четирийсет и осем часа портиерът на „Амбасадор“ успя най-после да ми измоли място, но не и легло. Затова прекарах цялата нощ във вагон-ресторанта, като пиех черно кафе, опитвах се да чета последния роман на Дж. Р. Марканд (духовната криза на чийто колосан герой, банкер от Бостън, страшно ми досади) и дремех, за да се събудя с вдървен врат някъде над красивия Нюарк, Ню Джърси.

В Манхатън беше студено, но ясно. Наместих се в едно такси и спах по целия път до Бродуей. Пред вратата на апартамента ми имаше цяла камара поща. Прегледах я. Нищо с познатия почерк на Джак. Той наистина бе приел думите ми сериозно. Влязох. Проверих хладилника и шкафовете и забелязах, че отново нямах почти никакви запаси вкъщи. Взех телефона и се обадих на „Гристидс“ и им дадох голяма поръчка. Тъй като беше все още рано сутринта, оттам ми казаха, че разносвачът с продуктите ще дойде до един час.

Разопаковах, после взех вана. Когато се сушах, домофонът звънна. Облякох бързо халат, завих косата си с кърпа, изтичах до кухнята и казах:

— Една секунда, моля…

Отидох в антрето. Отворих външната врата. Там стоеше Джак. Сърцето ми спря да бие. Той се усмихна смутено.

— Здравей.

— Здравей — отвърнах беззвучно.

— Извадих те от банята.

— Да. Така е.

— Съжалявам. Ще дойда по-късно.

— Не — казах. — Влез сега.

Въведох го в апартамента. Веднага щом той затвори вратата след себе си, аз се обърнах с лице към него. По-малко от секунда след това бяхме в прегръдките си. Целувката ни продължи много дълго. Когато свърши, той промълви името ми. Лиших го от възможността да говори повече, като прегърнах врата му с ръка и го целунах отново. Беше много силна и дълга целувка. От думи нямаше нужда. Просто исках да го държа и да не го пусна да си отиде.