Кол Бюканън
Чуждоземецът (9)

Пустинята на ума

— Какво е това?

— Храст.

— Виждам, но какво му е толкова специалното?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами защо стоим тук и го зяпаме?

Двамата наистина просто стояха и гледаха един малък зелен храст до бълбукащ планински поток. Беше ранно утро и слънцето блестеше прекалено силно в очите им. Нико усещаше силна, пулсираща болка в главата си от предишната нощ.

— Някога преди виждал ли си такъв храст, Нико?

— Не съм сигурен.

— Тогава го погледни по-отблизо. Погледни плодовете му.

Нико ги погледна. Плодовете бяха малки, мазни и черни.

Бяха покрити със странни бели следи, които приличаха на черепчета.

— Не, не мисля, че съм го виждал.

— Не си. Из целия остров Чийм има само няколко такива храста. Донесени са тук от Занзахар, по целия път от Небесните острови.

Нико слушаше нетърпеливо. Тази сутрин му се повдигаше. Единственото, което искаше, бе да легне, да се свие и да не става до края на деня. Ако това беше усещането на сутринта след пиенето на огъня на Чийм, то той се заклеваше, че никога повече няма да пие от това противно нещо.

— Става дума за паметта ми, Нико — каза Аш и се отпусна на колене пред храста.

Той откъсна два плода от един и същ клон и ги пусна в охлузената си кожена чаша. Нико го наблюдаваше и очакваше продължението. Старецът въздъхна и заговори:

— Когато за пръв път дойдохме на Чийм, за да основем нашия орден, направихме го, защото в тези планини вече се бяха установили много по-стари секти. Религиозни ордени на отдалечени места, където търсещите идваха, за да се оттеглят от света на хората. Малцина други хора живеят тук. Това е пустош, в която човек лесно може да се загуби.

Но това не беше достатъчно, за да скрием нашия орден. Страхувахме се, че ако някой рьошун бъде заловен, той може да издаде местонахождението на нашия манастир и да изложи всички ни на опасност. Затова нашите спомени за местоположението му бяха… променени. Погребани дълбоко. Пророкът в Сато знае похвати за това. — Аш започна да мачка внимателно и бавно плодовете с един отчупен клон. — С помощта на сока от тези плодове ще отключа спомените, които бяха скрити от мен. Така ще намеря пътя.

Аш се изплю в кожената чаша, след което я подаде на Нико да направи същото. Нико се намръщи. Въпреки това се наведе и се изплю вътре. Старецът разбърка още малко безформената каша.

— Ако не я приготвя както трябва — весело обясни той, — ще бъде фатално.

Той подкани с жест Нико да клекне до него. Нико се поколеба, като се чудеше в какво ли го забърква старецът сега. Въпреки това коленичи. Аш вдигна пръчката от чашата и я насочи към челото на Нико. Младият мъж се дръпна назад.

— Не мърдай, момче.

— Защо трябва аз да го взимам?

— За да не запомниш пътя.

Аш докосна с пръчката челото на Нико, като мънкаше нещо под носа си. Сложи от мазилото и на своята кожа.

— И сега какво? — попита Нико.

Старецът изми чашата си. Синьото петно върху челото му вече беше засъхнало и почервеняло.

— Успокой се. Не бързай. Става бавно.

Тогава Нико се отпусна. Всъщност той се сви на топка и бързо заспа.

Сънищата се появиха като катран, процеждащ се през земята. Те го обгърнаха бавно, но неумолимо, вмъкнаха се в порите му и си пробиха път нагоре към главата, докато съзнанието му също се разстла като катран.

Понякога в тези сънища той сякаш беше напълно буден. Наоколо цареше полумрак и учителят му го водеше, яздеха мулетата през посребрените гори, в които дори и бризът не предизвикваше никакво движение или звук. Небето над главите им беше сиво и размито и сякаш беше по-ниско от обичайното и почти заплашваше да ги смачка. По него се гонеха облаци, обагрени в синьо от две луни сестри, които се носеха в небето много по-високо и бързо, отколкото трябваше. Известно време Нико наблюдаваше луните зад облаците — едната бяла, а другата синя — и някаква част от времето затрептя през него, безкрайна, вечна и кръгла, и преди да успее да се осъзнае, облаците и луните бяха изчезнали и се появи дневна светлина, макар и съвсем слаба и бледа, а над нея все още беше надвиснала нощта. Преминаваха с мулетата през висока камениста долина. Аш с пълно гърло пееше нещо простичко на непознат език. Ехото отскачаше от скалистите склонове и се връщаше отново при тях и така създаваше хармония, каквато Нико никога досега не беше чувал.

Поради някаква причина той плачеше край малък огън от дребни съчки в пещера, която вонеше на изпражнения от прилепи и водорасли. Аш също плачеше и жалеше за семейството, което беше изгубил преди толкова много години — любимата си жена и малкия си син. Когато видя това, Нико не можа да се сдържи и риданията му се превърнаха в смях. Аш му се ядоса и отново се разкрещя на онзи непознат език, който повече приличаше на ръмжене, отколкото на думи. Но така нещата само се влошиха — Нико започна да сочи към нарастващия гняв на чуждоземеца и да крещи към него „Всичко е загубено! Всичко е загубено!“, докато накрая Аш не се опита да го сграбчи, но вместо това се спъна, падна и се претърколи през огъня. Пламъците угаснаха напълно и не се разгоряха отново, а старецът не стана повече.

Но не, това не беше вярно, защото валеше и те се пързаляха в калта, докато дърпаха мулетата нагоре по склона, по който се стичаха потоци от ледена вода, а облаците бяха толкова ниски и тъмни, че беше невъзможно да се каже кое време на деня е. Пред тях се чуваше грохотът на огромен, обвит в мъгла водопад и ситните му пръски ги измокриха до кости, докато се приближаваха все повече и повече до сгромолясващата се вода по една ужасна пътека, виеща се през висока хиляда стъпки клисура. Минаха през водопада и навлязоха в тунел, който изглеждаше зловещо зелен от килима от лишеи по стените му. Старецът изкрещя нещо успокояващо насред шума, който обаче беше твърде оглушителен, за да го чуе Нико. Постоянният грохот на водата разтърсваше стомаха му и хипнотизираше ума му.

И тогава разбра, че наистина сънува, защото вече изобщо не се намираше в планините на Чийм, а сред огромни, хълмисти пасища, които сякаш продължаваха до безкрайност под ниско и бледо слънце. Самотна птица кръжеше в небето. Над тревите се събираха облаци от мухи, но не се виждаха животни, нито пък се чуваха някакви звуци. Нощта се спусна за миг. Луните заблестяха над главите им. Той гледаше надолу към мъж, свит под шубрак от ниски дървета, обвит в животински кожи и потънал в дълбок сън. Мъжът не беше сам. Някакви форми го обкръжаваха и тичаха безшумно към него. От онова, което виждаше от тях, Нико си помисли, че тези форми сякаш идват от кошмарите, защото приличаха на насекоми — паяци или може би мравки, макар и огромни по размер, всяка голяма колкото муле и по-скоро пъплеха, отколкото тичаха.

Нико разбра, че това е сън, който обаче не приличаше на нищо друго, с което някога се бе сблъсквал. Сякаш той не беше част от този сън, а по-скоро беше увиснал в някаква безтелесна форма като свидетел на нечий кошмар. Имаше и още нещо странно — сякаш познаваше този човек, макар едва да успяваше да различи лицето му в мрака.

Внезапно Нико завика на познатия странник да се събуди, да вдигне ръце и да се защити. Но нищо не се случи — от устата му не излезе нито звук. Той се развика още по-силно, дори закрещя, докато сенките се приближаваха и се събираха около спящата фигура, но единственото нещо, което помръдваше, беше лекият бриз и шумоленето на няколко листа по дървото.

Една шушулка със семена се отдели от иначе оголен клон. Може би това беше последното семе на дървото. Крилцата й уловиха вятъра и тя се завъртя бавно към земята, където падна точно върху бузата на спящия мъж.

В следващия миг мъжът беше скочил на крака и се бореше за живота си.

 

 

— Момче!

Нико се събуди стреснат, като дишаше тежко.

Аш го раздрусваше леко и му подаваше чаша, пълна с чий, от който се надигаше пара. Нико примигна глупаво. В продължение на няколко секунди беше неспособен да помръдне. След това с усилие се изправи до седнало положение.

Обърна глава, за да види къде се намират. Изглежда, че това беше поредната планинска долина.

— Полека, момче — рече старият чуждоземец и сложи канчето в ръката на Нико.

Тази сутрин очите му бяха неспокойни.

— Стигнахме ли вече? — попита Нико.

— Почти. Как се чувстваш?

Нико изпъшка в отговор. Усещаше лека, тъпа болка, пулсираща зад очите му. Дрехите му бяха в безпорядък, разкъсани и изцапани с пръст и листа. Аш не беше в по-добро състояние — робата му беше опърпана. Лицето му беше мърляво и покрито с набола сива брада.

— Колко дълго… — започна Нико, без да е сигурен как да довърши останалата част от въпроса.

— Мисля, че пет дни. А може би и повече. Справи се добре. Успя да издържиш.

Нико отпи от горещия чий, макар че почти не усещаше вкуса му. Трябваше да си изтърка зъбите. Сега, когато очите му се бяха прояснили след съня, той огледа околността по-внимателно. Планинската долина беше разделена по цялата си дължина от спокоен широк поток, който се виеше покрай лагера им и двете мулета, които пасяха на десетина крачки разстояние.

Погледът му проследи потока нагоре, покрай туфите шавар, растящ в изобилие по извиващите му се брегове и жълтата трева зад тях, която покриваше останалата част от долината и се полюшваше под утринния бриз, донасящ със себе си мириса на киш, пържен чесън и от време на време звука на далечен смях. В най-горната част на долината се издигаше сграда от червени тухли — огромна постройка с извисяваща се в единия й ъгъл кула. Около нея се беше сгушила гора от ниски златисти дървета.

Тази сутрин отделиха време да направят лагер. Нико седна и остави чия да успокои стомаха му, докато наблюдаваше лениво долината, облегнат на скалата до малкия огън, който държеше тревните мухи на разстояние. Аш се избръсна и изми в потока. Беше нагазил гол до кръста и надаваше викове, стреснат от ледената вода. Нико се опита да осмисли малкото, което си спомняше от изминалите близо пет дни — помнеше само отделни фрагменти, разделени от празнота. Имаше и нещо, чието място сякаш не беше там — странен сън за мъж, който по някакъв начин беше познавал… Не намираше никакъв смисъл в него.

Нико реши, че наистина трябва да се измие и да си изтърка зъбите. Захвърли спомените заедно с дрехите си, извади от раницата си калъп сапун и малка пръчка за уста и се присъедини към Аш в бавно течащия поток от студена планинска вода. На някои места тя беше достатъчно дълбока, за да може да плува, и той прекара сутринта точно по този начин — плувайки или носейки се по гръб по повърхността на потока. Слънчевите лъчи високо над главата му се отразяваха от водата и от време на време около пръстите на краката му се стрелкаше плашлива пъстроцветна пъстърва. Скованите му мускули се отпуснаха. Множеството порязвания и драскотини по тялото му леко смъдяха, почистени и освежени.

Докато Нико се сушеше с туниката си, той откри, че наблюдава един малък храст край потока, който потръпваше (като самия него) под поривите на вятъра. Беше от същия вид, който с мазните си черни плодове на бели шарки ги бе изпратил на странното им пътуване в планините през последните четири-пет дни. Нико привлече вниманието на Аш към него.

— Да, взимаме от тези плодове и когато напускаме това място — обясни старецът и като забеляза очевидната загриженост на Нико, добави: — Не се безпокой, ще останем тук още много луни.

Когато започнаха да се изкачват нагоре по долината върху гърбовете на мулетата, Нико почувства, че ги наблюдават. Аш забеляза търсещия му поглед, докато оглеждаше близките високи скали.

— Губиш си времето — беше всичко, което каза старецът, и пришпори мулето си напред.

Да стигнат до манастира, им отне повече време, отколкото очакваше. От много комини на сградата лениво се носеше дим. Капаците на прозорците без стъкла бяха отворени за през деня. Когато наближиха горичката, заобикаляща постройката, те започнаха да минават през оградени градини, които бяха обработвани от фигури в черни роби — мъже с различни религии, които се потяха под жаркото планинско слънце. Докато работеха, някои от тях се смееха или разговаряха помежду си, докато други бяха сами, съсредоточени и потънали в работата си.

Мнозина приветстваха Аш и размахваха ръце за поздрав, докато минаваха покрай тях. Други се покланяха с притиснати една в друга длани и леки усмивки на лицата. Това беше „сами“, традиционният за Пътя поздрав.

— Аш! — извика един възрастен чуждоземец, усмихна се с широка усмивка с липсващи зъби и заподскача с босите си крака към тях, като придържаше мръсния подгъв на робата си.

Беше горе-долу на същата възраст като Аш и имаше същите странни черти на лицето като него, но беше по-нисък и набит и носеше сребристобялата си коса прибрана в кок.

— В името на Дао! Вече мислех, че си мъртъв и погребан в леда — изрече задъхано рьошунът.

— Как си, стари приятелю? — попита Аш.

— По-добре, като виждам, че се връщаш жив и здрав при нас. И не си сам, забелязвам.

Аш посочи с палец през рамото си назад към Нико.

— Това е моят ученик. Нико, поздрави този стар глупак, чието име е Кош.

Очите на мъжа се разшириха още повече. На устните на Нико се появи слаба усмивка.

— Мълчалив е — весело отбеляза Кош.

— Не бих казал. Говори само тогава, когато е най-малко необходимо.

— Е — рече Кош, — ще ви оставя да се настаните. Но трябва да ударим по едно питие тази нощ и да ни разкажете за пътуването си.

Мъжът плесна задницата на мулето на Аш, за да го накара да тръгне. Нико го последва и се обърна върху седлото, за да види как рьошунът се изправя, за да се поклони с уважение след отдалечаващия се Аш. Продължиха пътя си.

— Тези дървета… — започна Нико, докато чакъленият път през гората хрущеше под копитата на мулетата.

Дърветата бяха малки, покрити със златистокафява кора, с медни на цвят листа и червени цветове във формата на звезди. Никога преди не беше виждал такива.

— Дървета мали. И те идват от Островите. От тях са Клеймата.

— От семената им ли?

— Да.

— Семената им се превръщат в Клейма?

— Семената им са Клеймата, Нико — въздъхна Аш. — Макар че точно тези дървета, които виждаш около себе си… Всички те са безплодни. — Старецът подръпна мъртвото Клеймо, което все още носеше на врата си. — Ще намеря място в гората, където да заровя това. Скоро, по-скоро, отколкото можеш да си представиш, то ще се превърне в едно от тези дървета. Но като останалите то няма да дава плодове, защото ще е поникнало от Клеймо, което вече не диша.

— Значи тази гора, всички тези дървета… — Нико зяпна с отворена уста гората около него, която се беше смълчала след моментното затишие на вятъра. — Всички те са поникнали от Клейма на мъртъвци?

— Да. Всяко едно от тях.

 

 

Мъжете се упражняваха в стрелба с лък в градината пред манастира върху широка ивица окосена трева, поддържана ниска от няколко скитащи планински кози, които, изглежда, изобщо не се смущаваха от стрелите, летящи във въздуха над главите им.

Нико наблюдаваше как най-старият стрелец, единственият чуждоземец, пристъпи напред, когато дойде неговият ред. Като че ли се усмихваше, макар че човек не можеше да бъде сигурен в това — кожата му беше толкова стара, а гърбът — толкова приведен, че лицето му беше увиснало надолу, сякаш ще падне всеки момент. Мъжете утихнаха, когато чуждоземецът запъна лъка си. Без да вдига поглед, той пое дълбоко въздух и го задържа. Когато издиша, изправи гръбнака си, издърпа тетивата и пусна стрелата с едно-единствено плавно движение, без да помръдне, докато стрелата не полетя от небето и не уцели самия център на далечната мишена.

— Ха! — възкликна Аш, докато мулетата се тътреха напред.

Тропайки с копита, те преминаха през тесен вход отстрани на сградата и се озоваха на площад от прашна пръст, заграден от четирите страни от манастира. В центъра на площада имаше още една горичка от дървета мали — бяха общо седем, заобиколени от ограда от дървени боядисани в бяло колове. В широкото пространство беше увиснала тишина, в която дузина мъже в роби седяха с кръстосани крака на земята, с гръб към дърветата. Мъжете бяха потънали в дълбока медитация. Никой не обърна внимание на новопристигналите, с изключение на един брадат алхази, облечен в расо без ръкави. Като ги видя, той се прозя, стана и се отправи към тях под сутрешната светлина.

— Ти се върна — каза едрият алхази, когато двамата пътници слязоха от мулетата си.

— Барача — рече вместо поздрав Аш и мъжът алхази леко наклони глава.

— Изглеждаш добре за човек, който би трябвало да е мъртъв.

Мулето нетърпеливо дръпна юздата в ръката на Аш.

— За малко ми се размина — призна той и успокои животното. — Какво се случва, откакто ме няма?

— Нищо интересно — сви мощните си рамене Барача. — Всички се молехме за безопасното ти завръщане.

Докато говореше, той сложи ръка върху носа на мулето на Аш и втренчи поглед в очите на животното, което застина неподвижно и утихна.

— Кой е този? — попита Барача и Нико отмести поглед от медитиращите рьошуни в средата на площада.

Той погледна множеството татуировки на мъжа, изрисувани по тъмната му кожа — миниатюрен текст на алхази, който го покриваше изцяло, дори и брадатото му лице. Без съмнение това бяха свещени стихове, с каквито беше чувал, че обичат да се украсяват тези пустинни мъже. Тъмните му очи се плъзнаха по Нико, преди да се върнат върху Аш.

— Моят ученик — отвърна Аш и Нико забеляза едва доловимата промяна в изражението на Барача — за един много кратък миг мускулите на лицето му се стегнаха от изненада.

Барача се усмихна и погледна втренчено Нико.

— Значи има много да учи, за да се покаже достоен.

Нико си помисли, че усмивката му е фалшива, и реши, че мъжът му се присмива. Вътре в него припламна искра на гняв. Това събуди в него желание да се докаже по някакъв начин.

Нико посочи горичката от дървета мали в средата на площада.

— Тези дървета — защо стоят така отделно? — попита той.

— Отделно? — учуди се Барача с ръце на кръста и се обърна да ги погледне.

— Да. Учителят Аш ми каза, че засаждате мъртвите Клейма в гората отвън. Чудех се защо тези седем растат тук.

— Не можеш ли да отгатнеш? — подложи го на изпит мъжът алхази.

Вече го беше сторил. Затова беше задал въпроса.

— Предполагам, че тези дървета са поникнали от Клейма, които все още… дишат. Затова те самите раждат семена.

— Акцентът ти не ми е познат, момче. — Барача наклони глава на една страна. — Откъде си?

— Бар-Кхос — отвърна Нико и се изненада от гордостта, с която го каза.

— Мерсиянец? Трябваше да се досетя, толкова си дребен и недохранен. — Алхази отново му се усмихна подигравателно.

— Ние, мерсиянците, се справяме достатъчно добре — отвърна му със същия тон Нико, — за да държим манианците на разстояние през последните десет години.

— Така е — призна Барача и сложи ръка върху врата на мулето на Нико, което трепна. — Но докато си тук, трябва да пазиш тези думи за себе си. Може би учителят ти е забравил да ти обясни някои неща. Тук имаме хора от всяко кътче на Мидерес. Не говорим за политика.

— Тогава ти предлагам да не предизвикваш такива разговори — тихо се намеси Аш.

Алхази изгледа стария чуждоземец. Аш отвърна на погледа му.

Барача изсумтя, обърна се и се отдалечи, без да каже и дума повече.

— Корав мъж — промърмори Нико, докато наблюдаваше как Барача се оттегля.

— Дълбоката пустиня създава корави мъже — отвърна Аш. — И огромната й празнота ги дарява със силно въображение. Предупреждавам те, докато си тук, не предизвиквай никого, особено този мъж. А сега ела. Имаме много неща за вършене, преди да се нахраним.

 

 

Ядоха от киша и вареното месо, останали от обяда, тъй като пропуснаха обедното хранене, докато успеят да изтъркат мулетата и да си облекат нови дрехи. Когато приключиха, Аш го заведе в общата стая, където Нико щеше да живее с другите ученици от ордена, и го остави да се настани.

Старецът си тръгна толкова бързо, че когато Нико се озова сам в коридора пред общата стая, той се зачуди какво да прави. Усещаше новата черна роба корава и тежка върху раменете си и леко ухаеща на борови иглички. Съсредоточи се в продължение на няколко мига, както го беше учил старецът, и след това отвори вратата.

Стаята беше голяма — с големи лакирани дървени греди на тавана и каменен под. Прозорците гледаха към двора. От двете страни бяха подредени легла. Помещението беше празно, с изключение на двама ученици, които седяха на леглата си. Единият се беше захванал да зашие скъсаната си роба и съсредоточено беше сбърчил вежди. Беше не повече от петнайсетгодишен и бялото му бельо висеше върху дребното му тяло. Другият ученик беше горе-долу на възрастта на Нико. Той лежеше по гръб и четеше книга, дългата му коса блестеше като слама на светлината, която проникваше през големите прозорци. И двамата вдигнаха очи, когато Нико тихо влезе в стаята.

Нико им кимна и се заоглежда за свободно легло. Спря до едно, чийто сандък беше празен.

— Здравей — каза младият мъж със сламеноруса коса, остави книгата, изправи се и прекоси стаята.

Младежът му подаде ръка. Нико я гледа известно време, преди да я поеме и да я стисне.

— Ти сигурно си ученикът на учителя Аш — предположи младият мъж със спокоен и провлечен глас и като забеляза обърканото изражение на Нико, добави: — Мълвата се разпространява доста бързо тук. Ти беше основната тема за разговор в ордена по време на обяда.

— Разбирам — отвърна Нико.

— Аз съм Алеас, а това там е Флорес. Той не е неучтив, просто няма език.

Младият Флорес отвори широко уста, за да покаже празнината вътре. Нико се усмихна смутено и побърза да извърне поглед.

— Нико — представи се и на двамата той, докато преместваше малкото си лични вещи от раницата в сандъка.

— Знаем как се казваш — рече Алеас. — Моят учител ме предупреди да стоя настрана от теб.

— Учителят ти? — попита Нико и вдигна поглед.

— Да. Барача. Един едър мъж. Обича хората да се чувстват добре дошли. Разбрах, че вече сте се срещнали.

— Май учителят е бърз в преценката си.

— Той предполага, че ще се сбием, тъй като ти си мерсиянец, а аз идвам от империята — каза Алеас, докато го наблюдаваше с ленивите си интелигентни очи.

Нико се насили да отвърне на уверения поглед на младия мъж.

Идва от империята. Стоя лице в лице с врага. Странното е, че той не изглежда толкова ужасен. — Нико откри, че такива мисли минават през главата му.

— И така — продължи младият мъж, — какво е усещането?

— Съжалявам, не те разбирам?

— Да стоиш тук и да разговаряш с противен манианец?

Въпросът накара Нико да се замисли.

— Усещането е хубаво — отвърна той накрая. — Макар че, ако трябва да съм честен, точно в момента имам лек махмурлук, така че ми е малко трудно да отлича нещата, които са ми истински неприятни.

Усмивката на устните на Алеас беше искрена.

— Тогава добре дошъл.